Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (32)

XIII

След него ден животът на Ламия в този дом се превърна в нетърпимо страдание. Расих я преследваше с луд инат и настойчивост, не се боеше, че работата може да излезе наяве.

Доколкото бе възможно, Ламия го избягваше, вечер се оттегляше рано с бебето в стаята си и заключваше вратата.

Въпреки всички предпазни мерки, които вземаше, Расих успяваше от време на време да я застигне насаме. Понякога говореше за кръв, за смърт, опитваше се да я сплаши с безброй закани, подло я умоляваше, плачеше дори.

Веднъж, умолявайки го, Ламия му бе казала, че е грях да напада така една клетница, приютила се в дома им.

Но Расих не пожела да проумее думите й. „Пожела надзорника, пожела сержанта, мен защо не ме искаш?… За тях има, за мен няма, защо?“ — повтаряше той като бесен.

Понякога на Ламия й идеше да разкаже за това на Хурие ханъм, ала все не набираше кураж. Смяташе, че узнаеха ли в къщата, най-вече нея щяха да укоряват.

Изпитваше угризения на съвестта и заради Махмуре. Сърцето й се свиваше при мисълта, че може да усети нещо.

Най-накрая една вечер се случи друго, още по-неприятно нещо. Расих, който успя да я притисне на стълбищната площадка, се нахвърли връз нея като побесняло животно, насила я взе в прегръдките си и опита да я целуне.

С неимоверни усилия Ламия успя да се освободи. Ръкавът на роклята й бе се разкъсал, заплелата се в косата й обица бе разкървавила ухото й.

 

 

— Вуйно, искам да ви кажа нещо…

Хурие ханъм изтупа прахта от метлата в ъгъла на прозореца, после сложи ръце на кръста си.

— Кажи, момичето ми…

След кратко колебание Ламия я погледна.

— Бяхте ми споменали по-рано, че един телеграфо-пощенски служител ме искал… Казахте, че бил добър човек…

Хурие ханъм я наблюдаваше изпитателно.

— Да, момичето ми… Добър е, но е възрастен… А и има три деца… Аз, да знаеш, не съм много-много съгласна…

Ламия се беше подпряла на вратата. Вгледана в облаците, с немощен глас изрече:

— По-добре, че е възрастен, вуйно… Ако този господин все още ме иска, аз съм съгласна…

Хурие ханъм направо се слиса.

— Ох, Ламия, ама че странна работа, момичето ми. Когато ти съобщихме за пръв път, ти не пожела, дори се разплака… Според мен Мухлис ефенди финансово не е зле… По-добър е от младежите със засукани мустаци, ама не искаме да те насилваме… Тъй де, ти ще си тая, дето ще се погажда с него. Нас какво ни засяга. Мислехме, че държиш да е млад, па макар и беден…

— Аз, вуйно, искам Мухлис ефенди тъкмо защото е възрастен… Доста съм размишлявала оттогава… Какво ще прави злощастница като мен с млад мъж?… Ще му гледам децата според силите си… Ако и той обещае, че няма да дели Мебруре от своите деца… Съгласете се и работата да приключва…

Хурие ханъм се колебаеше.

— Добре, но ме заинтригува, момичето ми… Ти беше категорична и казваше, че няма да се омъжиш…

— Да, но… Няма да остана да ви тежа повече…

— Ние, Аллах ми е свидетел, не те делим от нашите деца… Каквото е за мен Махмуре, това си и ти…

С натъжен глас Ламия каза:

— Благодаря за тези думи, вуйно, позволете и аз да си направя свой дом…

— Ако питаш мен, да изчакаме още малко, Ламия… Може пък да намерим нещо, което по да ти допада… Не ми се ще да излезе, че гледаме просто да се отървем от теб…

— Не, вуйно… Оставете това… Няма да се появи нищо, което да ми допадне повече от възрастния Мухлис ефенди…

Няколкото сърдечни думи на Хурие ханъм я поотпуснаха, не устоя на нуждата да разкрие част от сърцето си.

— Не гледайте, че на години съм малка, вуйно… Доста препатих. Нищо на света не ме привлича… Ако този Мухлис ефенди е добър човек, ще го обикна като… като баща… Ще отгледам децата му като свои… Вуйно, нали ще вземете позволение от вуйчо?