Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dudaktan Kalbe, 1925 (Пълни авторски права)
- Превод оттурски
- Розия Самуилова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Решат Нури Гюнтекин. От устните до сърцето
Турска. Първо издание
ИК „Рива“, София, 2010
Редактор: Росица Ячкова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-954-320-309-3
Тази книга се издава с подкрепата на Министерството на културата и туризма на Република Турция в рамките на Проект TEDA.
История
- —Добавяне
III
Влакът изсвири за трети път. При проехтяването на влаковите сигнали кондукторите се разтичаха разтревожено, зазатваряха вратите на вагоните. Ламия подаде през прозореца намиращата се още в прегръдките й Семиха на Шюкрю бей. Хванала ръчичката на Фикрет, Енисе ханъм криеше лицето си под печето[1] и кротко ридаеше.
Изглеждаща в черния си чаршаф още по-бледа и отпаднала, Ламия с боязлив глас, сякаш щеше да поиска нещо невъзможно, каза:
— Да ви целуна ли ръка, чичо?
Шюкрю бей протегна треперещата си ръка и за пръв път от много дни насам я погледна в лицето, в очите. Не намираше сили да отдръпне ръката си, от която устните на Ламия все още не се отделяха, а с другата си ръка потупваше по рамото ридаещата до него Енисе.
Чу се изсвирване, влакът внезапно се разтресе. Тогава не издържа. Протегна се към прозореца, хвана Ламия за раменете, притегли я към себе си и я целуна по бледите й, мокри от сълзите страни.
Замъглените му очи не виждаха отминаващите с голяма скорост покрай него вагони и говореше на жена си, която плачеше още по-силно.
— Да бях погребал това момиче, сърцето ми нямаше да страда толкова, колкото сега…
Ламия не се отдръпна от прозореца чак докато влакът не отмина Каршъяка. Надяваше се, че ще може да съзре за последен път Бозяка иззад Кадифе Кулеси и Деирмен Даъ.
— Това русото момиче с черния чаршаф лудо ли е, тъпо ли е или какво?
— Защо?
— Подпряло е главата си в края на вагона и само спи, затова. Обичам да пътувам с влак, за да наблюдавам гледките. От час я следя… Нито веднъж не погледна през прозореца…
Този разговор се водеше между шестнайсет-седемнайсетгодишно дребничко, пълничко момиче и от около трийсетгодишна слаба, със светлокестенява коса жена.
Слабата жена побутна за ръката пълничкото момиче.
— Говори тихо — каза тя. — Не спи, а плаче… Ресниците й са пълни със сълзи… Кой знае каква мъка си има клетницата.
— Да потърся ли някакъв повод, за да я заговоря?
— Не се бъркай, Макбуле… Да безпокоя такъв човек би ми било тежко…
— Ако си поговорим с нея, ще бъде по-добре… Може пък да я утешим…
— Още си много малка, Макбуле… Не разбираш… Човек не плаче по тоя начин, ако можеше лесно да бъде утешен…
— Каквото ще да става. Много съм любопитна.
Макбуле мина няколко пъти край Ламия, после се приближи до съседния прозорец и си подпря лактите на него. Търсеше предлог, за да я заговори, но не намираше такъв.
В този момент влакът приближаваше към една от гарите. Внезапно влакът рязко се люшна. Пълничкото момиче не успя да се задържи и падна в прегръдките на Ламия. Изсмя се високо. И Ламия се разсмя неволно. Този инцидент се превърна в повод бързичко да се сприятелят. Към тях се присъедини и светлокестенявата жена.
— Далече ли отивате, сестро? — попита Макбуле.
— Отивам в Кютахия — отвърна Ламия.
— Ах, колко хубаво… И ние отиваме там… Сама ли пътувате? — попита Макбуле.
— Да…
Учудена, Макбуле каза:
— Съвсем сама ли?
— Не… С един жандармерийски капитан.
— Онзи с козята брадичка и проядените зъби ли, дето пътува във вагона на татко…
Светлокестенявата жена сбърчи вежди и изрече:
— Макбуле!…
Неочаквано Макбуле се изчерви и през смях каза:
— Е, да не обиждаме напразно… Баща нямате ли?
