Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (50)

VII

5 юли, Бозяка

Когато преди две седмици дойдохме тук, Бозяка беше притихнало място. Повечето собственици на лозя още не бяха пристигнали. Сега наоколо не беше останала празна кула.

Тази година в Бозяка е по-оживено и по-весело от всякога. Лозята, градините са пълни с шарени йелдирмета; надвечер пътищата приличат на многолюдно стъргало за разходки. Вечер в Къркчамлар има забави на лунна светлина; младежите, сбрани на едно място, всяка вечер свирят, крещят…

С две думи, тази година Бозяка е като място за празнуване… Всички се забавляват, дори Джавидан, която намира този алатурка декор малко посредствен, тези хора — примитивни, тези забавления — простовати…

Вчера жена ми казваше:

— Не предполагах, че толкова много ще се забавлявам… Истината е, че бях се съгласила да дойда тук, за да не те обидя… Но в действителност започна да ми харесва.

Джавидан често я канят в околните лозя. От време на време отива в Измир. Миналата седмица дори остана две нощи в дома на стар приятел на баща й в Каршъяка.

Да, в Бозяка всички се забавляват. Само аз се притеснявам… И то така, сякаш умирам… От деня, в който напуснах Истанбул, съжалявам хиляда пъти… Радостта на другите не върши друго, освен да увеличава страданието ми. В очите ми Бозяка изгуби всичките си багри, всичките си аромати, цялото си вълшебство. Дните не знаят какво е свършване… Още на разсъмване започвам да чувствам тъгата, уморителността на безцветните дни, които нищо ново няма да ми донесат. Слънцето денем, както и луната нощем са бледи, безжизнени, мъчителни.

Не обичам, не желая нито нощите, нито дните, нито Арапдере, нито Къркчамлар, с две думи, нищо.

Постарах се доста да се самозалъжа, да се утеша. Напразно обаче. Аз обичам Грозденцето. Как?… Защо?… Не знам. Сигурен съм в едно — тази любов е в кръвта ми, в сърцето ми. Докато не умра, няма да мога да я изтръгна от себе си…

Отначало взех тази любов за състрадание. Вчера беше денят, когато узнах, че Ламия я нямаше тук. С неописуема болка в душата обикалях лозето. Не можех да го понеса. Отбих се в лозето на Шюкрю бей.

Горкият човек ме прие на верандата пред кулата. Разприказвахме се. Попитах за Ламия, полагайки всички усилия да не издам тъгата и вълнението си, присвих очи като хората, които искат да си представят забравен образ.

— С малчуганите видях една млада руса госпожица. Сега май не е тук — казах аз.

Надявах се да науча някои незначителни сведения от Шюкрю бей. Горкият човек прояви по-голяма искреност, отколкото очаквах. С тъжна простодушност ми разказа историята на онова, което бях сторил на горкото Грозденце.

В това приключение имаше такива моменти, че едва се сдържах да не се разрева като дете. Когато се разделих с Шюкрю бей, светът изглеждаше съвсем черен в очите ми, в душата ми нещо бе се пречупило завинаги.

Всичко това бяха напълно естествени неща за младо момиче, изпаднало в подобно положение. Как така не бях се сетил, как така си бях въобразил, че всичко в Бозяка е същото, каквото бях го оставил.

Отначало мислех, че страдам заради нещастията, сполетели Ламия, че я търсех по тази причина… Че неописуемият копнеж по Грозденцето се дължеше най-вече на състраданието… После обаче, размишлявайки, си обясних всяко нещо поотделно. Защо трябваше да крия истината? Имах толкова егоцентрична душа, че нямаше никаква възможност да проявя интерес, да страдам за неща, които не обичах. Ако не обичах толкова силно Грозденцето, нейното приключение нямаше да ми окаже тъй силно въздействие, щях да измисля и логика, и мотиви, за да изляза чист в собствените си очи. Не бе ли се случило точно така, когато най-безсърдечно изоставих Ламия и си тръгнах?

Обичам Ламия. През първите дни много се борих, много се старах да не претърпя поражение пред безнадеждността на тъжната констатация. Музиката ме беше утешавала през доста от волните и отчаяни часове на моя живот. Пак на нея се надявах да ме излекува. С цялото си сърце исках да се отдам на новото си произведение. Трескаво се захванах за работа.

Светлата лунна нощ правеше още по-бледа светлината от лампата в стаята ми. Бях подпрял лакти на пианото; бях обхванал с ръце главата си. Задушавах се от повеите на вятъра, изпълнени с нахлуващите през прозореца горещи аромати на лозето, странна вцепененост завладяваше тялото ми. Застаналата до прозореца Джавидан се обърна към мен.

— Защо мълчиш, Кенан? — попита тя. — Какво чакаш?

Погледнах с тъжна усмивка жена си.

— Чакам вдъхновението, Джавидан. Няма ли да дойдеш до пианото? — Усмихвайки се объркано, жена ми се приближи. А аз продължих: — Застани в този ъгъл на пианото, Джавидан… Постави една върху друга ръцете си на това място… После положи странично лицето си върху ръката си.

