Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dudaktan Kalbe, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод оттурски
- Розия Самуилова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето
Турска. Първо издание
ИК „Рива“, София, 2010
Редактор: Росица Ячкова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-320-309-3
Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.
История
- —Добавяне
IX
Дойде април. Веднъж вечеряха в долната софа. Внезапно Расих ефенди, съпругът на Махмуре, удари с юмрук по масата.
— Не се търпи повече. Тия пройдохи ще ми докарат неприятности — изкрещя той.
Лицето му се зачерви, вените по слепоочията му се издуха. Децата се бяха стреснали, жените се бяха смаяли.
Сбърчвайки вежди, Ръза бей попита:
— Какво има, какво става?
Расих се притесняваше от тъста си и винаги разговаряше с него почтително. Въпреки това гневно изрече:
— Какво да става? Не чувате ли песента, която пеят? Няма начин да не се опозоря…
Преди минути неколцина младежи бяха минали по улицата с песен, каквито се пеят по пазарищата.
Махмуре реши, че съпругът й си търси повод да си покаже характера.
— Теб какво те интересува… Че всеки, за да пее, от теб ли трябва да получи разрешение?… И какво лошо има в това? — подхвана тя.
— Ти да мълчиш… — каза той ожесточено. — Не се бъркай в неща, които не разбираш… Естествено, че имам причина да се нервирам…
Ръза бей попита повторно:
— Какво има, Расих?… Нещо лошо ли пеят?
Расих посочи с глава жените и децата:
— Повече нищо не мога да кажа, тъсте — отвърна той. — Заслушайте се, като минат пак, в песента… Смаян съм, че досега никой не й е обърнал внимание.
Хвърли ядно салфетката си върху масата и излезе.
Ламия бе забелязала, че Расих ефенди, докато изричаше тия неща, я гледаше особено. Никому нищо не каза. Но в душата й се бе зародило съмнение. Песента, която така бе нервирала този пияница, няма начин да не е била свързана с нея. На другия ден младото момиче чу как я пеят две тринайсет-четиринайсетгодишни хлапета:
„Абата на надзорника е на гърба му.
Бебето е в корема на госпожичката.
Баща на това дете е надзорникът.
Ах госпожичке как затри офицера.
Приличаше ли славният офицер на онуй псе.“
Както каза и Хурие ханъм, най-накрая „окървавената риза“ беше излязла на бял свят. Град Кютахия отдавна беше узнал историята на гостуващата на Ръза бей млада вдовица, пристигнала от Измир. Случката с нея месеци наред занимаваше хората като тайна клюка и най-после беше разкрита чрез тази обикновена, простонародна песен.
Жаждата на градеца, в който нищо не се случваше, за някаква приказка превръщаше случката, доукрасявана ден подир ден, в невероятно вълнуващ роман за една авантюра.
Градът любопитстваше защо Ламия не излиза навън. Минеше ли по улицата, дори хора, от които не можеше да се очаква това, я гледаха през прозорците, търсеха я сред многолюдните места.
Вкъщи като че всички бяха сърдити на Ламия. Ръза бей вече избягваше да я погледне в лицето, Хурие ханъм не спираше да я обсипва с нови, многозначителни горчиви думи, дори Махмуре бе започнала да се държи хладно с нея.
Единствено Макбуле й бе останала вярна. Сега тя живееше с баща си в друга къща. Тъкмо когато щеше да се връща в Измир, майорът бе получил заповед, че го назначават в Елязъг, бе се притеснил и затова бе помолил да го пенсионират.
Ламия се дивеше на едно. Кемал бей, който преди четири-пет месеца не се бе съгласил дъщеря му да се сприятели във вагона с нея, сега харесваше техните посещения в дома му, а срещнеше ли случайно девойката, дори се успокояваше, заговаряше я с бащинска загриженост.
На Ламия й бяха останали само две утехи, за да преодолява лошото отношение към нея и тъжната самота на живота и душата си: приятелството на Макбуле… И писмата, които пишеше до Него, щом се затвореше нощем в стаята си…
Сега тези простодушни писма, които винаги започваше с обръщението „любими мой“, от ден на ден придобиваха по-изтънчена и по-чувствителна интимност; Ламия споделяше с Него преживените през деня мъки и своите жалби. След което, сякаш уплашена, че ще Го изтормози с подобни тъжни неща, тя приключваше писмото си с утешителни думи.
„Но всичко това няма значение… Щом като месеци наред заспивах и се събуждах със звука на твоята цигулка… Щом няколко лунни нощи ме води на разходка… Щом като съвсем скоро ще държа в ръцете си живия подарък, който ми направи… Какво значение имат сегашните ми страдания? — пишеше тя и полагаше в края подписа си.“
Към края на май Ламия му написа следното писмо:
„От седмица не съм ти писала. Бях много болна. Избягнах смъртна опасност. Цяла седмица не ме оставиха сама. Възрастната съседка, която нощем остава при мен, заспа преди малко. Тихичко се примъкнах до лампата. Мебруре лежи в леглото ми със синя забрадка върху лицето. Нали разбра коя е Мебруре? Очаквах момченце, което да прилича на теб. Бях си измислила предлог, за да му дам твоето име, надеждата ми отлетя. Не обичам чак толкова много Мебруре. Но много страдам за нея. Тя е слабичко, мъничко бебе, като буболече е…“