Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (2)

II

Мелек ханъм беше последната рожба на възрастен търговец на плодове. Тъй като останалите му деца бяха все момчета, баща й я обичаше повече от всички.

По онова време търговията му вървеше доста прилично. Пък и Мелек^[1] действително бе ангелски красиво момиче. Късметът й се усмихна на няколко пъти, още преди да навърши четиринайсет години. Селяхаттин ефенди обаче така и не хареса кандидат за дъщеря си.

Но какво да се прави, един от служителите на баща й, младеж от Истанбул, успя да плени чистото, неопитно сърце на момичето. Само че надежда за тях просто не съществуваше. И двамата знаеха, че нито Селяхаттин ефенди, нито синовете му биха се съгласили с подобен брак. Бяха успели да съхранят тайната си цели две години. Ала като всяка любов, и тази в края на краищата излезе наяве, слуховете бяха плъзнали из цял Измир. Възрастният мъж едва не получил удар и не се споминал, щом научил за тази история. Първо, убежденията му за положението на един мъж в обществото и за богатството бяха стари, консервативни. Второ, недолюбваше впрочем младия си служител, държеше го при себе си по-скоро от съжаление. Миналото на Наил не било неопетнено: три години по-рано, при възникнал финансов проблем, бил уволнен от Счетоводния отдел в управата на Маниса. Не открили достатъчно доказателства за осъждането му и бил признат за невинен. Така или иначе, не успял да изчисти от себе си лепнатото петно и се принудил да търси друга, извън чиновническите служби, работа, за да се реализира.

Но не този бе грехът на младия служител в очите на Селяхаттин ефенди. Младежът от Истанбул, макар и лекомислен понякога, бе трудолюбив. Прекалено обаче му допадаха забавленията. И тъй като свиреше чудесно на уд^[2], често го канеха на какви ли не гощавки и разпивки.

Още същия ден Селяхаттин ефенди и синовете му го прогониха. Не по-добре се отнесоха и с Мелек, изпратиха я за шест месеца да гостува на леля си в Сьоке. Надяваха се така да принудят момичето да забрави безнадеждната си, безумна любов, а Измир да забрави грозната случка. Само че резултатът се оказал различен от предположенията им. Наил успял да си намери служба в Денизли. Сетне, подпомаган от съпругата на свой съученик, почнал да праща сегиз-тогиз писма на Мелек, като получавал и отговори от нея.

Момичето пишеше как не може да забрави Наил, как с всеки изминал ден го заобичва все повече, как за никого, освен за него, не би се омъжило, как заради него било готово на всичко.

Тъкмо когато възрастният търговец се наканил да прибере дъщеря си обратно в Измир, получил телеграма от Сьоке. Мелек и Наил били избягали заедно, дори се били оженили в дома на селски имам.

Саиб, големият син на Селяхаттин ефенди, предлагаше да намерят начин Наил да бъде арестуван, най-малкият син Хилми — опетнената им чест да бъде измита с кръв. Възрастният им баща и останалите му синове обаче не споделяха същото мнение. Момичето беше опетнило и тях, и себе си. От тук нататък щяха да я смятат за мъртва и никога повече нямаше да споменат името й.

Селяхаттин ефенди бе устоял докрай на решението си и не бе пожелал да види дъщеря си дори на смъртния си одър две години по-късно. Подели богатството си между четиримата си синове, а на Мелек не остави друго, освен една къщурка в Тилкилик и обущарския си дюкян в Кемералтъ.

Независимо от усърдието й, независимо от саможертвата й, този брак така и не успя да дари Мелек ханъм с онова щастие, на което толкова се беше надявала. Превърна се в поулегнала за младата си възраст жена. Не я привличаха разкошът, луксът, гизденето. Нито за миг не съжали за богаташкия живот, който бе изоставила, за пожертваните надежди. Утешаваше се с любовта на съпруга си. Не забелязваше мизерията на селската им къща с тъкани пердета, с нисък и окаден таван, не изгуби кураж и в най-тежките дни.

Наил се оказа младеж със зла участ. Не че бе лош и безсърдечен човек. Направо се топеше като свещ, гледайки сред цялата тая мизерия жена си и децата си, родени с разлика помежду им от осемнайсет месеца.

Проклинаше се, че замаян от първите любовни трепети, не бе успял да предугади настоящето. Бе се сбогувал с природното си лекомислие, с порочните навици. Претрепваше се от работа, само и само да зърне за миг съпругата и децата си щастливи. Злата участ обаче не го изоставяше и малкото семейство от ден на ден затъваше във все по-голяма нищета. Тръгнаха да обикалят едно по едно градчетата в област Айдън. Сменяше непрекъснато и службата, и селището, ала никъде не успя да се задържи на работа.

Сред тая нищета Кенан бе навършил седем, а Афифе караше петата си година. Убеденият, че не ще успее в нито едно начинание Наил се беше превърнал в черноглед, тъжен, мрачен човек. За да удави мъката си, подхвана пиенето наново, все повече и повече подкопаваше не само морала си, но и здравето.

И тъкмо по него време, най-неочаквано, положението на семейството се подобри. Наил взе да припечелва повечко, изглеждаше по-жизнен, но и по-раздразнителен.

Само че благополучието им не трая дълго. Една нощ в дома им нахълтаха жандармеристи и без да изтъкват каквото и да било основание, го отведоха.

На следващия ден съобщиха на Мелек ханъм, че съпругът й е обвинен повторно. Този път не се оказа клевета; оказа се обикновена, дръзка кражба.

Наил си го признаваше откровено, почти равнодушно: „Невъзможно беше да се живее по друг начин… Семейството ми щеше да умре от глад…“ — повтаряше той.

Въпреки признанията му съдебният процес се проточи с месеци. Мелек ханъм остана на улицата с две деца на ръце. Месеци наред се сблъскваше лице в лице с най-непоносимата мизерия.

В затвора Наил просто пощуря от мъка, от безнадеждност; когато жена му и децата му идваха на свиждане в затвора, само плачеше.

По настояване на Наил Мелек ханъм написа писмо на братята си, умоляваше ги да пожалят не нея, а дребните й дечица.

Сега обаче и тяхното положение не бе вече като предишното — средните й братя Неджип и Месут се били провалили с участието си в някаква търговска сделка. Най-малкият й брат Хилми разпродал каквото имал и зачезнал в Истанбул.

В противовес на цялата фамилия и на нейното объркано състояние, Саиб бей се издигаше, ставаше все по-заможен човек.

Саиб бей не бе отговорил на Мелек, а бе написал писмо на Наил: „Ако в цялата тази работа има вина и грях, то те са във вас. Готови сме да приемем нашата сестра в бащиното й огнище. При условие да ни предоставите официален и според Шериата^[3] документ за развод, удостоверяващ, че тя не стои в никакви взаимоотношения с вас.“

Най-старият и най-горчив спомен на Кенан бе свързан с деня, когато се раздели с баща си. Мрачно, дъждовно утро. Мелек ханъм, заедно с децата, бе отишла в затвора, за да се види за последно със съпруга си. Когато и да притвореше очи, пред Кенан изникваше тази каменна стаичка с всичките й подробности. Вещите, потрошеният, покрит с жълто одеяло дървен нар, стомната, тенекиената лампа, празният газов сандък и удът.

