Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (35)

XVI

Щом отвори очи, Ламия откри, че се намира в малка стая с един прозорец. Бяха я положили по гръб на нисък креват върху натъпкан с трева дюшек; бяха разплели косата й, бяха намокрили лицето и шията й. Белобрад мъж във военна униформа разтриваше китките й.

— Скорошно оздравяване! Как си, момичето ми? — каза той. След което се обърна към двама души, тихичко разговарящи зад гърба му. — Дойде на себе си… Няма нищо сериозно.

Сред спускащия се в стаята вечерен мрак Ламия различи лицето на чичо си. За тези два месеца Ръза бей съвсем се бе състарил, сякаш бе грохнал. Провисналите му побелели мустаци потрепваха, очите му изглеждаха още по-дълбоки и тъмни. Прокарвайки студената си, трепереща ръка по челото и косите на Ламия и прикривайки с чаршафа полуразголените й гърди, той изрече:

— Честито, момичето ми… Благодаря на бога, отърва се.

Едва тогава Ламия успя да се опомни. Пред очите й преминаха преживените в последвалите онази злокобна случка дни мъчителни, трагични събития с жандармерийските и полицейските кошмари из стаите на полицията и на следствието, из килиите на предварителния арест и на болницата, из съдебните зали. Поизправяйки се в кревата си, тя обгърна с ръце чичо си.

— Какво стана с мен, чичо?

От дълбоките, тъмни очи на Ръза бей се стичаха сълзи.

— Отърва се, момичето ми… Съдът те призна за невинна… Аллах се смили над теб.

— Защо сте ме довели тук?

— Като чу присъдата, момичето ми, ти припадна… Затова…

Разтриващият преди малко китките на Ламия белобрад военен се обади:

— На тази възраст преодоля голямо премеждие, момичето ми. Аллах да те пази подобно нещо да не се повтаря…

Ръза бей му стисна ръцете и му благодари:

— Бъди здрав, скъпи докторе, признателен съм ти.

Възрастният лекар излезе от стаята заедно с останалите мъже.

Присядайки в края на кревата, Ръза бей обхвана с ръце главата си; мислеше задълбочено и от време на време въздишаше.

Наоколо се беше здрачило. Навън сред мътната, мръсна вечерна светлина валеше сняг.

Съдебен пристав отвори вратата, надникна в стаята и пак я затвори. Тогава Ръза бей се надигна. И със страдание, с колебливост, които се опитваше да прикрие, заговори:

— Вече си свободна, Ламия, сега ще излезем от тук… Но за жалост няма никаква възможност, момичето ми, да те отведа у дома… Не твърдя, че извършеното от теб е несправедливо… Нима нямаше друго средство, освен оръжието, за да опазиш честта си? Не виждам смисъл да мисля за това. И все пак починалият беше наш зет, беше съпруг на дъщеря ми, баща на внуците ми…

Ламия с немощен глас потвърди думите му:

— Да… Имате право, чичо… Впрочем, и да желаехте, аз нямаше да се върна… Знам, че вуйна и кака Махмуре не ще ми простят.

Ръза бей продължи:

— Ти получи оправдателна присъда, момичето ми… Все пак съм ти чичо… Не мога да те изоставя… Предприел съм някои нещица… Имам приятел, казва се Хаккъ ефенди… Навремето беше имам на полка ни… Мюсюлманин и почтен човек е… Има и добра съпруга… Срещнах се с тях, момичето ми… Сега ще те отведа в техния дом… Пак, разбира се, ще ти излезе късметът… Особено като отмине малко време от оная случка… И детето утре ще ти доведа там, ще ти го оставя… Ще идвам от време на време да те виждам… Предавам на Хаккъ ефенди месечното възнаграждение от баща ти. Хайде, момичето ми, да те кача на един кабриолет и да те откарам там…

Бяха излезли пред вратата. Ръза бей се оглеждаше за превоз.

— Ако искате, чичо, нека да повървим — обади се Ламия. — Имам желание да повървим пеш дотам.

Възрастният мъж се смръщи и отговори:

— Ти нямаш възможност да прецениш точно желанието си, момичето ми… Малко ли премеждия ти минаха през главата?… Очите на всички са в теб. Никой не бива да те вижда на улицата…

По молба на Ръза бей млад жандармерист отиде до ъгъла и намери свободен кабриолет. Снегът и студът постепенно се усилваха. Докато пътуваха, Ръза бей я наставляваше с думи за добродетелта, благочестивостта, честта. Разказа й някои случки за трагичната участ на неморалните жени.