Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (33)

XIV

Телеграфо-пощенският служител имаше няколко условия. Негова възрастна съседка всеки ден пристигаше в къщата на Ръза бей, настаняваше се срещу Ламия и с оскърбителен, груб език ги изреждаше:

— Виж, момичето ми… Мюсюлманската религия е религия на любовта… Да си говорим открито… Ти не приличаш на останалите вдовици… Както и да е, той не се осмелява да вземе жена с недобро име… Горкият човек, тъй или инак, видял е и хубави дни… И казва: „Жената е работа на съдбата… Не се знае каква ще случи… Като вземеш девственица… Няма да остане такава, ще се разврати, ще стане лоша… Като вземеш незабрадена, пропаднала жена… Ще се проклина, неспирно ще се моли, никому няма да показва и крайчеца на полата си… Аз харесвам добрата, изкусна бродерия… Дай боже и любима да ми стане… Ще забравим миналото, ще заживеем много-много добре…“ Това е, момичето ми, ти си помисли… Ако желаеш да станеш стопанка на един дом и да живееш спокойно, мъжът е налице… Ако пък имаш други намерения… Възможно е, хора сме… Ако си мислиш „Бе да стана веднъж съпруга на някой виден мъж… Пък после ще си правя каквото си знам“, по-добре да се откажем от тая работа… Истината боли, момичето ми… Не ми се сърди, че говоря така… Мухлис ефенди може и да е възрастен, ама не е някой изпаднал мъж… Ония със засуканите мустаци не подсигуряват лесно прехраната, момичето ми… Те се преструват седмица, десетина дни… Отдават се на желанията си, разпускат се… Приятно е, ти по-добре и от мен го знаеш… Кой знае колко сладки приказки ти е наговорил оня надзорник.

Ламия слушаше тия съвети, без да продумва, каквото и да кажеше възрастната жена, тя потвърждаваше с глава. Единствената й цел бе да напусне този дом, без да се разбере за позора.

Расих ефенди доста бе се потрудил да попречи на женитбата, веднъж дори се бе спречкал с тъста си. Пиеше повече от обикновено, нервираше се за всичко, заяждаше се с всеки, който му се изпречеше на пътя.

Една сутрин Ламия носеше кафе на Ръза бей. Расих изникна пред нея в софата. И с обезнадежден, спокоен глас й каза:

— Ще говоря за нещо важно с теб, ела след малко в градината.

Боейки се да не ги види някой и поглеждайки крадешком към стълбището, Ламия му отговори:

— Отдръпнете се, моля ви!

Със спокойно упорство Расих продължи да препречва пътя й.

— Кълна се, че няма нищо страшно, Ламия… Само ще ти кажа някои неща… Не се притеснявай… Ако не желаеш да дойдеш, да поговорим тук… И да ни видят, не ме интересува!

Някой се разхождаше из горната софа. В отсрещната стая, чиято врата бе открехната, Ръза бей се разкашля. Ламия нямаше избор и се съгласи.

— Добре… Ще дойда — отвърна му тя.

Тази сутрин, за разлика от обикновено, нямаше и помен от нервността на Расих. Тъкмо напротив — лицето му бе бледо, бялото на очите му — жълто, поведението му — уморено и боязливо. На пресекулки и покашляйки, той подхвана:

— Доста грешки сторих по отношение на теб, Ламия. Каквото и да кажеш, бях невъзпитан, груб, неморален. Но не мога да се владея. Ти не знаеш какво е да обичаш, да ревнуваш… Снощи случайно срещнах на улицата оня Мухлис ефенди… Идеше ми да го хвана за гърлото и да го удуша като пиле… Не ми го побира умът, че трябва да му станеш съпруга… Тая нощ, Ламия, не мигнах до зори… Ще полудея… Жена ми, децата ми ме гледат като че съм някаква змия… Взех решение… Ще се разведа с Махмуре… Стани ми съпруга ти… Ще ти посветя живота си… Без теб няма да мога да живея…

Постепенно вълнението му нарастваше, в очите му се разпалваха пламъци, вените по слепоочието му се издуваха.

Ламия му отвърна спокойно:

— Целувам ви ръка, свако… Не ме измъчвайте повече… Имате съпруга, деца… Оставете ме вече. Знаете, че е невъзможно…

— Няма да те оставя на оня Мухлис ефенди. И двамата ще ви…

Расих пак бе подновил заплахите. Без повече да го слуша, Ламия се оттегли.