Мелек ханъм бе приседнала върху дървения нар, от двете си страни бе настанила децата. Почти не говореха. Баща му — с прорасналата брада, с лице, което на проникващата през прозорчето с желязна решетка смътна светлина бе прежълтяло и удължено — беше седнал върху празния газов контейнер и подрънкваше на уда. Бе настанил по някое време в скута си уда и бе изсвирил няколко протяжни, скръбни мелодии.

През последните години Кенан бе изкарал тежък тиф, сума ти време не беше на себе си. В дългите дни на боледуването единствената му връзка със света били тъкмо ония години, чувал единствено бащиния уд сред жестоката, завладяла душата му мизерия.

Бе убеден, че като остарее, като заумира, сетното му желание щяло да бъде да чуе този уд, че щял да склопи очи сред тия дълбоки, далечни, тъжовни звуци.

Когато проникващите през прозорчето сетни лъчи върху почернелите стени се стопили, вратата се отворила, изникнал внушителен жандармерист с фенер в ръка.

Кенан не погледнал повече ни майка си, ни баща си, който го запрегръщал и заобсипвал с целувки страните и очите му, след което прекосил тесния, студен калдъръм, държейки се за полата на майка си, за да не падне в тъмното.

От пристигането си в Измир не беше продумал за баща си. Беше си припомнил единствено как година по-късно друг жандармерист внесе у тях някакъв сандък. Как майка му пъхна в ръцете му малък позлатен часовник и сгъваемо ножче със седефена дръжка.

Кенан не попита тогава откъде идват тези вещи и защо му ги дава.

Но същата нощ непонятно усещане го бе стреснало призори и, без да го усетят и без да ги буди, той беше целунал майка си и сестра си Афифе, които спяха на съседното легло.

Такива бяха едничките спомени на Кенан, свързани с баща му.

* * *

Богатият конак в Карантина и ползваната като сиропиталище разкошна кула на Саиб паша в Бозяка не бяха ощастливили нито Мелек ханъм, нито Кенан и Афифе. Саиб паша бе движен от някаква нестихваща амбициозна стръв, от някаква порочна, надменна лудост.

За да се сдобие с титлата паша и с някое и друго отличие, бе изсипал купища пари на тогавашния мабейн^[4]. В последно време бе пренасочил цялата си активност и енергия към това — да стане кмет на измирската община и да съхрани този пост на всяка цена. През зимата като Теке се използваше конакът му, през лятото кулата му, изпълвани от какви ли не лицемерни тунеядци — хаджии и ходжи. Създал беше стройна организация. Не пропускаше личност, от чиято власт би могъл да се възползва, а по гроздобер изпращаше на истанбулските си покровители по равни количества грозде и смокини, уреждаше веселби при посрещането на всеки пристигнал в града областен управител.

Саиб паша не прости веднага на сестра си, след като я прие в дома си. А Кенан пък изобщо не обичаше. В неговите очи Кенан си остана син на разгулен, беден крадец. Каквито й усилия да положеше за възпитанието му, резултат нямаше да има. Сто на сто щеше да стане като баща си, животът му щеше да приключи в затвора, а нищо чудно и на бесилото. Още на тази възраст и с този си ръст не приличаше ли впрочем на скитник? Не биваше да се вярва на смиреното, благо, притеснително поведение на това момче. На външен вид и баща му изглеждаше по същия начин. Но паднеше ли му сгоден случай, от коя злина ли би се въздържал?

Кенан не успя нито веднъж, без да се разтрепери, да погледне в големите, присвити очи с подпухнали клепачи на своя най-възрастен вуйчо. Беше тихо, безмълвно, плашливо дете. Заради хилавото си телце и слабичкото, изфинено личице изглеждаше по-малък за възрастта си. Чувствителността му беше болезнена. Възприемаше случващото се наоколо с деликатността на препатилите възрастни хора. Но се въздържаше да разкрива душата си пред останалите. Дори майка му не успяваше да разбере какво точно изпитва неговото детско сърце.

Понякога съвсем безпричинно прегръщаше майка си през врата и засипваше с целувки страните й, очите й, ръцете й. В подобни мигове Мелек ханъм забелязваше прекомерната му нежност и сълзите, запълнили сините му очи. Попиташе ли го за причината, Кенан не можеше да отвърне нищо. Защото самият той не проумяваше причината. Някаква странна, идеща отвътре необходимост, нещо като да те обори сънят или като да ти се припие вода.

Да беше друго дете, положението му в конака сигурно би предизвикало неуважение към него. Кенан обаче, тъй като се боеше да не бъде оскърбен, странеше от всички, отбягваше да общува с разглезените си братовчеди. По собствен избор се беше отказал от всички права, които ти дава детството. От никого не поиска нищо, не се оплака никога пред никого.

Не се оплакваше, сполетеше ли го несправедливост, а свеждаше глава в гнетящо мълчание. Когато обаче някой се държеше мило с него, когато му стореше добрина, отвръщаше с обичлива благодарност. С това си поведение пробуждаше у околните уважение, примесено със съчувствие, и почти успяваше да ги накара да го зачитат.

Един от най-горчивите му детски спомени бе свързан с деня, когато с майка си и сестра си напусна конака на вуйчо си. Беше на единайсет. Една зимна утрин разтърсиха ръката му, измъкнаха го от леглото и, още замаян от съня, го отведоха в стаята на вуйчо му.

От джоба на Саиб паша откраднали скъп златен часовник. Един от разпитаните заранта прислужници заявил, че забелязал Кенан пред вратата на вуйчовата му стая. Този незначителен факт се оказа достатъчен, за да бъде обвинено момчето. Нима беше грях да бъде заподозрян от останалите живеещият в дома им син на един съдебно регистриран, на един споминал се нейде в затвора крадец?

С все още сънените си очи и с телце, изглеждащо още по-хилаво в пижамата, Кенан затрепери, покорно свел глава пред вуйчо си.

Мелек ханъм бе застинала до вратата — на фона на черните одежди лицето й изглеждаше ледено като на мъртвец — и не се намесваше.

Саиб паша днес не беше суров и груб. Тъкмо напротив, думите му бяха тежки, смазващи, унижаващи:

— Твърде отрано почна, момче… Май си решил да си спомняш баща си на всяка цена с опрощение… Все пак можеше да поизчакаш още четири-пет години… Или се уплаши, че дотогава у нас няма да е останало нищо, което да носи бърза и лесна печалба? Ама че човек… Добре, че е златната гривна, останала ти е като наследство от баща ти… Няма ли на света друг глупак за ограбване?

Кенан не отговаряше на горчивите като отрова думи на вуйчо си, не го поглеждаше в лицето. Само от време на време разперваше своите потрепващи възслаби длани, сякаш за да покаже, че не той е взел часовника.

