Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (25)

VI

Първоначално Ръза бей бе съжалил вглъбеното, тихо и тъжно младо момиче, а сега бе започнал да го обича.

От време на време казваше на съпругата си: „Горкото дете. Може би са злоупотребили с наивността му, с невежеството му… Може би това нещастие не го е сполетяло, защото самото то е неморално…“

Хурие ханъм бе открила, че Ламия повече, отколкото бе се надявала, е хрисима, спокойна и работлива.

Въпреки това по никакъв начин не смогваше да привикне с нея, все още не хващаше вяра, че е почтена. Не й се нравеше, че Ръза бей говори за Ламия с доверие и обич, и му отвръщаше: „Недей тъй изведнъж да се изпълваш с вяра към нея. Може да е коварна. Толкова заспали змии съм виждала, сигурно само чака сгодния момент… В никакъв случай не й показвай благоразположението си.“

Хурие ханъм не се държеше лошо с Ламия. Изобщо не се оплакваше от младото момиче, което повече от дъщерите им помагаше в домакинската работа, което повече от бавачките полагаше грижи за четирите деца. Но приемаше за свой дълг да й дава горчиви съвети по всякакъв повод.

— Когато ни гостуват мъже, няма да им показваш дори края на полата си… За тях ти си вдовица… Че може нещо да си наумят.

— А, виж, добре, че се сетих… Вчера тайничко си говорихте в един ъгъл с дъщерята на Фатма ханъм. Жената погледна неодобрително към вас. Тя е особена. Мисли, че учиш дъщеря й на лоши неща.

— Вчера като излизаше, Хасибе ти каза нещо на вратата. Разправят, че тая жена не е много устойчива по отношение на греха. Бъди нащрек.

— Защо, агънцето ми, тъй начесто минава край нас оня разпътен батальонен писар? Внимавай, в никакъв случай не трябва да те види през прозореца.

— Ламия, момичето ми, отидем ли на гости, ти стой в стаята, където съм аз. Те всички са девствени. Смеят се, танцуват, вършат глупости… После ще те одумват. Все пак името ти не е случайно…

Веднъж се случи нещо по-важно. Неприятна случайност — едно от писмата, които Ламия всяка вечер пишеше на Него, бе попаднало в ръцете на Хурие ханъм.

Възрастната жена я разпитва дни наред. Това писмо непременно щяло да стигне до някой от съседите. Писмо се пишело, за да бъде пратено. Човек трябвало да е луд, за да седи и да пише писма. Ако не си признаела кой е този мъж, щяла да бъде принудена да сподели с мъжа си. Чуел ли вуйчо й, кой знае на какъв тежък разпит щял да я подложи.

Уверенията, които, плачейки и заклевайки се, Ламия изричаше, не успяха да убедят Хурие ханъм да й повярва. Най-накрая Ламия бе принудена да й каже истината.

— Понякога нощем не мога да заспивам, пиша всичко това на онзи непознат, чието лице никога повече няма да видя. Какво да правя, вуйно? По този начин се утешавам. Малко ли нещастие ме сполетя?

Това несправедливо подозрение бе наранило най-съкровените кътчета на сърцето и човечността й. Дни наред плака тайно. Сетне си помисли, че и това страдание й се е случило заради Него. Потъна в мълчание.