Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (18)

XVIII

В лозето бяха неимоверно разтревожени през този ден. Отишлата да извика Кенан за обяд прислужница го намерила на пода пред пианото. Все още беше със снощните си дрехи. Полека-лека се опомняше. Лицето му бе станало червено и изопнато, полуотворените му очи бяха като мътно стъкло. При падането си ударил главата, над дясната му вежда се бе поиздула малка цицина.

Военен лекар, дошъл да прекара лятото в едно от съседните лозя, най-напред се усъмни, че господинът има треска. На следващия ден призори обаче температурата му започна да спада. Състоянието на болния започна да се подобрява. Накрая лекарят стигна до извода, че състоянието му се дължи повече на умствена преумора, на внезапен прилив на кръв вследствие на някое прекомерно вълнение, че болният се нуждае от тишина и спокойствие и че до няколко дни ще оздравее.

Кенан лежа три дни. Държеше очите си затворени почти непрекъснато в необичаен полуунес и рядко разговаряше с околните.

На четвъртата сутрин се събуди в добро състояние. Вече не го задържаха в леглото. За тези четири дни беше доста отслабнал, бе изчезнал и блясъкът в сините му, обрамчени от черен ореол очи. Макар да бе доста изтощен, обикаляше из градината, надяваше се да срещне Ламия. Него ден обаче момичето не се мярна там. Накрая не се стърпя и попита за нея. От вчера била в Измир заедно с леля си.

 

 

— Забавлявахте ли се в Измир, Ламия ханъм?

— В Измир отидохме по работа… Чичо иска да напусне къщата в Икичешмелик… Та търсихме къща…

— Изобщо не дойдохте да се поинтересувате за здравето ми.

— Непрекъснато питах майка ви за вас… Вече сте добре, нали?

— И бездруго не беше нещо сериозно… Наджие, момичето ми, отиди до кьошка на лекаря… Изгубих последната рецепта, която ми даде… Помоли го да напише нова…

— Ако позволите, ще отида аз… Наджие може би няма да се справи…

— Не… Не… Наджие ще отиде…

Пак бяха до кладенеца. Ламия току-що се беше върнала от Измир и щом получи съобщението, че Кенан искал да я види, без да си сваля чаршафа, се бе затичала натам. Не се осмеляваше да се приближи до него, да вдигне очи и да го погледне, късаше едно по едно хилавите листа на провесилия се от дървото клон.

Със сериозен и спокоен глас Кенан заговори:

— Нарочно изпратих Наджие… Исках да поговоря с вас насаме… Нас ни сполетя беда… В резултат на това ще трябва да се вземат някои наложителни мерки… Ще се наложи да се разделите с годеника си… И аз с голяма мъка се разделям с годеницата си…

Изричайки това, повдигаше вежди, нарочно си поемаше дъх, за да прикрие сподавената в гласа си омраза:

— Ще е трудно да се говори очи в очи с чичо ви… До няколко дни се връщам в Истанбул. Оттам ще му напиша писмо, ще му кажа, че се налага да се разделите с годеника си и да се омъжите за мен… След като си уредя работите, ще ви отведа в Истанбул… Ясно е, нали? Вече сте моя официална годеница. Не се налага излишно да се огорчавате… Ще кажа…

Постепенно се раздразваше, чувстваше, че ако продължи, няма да се въздържи и ще изрече някои горчиви неща, и търсеше предлог да си тръгне.

— Колко малка ви изглеждам, Кенан бей, колко незначителна. Защо не желаете да си помислите, заради едната ми чест, че и аз вече съм голяма, че и аз като всички други имам сърце.

Ламия бе изрекла тези думи с едва сдържан вик. Кенан повдигна смаяно глава и видя пред себе си една съвсем друга, съвсем нова Ламия. Лицето й бе побеляло като пепел. Миглите й, устните й трепереха, притискаше с ръце гърдите си, за да не се разридае. Кенан тръгна към нея с любопитство и понечи да я хване за ръцете.

— Какво ви става, Ламия?

Младото момиче се отдръпна назад, сякаш се боеше от неговото докосване. Това движение приличаше на бунт.

Опитвайки се да не загуби незначителния си покой, Кенан продължи:

— Не разбирам, Ламия ханъм, какво искате да кажете. Говорих с вас за нещо сериозно. Струва ми се, че не изрекох нищо обидно.

Младото момиче въздъхна дълбоко.

— Кенан бей, не се отнасяйте с мен по този начин днес. Може би повече няма да се видим.