— Погледни се. Така стоят пред съда виновните… Ти, синко, сега не се плаши от мен… Макар да съм ти вуйчо, не мога да те спася от бедата… Не е по силите ми и да те притискам… Само че пътят, по който си поел, съвсем скоро ще те изправи пред държавните съдилища… И бой има, и затвор има, а продължиш ли, и бесило има… Заедно с теб и ние ще станем за срам… Хайде, достатъчно се помайва… Измъкни часовника от там, дето си го забутал.

Кенан понечи да каже нещо. Ала брадичката му трепереше, от бледите му устни не излизаше звук. На няколко пъти, притваряйки очи, поклати глава, сякаш за да промълви „добре“. И преплитайки крака, напусна стаята.

От мястото, където стоеше, Мелек ханъм не успя да възпре своя страдалчески, кротък вопъл, очите й се препълниха със сълзи, току закриваше лицето си с ръце.

Саиб паша сбърчи вежди и без да поглежда сестра си в лицето, отсече:

— Къде, момичето ми, ще падне крушата, ако не под крушата?… Природен закон. Напразно упорствахме толкова. Виждаш, причини го и на нас, и на себе си…

Вратата изскърца лекичко. Кенан влезе с овехтяла кадифена кутийка за медали в ръка. С разтреперените си ръце опита да отвори капака й, но не смогваше. На няколко пъти я изтърва на пода…

Без да го поглежда в лицето, Саиб паша грабна кутийката, отвори я. В нея се намираше друг часовник, малкият позлатен часовник, останал на Кенан като наследство от баща му.

— Какво е това?…

Този път Кенан се осмели да повдигне глава. Извърна към вуйчо си очи, премрежени от натежалите в миглите сълзи, и събирайки, за да не се разридае, цялата сила на мъничкото си сърце, продума:

— На мястото на онзи вземете този, вуйчо паша… Не ми се сърдете… Вашият часовник, Бога ми, не е у мен.

След няколко минути съпругата на Саиб паша донесе търсения часовник. Часовникът бил изпаднал от разпралия се джоб на жилетката в подплатата.

Обляна в сълзи, Мелек ханъм хвана детето си за ръка.

— Достатъчно ви измъчихме, бате… Простете ни. Нека се върнем аз и децата в моята къща в Тилкилик… — изговори тя.

Саиб паша бе положил доста усилия, за да я разубеди, каза й, че пак ще съжалява, ако не се вслуша в думите му. Животът обаче бе дал на Мелек ханъм горчиви уроци. Светът бе необозрим. Знае ли човек, някой ден може би отново би опряла до брат си? Ето защо беше непоколебима в решението си. Пък и впрочем, отдавна си го бе наумила. Колкото и спокоен да бе животът в конака, все напомняше на гостуване и по никакъв начин не задоволяваше нуждите й на домакиня, на майка на семейство.

За да се разделят с добро, за да не гневи брат си, тя му заговори убедително, мило:

— Ти си ни като баща, бате… Окажем ли се в затруднено положение, пак ти ще ни се притечеш на помощ… — изрече тя и тези й думи доставиха радост на брат й.

* * *

Заживяха в собствения си дом по-бедно, но по-спокойно и по-щастливо. Къщата с трите маломерни стаички се намираше в края на тясна, сумрачна улица. Почистиха миниатюрната градина, разкрасиха я с цветя.

Кенан посещаваше средното училище на улица „Бейлер“. Лека-полека израсна на височина, а лицето му се поразхубави. От баща си бе взел мургавото, ала с по-мек оттенък нервно, изящно лице с фини черти, от майка си — тъмносините очи и прекрасните бели зъби.

Унаследеност, която, докато беше малък, изглеждаше като закачлива игра на природата. У онези, които го наблюдаваха, той предизвикваше, колкото и миловидно дете да беше, спонтанна усмивка. Тъмносините очи и блестящите бели зъби някак не хармонираха със слабичкото, мургаво личице.

В лика му обаче, покрай свежестта на ранната младост, се открояваха ред красиви неща. Мургавата му кожа притежаваше приятна прозирност, а сините му очи, изящните тъмни устни и блестящите като седеф зъби придаваха на лицето му особен чар.

И все пак не се беше отървал от предишния си боязлив, скован, мечтателен нрав. И в училище, както в конака, странеше от останалите деца, принуждавайки със същото онова деликатно, стеснително достойнство своите поразхайтени, нагли съученици да го зачитат.

Улицата не го привличаше. Единствено, когато някоя привечер времето бе подходящо, се изкатерваше с майка си до Топалтъ или до Кадифе Калеси. Не беше ученолюбив, не изпитваше кой знае какъв интерес към уроците. Помагаше на майка си в домакинството, отръки му идеше бродирането на гергеф. Съседите смятаха, че прилича на момиче повече от Афифе, отглеждана като глезено девойче.

Все още, както и като малък, бе труднодостъпен. Все още майка му не знаеше какво би желал да му купи.

Едно-едничко нещо на света можеше да наруши притесненото му мълчание, можеше да пробуди в душата му вълнение и сродни на страстта емоции: музиката…

В околността, близо до къщата им, се намираше старо Теке. Всяка понеделнишка вечер, след религиозния обред, там се отделяха и минути за музика.

Кенан усещаше как изживява с цялата си душа тези вечерни богослужения и с нетърпение ги очакваше.

Имаше един възрастен майор, който, в ръката с фенер, заслонен с мушама, и с излинял шинел на гърба си, пристигаше от доста отдалечен квартал — почитаха го всички, разправяха, че бил прочут изпълнител на уд.

Започнеше ли да свири, Кенан направо се забравяше в някой кът, очите му се зарейваха в мрака на гробището отвън; заживяваше в свят, абсолютно различен от света, който му беше познат.

В един ъгъл стоеше захвърлен старият, по-раздрънкан уд на баща му. От време на време, под въздействието на тия влияния, го вземаше в ръце и се опитваше да изсвири познатите му мелодии. Но удът, който в ръцете на възрастния майор изразяваше езика на угрижените хора, нищо не му проговаряше. След първите си опити се беше отчаял и бе наново захвърлил в ъгъла раздрънкания уд на баща си…

За уроци да не говорим, нямаше дори кой да настрои инструмента. Понеже бе стеснителен и горд, не можеше да се обърне към другите, към този възрастен майор например. Чуеха ли, че изпитва подобно желание, сто на сто щяха да се присмеят, нищо чудно и да го наскърбят.

* * *

Всяка година Мелек ханъм заминаваше за Бозяка по гроздобер, гостуваше за месец-два в кулата на Саиб паша. По този начин хем ласкаеше Саиб паша, хем подсигуряваше забавления на децата си, задушаващи се в града.

Най-любимият сезон за Кенан бяха последните два месеца на есента. Спокойният, ленив Кенан, който изпитваше отвращение към живота на улицата, който търсеше най-сумрачните и сенчести кътчета, за да се отпусне там с часове, тук се превръщаше в съвършено различно момче. Мургавите му страни придобиваха цвят, тъжната му душа бе навестявана от мъничко радост, изпитваше наслада и в лунните нощи, и в хладните утрини да броди сред лозята, да се въргаля по земята. Същевременно продължаваше обаче да страни от цялото домочадие. За пръв път в своя живот Кенан бе намерил приятел. Приятелят беше Шеми Деде, по-възрастен с четирийсет години. Преселник от Румелия. Пристигнал в Измир преди трийсет и пет години с кошница през рамо и под мишницата с торба, в която се мъдрел неят му. През лятото живееше в Бозяка. Най-близки другари му бяха четири-пет кози. Обикновено с тях разговаряше — обичливо, като с деца.

