Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (48)

V

22 юни

От три дни сме в Измир. Ала едва тази вечер на смрачаване успяхме да идем до лозето… За мен няма нищо по-отвратително на света от церемониалността и протокола… Но където и да идехме по света, не можех да се отърва от тази досада… Да, пристигнахме преди три дни в Измир. Едва преди няколко часа обаче станах господар на свободата си.

Горкият ми чичо е болен… Миналата година получил удар… Единият крак не го държи, трудно говори… Голям мъж, а само за година се спаружил като спукан балон… Все пак угаснало е единствено тялото му… Душата му, както и преди, е ненаситна и пламенна… При това му състояние вече нямал надежда за кметското място… Но сега бил се отдал на други мечти… Децата му все недоволстват… Бил отворил вратите на конака в Карантина за Теке… Не било ясно кой влизал, кой излизал, кой какво отмъквал… Около него, според приказките на децата му, се тълпели ласкатели и лакомо изяждали последните трохи от наследството… Повечето от тях били бивши общински чиновници… Работата им била да разпространяват клюки срещу новия кмет… Денонощно критикували новото управление, с всевъзможни интриги съсипвали новия кмет… И, естествено, при всеки сгоден случай започвали с предисловието „Де ги онези, старите дни“, възхвалявайки вуйчо ми…

Това е сега едничка утеха за злочестия човек.

Нашето посещение го зарадва много. В деня, в който тръгнах за Измир, научих такова нещо, че ми идеше да потъна от срам в земята. Беше съобщил във вестниците за моето пристигане, после, явно това не го бе задоволило — един от вестниците бе публикувал негова и моя снимка… Ах, каква смехория, божке мой!…

Искахме да слезем директно в Бозяка. Вуйчо не се съгласи. В конака в Карантина бил подготвил перфектно тържество, бил поканил и някои хора… Така де, не трябваше ли по този повод още веднъж да се заговори за него? А и после, можеше ли вуйчо ми да не покаже конака си и разкоша си на „уважаваната си дъщеря, принцесата“?

Както и да е, два дни кимахме с глави пред нескончаемите посетители. Вуйчо ми имаше и друга цел.

— На всяка цена остани в Измир. Колкото се налага, толкова пари ще похарча… Ще издавам вестник… Ще разгърна реклама… Приятели не ни липсват… Трябва да те изберем за кмет — упорстваше той, увещаваше и някои от ходжите и хаджиите.

Избухнах в смях:

— От музикант кмет става ли, вуйчо паша?

Горкият човек се смая и ненамирайки друг отговор, каза:

— От сина на крадец на кокошки кмет става ли? Бащата на сегашния кмет в детството ми непрекъснато преживяваше, Господ ми е свидетел, от кражби на кокошки… Пък и ти не си музикант… Ти си оператор…

— Оператор ли? Аз ли?

— Тъй де, ти си оператор, който прави опера… Музикант се вика на чалгаджията…

Много се потрудих, за да откажа горкия ми вуйчо от тази последна надежда… Казвам последна надежда… Защото станех ли кмет, всеки ден щеше да идва в общината, да се възползва от опита си на опекун и на мен щеше да ми остане единствено да удрям печати. С две думи, той щеше да бъде кмет в истинския смисъл на думата.

Тази сутрин отрано бе решил да дойдем тук. Този път срещу нас се появи Мюнир бей. Непременно искаше да погостуваме с Джавидан в кьошка му за две-три вечери. Опитахме се да се отървем и от него, обещавайки, че след няколко дни ще изпълним желанието му… Ала той се запъна непременно да сме идели на вечеря и преди няколко часа лично ни отведе в лозето си.

 

 

Късно вечерта напуснахме кьошка на Мюнир бей… Лунната светлина беше слаба. Когато от ниския хълм видях лозето между опасващите пътя, по който се движехме, цветя и храсти, усетих, че очите ми бяха пълни със сълзи. Никога не ще забравя вълненията на тази минута.

Джавидан и Мюнир бей вървяха пред мен и разговаряха. Търсех повод да поизостана от тях, стараех се да ги накарам да забравят за мен, боях се, да не би да се обърнат и да ми кажат нещо.

В този час не бях съгласен да ме пробужда от фантазиите ми дори най-щастливият случай, дори най-любимият глас.

Ето — спускащите се към Арапдере пътища, ето — бялата кула под един-единствен кипарис, напомняща на старото тюрбе на Шеми Деде… Ето — слабата светлина на Къркчамлар по отсрещния хълм, сянка, изрисувана върху синьото небе…

Като се спускахме към главния път, жена ми се обърна към мен:

— Това е мястото, където се видяхме за пръв път, нали, Кенан?

