Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (14)

XIV

След нея вечер помежду им бе пламнала неприличаща на никоя друга безумна любов, едно неразбираемо приключение на сърцето. Кенан я виждаше всеки ден — било в лозето, било край кладенеца. Почти никога обаче не оставаха сами, те и не търсеха повод за това.

Отначало Кенан бе изпитал срам от поведението си. „Да си играеш тъй много със сърцето на едно дете, което би могло да ти бъде дъщеря, си е и греховно, и опасно… — беше си помислил той. — Трябва да престана.“

Ала това разкаяние не бе продължило дълго, набързо се беше утешил с една егоцентрична и лековата философия: „И ти си един човек… Вина затова нямаш нито ти, нито тя… Това е подвластно на природата, толкоз… И Ламия е дете като останалите… Като малките котенца изпитва необходимост да бъде обичана, галена… Само че тия вълнения бяха твърде нови за нея… И може би поради тази причина преживява малко по-голяма криза… От друга страна, за да работя, се нуждая от леко, приятно, топло преживяване, което не ще наруши спокойствието на душата ми… Ако нещата се оставят до тук, не съществува никакъв риск… Заедно с летните месеци ще отмине и това, нищо, освен един приятен спомен, няма да остане… Толкоз…“

Видеше ли Ламия сред другите хора, той я наблюдаваше почти състрадателно, обещаваше си да не върши повече детинщини, да не бъде непредпазлив.

Но когато бяха насаме, забравяше всичките си решения, изобщо не си забраняваше да държи ръцете на момичето. Една привечер бяха излезли да се поразходят с кабриолет. По някое време Ламия и Кенан останаха сами.

— Тази година, Ламия ханъм, по-малко от миналата харесвате моята музика…

Девойката се засмя.

— Възможно ли е?…

— Миналата година идвахте на верандата пред стаята ми заедно с Кузгун. Тази година изобщо не сте дошли… Ако пак някоя вечер дойдете…

Беше го казал като на шега… Очакваше разтревожената, засрамената усмивка на Ламия, защото това просто бе невъзможно.

Тя, за разлика от обикновено, сведе измъчено глава и каза:

— Както желаете…

Сърцето на Кенан затупка. Тутакси се бе разкаял за думите си. Малко смаяно и разколебано попита:

— Кога, как?

— Когато желаете…

Кенан са замисли за няколко секунди… Сякаш искаше достопочтено да каже: „Това не е редно, Ламия ханъм.“ Но поради слабата си воля не й възрази. От устата му почти неволно излезе фразата:

— Тази вечер…

Нея вечер Кенан се беше оттеглил рано в стаята си. Бе доста изнервен. Не запали лампата. Обикаляше напред-назад в мрака и непрестанно пушеше. Душата му бе овладяна от изпълнено с боязън вълнение, от тревога и от притеснение. Криеше от себе си какво точно го плаши и не спираше да се самозалъгва, сякаш бе преодолял риска.

„Никаква опасност няма… Зрял човек съм… Ламия и тази година, както и миналата, ще поседи на верандата и после ще си тръгне… А ако някой я види… Тъкмо от това, само от това се боя… Кой знае колко грозни подозрения ще възникнат… Ах, Ламия, що за непредпазливо дете си…“

Настъпи време да изгрее луната. Един по един прозорците на кулите гаснеха, върху лозята се спускаше дълбока тишина. Погледна часовника си. Беше изминал половин час след полунощ. „Вероятно няма да дойде… Премислила е, разбира се, че това, което прави, е опасно“ — каза си той. Тази надежда обаче предизвика у него друг тип страдание и нервност. Запали лампата. Беше потиснат и шанс да поработи нямаше. Прииска му се да напише дълго писмо на Джавидан. От няколко дни я бе пренебрегнал. Надяваше се да се отърве от прекомерната си изнервеност, като сподели какво мисли с годеницата си. Още при първите думи обаче писалката му спря. Не намираше какво да й каже.

Пожела да излезе още веднъж в градината, за да се увери, че Ламия няма да дойде. Лозето бе съвсем пусто и тъмно. Само духаше силен, разшумоляващ върхарите на дърветата вятър. Тръгна между лозовите чукани. Отиде до малката порта, откъдето трябваше да дойде Ламия. Нямаше никого. Бяха угаснали и светлините в кулата на Шюкрю бей. „Ламия вече е заспала… Добре се получи, много добре се получи!“ — мислеше си той, запътвайки се обратно. Лозето му изглеждаше още по-мрачно; изпита усещане, напомнящо му за цвета, за мириса на предишните безнадеждни дни в Бозяка. Минавайки покрай група дървета, дочу лек шум, звук, който приличаше на запърхали сред листака криле. Извръщайки натам главата си, зърна Ламия. Младото момиче се свиваше между листата и бе кръстосало, точно като премръзналите хора, треперещите си ръце върху гърдите.

