Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (38)

XIX

Беше гореща, тъмна септемврийска вечер. След вечеря се бяха настанили в горната софа и бяха отворили страничните прозорци с надежда да полъхне малко вятър.

Върху разположената в средата маса светеше лампа с абажур.

Полуизлегнал се в единия край на широкия диван, Кемал бей четеше вестник и в същото време леко полюшваше в скута си заспалата Мебруре. Тя вече бе станала на годинка и половина и бе се привързала към майора повече, отколкото към майка си. Пред него тъгуваше, пред него се глезотеше: разплачеше ли се, докато не я прегърнеше и не положеше главичката й на рамото си, не млъкваше, с мъничките си пъргави пръстчета скубеше дългите му, къдрави мустаци.

Беше привикнала като малко котенце вечер да заспива в прегръдките на Кемал бей. Облягаше русата си къдрава главица на врата му и не го оставяше на спокойствие.

Седналата до масата Ламия — по лицето и русата й коса пробягваха червените отблясъци от абажура на лампата — шиеше.

Готвачката леля Емине, изправила се пред един от отворените прозорци, сочеше към градината. Макбуле, която, пораствайки, ставаше все по-голяма лудетина и все по-палава, се бе покачила на наровото дърво, за да набере нарове. Безобразничеше — смееше се, пееше, хвърляше обелки от нарове и клонки в софата, — разтърсваше от време на време клоните, за да разтревожи и накара леля Емине да се развика, и крещеше: „Ох, падам… Помощ!“

Тъкмо когато след строгия укор на Кемал бей слезе от дървото, на вратата се похлопа. Макбуле викна към леля Емине, която се готвеше да се спусне надолу:

— Не идвай, аз ще отворя.

Вдигайки очи от вестника, Кемал бей попита:

— Кой може да е?… Бихте ли погледнали Ламия?

Младата жена, оставяйки дрехата, която шиеше върху масата, се надигна. Внезапно откъм градината се разнесе ужасяващ писък.

Надвесилата се през прозореца леля Емине, разклащайки свещника в ръката си, започна да крещи:

— Бейефенди, елате бързо… Някакъв е прегърнал Макбуле ханъм!

Майорът бе скочил, бе оставил Мебруре на дивана, и се бе втурнал надолу.

След онази случка Ламия бе като наплашена. Чуеше ли писък, шум, мигом се разтреперваше, краката й се подкосяваха, тялото й настръхваше.

Все още продължаващите писъци на Макбуле и тревогата на леля Емине до такава степен я стреснаха, че не бе в състояние да направи и крачка, покри лицето си с ръце и рухна на стола.

Надвесилата се отново през прозореца готвачка изненадано се обърна към нея:

— Ханъм… Елате тук де… Мъжът, прегърнал Макбуле, май е някакъв гостенин… Ама че работа! И бейефенди го прегърна.

Лека-полека Ламия се посъвзе и се отправи към прозореца. Но нищо не видя. Явно всички моментално бяха влезли вкъщи. Приказвайки и смеейки се, вече се качваха по стълбището.

Ламия се втурна към една от страничните стаи, бутна вратата и се заслуша.

С висок глас Кемал бей укоряваше Макбуле:

— Аллах да те накаже… Крещи ли се така?… Направо ни побърка.

Макбуле, смеейки се глезено, отговори:

— Ех, и ти татко… Само си търсиш повод да ме кориш… Какво да правя… Като го видях изневиделица, се уплаших. Не се сдържах…

Към разправията между бащата и дъщерята се включи и някакъв мъжки глас.

Ламия открехна вратата и погледна. До масата стоеше облечен в черно висок мъж. Лицето му бе обърнато на другата страна.

Единствено по отблясъка от лампата забеляза, че е със светло кестенява коса.

Кой ли беше мъжът, когото Макбуле посрещна тъй радостно, а съпругът й покани тъй фамилиарно в горната софа? Знаеше, че не биха я забелязали в тъмното, и затова се приближи още повече до вратата — слушаше ги и ги наблюдаваше с интерес. Разговаряха прави край масата. Майорът, поставяйки ръце върху раменете на госта, питаше:

— Хайде, разказвай… Кой вятър те довя тук? Ядосвам се на Макбуле, но и аз съм не по-малко смаян от нея… Кога пристигна в Кютахия?…

През това време, дърпайки го за ръката, въпроси задаваше и Макбуле:

— Как е леля ми?… Бюлент как е?… Калфата^[1] как е?