Хората от Бозяка разправяха, че през една сурова зима преди доста години Шеми Деде бил изпаднал в тежка финансова криза, няколко дни направо гладувал… С никого не споделил състоянието си, но пазачите на околните лозя се досетили и изпратили хляб на Шеми Деде… Той, казвайки, че козите му са още по-гладни от него, нахранил тях с хляба си. Хората от Бозяка приемаха това като доказателство, че разговаря с животните. Намериха се и такива, които твърдяха, че постъпвал тъй, понеже презирал яденето на чужд хляб.

Изтънко усетил силната, неутешима тревога в душата на Кенан, Шеми Деде го беше обикнал като собствено дете, нещо повече — като зрял и опитен приятел. В горещите дни те пълнеха кошницата със сирене, хляб и грозде и, подгонвайки пред тях козите, се спускаха до Арапдере.

Деде познаваше тази дълбока, мрачна планинска клисура като домашната си градина. Там беше открил усоища, никога невиждали слънце.

По обяд над голите лозя се спускаше непоносим пек, скалите заблестяваха със заслепяващо очите, наподобяващо бял пламък трептене, над локвите се разстилаше мъглица.

В такива часове Шеми Деде и Кенан се спускаха по хладните, сенчести пътеки, прескачаха тесни, продълбани от пороите ровини, промъкваха се под скали, от чийто мъх се процеждаше и капеше вода.

Най-често сядаха на мястото, наричано Зейбек Пънаръ. Тук насред кървавочервената, напомняща на открита рана земя имаше огромна скала. Времето и влагата постепенно бяха прояли ръбовете й и под нея бе зейнала хладна, сумрачна пещера. От някакво място в пещерата, което не се виждаше, се разнасяше ромон на вода. Върху покритите с мъх камъни, върху скалите, непрестанно навлажнявани от едри капки, растяха диви треви, тръни с лилави цветове, а в краищата й от тъничките клонки, напомнящи на бръшлян, се провесваха розовите сенници на „скалното грозде“.

Кенан бе от онзи зачезващ вид творци, които затварят живота си в своя необичаен духовен свят завинаги. Той, който в ранната си младост изглеждаше отстрани тъй несмислен, вял, безжизнен, беше открил в своя втори свят нестихващо тайнствено вълнение, полувъображаемо опиянение. За пръв път Кенан успя да проникне в този въображаем свят, докато в Зейбек Пънаръ слушаше как свири на своя ней Шеми Деде. Възрастният му приятел пък беше друг тип смахнат фантазьор. Имаше си навик. Подхванеше ли да свири някоя песен, най-напред казваше текста й и описваше смисъла му: „Гледай, синко, луната изгрява… И влюбената луна хваща пътя на босоногата, с непокрита глава любима… Любимата вече трябва да се пробуди… Защото отсъстващият от съня й любим присъства в прегръдката й… Ти още не знаеш, Кенан… Човек затъжи ли се много за любимата си, той не вижда нищо друго, освен мечтаното лице. Представяй си сега всичко това и слушай… Инак, синко, ще чуваш като козите ми…“

Деде не пропускаше тълкуванията дори когато предстоеше да импровизира без текст, без думи класическа инструментална турска музика, дори когато се канеше да изрази чрез нея едно-единствено чувство: „Гледай, сега за теб ще извикам овцете… Затвори очи… От отсрещната планина ще се спуснат стада… При изворите любимите ще пият сладостно вино… Влюбените ще миришат, както се мирише зюмбюл, косите на изгорите си. Докато свиря, мисли за това. Вдъхвай мириса на зюмбюлите…“

През есента започваше да се заоблачава, по небето заброждаха облаци, пред вятъра се разлетяваха листа… Полюляваха се пожълтелите асми и плодовете по клонаците на вече съхнещите дървета, съхнеше върху рогозките на земята сякаш позлатеното грозде, по пътищата несекващо се нижеха каруци, кавалкади от впрегатни коне, претоварени с пълни кошове грозде. Тъкмо в тия последни дни Бозяка се разведряваше. Наоколо не се чуваше друго, освен веселие, смях, песни. До зори в лозята ечеше музика, играеха се хора, по пътищата се разминаваха хора с факли.

Всички малки любовни тайни, останали скрити през лятото, излизаха наяве.

Младото момиче, тайно подхвърлило цвете на озовал се край лозето или край пътя младеж, кокетно позволило младежът да целуне връхчето на пръста й през разделящите двойката лози, привечер се изпълваше с отчаяна смелост. Защото, за да види отново любимия, трябваше да изчака осем-девет месеца. Време за кокетиране повече нямаше.

Насред изпълнените с трънаци просеки, под дървесата, несмогващи вече да скрият червените, бели и сини въздушни йелдирмета, се разменяха клетви за вярност, целувки за раздяла, вързани с панделка кичури.

През тия последни дни Кенан изпадаше в дълбока нега. Неочаквано остро за възрастта си усещаше повтарящата се тъга на есента, на гаснещите, избледняващите, забранените неща.

Шеми Деде всяка година намираше Кенан по-отраснал, а страстта му към музиката — по-силна.

Беше се появил сгоден случай. В една от съседните къщи се бе нанесъл чиновник от Режията, който прекрасно свиреше на цигулка. Месут бей бе усетил, че Кенан има и вкус, и талант, и бе започнал да му дава уроци по няколко часа седмично. Момчето напредваше с невероятна бързина.

Щом Саиб бей узна, че Кенан свири на цигулка, се разбесня. И занарежда: „Най-сетне крушата падна под крушата… Най-сетне всичко си дойде на мястото… Излъгах ли, като твърдях, че от туй момче човек няма да стане? Що срам съм брал от учителите му… При всяка среща ми се оплакваха… Едва-едва преминавал в горния клас… И то най-вече заради мен… Какво толкова, ако се посвети на уроците, а не на цигулката? Ама не, трябва да е достоен син на баща си… Вече си направих извода… Племенникът ми ще стане чалгаджия, ще свири развлекателни мелодии ведно с циганите по сватбите.“

Един ден, докато си пиеше сутрешното кафе с Мюнир бей, съсед по лозе, Саиб паша рече: „Знаете, че изпитвам голямо уважение и доверие към вашата висока култура… Ще ми се да обсъдя с вас, ваша милост, един важен въпрос… Няма начин да бъде вкаран в правия път Кенан, няма начин да го принудиш да се вслуша… Сигурен съм, от него човек не ще излезе… Едновременно с това си викам, нека пък грехът да се махне от мен… На седемнайсет е… С хиляди мъки тази година завърши гимназия… Знания у него не търсете… Моите Джемил и Сади в сравнение с него са учени като Платон… (Саиб паша бе изпратил единия си син във френско, другият в английско училище.) Безсмислено е това момче да бъде записвано във висше училище… Разправям ви аз, че трябва да бъде изпратено в някой военен институт по изкуства, от рода на фабриката «Зейтинбурну»^[5]… Хем да изучи някое изкуство, хем в подобни места дисциплината е строга, военна… Разполагате с доста познати, ваша милост, в Истанбул… Ако помогнете с едно писмо до някого от тях… Да повикам момчето, вижте го и вие.“

Мюнир бей си представяше, че ще зърне непокорно, грубо, занемарено момче от улицата. Възхити се, когато видя висок, слаб, безупречно облечен, стеснителен младеж със свенливи сини очи, греещи в усмивка върху приятното мургаво лице.

