Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (47)

IV

15 юни

Утре заминаваме. Днес получих писмо от вуйчо. Уведомяваше ме, че са подготвили за нас церемониалния кьошк, горкият човек пишеше: „Ако бяхте ни съобщили по-рано, щях да ремонтирам кьошка, за да го преобразувам в по-възможно за живеене място, щях да направя още една-две стаи.“

Значи най-накрая, до два дни, ще видя Бозяка, Арапдере, Къркчамлар, Шеми Деде, Керем, с две думи, всичките си любими неща… С изключение на едно: на мама, на горкичката ми мила майчица… Досега не бях осъзнал колко голямо място заема мама в сърцето и в живота ми. Знаех, че е починала, че е погребана вероятно в Сейдикьой в някакъв гроб без камък и без никакъв знак. Но тази реалност, която умът ми знаеше, сърцето ми изобщо не желаеше да приеме. Струваше ми се, че наметнала вълнената наметка върху слабите се рамене, мама бавно се разхожда под чардаците без нито един бял косъм в кестенявата си коса, със сините си невинни очи, придаващи моминска сладост на умореното й болнаво лице, че привечер стои на обичайното си място пред портата на лозето и ме очаква.

Горката жена нито веднъж не се усмихна — заради мен. Обичах я с гневно обожание. Не бях дете с лошо сърце. Но въпреки това изпитвах наслада да я измъчвам. За всичките страдания на сърдитата си и отшелническа младост винях мама. Бях твърде горд. Криех сърдечните си рани. Но ми допадаше пред мама да се показвам по-нещастен, отколкото бях. Изпитвах някакво диво удоволствие да гледам зачервените й от скришния плач по мен и замислените й от безсъние очи.

Да, бях горд, но не бях от силните хора, които със спокойна усмивка изтърпяват болката и страданието, които не се унижават с вайкания и хленч. Да, бях горд, но същността ми се градеше от безпомощност, от безсилие, от слабоустойчивост.

Тежко ми беше, когато ме съжаляваха. Но бях слабо същество, което, като малко дете, се нуждаеше да бъде обичано, съжалявано, глезено.

Затова се глезех единствено пред мама. Ако ме болеше главата например, аз се правех на тежко болен. Тя, горката, ми вярваше, започваше да се тревожи и да обикаля къщата, не заспиваше до зори. Каква невероятна наслада беше бавно да потънеш в съня сред такава приятна загриженост и състрадание. Не знаех, че това е жесток егоизъм. Но, разбира се, беше невъзможно да се съпротивявам на това с моята болезнена нужда от обич, разбиране и съжаление.

Май си бях егоист с всички обичащи ме.

В Бозяка ще открия спомените за нея… Не знам дали и при другите е така. Аз можех да открия старите спомени в точно същите им очертания единствено там, където са се родили, само сред местата, на които принадлежат. Късовете от забравените гледки, познатите миризми на дома придават една друга сила на изчезналите образи, на миналите събития, завладяват по-дълбоко сърцето.

Не ще видя мама, но ще обиколя местата, които тя обикаляше; ще положа ръка на местата, върху които тя полагаше ръката си — върху челото ми, върху устните ми; ще седя на местата, където сядаше тя. Най-често ще говоря за нея на Грозденцето… Защо, не знам, но така ми идва отвътре…

Мама и Ламия нито са се обичали, нито дори са се познавали добре. Но въпреки това си мислех, че са като майка и дъщеря.

Нима в нощта, когато получих съобщението за смъртта на мама, не бях мислил непрекъснато за Грозденцето, нима не бях почувствал, че ако бе при мен, по-лесно бих могъл да се утеша?

Къде ли за пръв път ще видя Грозденцето? Колко бих искал да не е чула за пристигането ми. Но това е невъзможно… Срещаме се внезапно например на главния път или на тесния път зад лозето… Има и по-добър вариант…

Керем пак бавно навърта обиколките си около кладенеца в терпентиновата горичка… Семиха и Фикрет са заспали във вързаната между дърветата люлка… Грозденцето е до мраморния басейн, където се изстудява гроздето… Отпуснало е ръце във водата… Очите му са унесени… Върху устните му — все същата мечтателна усмивка…

Русите му коси се спускат върху челото… Извръща глава, като чува лек шум сред листата… Внезапно ме вижда… Меланхоличните, зелени очи на Грозденцето още веднъж случайно се срещат с моите… Ах, колко красиво, колко празнично чувство!

 

 

Кенан, детето ми, пак взе да се вдетиняваш, пак взе да сънуваш… Пак ще зърнеш Грозденцето… Няма как да е другояче… Но отношенията ви ще бъдат ли както в миналото?… Може би Ламия се е омъжила?… А дори да не е, ти вече си семеен мъж… Имаш съпруга, любима… Онзи летен сън приключи завинаги… Каквото било, било… Съществува и насладата да разговаряш с Грозденцето като със стара приятелка… Няма да говорим за онази авантюра… Но като се гледаме, ще си я спомняме… Съзра ли в очите на Грозденцето спомена за онази любов, ще ми бъде по-сладко от всяка любов… Няколко години по-късно несъмнено отново ще се срещнем случайно… Хубаво нещо е понякога животът…

Утре заминаваме, най-сетне останаха два дни… Но тази утрешна сутрин ми изглежда дълга като година… Тези два дни като че нямат край.