Гостенинът се смееше весело и звучно.

— На кого да отговоря?… Потърпете… Нека си поема дъх.

Беше се поизвърнал, докато изричаше това. Светъл, младолик, избръснат мъж. Говореше бързо, весело, закачливо, сякаш непрекъснато се шегуваше:

— Преди два часа пристигнах в хотела… Но каква умора… Щях да ви потърся утре… Срещнах обаче някакъв човек, знаеше къде е къщата ви… Приятно е, та има ли по-лесно от това да откриеш човек в малък град…

— Защо не дойде направо у нас?

— С приятели съм. Не можех веднага да се измъкна…

— Дълго ли ще останеш в Кютахия?

— Това го знае единствено Великият Аллах. Вероятно няколко години…

Макбуле отново бе закрещяла радостно, бе започнала да пляска с ръце; след като отново я скастри и успя да я накара да млъкне, баща й попита:

— По работа ли дойде, Ведат?

— Не по работа, вуйчо, в отпуск съм.

— В отпуск ли?… Шегуваш ли се с мен?

Младият гостенин се смееше:

— Ти се шегуваш с мен, вуйчо… Можеш ли да помислиш, че бих дошъл тук по работа?

— Тогава?…

— Тогава… дойдох принудително… По-точно, доведоха ме… Тук съм на заточение, аз и още неколцина приятели, вуйчо…

Макбуле пак изпищя. Кемал бей смаяно и подозрително говореше:

— Заточение ли?… Не е възможно.

Гостенинът, в своя си забързан и жив стил, продължи весело и безучастно, сякаш разказваше за някоя забава, за някоя сватба:

— Има ли нещо невъзможно в тая страна, вуйчо?… Заточен съм тук… Не вярвате… Понеже го говоря с усмивка ли? Такъв ми е характерът… Не на заточение, на бесилото да ме пратят, да не дава Господ, пак ще се държа по същия начин… Не е за описване как пристигнахме… Придружаваха ни неколцина жандармеристи и един свестен капитан… Някои от другарите ми се измъчваха… И аз, естествено, не бях доволен… Но като ти се случи… Какво да се прави, хъката-мъката… Ще се изтърпи… Нямах избор, обърнах цялата работа на шега… Едни закачки, едни веселби, не е за разправяне!… Моята пресилена приповдигнатост, ей богу, зарази и другарите ми. Жизнерадостното настроение, вуйчо, е нещо твърде истинско, ей богу… Със смях излекувах някои свои болежки. Човек, като се засмее, сърцето и дробовете му се задействат, живва тялото му, оздравяват дори стомахът и бъбреците му… Веселостта сто на сто помага, най-вече при заболявания, свързани с нервната система… Накратко, описваното от писателите като най-голяма трагедия пътуване към мястото на заточението ние го обърнахме на сватбено шествие… Още преди да сме се отдалечили достатъчно от Истанбул, приобщихме към нас и жандармеристите… Особено капитанът, какъв симпатяга, боже мой!… Когато на гарата дойде време да ни предаде на други, как само ме погледна. Преди малко, като ни оставяше в полицейския участък, ме прегърна. Ако не ни беше неудобно, и двамата щяхме да се разплачем. Накратко, организирахме си едно бодряшко пътуване… По пътя се отбивахме в няколко града. Чуеха ли, че сме заточеници, хората захвърляха всичко и тичаха, за да ни видят. Из праведните места няма наслада, няма забава, няма живот… Пристигнат ли заточеници, си мислят, че са пристигнали я театрални артисти, я фокусници… Като се каже заточеници, са навикнали да виждат дългобради мъже, смазани от умора, с удължени от огорчение лица и със смачкани дрехи… Направо се смаяха, като ни видяха… Накратко, пътувах не като заточеник, а като някой валия^[2] или мутасарръф…

Нехайната веселост на госта им бе заразила не само бащата и дъщерята, а и наблюдаващата ги иззад вратата Ламия. И тя се смееше ведно с тях. Беше се досетила кой е светло кестенявият младеж. Знаеше, че Ведат е от Истанбул, лекар е, и е син на сестрата на майора.