Макар че момчето говореше малко и отговаряше лаконично на зададените въпроси, Мюнир бей отбеляза финеса и чувствителността му и се възползва от цялото си влияние, което имаше върху съседа си.

В края на краищата решиха да пратят момчето в инженерното училище в Истанбул.

* * *

Кенан изоставяше в Измир майка си и сестра си, в Бозяка — Шеми Деде, но заедно с тях изоставяше и невинната си, безнадеждна, безумна детска любов: Лейля… Лейля бе дъщеря на висш административен служител. Кенан често я срещаше случайно из конака в Карантина. Освен това семейството на Лейля за през лятото пристигаше в лозята си в Бозяка. От малка си беше палаво, заядливо момиченце. С другите деца изобщо не се спогаждаше, разбираше се единствено с Кенан. Разликата помежду им бе две години. Кенан обикновено се държеше с нея като по-голям брат; търпеше всяка обида на малката палавница, изпълняваше всяка нейна прищявка.

Едно лято, ненадейно израснала на височина, Лейля пристигна в Бозяка облечена с йелдирме като същинска девойка. Кенан отведнъж спря да разговаря с нея, срещнеше ли я случайно по лозарските пътища, свеждаше очи, за да не я поздрави.

Въпреки това тя все още си беше предишната Лейля — прекалено лекомислено, прекалено разглезено момиче.

Веднъж на тесен лозарски път срещнала, пак случайно, Кенан и с чадъра си му препречила пътя.

— Няма как да се промушите, Кенан бей… За вас път няма, докато не ми кажете защо ми се сърдите…

Усмихнат, Кенан й отвърнал:

— Че по каква причина бих могъл да ви се сърдя?

Лейля взела да кърши върховете на тръните с чадъра си, присвила устни, нацупила се:

— Държите се студено с мен… Вече изобщо не ме обичате…

Думи, изплъзнали се от устата й с детинска чистота.

Кенан свел глава и отвърнал със спокоен, ала проникновен глас:

— Така ли мислите, Лейля ханъм?

Тези думи бяха първото и последно признание за безумната му любов към Лейля. Лудо влюбен бе от известно време в това малко момиче. Безумна любов, породена от големите черни очи на Лейля. Бе убеден, че друга на света не ще обикне, че ще умре с болката по нея в сърцето си, с видението й в очите си. Харесваше състоянието си, положението си на възрастен, който се е предал на тази черна безнадеждност като дете. Размишлявал бе нощи наред. Нямаше изход, нямаше надежда. Да пожелае това изискано, красиво момиче бе като да пожелае някоя звезда. Научеха ли какво мисли за нея, кой знае колко щяха да му се присмиват. Възможността Лейля да усети нещо го плашеше като смъртта. Бе твърде горд. Болката щеше да е непоносима, ако толкова обичаната от него Лейля започнеше да се забавлява с неговата злочеста, безумна любов.

С часове преброждаше пътищата, по които предполагаше, че може да мине младото момиче. Зърнеше ли го обаче — или свърваше от пътя си, или свеждаше глава.

Лейля отдавна бе усетила безумната му любов, само че изобщо не възнамеряваше да й се надсмива. Тъкмо напротив, и тя харесваше Кенан, сред всички останали младежи предпочиташе неговото фино, мургаво лице и свенливите му сини очи.

След случайната среща край пътя Лейля окончателно скъса със съмненията, че той я обича. И тя, досущ като съседските девойки, копнееше да се залюбят с Кенан и, измъквайки се за малко от къщи, да се заразхожда в лунните нощи под ръка с него. Кенан обаче с неразбираемо упорство не й правеше открито предложения и тя не спираше да плаче, молейки се той „да се откаже от тия детинщини“.

Последната им среща бе в лозето, два дни преди Кенан да замине за Истанбул… Лейля така и не се сдържа и затулвайки очите си с кърпичка, се разплака:

— Ще ми пишеш, нали, Кенан?

— Не… Невъзможно е…

— След няколко години, като станеш инженер, ще ме поискаш, нали, Кенан?

— Защо говориш така, Лейля ханъм?

— И ти ме желаеш, нали, Кенан?

— …

— Защо не отговаряш?

— Не плачете, Лейля ханъм… Та аз достоен ли съм за вас?

— Нека майка ти ме поиска от мама… Начаса ще се сгодим.

— Аз ли, Лейля ханъм? Аз ли да ви поискам?

Сега бе негов ред да се разридае, извърна глава, за да прикрие сълзите си. С горещите си като огън ръце Лейля бе обхванала китките му. Изгаряше от копнеж да се отпусне за миг в прегръдката му. Въпреки цялата лудост на своята безнадеждна любов Кенан изостави Лейля и плачешком избяга от нея. Самоотвержената, присъща на зрял човек постъпка, бе извършена всъщност от едно седемнайсетгодишно момче.

Следващата година, когато се върна в Измир за ваканцията, Лейля вече се беше сгодила за Джемил, големия син на вуйчо му. По-безнадеждно не можеше и да стане. Впрочем той бе погребал безумната си любов още миналата година. Плакал бе за Лейля, колкото му позволяваха силите да плаче. Съжаляваше само за едно: „Може би никога повече няма да се влюбя… Защо, когато това ме споходи, поне веднъж не хванах Лейля за ръцете?“ — кореше се той.

След време първата безумна любов на Кенан поугасна, но следата от нея, отпечатъкът й във вид на скритна и хронична тъга се бяха съхранили с години. На двайсет вече се бе превърнал в затворен, равнодушен младеж.

В училище имаше приятел, казваше се Джеват. Не съществуваше никаква прилика между характерите им, навиците им, дори насладите им. Джеват бе любовчия, бе весело, умно и изискано момче. Въпреки това си бяха допаднали.

Джеват се мъчеше да поразведри и поразвесели своя приятел, да го накара да прояви поне някакъв интерес към живота. Всичките му усилия обаче отиваха напразно.

Понякога му казваше: „Ти не си безчувствен, Кенан… За да се проумее това, не е нужно дори да се чуе как свириш на цигулка… Достатъчно е да се вгледа човек в поведението ти, в лицето ти… Защо тогава нищо не те привлича?… Защо нямаш никаква цел?“

А Кенан повдигаше с безразличие рамене и отвръщаше с неизменната си отнесена усмивка: „Знам ли? Такъв съм се родил!“

Кенан не се бе родил такъв. Неговата цел, неговата жажда за живот бяха тъй огромни, че беше трудно да се осъзнаят. Само че без време беше повярвал, че животът му ще премине в бедност и несрета, и се бе разгневил на живота. Изпитваше отвращение към полущастието. Намираше за жалко да поднасяш към устните си чаша, която няма как да изпиеш.