Не отговорих нищо, поклатих глава с вглъбена усмивка на устата. Сега Джавидан посочи към колибата на Шеми Деде.

— Тук нали имаше един смахнат просяк?

Шеми Деде — смахнат просяк… Шеми Деде с богатия си духовен свят, който бе готов да умре, само и само да не яде чужд хляб през една гладна година… Възрастният човек на изкуството, който не заменяше и частица от любовта и фантазията за всичките богатства на света… Смахнат просяк… Джавидан, оставих без отговор тези ти думи, защото каквото и да кажех, нямаше да мога да обясня гнева си.

Едро куче се разлая върху оградата на лозето. Докато градинарят го гонеше, аз си казах: „Я, Кузгун е умрял!“ И внезапно сърцето ме заболя.

Движейки се по опасания с дървета път между портата на лозето и кьошка, на пет-шест пъти поспирах. Тук бе наченал с все сила топлият и свеж летен живот. От двете страни на пътя пак се преплитаха листата на клоните. Откъм дървесата се разнасяше чуруликане и плясък на криле, силният аромат на незабелязващите се в мрака диви рози и орлови нокти ми замайваше главата… Ето я и верандата на големия кьошк… И прозорецът, където мама ме очакваше на разсъмване… И каменното стълбище, където прегръщах слабичкото й тяло, където целувах сините й, изглеждащи още по-светли на утринната светлина очи, където споделях с нея надеждите, стремленията си, полагайки опиянената си от първите успехи глава върху гърдите й…

Продължавам още нататък… Пред очите ми се мярва в мрака групичка от скупчени дървета… Минавам оттам и се отдалечавам от Джавидан… Задържам се за малко там, сякаш съм на посещение в тюрбе. Тук преди двайсет години една нощ се разделих с Лейля, отказах се от първата си любов и от първата си целувка… През една нощ години по-късно на същото това място бях прегърнал друго момиче, почти дете, паднало като безпомощно пиленце в ръцете ми… Горкото Грозденце, как потреперваше в ръцете ми… Хванах го за студените му като лед китки, притеглих го към гърдите си, положих устните си върху тръпнещата върху челото му косица…

— Кенан, защо стоиш там?

Трепвам. Джавидан е застанала малко по-напред, не проумява какво става…

— За нищо… Някаква идея.

Съпругата ми се смее на безсмислените ми думи. Тогава се осмелявам. И, сякаш искам нещо голямо от нея, казвам:

— Няма ли да дойдеш за малко при мен?

Гледа ме озадачено и изпълнявайки казаното от мен, приближава. Хващам я за китките, бавно я притеглям към гърдите си. Полагам устни върху челото й. Тялото ми потрепва, тази целувка замръзва върху устните ми, остава наполовина…

Пак тръгваме… Под слабата лунна светлина, сякаш просмукваща се през слой от мъгла, лозовите кютюци отново се простират докъдето ти стига окото… Сред тях виждам как бавно пошавва някакъв силует. Соча с пръст на градинаря към силуета и питам:

— Нали е Керем?

Поклащайки глава, възрастният човек отговаря:

— Да, господине… Керем е…

Каквото иска да си мисли за мен Джавидан… Няма да се противопоставя на това си желание. Затичвам се между лозовите кютюци и отивам при Керем. Животинчето отначало се плаши, после спира, гледа ме с вглъбените си жълти очи…

— И ти ли не ме позна, Керем? Ако не бях те намерил, щях да жаля за теб колкото за част от приятелите, които съм загубил.

Керем сякаш разбира какво му говоря, продължава да ме гледа мило… Оглеждам се и след като се убеждавам, че никой няма да ме види, се навеждам и го погалвам по муцуната.

 

 

И Джавидан бе уморена като мен. Искаше веднага да си легне. Заотварях калъфа на пристигналата преди мен цигулка.

— Докато се съблечеш, ще ти изсвиря нещо.

— Добре, но и ти си уморен… Още пристигнал непристигнал, няма ли да е странно?

— Не… Не… Една идея…

— Тази вечер все странни идеи ти идват…

— Лошо ли е?… Когато се оженихме, ти изсвирих една приспивна песен алатурка… Искаш ли да я чуеш пак?

