Решат Нури Гюнтекин
От устните към сърцето (1)

I

Стопанинът на дома, изправил се в трапезарията край отворената към терасата врата, каза на госта си:

— Огрян от прекрасната луна, изглеждаш като потънал в прелестен сън, паша… Направи си труда, приближи се за миг насам…

Уморен от пътуването и оборен от тежестта на храната, застиналият в широкото кресло принц Вефик паша трепна, отвори очи и с унил глас изрече:

— Имай милост, не възнамеряваш, надявам се, да ми предлагаш още нещо за хапване…

Пристъпвайки бавно към него, Мюнир бей му отвърна:

— Този път пиршеството ще е съвършено различно… Ще е, както се изразяват днешните млади, „естетическо пиршество за очите“…

— Не ми останаха сили дори и за него…

— Подготвил съм за своите височайши гости експозиция на различните сортове грозде от моите лозя, експозиция на моите творения.

— Изям ли и едно зърно още, ще се пръсна…

— Нали вече обяснихме, паша… Моята експозиция е по-скоро наслада за очите, отколкото за стомаха и небцето…

Мюнир бей нямаше намерение да оставя на мира стария си приятел и за да го принуди да стане, леко разклащаше креслото му.

Вефик паша се надигна с неохота.

Терасата с навеса, опасала кулата от четирите й страни, бе цялата с асми от край до край. Лунната светлина прошарваше гранките им; с уголемените си сенки чепките грозде и листата очертаваха върху каменната настилка орнаменти като в приказен дворец.

Ненадейно, за пръв път откакто бе влязъл в трапезарията, Вефик паша живна. (Заговаряше на френски винаги, когато се развълнуваше, и на английски, когато обсъждаше нещо делово или политиката!) Разпери ръце с възхита; повдигна се на пръсти, сякаш за да поиздължи невисокото си тяло, и изрече на френски:

— Скъпи мой, това тук е светът на феите, самата съкровищница от „Хиляда и една нощ“.

Цялата маса бе отрупана, бе украсена с преливащи от грозде кристални чинии. Червените, моравите, жълтите и зелените чепки блещукаха като скъпоценни камъни в бледата светлина на лампата.

Вефик паша продължи вече на турски:

— Прочутата трапеза в дервишката обител вероятно представлява нещо подобно… Не мога да не ти го призная, Мюнир… От незначителни, предназначени за хапване и за пийване нещица си спретнал същинска художествена изложба…

Мюнир бей потри ръце с горделивия свян на доволен от произведението си творец.

— Надявам се — изрече той, като продължи с нарастваща жар: — Всяка година през този сезон подготвям живия си музей… Доволен съм, че успях да го покажа и на теб… Знаеш ли каква е действителната стойност на този музей? По-голямата част от сортовете грозде, които виждаш, са мое творение… След като изгубих интерес към света и се отдадох на лозята си, любовта към лозарството ме обсеби изцяло… Успея ли да разработя лозята си, те биха могли да ми донесат най-голямото богатство в Измир… Но, и ти го знаеш, в живота винаги мисля повече за насладата, отколкото за облагата. Към лозята си се отнасям по-скоро като творец, отколкото като търговец… В своя бездетен живот пренасочих цялото си внимание към създаването на нови сортове грозде… Превърнах в изкуство науката за присаждането. И когато открия сорт грозде с нов цвят, с нов вкус, се гордея така, сякаш съм сътворил нова вселена…

Вефик паша разпери длан и я вдигна, за да погали високото рамо на приятеля си.

— То си е направо болест, би трябвало да я наречем… примерно „стафидомания“… Не е ли красив изразът? Пък и как да се отрече връзката между гроздето и изящните изкуства… Че нали цялата източна поезия, представи си го само, възпява виното, тоест възпява гроздето, старогръцката литература описва зрелищните ритуали на Бакхус, латините пък…

Вефик паша отдавна си въобразяваше, че е изкуствовед, и при всеки удобен случай принуждаваше присъстващите да изслушват неговите безсмислени и объркани теории. А Мюнир бей, усетил, че приятелят му не се е отървал от старата си слабост, приближи до устните на Вефик паша чепка грозде, с цел да предотврати тази опасност.