Според него и в живота, както в изкуството, средно положение нямаше. Успелите живееха както знаеха, както желаеха, злочестите криеха лишенията си в някой мрачен ъгъл.

На този свят най-много се отвращаваше от хората, които заживяваха край богатите и щастливите и се опитваха да бъдат щастливи с трохите от тяхното щастие. Винаги бе съжалявал и бе се присмивал на орнаментираната завеса, окачена на прозореца на някой най-обикновен клуб, на пръстена върху изхабения от пране и миене на съдове пръст на някоя млада жена. Каква беше ползата от всичко това? Човек трябваше да познава себе си, своето положение, не биваше, доколкото е възможно, да желае непостижимото, а ако му бе невъзможно, би трябвало да укрива дълбоко в сърцето си своя копнеж!

Този възглед, който по-късно се затвърди у Кенан едва ли не като господстваща идея, едва ли не почти като професия, си съществуваше у него, но по-скоро като загатнато усещане, от ранна детска възраст… Още съвсем мъничък, благодарение на това усещане, се бе отказал от всичките си права; заради това усещане бе стоял далеч от богатите си, разглезени братовчеди, от бляскавите среди в Карантина и, най-накрая, тъкмо заради това усещане бе скрил любовта си от Лейля.

Тайните на сърцето си Кенан изразяваше единствено чрез музиката. В ръцете му цигулката стенеше с жива, издълбока скръб, предизвикваща смайването как ли така извира от душата на толкова младо създание.

Инженерното училище бе завършил мъчително, също като гимназията, с цигулката обаче бе понапреднал доста. Не желаеше да се връща в Измир. Защото сега там я нямаше дори майка му. Мелек ханъм бе задомила Афифе за търговец от Сейдикьой и след сватбата се беше преместила при тях.

Понеже в Истанбул нямаше никакви именити познати, трудно бе да се настани на работа някъде. Приятели го бяха посъветвали да се захване с преподаване на музика, бяха му намерили място на преподавател — един-два урока по пеене в средните училища и два-три по цигулка из бедните квартали.

Беше си наел стая в дома на самотна възрастна жена в Бешикташ. В дъжд и кал, от сутрин до вечер с цигулката в ръка обикаляше от училище на училище, от къща на къща.

В училищата не проумяваха нищичко от неговото изкуство. В едно от средните училища беше попаднал на такъв директор, че случеше ли се да се разболее, в съня си виждаше все неговите криви крака, рунтавите му мустаци и мърлявите му дрехи. Този човек незнайно защо бе станал непоносим за Кенан. Отбелязвайки уравновесеността на младия мъж и че не го презира като останалите учители, онзи лека-полека увеличаваше нападките си спрямо Кенан. Присъстваше като досадна муха в часовете му, от време на време се включваше с някоя и друга реплика, отправяйки към Кенан я предупреждение, я препоръка: „Ама моля ви, защо не се чува никакъв звук? Ще се посрамим на юбилейните тържества… Какво представлява, моля ви се, училище «Мимар Касъм»?… Лигите ми потичат… На миналогодишното възпоменателно тържество «Фатих» нашето училище стоеше пред джамията «Света София»… Ние чак от «Света София» чухме марша, който училище «Мимар Касъм» изпълни в името на Всевечния пред училище «Чемберлиташ»… Много ценни учители има, Аллах да ги пази… Децата чак заглушават оркестъра… Вярно, и вие сте способен, ама твърде бавно ги учите… Внимавайте, това е в разрез с нашите принципи… Постарайте се…“

Този господин директор бе уволнил Кенан, тъй като на една официална проява не препасал червено-зелената лента на училището и тъй като избягвал да дава команди, докато пеел високо по улицата марша пред ученическия батальон.

Друг директор, засегнал се, че Кенан не свирил с цигулката на тържеството за сюнета^[6] на сина му, петнайсет дни по-късно беше написал рапорт, в който се жалваше, че „споменатият учител, вместо да повдига и да зарежда духа на младите с национални, патриотични песни, напразно си губи времето с безполезни неща, в противовес на принципите на научното образование“. Инспекторатът по просветата бе възложил проверката на рапорта на прочут със запоите си инспектор. Денят на разследването остана сред незабравимите спомени на Кенан.

Алкохолизмът бе осеял подутото лице на инспектора с мръсни съсиреци кръв, а лилавия му нос — с червени пъпки, бе придал на говора му особено пелтечене и несвързаност. Настанил се в едно кресло в ъгъла, той, от една страна, разпитваше Кенан, от друга — с ножица за ръкоделие подравняваше оръфаните крачоли на панталона си.

— Според смисъла на подсказаното в рапорта, драги, степента на вашите знания се е превърнала в предмет на обсъждане… Вие, ваша милост, не знаете ли патриотични, национални маршове?

— Да, знам някои, господине…

— Тогава защо не ги преподавате?

— Те поназнайват един-два.

— Тъй като се налага добросъвестно да съобщя своето мнение, необходимо е да добия впечатление за вашата компетентност и способност… Не се притеснявай, драги… Учителското съсловие би трябвало да е свободно…

Кенан дълго се взираше през прозореца в отсрещната разрушена сграда и не отговаряше.

— И какво правим сега?

— …

— Поставяте ме в затруднително положение…

— Не, не се притеснявайте… Тъкмо напротив, тази работа ще приключи лесно… Още сега ще напиша молбата си за напускане…

* * *

Това, че се оказа принуден да преживява единствено от уроците по цигулка из чуждите домове, измъчваше до немай-къде Кенан. Заповтаря си едно и също като печален рефрен: „Ах, докъде я докарах“ — така си говореше, докато звънеше по вратите на къщите, свеждайки очи към земята.

Този вид работа засягаше човешкото му достойнство, здравето му, изтезаваше още повече хилавото му тяло и болните му нерви.

Да обучава на цигулка отгледаните от заможни семейства храненичета и кварталните девойки, изпълнени с нетърпение тутакси, щом запаметят една-две мелодии, да покажат уменията си пред съседските младежи, не бе онова, с което трябваше да се занимава.

Неумеещи да държат метла в ръката си жени от разни квартали настояваха за двайсет дни да се научат да свирят песни, бащи, които не различаваха цигулката от латерна или от грамофон, отбелязваха мимоходом: „Два месеца минаха от началото на уроците… Постарайте се с това да се приключи до края на месеца!“ Никак не бяха малко и роптаещите: „Другият маестро ни свиреше народни песни, кабаретни песни… Вие защо не ги изпълнявате?“

Разсмиваше се и едновременно се натъжаваше, когато от време на време чуваше думи като:

„Медиха, покрий си косата… Айше ханъм, аз слизам в кухнята, ти стой близо да Медиха…“

„Ще се обърнете ли за малко? През софата^[7] ще минат гостите…“

„Мяркала съм ви някъде, къде ли съм ви виждала?… Не бяхте ли вие цигуларят на сватбата на Теллял Ариф ефенди?“

„Ерген ли сте? Защо не се жените?… Ще се намери, естествено, някой и на вас да си даде момичето…“

„И за вас бе заделено от сладкиша за байрама… Тъпата прислужница го дала погрешка на пазача…“

„Днес приготвихме агнешко и халва… Отделихме вашата част…“

„Бившият мъж на момичето ни имаше хубав глас… И свиреше, и пееше… Тъй че момичето лесно ще възприеме урока…“

„Да теглят лъка е нещо, присъщо на циганите.“

Беше втората година след дипломирането. В Кютахия му предложиха работа като пътен инженер. Кенан се зарадва, защото щеше да се отърве от мизерната си професия на учител по музика, и с охота напусна Истанбул.

