Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (30)

XI

На следващата сутрин Расих ефенди седеше под големия орех в градината. Снощната песимистична, нервна умора го беше смазала, бе като болен. Лицето му беше съвсем прежълтяло, бялото на очите му — кървясало, клепачите му — подути и посинели.

Махмуре и Ламия седяха една до друга на ниските кухненски столове малко по-нататък.

Зюбейде, малката дъщеря на Ръза бей, бе усетила, че се е случило нещо необичайно. Обикаляше потайничко наоколо, като надушило следа ловно куче, и не искаше да се отдели от тях.

Махмуре я повика:

— Хайде, момичето ми… Помогни ми… Ще почистим килимите — каза тя. — После с глава направи знак на Ламия и се отдалечи.

Расих от време на време кашляше, с пръсти разтриваше слепоочията си и мърмореше: „Ще ми се пръсне главата!“

След дълго колебание Ламия се изправи и разтреперана заговори:

— Свако… Кака Махмуре няма вина… Не й се сърдете… — Не намираше думите, които през нощта си беше намислила, пред очите й хвърчаха искри, ушите й бучаха.

Расих леко се оживи и бърчейки вежди, изрече:

— Спомена ми нещо такова, ама не вярвам.

Ламия продължи на пресекулки:

— Повярвайте, свако… Кака Махмуре казва истината… Аз бях тази, която през онази нощ говореше със сержанта при градинската порта… Не й приписвайте този грях…

Расих не отговаряше, гледаше я проницателно, странно с кървясалите си очи.

Ламия вече се бе осмелила. Желанието за саможертва постепенно нарастваше и тя разпалено продължаваше:

— Нима е невъзможно да се очаква подобно нещо от момиче като мен, свако?… Знаете как миналата година… Не е ли така?… От време на време се виждам със сержанта… Не е ли достатъчно, свако?… Няма нужда да продължавам…

Расих продължаваше да я гледа с онзи пронизващ я, странен поглед.

— От колко време продължава тази връзка?

— Не знам… Може би месец… Може би повече…

— Докога ще продължава?

— Вече приключи…

— Не мисля… Не ми приличаш на момиче, което лесно ще миряса… За какво го обикна оня лентяй с дългите извити мустаци… Кажи ми, за какво би могъл да бъде обикнат?…

Расих бе станал от мястото си и се бе приближил до Ламия. Угасналите му, болнави очи отпреди малко бяха заблестели с особен пламък, а умореното му лице оживяваше. С пресипнал глас, напомнящ животинско ръмжене, попита:

— Говори, къде се срещахте? Как се докопа до теб проклетникът?… Значи, докато ние си хъркаме като магарета, ти си в прегръдките му…

Не можа да продължи. Извръщаше честичко глава, гледаше към полуоткрехнатата кухненска врата, кръстосваше дланите си, за да не я хване за китките.

Уплашена от това странно вълнение, Ламия направи крачка назад и със строг глас изрече:

— Свако…

Расих внезапно дойде на себе си и се върна на предишното си място. Но не можеше да се въздържи да не продължи с горчивите си, тежки думи за сержанта:

— Не, ще стисна за гърлото оня мизерник… Видя ли го още веднъж да мине от тук, ще го убия…

— Няма да е редно да сторите това, свако… Мен ли искате да убиете?

Расих се изсмя с болезнен, презрителен смях:

— Не аз тебе, а ти — мене… Сиреч ти си си наумила да убиеш нас, нашето семейство… Събирай си ума, Ламия… Усетя ли, че си погледнала някого, че с тия устни си се усмихнала на някого, ще те убия… Хайде, достатъчно си стояла там… Махай се от очите ми…