Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (17)

XVII

Цяла нощ Кенан не можа да заспи. Неспирно обикаляше и пушеше. Налагаше се да погребе бляскавото си бъдеще с Джавидан, да посвети живота си на едно несмислено, незначително малко момиче.

Това бе окончателно като смъртта задължение. Нямаше друг изход, друг избор. Това задължение изпълваше с бушуващ гняв себичното сърце на Кенан. До зори се бори със себе си в някаква криза на нерешителност. Най-после, на развиделяване, се изтощи безпределно. Нервите му бяха опънати докрай. Мургавото му лице бе придобило бакърен цвят, под кървясалите му очи се бяха образували торбички. Седна на масата, обзет от безнадеждно себеотрицание. Започна да пише писмо на Джавидан.

„Любима моя Джавидан,

За пръв път се осмелявам да се обърна към теб на «ти», за пръв път да фамилиарнича. Исках да отложа тази интимност за по-късно, за щастливите и красиви дни, когато щях да мога да те нарека своя съпруга. Съдбата обаче не ми позволи. Злощастната ми съдба, необмисленото ми поведение ме отпратиха към пропастта. Изгубвам правото да те наричам своя годеница, Джавидан. Напразно се измъчвах и бунтувах. Възможност за спасение няма. Със собствените си ръце съсипах своя живот. Не се оплаквам, защото си го заслужавам. Но това прави страхът ми още по-голям: страх, да не би да сторя и на теб нещо лошо. Тревога, че авантюрата ми е болезнен и ужасен момент в твоя щастлив живот… Несъмнено ще ме забравиш. Извисеният ти ум ще знае какъв извод да направи за чувствителното ти сърце. Сама ще се убедиш, естествено, че изобщо не си заслужава да бъде обичан такъв недостоен, посредствен човек. Що се отнася до мен, Джавидан, в моя жалък, тежък, печален живот, който ми предстои от днес нататък, единствената ми утеха ще бъде блаженството, че през най-щастливия си период от моя живот съм те наричал своя годеница.

Винаги, макар и отдалече, ще те обичам, Джавидан. Колкото по-злочест се чувствам, толкова повече ще нараства тази безумна любов.

Няма да ти съобщавам подробности за случката, превърнала се в причина за неотложната ни раздяла. Не бих желал да го научиш и от други. Защото като узнаеш колко пропаднало същество е човекът, когото някога си обичала като свой годеник, ще изпиташ срам, ще закриеш с ръце лицето си!

Ние, естествено, повече няма да се срещаме. Дори случайно да се срещнем някъде, ти ще извърнеш глава. А аз няма да се осмеля да повдигна към лицето ти своите недостойни очи. Затова, като последна молба на един вече умрял, по-точно убил сам себе си, клетник, ще поискам…“

Тук писмото свършваше. По нататък не се виждаше нищо друго, освен няколко зачеркнати, безсмислени, нечетливо изписани думи и няколко капки мастило.