Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (3)

III

Корабната сирена бе прозвучала за трети път, изпращачите вече се бяха настанили по лодките край стълбата с парапета.

Застаналият малко по-встрани Мюнир бей се обърна към Кенан, който разговаряше с Джавидан:

— Забавим ли се още две минути, оставаме в парахода… Хайде, Кенан…

Принц Вефик стисна ръката на младия мъж и с пламенна фамилиарност изрече:

— Хайде, млади музиканте, ще продължите разговора си след два месеца… Работете, надявам се вашата опера да пожъне огромен успех… Искахме тази зима да изкараме в Истанбул… Но възникна задължението да присъстваме на първото представление на вашето произведение. Нашето съпричастие към успеха на Кенан бей не е ли еквивалентно на усилието да се пътува, Джавидан?

Със сладка усмивка младата девойка отвърна:

— Да, тате, това е от нещата, които се подразбират и без да бъдат изричани. — После протегна ръка към Кенан. — Нали ще ни държите в течение, поне с два-три реда, как върви вашето произведение?

Младият мъж целуна ръката на Джавидан и усмихнат повтори нейната фраза:

— Това е от нещата, които се подразбират и без да бъдат изричани, нали?…

— Аллах да те благослови, Кенан — каза с доволна и насмешлива усмивка Мюнир бей. — Дай боже да имаш щастливо потомство, при творци като теб децата обикновено се раждат изящни като съпругата…

Поизчервил се целият, Кенан попита през смях, сякаш не бе разгадал подмятането:

— Защо?

Докато подсушаваше с носна кърпа панталона си, изпонапръскан от плисналата отстрани вълна, Мюнир бей каза:

— Има ли нужда, детето ми, да ме подпитваш?

— Не… Само… да се убедя, че нищо не е говорено…

— И това, естествено, е „от нещата, които се подразбират, без да бъдат изричани“… — отвърна Мюнир бей и продължи вече с по-сериозен и категоричен глас: — Пашата не каза нищо явно. Но е доста доволен от теб… Не забеляза ли? Колко пъти ти повтори, че никога не е виждал благородство, съпоставимо с твоето благородство и извисеност… Що се отнася до момичето… Ти, естествено, си усетил по-добре от мен… Накратко, за два дни спечели сърцата и на двамата… Пред този брак не съществуват никакви спънки… А ако искаш да чуеш моето мнение, аз не съм като вас привърженик на подобно нещо… Моите разбирания са други… Средата ви е различна… Вкусовете ви впрочем — също… Принцеса Джавидан няма лоша душа поначало… Но й е в повечко ювелирната намеса върху тази душа поради прекалените усилия за разкрасяване. Що се отнася до теб… Ама и аз какви излишни неща бръщолевя. Та ти дори не ме слушаш… И сърцето, и умът ти са другаде… Във всеки случай ти пожелавам щастие… Кой знае колко доволен ще остане вуйчо ти, като научи за тази случка!…

— Моля ви, не говорете с него за нищо…

— Естествено… Сега заедно ще се върнем в Бозяка, нали, Кенан…

— Не, аз ще дойда утре… Тази вечер съм поканен в Каршъяка от Родити.

— Така, както всяка вечер прескачаш от гости на гости, кога ще свириш?

— Това е последното гости, Мюнир бейефенди… От утре запретвам ръкави и почвам работа…

— Дай боже да е така…

Лодката бе доближила пристанището на Пасапорт. Кенан изскочи чевръсто от нея и подаде ръка на Мюнир бей.

* * *

Вечерта бе настъпила, когато последният параход за Каршъяка се отдалечи от Кордон. Откъм долините на Менемен полъхваше хладен ветрец, все още неизгубилите се в слабите вълни светлини на залеза очертаваха изящни алени просеки в залива.

Кенан бе подпийнал. Изпил бе заедно с двама-трима приятели няколко бири.

Подпрял лакти на перилата, беше извърнал лицето си към Измир. Великолепният нощен живот на Кордон лека-полека разпалваше блясъка си. В едно от казината, напомнящо с разноцветните си книжни фенери на необичайна китайска щампа, изпълняваха негова композиция. Кенан слушаше с такава дълбока наслада, сякаш за пръв път чуваше тази творба, протягаше напред главата си, като че желаеше да задържи и най-дребните, разнасяни от вятъра детайли. Параходът се беше отдалечил и неразбираемо беше въздъхнал, сякаш поразен от пъстроцветната фантазия на казиното, от безпокойството на музиката. Кенан все още не отделяше очи от онази точка. Сега някъде по-наблизо затрептя звукът на друга цигулка. Изпълняваха същата мелодия.

Младият мъж извърна глава. Свирещият бе просяк; сляп старец. Бе се облегнал върху перилата на стълбата, водеща към палубата, дългата му къдрава коса се разпиля от вятъра, докато протягаше към едно момче огромната си шапка. Цигулката бе дрезгава, изнемощяла. Не бе изпълнила вярно дори и един акорд.