От тук нататък щеше да преживява от професията си, а музиката щеше да съхрани единствено за себе си… Не след дълго обаче и тази надежда излезе напразна. Животът в Кютахия му се стори още по-безцветен и по-безсмислен, отколкото в Истанбул. Там поне беше независим в свободното си време; в тия часове никой не нарушаваше насладата му от изпълненото с фантазии уединение. Тук обаче не беше така. Съседите, приятелите, особено началниците непрекъснато му досаждаха. Не го оставяха сам, когато и да започнеше да работи, те нахълтваха в дома му, в стаята му. Лицето му все още изглеждаше като в детството — бе изящно и меко. Не желаеше никого да засегне, никому не противоречеше. За да достави удоволствие на другарите си, свиреше каквото те пожелаеха. Тяхната непочтителност обаче ставаше все по-настъпателна и така, постепенно, понижиха Кенан до ранга на градски музикант.

В началото, още при пристигането му тук, в града имаше един непретенциозен мутасарръф^[8] — беше любовчия, обожаваше насладите и забавленията и честичко уреждаше нощни гуляи и забави с алкохол. Щом се напиеше, той събличаше сакото си, връзваше лъжици на ръцете си и заставайки срещу главния данъчен секретар на Айдън, с часове хвърляше гьобеци.

Докато с безчувствеността на машина просвирваше неизменните кючеци, Кенан си мислеше: „Вуйчо ми е имал право… Влюбените в музиката са осъдени да пропаднат, да се превърнат в най-обикновени чалгаджии… Цялото ми упорство, всичките ми усилия отидоха напразно… Да, пропаднах и душата ми, също като живота ми, вече е жалка.“

Няколко месеца по-късно смениха въпросния мутасарръф. Унаследи го противен и груб старец. Дни след като пое поста, повика Кенан: „Музиката е хубаво нещо… Но при условие да не се смесва с държавните задължения… Уведомиха ме, че склонността на служителите към насладите и забавленията се е задълбочила доста… Това, естествено, оказва влияние върху служебните задължения… Настоявам още тази вечер да се приключи със забавленията и да не подбуждате колегите си с вашата цигулка… И без друго служебните ви ангажименти са и тежки, и трудни…“

Тъкмо тогава Кенан получи писмо от стария си приятел Джеват. Заминалият за Европа във връзка с образованието си Джеват се бе устроил там, дори бе подхванал някаква търговийка. Изглеждаше доволен от живота си и предлагаше на Кенан да замине при него: „Службата ти в Кютахия, предполагам, не е безценна индийска коприна… Намериш ли стотина-двеста лири, изобщо не се застоявай там… Моментално офейквай и се приземявай тук. Ние тук овладяхме науката да се живее евтино и спокойно. Здравомислещ човек си впрочем. Ще те запозная и с други облекчения. За няколко години и ще се разведриш, и ще можеш, както е редно, да продължиш занаята си в Консерваторията. Сигурно си му хванал цаката на инженерството. Въпреки всичко не се отказвай от цигулката… Вярвам в твоя невероятен талант… Ако съдбата е благосклонна, един ден ще станеш голям човек…“

Няколко седмици след получаването на писмото Кенан си взе едномесечен отпуск, за да види майка си и Афифе, и замина за Сейдикьой. По някакъв повод една вечер разказа на майка си за писмото.

Мелек ханъм този път не беше харесала никак състоянието на сина си. Младият мъж все още бе болен. Лицето му бе още по-излиняло и бледо, състоянието му, поведението му бяха като на немощен старец, предал се на апатията.

Защо тъй се бе изоставил Кенан, защо на тази възраст се бе толкова уморил от живота? Нямаше ли изход, който би й позволил да го види поне малко щастлив, който да внесе частица радост и живот в отнесените му очи?

До късно през нощта Мелек ханъм премисляше в постелята си тия неща и скришом проливаше сълзи за неизвестното страдание на сина си.

В цялата тая безизходица писмото на Джеват й се бе сторило като огромна надежда.

— Приятелят ти, Кенан, може би има право… Замини за няколко години в Европа… Може би, както казва, ще се отпуснеш… — изрече тя.

Кенан не й отговаряше прямо, играеше си с ръцете й, гледаше пред себе си и говореше:

— Моя бедничка, простодушна, невинна майчице…

— Защо говориш така, Кенан?

— Ако ме беше родила птица, това щеше да е възможно. Разпервам крилата си в простора и политам. Налегне ли ме умора, кацам върху клоните на дърветата или върху корабните мачти и си отпочивам. Ожаднея ли, се спускам към реките, огладнея ли — към дърветата с диви плодове, които принадлежат единствено на Аллах… Какво фантастично пътешествие би било, а, мамо?

Кенан, вече разкаял се за думите си, бе замълчал, бе доближил до устните си майчините пръсти, сякаш тайничко молеше прошка за тайничкия си укор.

Мелек ханъм обаче бе схванала какво искаше да й каже. Погали сина си по косата, по лицето.

— Кенан — рече тя, — и бездруго пазех за теб нашия малък дюкян в Кемералтъ… Мислех си, че един ден, съобразно нашето положение, ще се ожениш за добро момиче. Тази ми надежда отлетя… Хайде да продадем дюкяна. Вземи тия неколкостотин лири, които може да ни донесе. И заминавай при своя приятел…

— Да не си дете, мамо?… Нищо не искам аз… Животът ще ме победи… Ще стана и аз като татко… Не се отчайвай толкова много, мамо… Това, естествено, няма да продължава все тъй… С възрастта може би ще привикна с поражението; ще приема съдбата си… Кой знае, може би през последните наши дни ще бъдем и малко щастливи.

Дни наред Кенан се стараеше да откаже майка си от идеята й. Но Мелек ханъм нямаше как да пренебрегне тази последна надежда, обливаше се в сълзи и настояваше като същинско дете.

В края на краищата Кенан се съгласи. След като майчината надежда можеше да се превърне в блажена утеха, че е сторила нещо за щастието на сина си, какъв смисъл имаше да разваля сетната невинна фантазия на горката жена?

