Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dudaktan Kalbe, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод оттурски
- Розия Самуилова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето
Турска. Първо издание
ИК „Рива“, София, 2010
Редактор: Росица Ячкова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-320-309-3
Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.
История
- —Добавяне
XXIV
— Ламия ханъм, може ли да се видим за няколко минути?
Прегърнала детето си, младата жена минаваше по пустия път зад гробището. Беше се замислила. Внезапно трепна, обърна главата си и зърна доктор Ведат.
— Вие ли сте, Ведат бей… Не можах да позная гласа ви…
— Не сме се срещали отдавна и сте ми забравили гласа…
Ведат се опитваше да бъде духовит както винаги. Но лицето му бе смутено и уморено. Думите сами се изплъзваха от устата му. Погали Мебруре по косицата и притеснено каза:
— Отдавна исках да ви видя, но не намирах никакъв начин… Преди малко ви видях да минавате през чаршията… Тайничко тръгнах подире ви… Проследих ви като най-банален сваляч… Слава богу, отбихте се тук… Колко тъжна ситуация, нали, Ламия ханъм?… Бяхме станали с вас почти като брат и сестра…
За първи път се виждаха след онази случка. Ламия изпита и радост, и боязън. Забелязвайки как Ламия разтревожено се озърта наоколо, Ведат каза:
— Не е безопасно да разговарям с вас тук, но нямам избор, принуден съм… А и станалото — станало… Каквото и да сторим, няма да се избавим от сплетните… Да се върнем ли по този път, Ламия ханъм?
Ламия се колебаеше и попита:
— Дълго ли е онова, за което ще говорите, Ведат бей?
Младият мъж продължи да настоява:
— Налага се да поговорим открито четири-пет минути…
Посоченият от Ведат тесен път водеше към запустяла нива. Никой друг не се виждаше, освен някакъв овчар със сина си и неколцина души сред маргаритите и полските макове.
— Да, Ламия ханъм, ние с вас бяхме станали почти като брат и сестра — повтори думите си Ведат и продължи: — Последвах ви като банален уличен сваляч и не е ли тъжно, че разговаряме тайно сред ливадите? Не Макбуле бе причината в последно време да не се отбивам тъй често у вас… Знаех, че на вуйчо не му е приятно приятелството ви с мен… Смути ме непредпазливостта ви да се отбиете тогава сама у дома… Спомняте си може би… Заради своите притеснения вуйчо ми вероятно е очаквал незабавно да се приберете вкъщи… Не ви говоря тия неща, за да се изкарам безгрешен, Ламия ханъм… Все пак и аз нося отговорност за случилото се… Исках да се срещна с вуйчо, да му разкажа истината каквато е. Отказа да се види с мен. Изпратих му дълго писмо. Върна писмото, без да го е отворил… Накратко, не намерих никакъв начин да ви защитя… Не можете да си представите колко страдах през тези десет дни.
Ламия се усмихна тъжно.
— Какво да се прави, Ведат бей… Такава ми била съдбата.
Младият мъж попита боязливо:
— Сега какво ще правите, къде ще отидете?
— До няколко дни заминавам за Истанбул, Ведат бей… В Кютахия, естествено, не бих могла да остана… Така иска впрочем и Кемал бей… Не е ли Истанбул подходящо място за хора, предпочитащи кроткото съществуване?… Мама имаше една възрастна дойка. Живее някъде около Бейлербей. Ако е жива, ще се настаня близо до нея. С останалата от покойния ми баща заплата от няколко куруша ще се опитам да се оправяме с детето ми… Пък ако има възможност, и ще работя, Ведат бей… Вече не се боя, тъй като преживях много тревоги… Вярвайте, че съм по-спокойна, отколкото предполагате… А мисълта отново да видя Истанбул предизвиква у мен приятно вълнение…
Галеше главичката на Мебруре и с тъжна, разочарована усмивка в очите се взираше в далечината.
— Искам да посветя живота си на щастието на това дете, Ведат бей. Ако то бъде щастливо, няма да съжалявам за провалената си младост.
Ведат се зачуди, виждайки я така спокойна и примирена, дори леко се ядоса.
— Доста неща сте преживели — каза той, — но бъдете уверена, че все още не познавате живота. Още сте млада… Можете да бъдете щастлива… Кой знае, може би ще обикнете отново…
Последните му думи постреснаха Ламия и усещайки, че се изчервява, му отвърна с леко заекване:
— Да обикна ли?… Та аз всъщност не съм обичала…
Ведат се засмя и поклати глава.
— Тия можете да ги разправяте на друг, Ламия ханъм. Аз не вярвам. — Хвана Мебруре за ръчичките, повдигна я във въздуха, взираше се в личицето й, в блестящите й очички и продължи, говорейки сякаш на нея: — Вижте я, Ламия ханъм. Подобно невиждано украшение би могло да се роди не от случайността, а единствено от голяма любов. Впрочем нито за миг сърцето ми не повярва на вашата история. Простете ми все пак за тези думи. Да се говори на една млада жена по такива интимни, сърдечни въпроси е непочтително и срамно. Да се върнем към същинската си тема. Положението ви е трудно, по-трудно, отколкото си представяте. Помислете си, вие сте жена, разделила се със съпруга си, тъй като се е опетнила.
