Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (37)

XVIII

Ламия бе станала спокойна, сериозна, работлива домакиня. Полека-лека забравяше старите случки, караше познати и съседи да я уважават като една зряла ханъмефенди. Беше се сдобрила дори с роднините си.

Чичо й от Измир често й пишеше писма, канеше я заедно със съпруга й на почивка при тях. Те дори бяха решили да отидат за месец в Измир по време на гроздобера, ала Мебруре неочаквано се бе разболяла и се бяха отказали от това пътуване.

Два пъти седмично Ръза бей идваше, за да разбере как се чувства Ламия, понякога водеше съпругата си и малката си дъщеря.

Ламия твърде рядко излизаше от къщи, не беше в близки отношения с нито един съсед. В началото из квартала бяха плъзнали клюки. Разправяха, че се големеела, понеже била съпруга на майора. След време обаче бяха започнали да приемат стеснителното й поведение, дори да го харесват.

Ламия не огорчаваше никого, успокояваше и малки, и големи. С никого обаче не се сближаваше. По никакъв начин не можеше да преодолее останалата в душата й от предишните събития плашливост и недоверчивост към хората.

Най-голямото й удоволствие беше да се занимава с Мебруре и да кара съпруга си и заварената си дъщеря да се чувстват доволни. Към тях изпитваше толкова силна признателност, че каквото и да стореше, все й се струваше недостатъчно. Пред тях дори към Мебруре не прекаляваше с грижите и с обичта си. Така че Кемал бей и Макбуле понякога чувстваха детето й по-близко от самата нея.

Вироглавата Макбуле беше момиче с такъв характер, че за която и да се оженеше баща й, нямаше да се разбере с нея, щеше да се държи невъзпитано и разглезено, щеше да превърне къщата в ад. Но обичаше Ламия с непонятна привързаност, покоряваше й се повече, отколкото на баща си.

Ламия бе на път да навърши осемнайсет. Тялото й беше се поналяло, лицето й се бе поразхубавило, цветът на кожата и на очите й беше с по-друг блясък.

Светлорусата коса, придаваща на лицето й невинна благост, и нейните неспирно и спокойно усмихващи се очи не оставаха незабелязани от съседите, които ту се възхищаваха от нея, ту приказваха, че съпругът й не я заслужава.

Младата жена се правеше, че не разбира тия намеци, и искрено ги презираше.

Възприемаше се като доста преживял и без всякаква цел човек. А понякога си мислеше: „Някога и аз бях млада… И аз обичах като другите… И все още обичам… Но любимият ми е мъртъв за мен… Вече никога няма да Го зърна… Все ми е едно дали съпругът ми е млад или стар, красив или грозен… Нали е добър, честен човек… Това ми е предостатъчно.“

Ламия все още обичаше. Затвореше ли очи, наред с Бозяка, лозята, кориите, слънцето и луната виждаше и Него — стройното му тяло, сините му очи, придаващи странна привлекателност на мургавото му лице, белите му зъби.

Представи, които обаче вече не предизвикваха у нея страдания и вълнения, не предизвикваха в спокойното й сърце нищо друго, освен леко и тъжно съчувствие. Оприличаваше спомените си на светлината от залязващото слънце. Тази бледа светлина се разпиляваше в миналото й като цветен прашец, гаснеше постепенно в мрака, озаряваше някои забравени, позачезнали неща. Ала не лумваше никога.

 

 

Ламия си имаше едно-едничко страдание, една-единствена мъка. Любовта на съпруга й към нея…

Майорът я обичаше със страстта на последната любов, припламваща като суха слама в някои поостарели сърца. Бе човек, който, поради бремето на военния живот, не бе намерил време да обича, който не бе обръщал внимание на сърцето си. Когато за пръв път бе видял Ламия, когато за пръв път бе чул тъжната история на нейното прелъстяване, не бе изпитал към това дете нищо друго, освен ненавист и погнуса. После, с времето, към тези си чувства бе добавил и мъничко съжаление.

Случката с убийството бе разтърсила Кютахия и майорът, както мнозина други, бе проявил интерес и се бе развълнувал. Както мнозина други, и той беше там за първия ден на делото.

Сърцето му се бе разтуптяло, като я видя на подсъдимата скамейка с черния й чаршаф и прежълтяла като мъртвец, а когато Ламия отговори на първия въпрос на съдията, очите му се бяха насълзили за пръв път в живота.

Възрастният майор бе проследил с голям интерес вълнуващите етапи на съдебния процес, а след известно време не можа да скрие от себе си и естеството на чувствата, които изпитваше към злочестото дете.

Обичаше Ламия с някаква безнадеждна любов, не желаеше нищо друго, освен да й бъде опора. След оправдателната присъда си беше помислил да прибере в дома си, като изоставена на улицата злочестница, приятелката на своята дъщеря. Но бе невъзможно. Най-накрая, след дълги размишления и колебания, бе решил да я направи своя съпруга.

Беше разумен, предвидлив, сериозен мъж. Не се надяваше да получи преданост от една млада жена със съмнително минало. Знаеше, че всички ще му се подиграват. И беше напълно уверен, че сърцата им ще си останат чужди едно на друго. Но за поостарялото му сърце бе невъобразимо щастие не да я притежава, а поне да я вижда близо до себе си.

На останалите бе казал, че взема тази млада жена, за да я избави от мизерията, а може би и от пореден провал. Дори Ламия известно време бе разсъждавала по същия начин.

Майорът се срамуваше от ненавременната любов, която изпитваше към доста по-младата си съпруга, не се осмеляваше да произнесе дори дума, която би подсказала за неговото увлечение, за неговата страст. Безсилието и срамът го тласнаха към първичност, подобно на изцяло ръководено от груб и суров инстинкт животно.

Младата жена седмици наред бе линяла сред тази сурова и страстна атмосфера, бяха наранили най-нежните й човешки чувства, бе вкусила горчилката на духовната нищета.

Беше месец след брака им. Една нощ Ламия внезапно се бе разболяла. Кемал бей се разтревожи, облече се в полунощ, за да отиде и доведе живеещия в далечен квартал общински лекар.

След като му каза, че няма нужда, Ламия добави:

— Заради мен много се изморявате, жертвате се… Не зная как ще ви се отблагодаря.

Майорът положи ръката си върху косата й и гледайки я тъжно, отговори:

— Всъщност аз съм ти задължен, Ламия… Отдаде ми младостта си… Дори животът си да дам за теб, пак няма да мога да ти се отблагодаря…

Това беше първото признание. Тези думи, подходящи за влюбените петнайсетгодишни ученици, в устата му придобиваха печална интимност.

Тъкмо тогава Ламия бе осъзнала колко много я обича този праволинеен, суров възрастен военен и бе започнала да го съжалява.

При все че по никакъв начин нямаше да привикне с тази любов, тя я приемаше като унизителна житейска необходимост.