Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (29)

X

Една вечер Расих ефенди, за разлика от обикновено, се прибра рано вкъщи. Беше пиян до самозабрава. Беше паднал на улицата, изгубил си беше феса, целият бе в прах и кал.

Владееше го някаква неразбираема възбуда. Просвайки се върху калдъръма на двора, той зави като куче. „Аз съм свършен, унищожен съм — крещеше той. — Никаква полза нямам от тая къща. Извикай тъста ми. Имам да му кажа две думи.“

Ръза бей, упреквайки го, бе се оттеглил в стаята си. Нямаше желание да се среща със зет си в такива нажежени ситуации, боеше се да останат лице в лице.

След известно суетене Хурие ханъм и Махмуре го замъкнаха в стаята му.

Ламия чу как половин час крещеше в стаята си на средния етаж, как говори някакви неразбираеми неща на жена си, как по някое време дори заплака. После полека-лека гласовете утихнаха, в къщата настъпи дълбока тишина.

Ламия току-що бе угасила лампата и си беше легнала. Откъм стълбите до слуха й достигна звук от чехли. След малко вратата й се отвори. Влезе Махмуре със свещ в ръка. Косата на младата жена бе напълно разрошена, цялата кръв се бе оттеглила от лицето й. Ламия тутакси скочи от леглото си и попита:

— Какво има, какво се случи?

Със свещта в ръка Махмуре коленичи до вратата. Трепереше цялата, зъбите й тракаха.

Ламия пак попита:

— Какво ти е?… Направи ли ти нещо?…

С голямо усилие успя да пророни единствено „Свършена съм…“, захлупи лице върху леглото на Ламия и се разрида.

Ламия запали лампата. Наметна върху голите рамене на Махмуре вълнена наметка и я накара да седне на канапето.

Плачът беше нервен, премесен със страх, безнадеждност и гняв. След малко дойде на себе си. И заразказва на пресекулки:

— Ламия, миличка, нищо няма да скрия от теб… От няколко месеца обичам един жандармерийски сержант… Сержантът, който минава от време на време по улицата ни — оня високият, с къдравата коса и с пъстрите очи… Преди мен обикнал снахата на Ханифе Молла… Няма да ме кориш, нали? И на тебе се е случило… Може ли човек да заповядва на сърцето си? Стана една глупост… Отначало си правехме знаци отдалече… Най-накрая един ден се отбих в къщата на майка му. Оказа се, че възрастната жена била отишла на баня… Моят сержант останал сам вкъщи… Хвана ме за ръцете и насила ме въведе вътре… Представи си един жандармерист като лъв, който залавя въоръжени с ножове и пушки бандити и ги хвърля в затвора… А аз, една слаба жена, какво можех да сторя?

След това срещите ни зачестиха. Посред нощ тихичко се измъквах в градината и го чаках на портата… Стояхме, той отвън, а аз отвътре, и си говорехме. Доста рисковано, ала друг начин да виждам моя сержант нямаше… Най-накрая предишната нощ на моя сержант му кипна, бутна вратата и влезе вътре. Какво можех да сторя срещу огромния като великан мъж? Пет минути след като моят сержант излезе навън, се сблъскал лице в лице с Мемдух, сина на акушерката Адиле ханъм… Представи си как се прибрах!… А и аз почти бях излязла на улицата. Покрих си лицето с ръце и се втурнах вътре. Тая вечер моичкият и Мемдух отишли заедно в кръчмата… Безмилостният женкар казал всичко на мъжа ми… Семейството ми се разруши, съсипана съм…

Разказвайки историята си, Махмуре се умълча за миг, канеше се наново да се разплаче. Ламия развълнувано я попита:

— Ти как разбра, че му е разказал всичко?

— Тази е причината, за да се напие чак толкова днес… После, понеже беше пиян, изпусна няколко думи… Каза ми: „Само да видиш каква игричка ще ти извъртя… Веднъж да се зазори!…“

— Може да се е ядосал за нещо друго…

— Не, Ламия… Мъжът ми знае всичко… Каза и друго: „Душичката ще ти извадя пред градинската порта!“, и понечи да ме стисне за гърлото. Едва се измъкнах. Добре, че беше пиян. Нямаше сили да се помръдне… Утре Расих ще поиска развод… Не е привлекателен мъж колкото моят сержант, но и него харесвам… Той е първият мъж, когото срещнах… Толкова години една постеля споделяме… А имам и деца… Ами срамът… Татко направо ще ме убие…

Ламия доста се бе разтревожила. Едва се въздържаше да не заплаче заедно с нея.

