Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (26)

VII

В новопостроената къща срещу тях се нанасяха наематели. И това се беше превърнало в голямо забавление за Хурие ханъм и дъщерите й. Щом пред вратата спираха товарни коли, те се скупчваха пред зарешетения прозорец, побутваха се една друга и си подвикваха.

— А-а, виж им сандъците на тия… Приличат, миличка, на боядисани газови сандъци…

— Това ще трябва да са завеси… Човек не би ги използвал и като парцал за миене на пода…

— Ой, тия тенджери какви са, вижте… Божке, взех ги за цукала.

— Вижте колко са мръсни креватите… В тях и куче няма да легне…

— С хърката^[1] на мъжа са завили метлите… Що за мръсни хора са тия!

В един ъгъл на стаята Ламия плетеше, от време на време разлюшкваше люлката, в която лежеше един от малчуганите.

С обелка от фъстъците, препълнили големия пепелник, Махмуре замери Ламия по главата. (Беше й станало навик, като забележеше, че Ламия се е отнесла нанякъде, да я замеря, та да я стресне.)

— Миличка, млада жена си, но си като умряла, на целия свят като монахините ли си обидена? Да беше дошла за малко до прозореца… Не си ли любопитна да видиш новите ни съседи?

Вещите вече бяха разтоварени, бяха пристигнали и самите наематели.

— Виж я как са надува тая, младата жена, на кокона прилича.

— Коприненият й чаршаф е хубав, но ако не носи кюлоти под него, на, значи от нищо не разбирам.

— Горката бабушкера, пъхнали й в ръката стенен часовник, по-тежък от нея самата…

— Вижте тоалета на бащата. Куцият просяк пред джамията е десет пъти по-чист.

— Ах, погледнете само очите на офицера… Леле, колко са изпъкнали… Ако човек ги сънува, ще се изплаши…

Заради настояванията на Махмуре Ламия бе оставила плетката и без всякакво желание се бе приближила до прозореца.

„А!“ — възкликна тя, зървайки офицера. Беше възрастният майор, когото преди два месеца случайно бе срещнала във влака. В този момент в една от стаите без пердета на горния етаж пуснаха грамофон, зазвуча музика.

Като вдигна глава, Ламия съзря пълничката дъщеря на майора. Превземайки се, Макбуле танцуваше, оглеждайки се в подпряно на стената огромно огледало.

През смях Махмуре каза:

— Слава богу, харесват ми, изглежда, са весели хора… Утре, да даде Господ, ще трябва да им кажем „Добре дошли“…