* * *

Саиб паша беше казал, че в края на краищата Кенан ще прахоса получените стотина-двеста лири от дюкяна в Кемералтъ за има-няма три месеца, и му бе препоръчал да си купи билет за отиване и връщане, та да може на четвъртия месец да се върне в Измир. Предположението на пашата не излезе вярно. Кенан остана в Европа четири години. Джеват му беше намерил някаква служба колкото да преживява. Всички часове извън службата той посвети на изкуството. Работеше интензивно и не му оставаше време да се отдава на раздиращи тялото му и съсипващи нервите му песимистични представи. Неговата отшелническа, плашлива душа постепенно започна да се отваря. Случваха му се незначителни авантюри, припламваха и гаснеха нови вълнения в сърцето му, изцяло останало пусто и пренебрегнато след Лейля. Неговият уравновесен, сериозен, но приветлив и благ нрав караше околните да го обичат, а финото му, приятно лице, съхранило все още смирената детинска чистота, спечелиха не едно сърце.

С неочаквани темпове се усъвършенстваше мощта на изкуството му. Не го задоволяваше да напредва единствено в свиренето на цигулка, старателно и детайлизирано изучаваше музика. Първият концерт, който изнесе по инициативата на значим музикант, го насърчи с невероятния си успех. Изтъкнат критик резюмира преценката си за него със следните думи:

„Всички потвърдиха, че младият турски музикант се е доближил до степента на съвършенството — «виртуоз». Аз обаче прозирам у него и още нещо. Хюсеин Кенан не ще се задоволи, навлизайки в глъбините на чуждия дух, да изпълнява единствено чужди композиции… Самият той е преизпълнен с прелестни, чисти и съкровени неща, които предстои да споделя. Това не са неравномерността и объркаността, предизвикващата боязън, колебания и лека усмивка наивност в семплата и непосредствена композиция «Тъгата на ориенталската нощ». Което не може да бъде отречено. Само че чия друга донейде първична, донейде плаха мелодика ни е завладявала до такава степен със своята добродетелност и защо тя тъй мощно въздейства върху душите ни?

Това момче все още заеква, но утре ще ни заговори красиво, ще ни заговори за прекрасни неща… Ако се налага да се изразя с метафоричния език на Кенановата родина, бих казал, че в това момче има нещо от току-що политналите птици… Нека не се боим от колебанията, дори от временните му умълчавания, талантът му ще го отведе надалече.“

Съдбата започваше да се усмихва на Кенан. Успехът му случайно бе съвпаднал с един период на милосърдието, на човещината и на изкуството в Истанбул — този приказен наш хамелеон, чиито дни и часове никога не са едни и същи. Сега Истанбул бе разтворил обятията си за Кенан като за гений, като за полубог, въпреки че само допреди четири-пет години го беше представял като водещ мизерно съществуване човек. След блестящата атестация на Европа отпадаха всякакви съмнения относно майсторството на младежа и вече нямаше как да не бъде проявен жив интерес към неговата музика.

Всички — от салоните на изкуствата в Шишли до гръцките младежи от панаира на рибата, та чак до божиите люде от Сандъкбурну — слушаха „Тъгата на ориенталската нощ“, все тази музика месеци наред звучеше и в клавирните изпълнения, и от грамофоните, и от латерните.

Първоначално успехът леко позашемети Кенан. Не бе в състояние да повярва и току повтаряше „невъзможно е, не, това не може да продължава“.

На първо време с искрено пренебрежение не обърна внимание на популярността си, беше решил да не променя начина си на живот.

В Истанбул се появиха неколцина негови покровители и доброжелатели. Богат търговец предложи значителен капитал за откриването на висше музикално училище, разточителен, но начетен прахосник — за създаването на „Оперна компания“. Паша музикант, заемащ, по онова време важен пост в Министерството на благоустройството, бе пожелал да му възложи ранга на специален директор на канцелария. Докато, без изобщо да проумява каква е връзката между двете професии, Кенан объркано гледаше пашата в очите, той му бе казал: „Че какво му е лошото, синко? И аз съм музикант, но нима това ми пречи да изпълнявам добре задълженията си?“

Младият композитор бе отхвърлил тези и още редица други подобни на тях неподходящи предложения и бе пожелал, както и по-рано, да преживява от уроци по музика. Сега обаче ученик му стана целият аристократичен и високомерен Истанбул. Цигулката на невземащите уроци при Кенан млади госпожици се смяташе за недостатъчна, както пианото на недовършилите своето образование в Hege. Започна да печели повече, отколкото се беше надявал.

Първоначално запази предишния си горчив и песимистичен начин на живот. В сърцето му се бе затаила плахостта, присъща на спасилите се от голяма трагедия, в душата му — треперенето, свойствено на хора, прекарали дълго време в студа; и те изобщо не го напускаха.

Понякога си казваше: „Какво ме интересува… Този успех трябваше да дойде още в ранното ми детство, в младостта ми. Сърцето ми угасна, желанията ми угаснаха, животът ми се обърка така, че е невъзможно да бъде възстановен.“

Кенан погрешно разбираше душата си. Младежът, който се възприемаше като уморен и отегчен човек, захващаше, впрочем, да живее наново. Природата проявяваше своята власт, жадната му за внимание, съчувствие, надежда и безумна любов душа мощно и пламенно, като закъсняла пролет, започваше бавно да се отпуска. Истински угаснали, истински умрели, а се оказваха неговите приятели, неговите роднини, потеглили някога с толкова младежка жар и копнения.

В момента те бяха материалистични предприемачи с позагрубели тела и черти на лицата си, бяха уморени и отегчени люде. Не им бе останало нито едно магическо кътче в живота, нито една непостигната цел, нито една нова емоция. Докато Кенан едва сега се пробуждаше от тежкия кошмарен сън на детството и на ранната си младост, едва сега се отваряха за живота и светлината неговите съхранили детинската си невинност сини очи.

На петнайсет години той бе уморен като старец. А след трийсет и петата си година потръпваше от характерното за петнайсетгодишните ученици вълнение. Одобрението и обичта, които получи, лека-полека му бяха помогнали да се отърве от предишната притеснителност и от нерешителната си затвореност. Придаваха на думите му радостна, приятна свобода, на изящното му тяло — енергична хармония.

Малко дори се поглезваше. Не се противеше на необходимостта и да покапризничи, подобно на лишените дълго време от съчувствие деца.

Умореното му лице от ден на ден се разхубавяваше, придобиваше свежа, пленителна привлекателност като на излял се от цигулката му напев.

Кенан, който преди няколко години бе живял в тъжно уединение в Истанбул, сега не смогваше да намери време за работа.

Възползвайки се от слабата му воля, другарите му не го оставяха на спокойствие нито ден, бяха успели дори да го попривлекат към бохемския живот.

Същото лято реши да замине (за Сейдикьой), за да завърши произведението си и за да се види с майка си и сестра си. Саиб паша вдигаше колосален шум. Пращаше в Истанбул телеграма след телеграма: много желаел да види Кенан — „светлина за окото му и причина за гордостта му“! Да не почете стария си вуйчо щяло да бъде чиста проба безсъвестна постъпка. Младият музикант не можеше да се противопостави на настоятелността на вуйчо си. Каза си, че ако пренебрегне желанието му, тутакси ще го вземат за „високомерен и неблагодарен“.

Същевременно не изпитваше кой знае каква охота да види със сегашните си щастливи и стоплени от виталност очи Бозяка — местата, сред които години наред бе водил безличен, изпълнен с лишения живот.