— Непременно трябва да опитате няколко зърна от сорта ми „Устните на любимата“! В тях ще откриете дори привкус на череша… Получих този сорт от бракосъчетанието между „Сиянието на любимата“, гроздето, което тъй харесахте на вечерята, и „Златната корона“, гроздето, което изглежда като позлатено в чинията срещу вас… Никакви белези, имам предвид в цвета и формата му, не напомнят за неговите родители, нали? Природата, драги мой, си има своите неразгадаеми закони… Нас, хората, непрекъснато ни тегли към лошотията… Тутакси бихме рекли: „В тая работа пръст има дяволът или женската изневяра!“ Подобно подозрение в случая е изключено, тъй като със собствените си ръце извърших бракосъчетанието, тоест кръстоската.

А, ето и още един нов сорт… „Асма-фурма“… Напомня леко на фурма не само по очертанията си и по лъскавия си прашистобял цвят, а и по вкуса си… И едно малко отклонение… Живея, на теб бих могъл да се доверя, с една тайна надежда, с една голяма страст… Живея с надеждата да сродя гроздето и цветята, да даря на природата нов закон за бракосъчетаване… Представи си само плодовете на подобно бракосъчетание… Плод, сътворен, примерно, от ей този „Лунен изгрев“, сорт, наподобяващ пъстроцветните планински кристали, и от теменужката или розата… Грозде, чийто вкус ти навява аромат на теменужка или на роза… Виждаш, и аз съм поет, ваятел съм, вдъхнал живот на скулптурата…

Вефик паша се заливаше от смях и макар преди малко да бе обявил, че не е в състояние да хапне дори и едно зърно, заставаше пред всяка чиния, поемаше я в ръка, насочваше я към лампата и опитваше по няколко зърна грозде от всяка.

Принц Вефик паша и Мюнир бей се познаваха от доста отдавна. Преди четирийсет години семействата им, едното от Измир, другото от Египет, ги бяха изпратили да се изучат в Париж. Там двамата младежи заживяха, тъй да се каже, заедно, като по малко поработваха и повечко се забавляваха. Спомените им оттогава бяха такива, че скрепяваха връзката помежду им все повече и повече с годините. Една по-сетнешна случайност ги събра в Истанбул наново. Приятелството им повъзкръсна, тъй като пет години и двамата бяха членове на Държавния съвет. В крайна сметка Мюнир бей се озова в Лондон като съветник в посолството. Вефик паша пък ежегодно отскачаше до Англия за по няколко месеца, тъй че често се виждаше с приятеля си.

Принц Вефик беше благороден, изискан и склонен към гуляйджийството мъж. Духът му не бе устремен към големите цели, към големите идеи. Възприемаше се като човек с широки възгледи, който не би се превърнал в роб на своята работа, като човек с творчески дух, който не би се примирил с еднообразието на живота.

След смъртта на съпругата си не подхвана никаква сериозна дейност и, заедно с малката си дъщеричка, тръгна да обикаля държава след държава. Стараеше се да не пропусне нито един сезон на изисканите, разположени край вода градове, нито едно от прочутите конни надбягвания и най-вече — изложбите и театралните постановки. В посещаваните от него места се движеше сред хората на изкуството и възприемаше общуването си с тях като добродетел. Благоразумните му роднини не одобряваха подобно поведение и твърдяха, че е безделник с повърхностен морал, интересуващ се от изкуството. Когато подобни клюки достигаха до ушите му, той се усмихваше презрително и импозантно отсичаше: „Знатният произход на изкуството е несравним със знатния произход на когото и да било… С титлата безделник, който се интересува от изкуство, се гордея повече, отколкото с останалите си титли.“ Изглеждаше притеснен, когато се заговореше за знатен произход и родословие, когато се обръщаха към него с „принце“; тогава придобиваше вид на човек, изпълнен с отегчение и пренебрежение. И все пак не се примиряваше със ситуациите, в които не ставаше ясно „кой е“. Ако на някоя случайна сбирка се срещнеше с непознати, правеше всичко възможно да научат „кой е“, направо се изтормозваше. Научеха ли обаче, че е принц със синя кръв, слизаше до нивото на новите си приятели, дори ги умоляваше да забравят кой е. При него се отбиваха за някоя „идея“ както бедни рисувачи на „мъртвата природа“, създаващи за стените на ресторанти и кафенета картините си с дини, чепки грозде, с риби и омари, така и прокудени от оркестрите си заради лошо пиянство пътуващи музиканти. Освен своите идеи и схващания за изкуството Вефик паша им подхвърляше и по някоя пара.