Бях отворил прозорците. Докато във вътрешната стая Джавидан се преобличаше, започнах да свиря. Цигулката е моят най-стар приятел. С нейния език говорих за радостта си, за тъгата си. Единствено тя знае най-съкровените тайни на сърцето ми… Тази нощ за пръв път върху цигулката ми капеха моите сълзи. Мислех, че е от преумората… Ако не е, колко ли страдания, които не приличат на това, бях изпитал до днес… Или заради скръбта ми по мама?… От къде да зная? Тази нощ с тази цигулка свирих за Грозденцето. Дали спеше, когато започнах? Ако беше така, кой знае какви чувства са се пробудили в съня му? Сякаш в момента виждам Грозденцето на прозореца… Угасило е лампата, русите му коси блестят като коприна на лунната светлина… Грозденцето сега непременно се е потопило в тъга. Докато слушаше приспивната песен, винаги беше плакало заедно с мен… Не се съмнявам изобщо, че с Ламия плачем заедно…

Денят, в който пристигнах, имах приятна случайна среща… Срещнах се на чаршията с Шюкрю бей… Беше с Фикрет… Момчето вече бе станало пет-шестгодишно… Докато Шюкрю бей разговаряше с един от братовчедите ми, аз заразпитвах Фикрет. Сочейки пакета в ръката му, попитах:

— Млади господине, играчка ли ти е купил баща ти?

След многобройните ми въпроси момчето внезапно изрече онова, което се надявах да науча.

— Не е играчка… Купихме чорапи за кака Ламия…

Едва се въздържах да не грабна момчето в прегръдките си и да не го разцелувам.

— Татко ти ли купува чорапи за кака ти Ламия?… Не й ли купува нейният съпруг?

— Че кака Ламия си няма съпруг.

Сърцето ми не ме бе измамило. Грозденцето беше тук. И не бе се омъжило…

Да, исках Ламия най-неочаквано да ме види тук. Щеше да ми бъде много приятно да видя как най-неочаквано се изненадва. При все че не съществува подобна възможност…

Нямаше човек, който не бе узнал, че съм пристигнал в Измир… Като ме видя, първите думи на Шюкрю бей бяха: „Не откъсвахме очи от пътя… От седмица ви очакваме.“

Беше минало доста време. Аз, със сълзи на очи, все още продължавах да свиря приспивната песен. Дочух близо до себе си леко дихание, разтреперан извърнах глава. След като се бе преоблякла, Джавидан тихичко се бе доближила до мен.

— Цялата поетичност на тази нощ е у теб, Кенан… Вдъхваш душата на едно произведение на изкуството, на тази обикновена приспивна песен…

Леко извърнах главата си на друга страна — и за да скрия сълзите си, и за да не гледам съпругата си: исках да склоня глава над цигулката и да продължа.

Но вълшебството отпреди малко беше изчезнало. Цигулката ми, която издаваше тъй прелестни звуци, внезапно се преобрази в ръцете ми в грубо парче дърво. С нервно движение я захвърлих върху пианото и все още притеснявайки се да погледна Джавидан в очите, казах:

— Хайде, да си лягаме вече…

От умора очите на жена ми се затваряха. Докато се съблека, тя бе заспала в единия край на леглото.

Стъпвайки на пръсти, се измъкнах от спалнята; в стаята, където преди три години създадох „Черните звезди“ и започнах да пиша тези редове…

От време на време оставям писалката пред себе си; слушам щурците — най-прекрасната музика на летата в Бозяка; в мрака виждам прииждащите като стари познати към светлината на лампата пеперуди и нощни насекоми с дълги, зелени крила… Какъв неустоим вкус има тукашният живот!…

Утре ще видя Грозденцето…

 

 

Не можах да видя Грозденцето. Странно… Как така Ламия не дойде да ме види?

А и аз нито за миг не останах сам… Ах, тия досадни гости… И тук не ме оставят на спокойствие… От сутринта до вечерта надойдоха има-няма десетина групи…

Отделно бяха и другите, дето изпращаха съобщения: „Не можахме да ви кажем добре дошли, Кенан бей… Не се обиждайте… Утре, дай боже, ще се отбием!“

Не успях да намеря половин час, за да отскоча до Шеми Деде. Горкият Шеми Деде го сполетяла беда… Миналата година жена му избягала с някакъв млад камилар… Старият ми приятел не се оплаквал… Но предполагам, че е много тъжен. Утре рано ще го посетя.

Надвечер Шюкрю бей се беше отбил у нас. С него бяха Фикрет и Семиха… На езика ми беше да попитам за Ламия. Щях да се поинтересувам за Ламия. Щеше да е напълно естествено. Бях уверен, че Шюкрю бей не бе се досетил за нищо. Ако бе надушил и най-малкото за някаква авантюра, щеше да се държи с мен по друг начин.

Да, щеше да бъде най-естествено да попитам какво прави Ламия и защо още не се е омъжила.

Вслушвах се в разговорите между Фикрет и Семиха. Децата често говореха за Ламия: „Изцапал си си дрехите, кака Ламия ще се разсърди… Кака Ламия ще ми направи люлка…“ На няколко пъти, оставяйки гостите си сами, излизах в градината. Пообиколих малко край задната порта на лозето. Не трябваше ли поне отдалече да се мерне Ламия?