Макбуле, която не бе виждала братовчед си от пет-шест години, често го споменаваше и разказваше невероятни истории за него.

През това време пробудилата се от гълчавата Мебруре, придържайки се за дивана, се бе изправила и разтърквайки с юмручета очите си, се беше разплакала. Младият лекар внезапно се обърна към нея и изненадано попита:

— Я, кой е това?

Но разбра кой е това още преди да получи отговор; хвана детето за ръчичките, вдигна го във въздуха и викна:

— Не може да бъде, не може това да е чародейката, наречена Мебруре.

Малката все още си криеше личицето, не се забелязваше нищо друго, освен бухналата й по време на съня къдрава руса коса.

Едва тогава майорът и Макбуле се сетиха за Ламия. Кемал бей се огледа.

— Къде ли се е мушнала Ламия?

— А-а, виж ти, наистина забравихме майка ми… — извика Макбуле.

Откакто Ламия се омъжи за Кемал бей, Макбуле я наричаше „како“. Но няколко пъти на шега й бе казала „мамо“. Тази дума толкова бе харесала и на двете, че въпреки протестите на Кемал бей бе започнала да я нарича „мамо“.

— Ламия… Ламия… — викаше майорът, но не намирайки смелост да му отговори, тя се колебаеше.

Предусещайки, че е в стаята, Макбуле изтича, хвана я за китките и насила я измъкна в софата. Кемал бей я представи с една дума:

— Вуйна ти…

Доктор Ведат се смая, като видя пред себе си съвсем млада жена, почти момиче, със стегнато сплетена руса коса и с несмели, потрепващи между миглите й очи. Дори не се въздържа и леко се засмя.

— На Макбуле не й е неудобно да ви нарича „мамо“, но аз не се осмелявам сега да ви целуна ръка в качеството ви на „моя вуйна“.

Майорът, взел от прегръдките на Ведат започналата да капризничи Мебруре, отново се беше настанил на дивана. Младият лекар бе заел стола до масата, на който преди това бе седяла Ламия, а Макбуле и Ламия седнаха на столовете до прозореца.

— Разправяй, младежо — обади се Кемал бей. — Какво направи, за да те заточат в Кютахия?… Ти с политика май не се занимаваш… Работиш в болницата…

Гостенинът, забавлявайки се, сякаш разказваше приказка, заразправя за сполетялото го нещастие:

— Нищо, ей богу, не е нищо значително… Свързано е с карагьоз… Новата ми вуйна ще ме укори, но рано или късно ще се разбере какво се случи… Ето защо ще говоря, без да се притеснявам… Знаете, че понякога обичам да се шегувам и забавлявам малко повечко… Понякога се налага да седя затворен в болницата дни наред, занимавам се със страданията, с болките, с раните на хората и душата ми започва да страда… После, измъкна ли се навън, ставам като луд за връзване… Една вечер бях поканен на едно място и играх Карагьоз^[3]…

Майорът, който рядко се смееше, не се сдържа и шумно се разсмя:

— Играл си Карагьоз ли? Ти?… Докторът… И такива умения ли имаш?

Продължавайки в същото бодряшко настроение, Ведат отговори:

— Какво да се прави, в тая страна един ден не прилича на другия… Трябва всичко да умееш… Ако се задържа в Кютахия например и после не си намеря работа, може би ще играя в карагьоз…

— Аллах да те пази… Няма да те разубеждавам…

Макбуле направо се превиваше от смях. И Ламия бе се надигнала от мястото си и бе седнала близо да Ведат.

Младият лекар се приведе към нея.