— Не, той е познат на чичо ми… Отива по някаква работа в Кютахия…
— Тогава всичко е наред… Как ви е името?
— Ламия…
— Моето е Макбуле… А на леля Наджие (беше погледнала към нея) е Наджие… Леля Наджие си направи операция в Измир… Сега я водим при майка й. Моята майка почина миналата година в Измир… Съпругът на другата ми леля е чиновник в Кютахия… И баба живее там… Татко си взе три месеца отпуск… Изобщо не съм виждала Кютахия… Леля Наджие много хвали града… Страшно се радвам… Ще се видим в Кютахия, нали? А, ето го и татко… Той е заедно с вашия капитан с козята брадичка.
На тази гара влакът бе спрял за по-дълго. Мъжете се спускаха към кея, за да се поразтъпчат, покрай вагоните обикаляха продавачи на вода, на симид и портокали.
До капитана Ламия видя едър, с дълги мустаци солиден майор. Имаше позагрубяла мургава кожа и великолепни черни очи. Беше се подстригал нула номер. Якият му врат се беше надиплил на гънки отзад на тила. Влачейки по каменната настилка на кея извитата си сабя в кожен калъф, той стигна до техния вагон и се спря. Купи на Макбуле и Наджие фъстъци и сухи плодове, пъхнати в голям книжен плик. И капитанът се бе амбицирал — почерпи Ламия със сладък чьорек[2].
След като изгледа застаналата до дъщеря му Ламия със суров и бегъл поглед, майорът дръпна приятеля си за ръката. И разговаряйки, се отдалечиха.
Ламия виждаше как капитанът, ръкомахайки, говори и как майорът честичко извръща глава към вагона им. Младото момиче, макар да не ги чуваше, разбираше, че приказват за него, лицето му запламтя, взе да се притеснява от онова, което той би казал на Макбуле.
Влакът отново бе потеглил. Макбуле и Ламия се бяха разприказвали фамилиарно като приятелки от сто години. Ламия постепенно забравяше самотата си, разведряваше се от забавните глезотии на тази приятелка, дарена й от случайността.
Макбуле я попита защо плаче от часове, опряла главата си в края на вагона. Ламия засрамено отричаше и смеейки се, каза: „През прозореца ми влезе дим в очите.“
Не че Макбуле й повярва. Но забелязала знаците, които й правеше с очи и вежди Наджие, се отказа да настоява повече пред приятелката си.
Настъпи вечерта. След малко влакът щеше да спре в Ушак, пътниците щяха да се настанят по хотелите, за да изкарат нощта. Макбуле предложи:
— Да кажа на татко да ни настанят тази нощ в една стая, ти и бездруго си сама. Ако сме заедно, ще си бъбрим… Няма да се притесняваме.
Половин час по-късно те се намираха в пълното със сандъци и бохчи сумрачно фоайе на занемарен хотел.
Макбуле бе придърпала баща си в един ъгъл и нещо му говореше. Ламия забеляза, че майорът внезапно трепна и погледна към мястото, където се намираше тя. Възрастният офицер бърчеше вежди, по резките движения на главата му ставаше ясно, че дава отрицателен отговор на дъщеря си. Макбуле с някакъв напомнящ на бунт жест извика при тях застаналата по-встрани Наджие и привела високото си тяло, тя се приближи и тихо заговори нещо…
Краката и ръцете на Ламия трепереха, сърцето и биеше силно. Макар във фоайето да бе почти тъмно, тя не си бе вдигнала печето.
Чудейки се какво извинение да измисли, каква лъжа да изрече, Макбуле отиде при Ламия. Но като забеляза, че плаче под спуснатото върху лицето й пече, не пророни и дума. Само стисна ръката й и каза:
— Горката ми приятелка.
Ламия прекара нощта сама в тясна, с нисък таван стая. На другата сутрин не се видя във влака с Наджие и Макбуле. Майорът ги бе настанил в друг вагон.