Кенан лекичко тръсна рамене и отговори с тъжна, иронична усмивка:

— Мисля, че ще се виждаме по необходимост.

Ламия продължи със спокойно упорство:

— Не, Кенан бей. Не по необходимост, изобщо няма да ме виждате. Защото ваша съпруга няма да стана. Дори да умра, дори вие да умрете, шанс за това няма, Кенан бей.

— Защо?… Какво има? Коя е причината да говорите така?

С неочаквано за спокойната й натура настървение Ламия каза:

— Защо отказвате да разберете, Кенан бей? Аз не съм достойна за вас… Знам го… Ей богу, нито за миг не ми е хрумвало да ставам ваша съпруга. Ако обещаете да не се ядосвате, Кенан бей, ще ви доверя нещо.

— Няма да се ядосвам, казвайте.

— Когато лежахте болен, по някое време закрещяхте. Заедно с всички други и аз изтърчах в стаята ви. Не се осмелявах да пристъпя към вас, направо се съсипвах в един ъгъл и си казвах: „Заради мен ли се случи това?“ Очите ми мярнаха едно писмо върху масата. Бяхте започнали да го пишете на годеницата си. Може би в него имаше неща, които никой не трябваше да узнае? Може би разказвахте за сполетялата ни беда? За да не попадне в чужди ръце, го мушнах в джоба си. Щях да ви го върна, щом оздравеехте.

След като се възстанови, Кенан дълго бе търсил писмото, накрая бе решил, че се изгубило някъде в бъркотията. Едва сега разбираше какво се беше случило с писмото.

— Прочетохте го, нали, Ламия?

— Отначало, ей богу, нямах такова намерение. После не издържах. Срамно е, но го прочетох, какво да се прави. Вие може би ще ми се ядосате… Аз обаче съм доволна, че го прочетох. Сега вече нали разбирате, Кенан бей, защо ще се разделя с вас?

— Това са детински приказки. Нашият брак е наложителен. Пък кой знае, и щастливи можем да бъдем, дай боже.

— Нямате шанс да бъдете щастлив с мен, Кенан бей. Това писмо ми отвори такава рана в сърцето, която никога не ще зарасне. После, как аз ще ви направя щастлив? Аз съм невежо, бедно, злочесто момиче. Виждате колко съм наясно с положението си. Заради коя моя добродетел бихте ме пожелали, бихте ми посветили живота си? Много ясно го казвате в писмото си. С мен животът ви ще бъде жалък. Освен сърцето си, друго нямам какво да ви предложа, Кенан бей. Ако това бе достатъчно, щях да ви направя по-щастлив от всекиго другиго, но какво да се прави. Жалко!…

Взираше се в далечината с влажните си, изпълнени с дълбоко страдание очи и се усмихваше тъжно.

— Това, от което се плашите, Кенан бей, не ще ви сполети. Вие ще бъдете щастлив с любимата си. Аз ще ви освободя. Пък и впрочем няма да съм щастлива с вас. Много мислих през тези три дни. Чувствам се като пробудила се от дълъг сън. Всичко разбирам. Вие обичате друга. Като знам, че не ме обичате, че страдате, мислейки за нея, аз ще се топя от мъка всеки ден. Ами ако, да не дава Господ, отново се разболеете, ако умрете? Преди малко ми казахте: „Изобщо не се поинтересувахте за здравето ми, докато бях болен.“ Не знам как да ви се закълна. Никой на света, Кенан бей, не е страдал, не е плакал за болен човек колкото мен. Щом затворех очи, ви виждах умрял, а сините ви очи, които са ми тъй любими, затворени и направо полудявах. Може би сега разбрахте? Ваша съпруга аз няма да стана.

Повече твърдост не й бе останала. Въпреки настояванията на Кенан пожела да си тръгне. Бавно се отдалечи, плачейки. Завладян от печалното си слисване, Кенан си мислеше: „Упорството й е малко детинско, това няма да ми попречи да си изпълня дълга. Ламия ще стане моя съпруга, иска или не иска. Все пак доста ме засегна отказът й. Децата на нейната възраст са по-чисти от възрастните. Когато доброволно изоставих Лейля, бях на възрастта на Ламия. Днешното състояние на горкото Грозденце толкова напомня на моето състояние от онова време. Какво да се прави, още един проблем ми се стовари на главата. Дори да не бъда щастлив, ще се постарая да направя щастлив другиго и това все пак е някакво утешение.“