Накъдето и да потеглеше, помъкваше със себе си дъщеря си Джавидан, портативната си аптечка и безценната си колекция от броеници. Тъкмо поради този „висш безделнически“ живот на бързи обороти принцеса Джавидан не получи нужното образование и възпитание. И тя като баща си симулираше познания и финес; и тя употребяваше изкуството като скъпоценен накит. Но наред с красивото си лице, притежаваше богат и притворен ум. Съумяваше доста добре да капитализира всевъзможните, къде неоснователни, къде разкрасени кроежи и клюки в средите на изкуството, подхвърляни от списанията и книгите, и впуснеше ли се в разговор, не позволяваше никому, също като баща си, да направи и опит да смъкне маската й.

Мюнир бей беше човек простодушен, благоразумен, но и малко в повечко откровен. Иронизираше поприкрито и с мяра присъщите на бащата и на дъщерята показност и дилетантщина по отношение на изкуството. Обичаше обаче и двамата. Бе истински враг на тяхното перчене, ала откриваше колко са щастливи да заблуждават повече себе си, отколкото другите, и съзираше в самохвалството им наивна, простодушна искреност.

Обсебеният от лозята си в Измир Мюнир бей не беше виждал приятеля си от сума ти време. Понякога от Вефик паша пристигаха писма: „Ще ми се за ден-два да се потопя в младежките спомени редом със стария си приятел, ще ми се за няколко часа да се потопя и във велеречивата история на руините в Аясулуу, с тяхното отколешно очарование“ — пишеше той.

Това лято бе намерил най-сетне сгода да осъществи желанието си — на път за Египет, във връзка с някакъв наследствен въпрос, се беше отбил от Истанбул за пет-шест дни в Измир.

* * *

— Тате, защо не дойде с мен… Такова нещо изпусна, че…

Вефик паша и Мюнир бей извърнаха глави към вратата за терасата. Джавидан стоеше в рамката на нощта, придаваща на красивото й тяло достолепието на скулптура, куршуменосивите орнаменти на асмата играеха върху лицето й, върху бялата й дреха. Стопанинът на дома пристъпи към младото момиче; привеждайки се, изрече с обиграна официалност:

— Принцесо, ще заповядате ли вътре за минутка… В качеството си на верен стар приятел на негово сиятелство баща ви имам за вас разкошен, владетелски подарък… Усмихвате се на израза ми „разкошен, владетелски“. Вероятно ценните дарове, получени от вас досега, са безчетни… Вероятно тези, които ви ги поднасят, неизменно се изчервяват и смутено признават, че тези дарове не са достойни за вас… Аз обаче, принцесо, съм изключително горд със своя подарък… Той е спомен, който остава завинаги, той е жив „шедьовър“, сътворяван цели седем години… Произведение, което ми позволява да демонстрирам способността на човека да създава живот…

Баща и дъщеря, споглеждайки се, прихнаха. От средата на масата Мюнир бей вдигна гравирана по края кристална чиния с чепка светлозелено грозде… Стопанинът на дома доближи чинията към лампата.

— Забележете, принцесо… Съществува ли в митологията легенда, описваща чепките с грозде, в която бихте могли да си въобразите по-сладко зелено от това?… Вгледайте се във вътрешността на зърната. Имат от три, до четири прозрачни семки, приличат на елмазени късчета… Излъчват, сякаш породено от недрата на изумрудите сияние… Това грозде, плод на седемгодишния ми труд, с ваше позволение ще носи вашето име… Човечеството ще го познава под името „Принцеса Джавидан“…

Мюнир бей продължаваше да говори с едва доловима ирония в погледа си.