— Ако имате желание, някоя вечер ще поиграя и за вас… Само малко да си отдъхна. — После продължи: — На гощавката присъстваха десетина от важните истанбулски персони, имаше и три-четири жени… Не си мислете нищо лошо, бяха все зрели госпожи… Онази нощ ме бяха обзели изцяло веселостта и лудостта ми. Същия ден бе починал любим мой приятел, когото бях лекувал. Защо се чудите?… Колкото е по-тъжно сърцето ми, толкова повече нараства веселостта ми… Въпрос на характер… Хрумна ми една закачка. Веднага намерих малко боя и парче картон… Нарисувах набързо три карикатури… Бива ме донякъде и в рисуването… Всичко стана съвсем точно, като пригодих и завеса в един ъгъл на салона… Нея нощ накарах присъстващите да се превиват от смях… Не играх „Окървавената топола“ или „Забавлението на Ялова“… Има едно хубаво нещо — „Черните звезди“, опера алафранга с цигулка и пиано… Доста е популярна в Истанбул… Взех я на подбив… Композиторът също бе там… От нашите приятели е. И той се посмя заедно с всички, ама и се ядоса… Бяха минали осем дни оттогава… Веднъж пак ме поканиха, но на друго място. Отидох, естествено. Гледам, и един от министрите също е там… Цяло шествие от смешници му се мазнеше… Настроението ми се бе изпарило… Търсех повод да се измъкна… Някакъв зевзек обаче се обади: „Ефенди, наредете на вашия покорен раб да изпълни ролята на Карагьоз… Доста ще се позабавлявате!“ Внезапно кипнах. Прекрасно е да играя Карагьоз, за да забавлявам приятелите си. Но да се смесвам с тия смешници, да забавлявам министъра… Канех се да кажа нещо пиперливо. Министърът обаче в тона на онзи глупак рече: „Хайде, Ведат бей, да видим вашите умения!“ Дявол да го вземе… „Ефенди, ако ме удостоите с честта да дойдете в болницата, ще видите моите умения“ — отговорих му аз… На всеки човек такъв отговор му е предостатъчен… Но той не схвана смисъла на думите ми и продължи да настоява със странно нахалство. Мислеше ме за някой от подмазвачите около него, не знаеше колко ехиден и горд човек съм… Казах си: „Карагьоз ли искаш?… Ще ти дам такъв урок, та да се научиш!“ Минах веднага в съседната стая. Нарисувах карикатура на мъж — много висок, с дълги уши, с дълъг нос и дълга остра брада… Точно като министъра… После изрисувах няколко от съучастниците му и накрая метресата му — една дебела полякиня… Епизодът отразяваше съвсем скорошен позор на министъра… Вече бях намерил покой, изцяло се забавлявах със собствената си духовитост и от време на време поглеждах през завесата. Ужасна вихрушка завладя зрителите, министърът, правейки се, че не забелязва, също се смееше. Но какъв горчив, какъв злобен смях, божке мили — лицето му бе прежълтяло, обтегнатите му устни и брадата му потреперваха… казах си: „Ей, Ведат… Карагьоз се справя добре, но и на теб ще ти излезе солено като на министъра…“

Завърших веселбата с песента „Ей, ветерани, път ви чака…“ И наистина, не минаха и двайсет дни, и от нищото проблем направиха. Един ден — арест и кратък разпит… После с приятелите изпяхме „Ей, ветерани, път ви чака…“, както в карагьоз. Мой приятел нарече положението, в което се озовах, „Кютахийското забавление на Карагьоз“… Това е резюмето на тази случка… И както е в романите с продължение, краят остава за утре… Защото сега си тръгвам… Закъснях… Хотелът затваря и ще остана на улицата в чуждия край…

Майорът гневно му възрази:

— Какво е това?… Вуйчо ти има къща, а ти ще ходиш в хотел ли? За нищо на света няма да се съглася… Това означава, че не ме зачиташ… Срамота, Ведат, срамота!

Сърдеше се и Макбуле; с увещания и клетви се опитваше да го спре. Но лекарят им възрази:

— Не може… Приятели имам. При това се знае, че ние още не сме свободни… Полицията ни отведе в хотела под брой… Закъснях, ще решат, че съм избягал, ще си навлека неприятности… Впрочем шансът днес е на моя страна…

След тези думи майорът и дъщеря му се отказаха да настояват повече. Ведат напусна къщата с обещанието, че на заранта ще дойде отново.