Ламия не можа да се въздържи и се разсмя.
— Благодаря ви, Ведат бей. Вие, вместо да ме утешите, се опитвате да пречупите смелостта ми.
Чак се ядоса. Не изглеждаше доволен от насоката, която взеха думите му, и не смогваше да прикрие яда си.
— Не исках да кажа това. И аз нося отговорност за нещастието, което ви сполетя.
— Каква е вашата отговорност? И защо?
— Външно нямам, но в действителност е така… Все пак аз станах причината да се разделите със съпруга си… Ето защо всеки почтен мъж би трябвало да поправи това… Стига съм протакал. За да поправя нещастието, за което неволно станах причина, ви предлагам да се омъжите за мен…
Ламия тихичко изпищя и покривайки с ръце почервенялото си лице, каза:
— Какво говорите, Ведат бей?… Нима е възможно?
Ведат смирено отговори:
— Според почтените хора тази работа би трябвало тъкмо така да приключи.
— Невъзможно, Ведат бей. Почтените мъже, казвате, постъпвали по този начин… Ще ви попитам нещо. Как би могла една тъй различна жена да приеме толкова голяма саможертва от почтен мъж, който не е виновен за нищо?… Да се разделяме вече, Ведат бей… Няма да забравя да ви благодаря за човечността…
Ламия усещаше, че да се говори повече след тия думи не би било правилно и се накани да тръгва.
Ведат я спря.
— Ламия ханъм, вероятно едва ли ще мога повече да ви видя на някое усамотено място… След няколко дни ще заминете за Истанбул… Веднага трябва да решим този въпрос… Моля ви, какво ви пречи да приемете предложението ми?
— Вече ви казах, Ведат бей… Саможертва не желая…
Младият мъж, деликатно и нервно, без да разчита на обичайното си шеговито и незаинтересовано поведение, каза:
— Ами ако тази саможертва се превърне в щастие за мен, Ламия ханъм?… Ами ако се надявам да създам щастливо семейно гнездо?
— Непременно ще намерите по-невинно момиче от мен, Ведат бей…
— Ами ако от всички момичета, които ще намеря, предпочитам вас, ами ако думата саможертва е само предлог за мен, ами ако ви обичам?
Ламия трепереше, не знаеше нито какво да стори, нито какво да каже и стоеше, загледана пред себе си.
Още по-спокойно и по-сериозно Ведат продължи:
— И тъй като казах толкова, нека довърша. Вие ми оказахте огромно въздействие, Ламия ханъм… Докато бяхте съпруга на вуйчо ми, си го обяснявах, в мой ущърб, единствено като въздействие… Но след онзи случай повече не виждам причина да го крия… От сега ми обещайте… Скоро след като се върна в Истанбул, ще се оженим… Не обръщайте внимание, че изглеждам лекомислен… Ще направя всичко по силите си да ви направя щастлива.
Ламия се беше замислила дълбоко. Отговори му с боязлива усмивка:
— Не е ли още по-голяма пречка чувството, което изпитвате към мен, Ведат бей? Аз образование нямам… Но доста размишлявах за сполетелите ме нещастия, някои неща осъзнах доста добре… На вас, Ведат бей, ви трябва жена, която да ви обича… Да ви обича както заслужавате…
— Добре… Не мога ли да се надявам, че някой ден…
Ламия подозрително заклати глава и отговори:
— Преди малко, вглеждайки се в Мебруре, казахте нещо за мен. Ами ако преди това съм обичала друг?… Ами ако в сърцето ми не е останало нищо, което да дам на човека, който ще ми стане съпруг?…
— Онова нещо много сериозно ли беше, Ламия ханъм?
Ламия не отговори на въпроса на Ведат, зададен с тъй дълбока тъга, само сведе глава. Младият мъж продължи все така:
— Ами ако не пожелая нищо повече от онова, на което се е радвал предишният ви съпруг? Ами ако ви обичам толкова, че да пожелая да бъдете моя, без да ме обичате?
— Невъзможно, Ведат бей. Не се оплаквам. Но нали тъкмо затова съжалих. Пък и вие сте млад. Достоен сте за обич. Вие сте от хората, за които ще е грехота, ще е жалко да се оженят за жена или девойка, която няма да ги обича. Виждате с какво откровение ви говоря. Сега вече ще ви кажа „Довиждане“, Ведат бей.
— Добре, Ламия ханъм… Но като пристигна в Истанбул, ще ми позволите ли да ви видя? Защо да не бъда откровен? Все още не съм изгубил надежда…
— Като приятели — да, ще се видим…
— Тогава ще се видим до две седмици…
— Как така? Съществува ли възможност скоро да дойдете в Истанбул?
— Ако се бях захванал, досега вече да бях в Истанбул. Причината да не показвам, че имам такава възможност, отново сте вие, Ламия ханъм. Кълна ви се.
Стиснаха си ръце като двама приятели. Ведат пак взе в прегръдките си Мебруре, целуна я по бузките и се разделиха.