И все пак Кенан усети, че старият просяк притежава душа на артист.

Окаченият на стълбите фенер осветяваше високото му, сбръчкано чело, свиреше, вдигнал глава така, сякаш се взираше с угасналите си очи в някакъв друг свят. От време на време морно отпускаше лъка, сетне, поемайки си дълбоко въздух, започваше наново.

Това си беше една развалена, бездарна цигулка на злочест стар слепец. До тази вечер обаче Кенан не бе забелязал, че собствената му композиция е наситена с тъй дълбоки мечтания и любов.

Чу как край него някой изтежко въздъхна. Възрастна жена в траурни дрехи. Изтриваше с бяла носна кърпичка невиждащите се сълзи върху своето невиждащо се лице. Малко по-нататък висок мъж с побелели мустаци изтощено протегна ръце встрани. Вниманието му привлякоха и две ученички със светли дрехи, които допреди малко се кикотеха и разговаряха весело. Сега и те се бяха смълчали. Облегнало русата си глава върху рамото на приятелката си, едното момиче съзерцаваше мрака направо с бездънна скръб.

Кенан пак погледна към слепия музикант. Одухотвореният от бледата светлина на фенера старец повдигаше все по-високо главата си, върху устните му трептеше мечтателна, младежка усмивка.

В своето нарастващо опиянение Кенан се замисли: „Този злочестник е бил някога млад… Вероятно е виждал тогава… Вероятно и той е имал своята Лейля… Вероятно и той като мен е плакал за очите на Лейля. Кой знае с колко страдания е бил изпълнен животът му. Сега обаче изобщо не се съмнявам, че е щастлив… И да виждаше, какво от това? Самият аз часове наред се потапям в мрака, часове наред се отдавам на старческа слепота… Не гася ли съзнателно светлините на заобикалящия ме свят, за да виждам по-ясно света на фантазиите си? Злочестникът в тази минута е щастлив… Аз му дарих това щастие… Вижда изгубения си свят, вижда онова, което обича, вижда своята Лейля… Благодарение на моята музика отмива отровата на живота, която сълзите му не смогват да отмият… И само той ли? В тази минута аз правя щастливи и възрастната жена в траур, и малките ученички… Дали жената е загубила някое изящно като водна лилия момиче? Или младеж, станал жертва на катастрофа? Или нежен съпруг, в чиито прегръдки е прекарала най-великолепните дни от живота си — който и да е той, сега тя го вижда, сега живее с него… Малките ученички са щастливи също благодарение на мен. В тази минута аз им показвам въображаемите техни любими, които те може и да не са виждали в живота изобщо. Щастието им в живота вероятно ще се състои от мечтата, която им показвам в тази минута?…“

Старият цигулар бе престанал да свири. Сушата приближаваше, разпиляващите се в морето светлини от пристанището на Каршъяка се отразяваха по бордовете на парахода, сред блъскащите се в колелата на парахода леки вълни бълбукаше звезден извор.

Кенан все още не можеше да се освободи от своята вълнуваща и опияняваща фантазия. „Кой знае на колко места по света живея в тия часове… Колко ли хора се смеят, плачат, радват се и са щастливи с моите звуци… Самият аз вече започвам да живея, да съм щастлив. Радвам се, а значи без всякакво притеснение мога да кажа, че обичам. Късно дойде при мен истинското щастие… Немалко неща в душата ми се бяха сринали… Вече не съм способен на разтърсващи чувства… Не ми остана желание за предаността, която изпитвах, когато бях влюбен в Лейля. Любовите ми донейде приличат на падащи звезди, сърцето ми, след като е било озарено от струящата светлина, гасне… Денят, в който пристигнах от Измир, гостувах в лозето на Нимет ханъм в Бозяка. Щом зърнах лицето й, обикнах тази млада, изящна и нещастна жена. Чудех се как съпругът й пренебрегва такава прелестна и изтънчена жена. При това най-чистосърдечно.

Следващата вечер в кьошка на Мюнир бей случайно срещнах принцеса Джавидан. Пред разкошната красота на принцесата Нимет ханъм тутакси се превърна в блед спомен… Обичам принцесата, която погледнах с очите на годеник, с любов, тъй близка до страстта; питам се как бих живял, ако се разделя с това момиче. При това най-чистосърдечно.

Сега мисля за очакващата ме в дома, където отивам на гости, мадмоазел Лилиан, тази разпътна италианска актриса със светлокафяви очи… Още отсега мамя горкичката Джавидан… Да, в душата ми не се е съхранил поривът към големите любови, към големите страсти… С времето разбирам, че Лейля неимоверно ме е пречупила, че е превърнала сърцето ми в руина… От сърцето моята безумна любов достигна до устните ми… И с целувките, всяка от които те кара да забравиш другата, любовта вече ще живее единствено върху устните ми като напев, като усмивка… Същевременно, за да бъдеш щастлив, може би единственият начин е да не позволиш на безумната любов да премине отвъд устните, да не й позволиш да се спусне като отрова към сърцето.“