Изненадан, развълнуван, Кенан каза:

— Тук ли бяхте, Ламия ханъм?

Девойката понечи да отговори. Но глас не се чу. Изтрака със зъби, сякаш беше измръзнала до кости. Кенан се бе приближил доста бавно към нея, за да не я уплаши. Хвана студените й като лед ръце.

— Защо така треперите?

Ламия отговори провлачено:

— Не знам…

Свеждаше надолу главата си и Кенан можеше да вижда единствено русата й коса.

— Кога дойдохте, Ламия ханъм?

— Доста отдавна…

— Аз ви чаках там (не се осмели да каже вътре)… Защо не дойдохте?

— Защо се криехте тук?

— …

— Няма нищо страшно… И миналата година идвахте… Спомняте ли си?

Изричайки това, Кенан се усмихваше, опитваше се да придаде на гласа си равнодушна сигурност.

Без да вдига главата си, малкото момиче каза:

— Ще позволите ли да си тръгна?

— Както желаете, Ламия ханъм…

Докато говореше, не изпускаше от ръката си треперещите пръсти на младото момиче. С другата си ръка улови брадичката на Ламия и повдигна лицето й към себе си.

В отпуснатите рамене на Ламия, в помътнялото от сенките й лице и в дълбоките й, сякаш още по-тъмнозелени очи се четеше някакво безсилно поражение. Този лик, тези очи предизвикваха странно замайване у Кенан. За да се отърве от това въздействие, отделяше очите си от нея и започваше да гледа наоколо.

Едва тогава обърна внимание на мястото, където се намираха: това беше горичката, където навремето се раздели с Лейля, където се отказа от първата си любов, от първата си целувка.

Предишната му раздразнителност, почти дивата му изнервеност намериха покой, в сърцето му отново започваше да оживява тъжното, гордо самоотричане, присъщо на нещастната и злочеста седемнайсетгодишна възраст.

Все още не гледаше Ламия, мислеше си, галейки с разтрепераните си пръсти нейната брадичка, челото и косата й: „Напразно се усъмних в себе си… Когато бях почти дете, тук, на това място бях напуснал по собствено желание Лейля, която така обичах… Да допуснем, че съм пропаднал, но все пак не съм пропаднал чак толкова, че да причиня зло на това невинно момиче.“

— Нощта е тъмна, Ламия… По пътищата няма никой… Хайде да те поразходя… Не се бой… Докато съм до теб, никой няма да ти навреди.

Това не бе обичайният, звучащ с весела, жизнена и изнервена хармоничност, с леко иронична деликатност глас. Сега в него имаше уморена, натъжена сладост.

Младото момиче, сякаш усетило тази необичайност, го погледна в лицето. Лицето, а и очите на Кенан бяха като гласа му. Мургавото му, с остри изнервени черти лице, дръзко проблясващите му сини очи сияеха в блага, приятно състрадателна усмивка.

Ламия не бе виждала тъй угнетен и невинен младия мъж, от чиято тъмна, неразбираема магнетичност вече от година не можеше да се избави.

Положи главата си на рамото на Кенан с простотата на котенце, инстинктивно доверяващо се на ръцете, които не биха му сторили зло.

— Както желаете, Кенан бей! — отвърна тя.

 

 

След тази вечер заживяха странен нощен живот. Когато всички заспяха, Ламия заключваше стаята си отвътре, скачаше от прозореца на верандата, оттам в задната градина и отиваше да намери Кенан. Изобщо не се притесняваше от близките в дома си, изобщо не й хрумваше, че някой ден тази игра ще излезе наяве.

Увесваше ръце върху високите рамене на Кенан и с часове обикаляха в мрака, преминаваха през изровени от пороите, пълни с тръни ровища, сядаха покрай пътя, под дърветата, изкачваха стръмни баири. Първоначално Кенан се беше уплашил. Сетне и той се сдоби с кураж… Дори не мислеше какво би сторил при някоя случайна среща, при някоя опасност. Ако се беше размислил, нямаше да открие друг изход, освен да се откаже от среднощните разходки. Сега вече не можеше и да се откаже от тях, не можеше да се лиши от тези нови вълнения, които почти с болезнен привкус обогатяваха нощта, мрака и риска. Дори от ден на ден дързостта и смелостта му нарастваха… Една нощ бе отвел Ламия в гъста кория от другата страна на Къркчамлар. Вземайки я в прегръдката си, я бе пренесъл през течащата вода и бе я завел близо до Къзълчуллу. Същата тази нощ бяха стигнали и до Гробището на геройски загиналите. В края на каменния зид на пълните със срутени, изпочупени камъни гробища Ламия бе започнала да плаче, Кенан бе я настанил върху коленете си, бе се опитал да я успокои, непрестанно целувайки я по очите и по устните.

След като се върнеше в стаята си, разтърсван от тия мрачни, дълбоки и колебливи вълнения, той сядаше пред пианото и посвещаваше останалата част от нощта на „Черните звезди“.