Продължавайки да се смее, Джавидан изпълняваше, каквото й казвах.

— Караш ме да имитирам позите на модел за рисуване, какъвто ти си представяш, Кенан…

Не отговорих директно, придвижих малко встрани главата й, галейки я по бузата. При това положение лунната светлина падаше по-добре върху лицето й, кестенявите й коси изглеждаха почти светлоруси.

— Ще ме слушаш как свиря, без да променяш позата си!

— Смешна и притеснителна поза, но щом така искаш. Ще работиш ли?

— Мисля…

Спогледахме се с Джавидан и се засмяхме. Възнамерявах да продължа с новата мелодия, върху която се мъчех от няколко дни. Но нищо не се получи. След кратко колебание подхванах една от старите си мелодии — подпряла глава на пианото Ламия я беше изслушала през първата вечер, в която дойде в стаята ми. Тъкмо да я изпълня за втори път, и навън пролая куче. Унесено, като в сън, пророних:

— Дошъл е Кузгун, Грозденце.

Джавидан издаде лек звук на изненада. Повдигайки главата си, погледнах смаяното й лице. Тя, без да придава особен смисъл на думите ми, се смееше. Преди четири лета на този пасаж Ламия беше заплакала. С гневна безнадеждност затворих пианото.

— Хайде, Джавидан… Да пообиколим с теб… Това е за предпочитане.

 

 

Аз обичам Ламия.

Съществуват скрити болести; човек не може да определи къде и как са възникнали. Раните са тъй леки и деликатни, че наподобяват неясни, приятни вълнения; отровата им е сладка и радостна, като току-що започнало напиване. Болките са тъй глухи и смътни, че не може с точност да се определи къде са. От време на време от дълбините на тялото ти прииждат сподавени смътни оплаквания. За разрастващата се вътрешно болест, други признаци няма.

Любовта ми към Ламия е от този тип заболявания… Вече не виждам необходимост да крия истината от себе си.

В горещото обедно време се изтягам по гръб под шарената сянка на някое от терпентиновите дървета, покривам с ръце очите си, та да доведа в главата си още по-тъмна нощ и започвам задълбочено да мисля.

Вече нямам никакво съмнение. Аз винаги съм обичал Ламия. Тя беше малкото, злощастно момиче. Аз съм егоистичният, невъзпитан, опиянен от успеха, славата и щастието, дошли подир дълги години на лишения и безнадеждност, аз съм нещастник…

Имах нови възгледи за любовта и щастието… Съобразени с нерешителните и самодоволни теории на притворената, аристократична среда, в която наскоро бях навлязъл… Любовта бе нещо, което непременно вървеше с красотата, успеха, славата, богатството, изневярата. Възможно ли беше един извисен човек да обвърже сърцето си с простодушното, горкичко Грозденце и да му посвети живота си? Демонстрирайки чрез начина си на живот, чрез възгледите си, чрез думите си, че принадлежа към друга среда, естеството на моята душа си бе останало като на бедното и ненаситно дете, израсло с иляхи^[1] в тъмното Теке на Тилкилик, с прекрасния ней на Шеми Деде. Детето на лозята, което още на шестнайсет години, великодушно и категорично, като възрастен човек, се отказа от първата целувка на Лейля, което мъкне с години по тези земи гордото и самотно отегчение на душата си…

Отдръпвам ръце от очите си, наблюдавам бавните обиколки на Керем. После отново покривам очите си и размишлявам, докато слушам стенанието на водното колело, кристалния звук на изливащата се в каменния басейн вода: вероятно за тази любов има и други причини. Аз съм човек с болна фантазия — вечно изпитвам носталгия по далечни места, копнеж по невъзможното щастие. Дали обичам толкова много Грозденцето сега, защото безнадеждно съм го изгубил?…

Може би повече изобщо няма да видя Ламия… Ще умра, без още веднъж да видя как ми се усмихват нейните меланхолични зелени очи, без да прокарам ръка по спусналите се върху широкото й чело изящни руси кичури… Жалко!…

Надигам се бавно от мястото, където лежа, и поемам към басейна. Срещаме се с Керем. Животното внезапно спира, гледа ме вглъбено с големите си жълти очи, сякаш ме разбира и жали…

„Тази красива любов, Керем, остана моят едничък скъп спомен. Следващата година вероятно и нея не ще открия тук.“ Опирам лакти върху мрамора на басейна, отпускам ръце в кипящата с леко бълбукане вода.

Тук за пръв път бях прегърнал Грозденцето. Спомням си, че през онзи есенен ден времето бе започнало да се разваля. Ламия се натъжаваше при мисълта за наближаващите дни на раздялата, красивите й очи се изпълваха от безнадеждна тъга. Докато тя се готвеше да се разплаче, аз се смеех, шегувах се, потупвайки леко луничавите й страни: „Това не е любов, Грозденце — казвах аз. — Това е една изтънчена игра на сърцето, едно забавление за устните ни…“

По онова време за мен си беше така. Но започналата като шега, като лъжа, като забавление любов, беше стигнала, като тайна отрова, от устните до сърцето ми.