— Ах, Махмуре, защо извърши тая детинщина?

Младата жена, въпреки тревогата и сълзите си, не успя да скрие леката си усмивка.

— Е, сестро, не говори, сякаш не ти е познато… Ти защо обикна старши надзорника, макар да беше сгодена?… Сърце е това… Разбира ли от думи?

Ламия погледна тъжно пред себе си и не отговори.

Махмуре си имаше тайна цел. От време на време поглеждаше крадешком Ламия и се чудеше откъде да подхване.

— Аллах спокойствие да ти дава, Ламия… Аз си тръгвам — каза тя. После с притворен трепет в гласа добави: — Ела да те целуна… Може би няма да се видим повече… Миличка Ламия, прости ми!…

Ламия повдигна изненаданите си очи.

— Защо? Какво става?… Боиш се, че мъжът ти ще ти стори нещо лошо ли?

— Не, миличка Ламия… Не е за това… Сбогом, Ламия…

— Тогава какво има?

— Повече не мога да говоря. Сбогом. За мен животът вече е забранен…

Махмуре се бе отправила към вратата. Обърна се още веднъж, преди да излезе. И още веднъж с онзи притворен трепет в гласа си каза:

— Кажи на мама и сестрите ми… добре да гледат децата ми.

Ламия неочаквано я хвана за китките, насила й взе свещта от ръката.

— Нещо лошо си намислила, Махмуре… Не ми казваш… За нищо на света няма да те оставя… Какво ще правиш?…

Младата жена бе много доволна, когато видя колко притеснена е Ламия. И правейки се, че не издържа на нейните настоявания, каза:

— Не искам да споделя с теб, но щом толкова настояваш… Добре… Ще се самоубия… Това петно не може да го изчисти нищо, освен смъртта… Ей сега ще се хвърля в кладенеца…

Ламия нададе лек писък, прегърна я през врата с треперещите си ръце и започна да я умолява:

— За бога, откажи се от тази мисъл, како Махмуре… И аз като тебе исках да се самоубия… Не се получи… Сега не съжалявам, че се отказах… Аллах ще ти прати утеха… А и съпругът ти може би нищо не знае… Ако не жалиш себе си, пожали четирите си деца…

— Не, миличка Ламия… По друг начин не мога да се очистя от този срам… Остави ме… По-добре да умра… Най-малкото ми дете го вземи ти… Ще го отгледаш заедно с Мебруре…

Ламия се бе разридала от скръб, от вълнение.

— Не го прави, како Махмуре… Може да намерим някакъв изход… И да убедим Расих бей…

Махмуре чакаше тъкмо този миг и тъкмо тези думи на простодушната си братовчедка. Тръсна обезнадеждено раменете си.

— Има начин да убедим мъжа ми, но и той е невъзможен…

— Какъв е той?

— Да кажа и да докажа, че жената, разговаряла до градинската порта със сержанта, не съм била аз…

— …

— Нали ти казах… Няма изход… Друга млада жена, освен теб и сестрите ми, в къщата няма… Сестрите ми са девствени… Пък и са малки… А и ти впрочем си минала през своята си болка…

Ламия гледаше пред себе си и задълбочено премисляше.

— Вярно е, не съществува никакъв риск за онзи, който би поел тази вина — продължи Махмуре. — Така е, а мъжът ми, естествено, ще остане доволен, като узнае, че жената, разговаряла със сержанта, не съм била аз. Колкото и да е, ще се притесни за балдъзите си или за някого другиго, но никому нищо няма да каже… Ще прикрие позора…

Ламия бе скрила лицето си в шепи, бе затворила очите си. Невъзможно бе да се разбере какво мисли, какво чувства.

Махмуре й хвърли разтревожен поглед, после пак с онзи притворно разтреперан, трагичен глас занарежда последната си воля:

— Миличка Ламия, на теб поверявам задачата да утешиш мама, братята и сестрите ми… Ах, дечицата ми… Най-много тях жаля… Не е лесно с четири деца…

— Добре, какичко… Ще обикна жандармерийския сержант както надзорника — каза Ламия.