— Сега ще разберете защо нарекох подаръка си „разкошен, владетелски“. И бисерът, и изумрудът следват своя отреден живот, без значение колко е продължителен… „Принцеса Джавидан“ обаче ще се връща към живота и на следващата година, и на следващата година, и през следващия век, с една дума, докато свят светува… Ето, всяка година в края на лятото ще се ражда в такава прекрасна нощ и ще продължава живота си…

Джавидан откъсна малка част от върха на чепката. И смеейки се, я закичи върху яката си с карфица.

Изоставиха експозицията на гроздето и пак излязоха на терасата. Вефик паша попита дъщеря си:

— Къде ходи, Джавидан?

— Стигнах до другия край на лозето. Фантастично е, тате, да вървиш в лунната светлина сред лозята… Не съм го и подозирала… Земята е гола от край до край, обезлесена е… Единствено късите сенки на подредените в редици лозови чукани… И изведнъж откъм отсрещната страна се разнася звук на цигулка… Зазвучава прочутата композиция „Тъгата на ориенталската нощ“… А изпълнението, тате, бе изключително…

Поклащайки бавно глава, принц Вефик заобяснява:

— Не ми се вярва да е било чак „изключително инструменталното изпълнение“… Луната, струва ми се, е повлияла върху твоята „впечатлителност“… — И се обърна към Мюнир бей:

— Огромна популярност си спечели „Тъгата на ориенталската нощ“… Където и да ида, все нея чувам… Представи си, въртят я на грамофон дори по кръчмите и кафенетата… Въпреки това тази „музика“ стои малко странно спрямо декора алатурка в Арапдере…

Стопанинът на дома отвърна:

— Ще кажа нещо още по-странно… Алафранга произведението „Тъгата на ориенталската нощ“ се роди тъкмо в това алатурка Арапдере… Композитор на „Тъгата на ориенталската нощ“ е Хюсеин Кенан, от Измир е. Израсна съвсем наблизо, край лозята на Бозяка… Принцесата не сбърка, като каза, че цигулковото изпълнение е изключително… Защото е чула изпълнението на самия композитор. От два дни Хюсеин Кенан е тук, гостува в лозето на вуйчо си.

Бащата и дъщерята, възхитени и развълнувани, се спогледаха. Мюнир бей продължи:

— Хюсеин Кенан е племенник на моя съсед по лозе Саиб паша… Познавам го от малък. Беше срамежливо, притеснително, деликатно дете… По някакви причини Саиб паша не обичаше нито сестра си, нито племенника си. Незнайно защо си беше втълпил, че от племенника му човек няма да излезе, и си науми да го прави занаятчия. Намесих се и го записах в инженерното училище… Доста трудно, но го завърши. Чувах, че няколко години заемал незначителни постове, че живеел бедно и давал уроци по музика. Срещнах веднъж случайно Саиб паша, още не мога да го забравя. Бълваше огън и жупел срещу сестра си и племенника си… Кенан продал дюкянчето на майка си в Кемералтъ и заминал за Европа…

Три-четири години не чувах нищо за него. Неотдавна обаче разгърнах някакво европейско списание. Вниманието ми привлече една снимка, човекът на нея ми заприлича на Кенан… Зачетох текста под снимката: „Младият и уважаван турски виртуоз Хюсеин Кенан“. В списанието открих критически отзив, ставаше дума за негов концерт. Кенан притежавал огромен талант, а най-впечатляваща била частта от концерта с авторските му композиции…

Беше по времето, когато истанбулските вестници нямаха нито средства, нито клюкарски колонки. В един от тях бяха преведени няколко материала за Кенан. Виждайки това, и останалите вестници се втурнаха да посвещават колонки на него. Щом Европа говори за таланта и значимостта на даден човек, няма място, естествено, за съмнения спрямо него… Най-неочаквано въздигнаха до небесата неизвестния творец, живял сред нас години наред в бедност, превърнаха го в недостижим гений. Не че Кенан е от хората, които биха живели в сянка. Но и не вярвах на приказките, че бил гений. Огромният успех на „Тъгата на ориенталската нощ“ още повече разнесе славата му… Нямате представа колко се гордее с него сега Саиб паша, същият, дето разправяше как Кенан сто на сто щял да пропадне, и му даваше три години срок за това. Наскоро в едно измирско списание публикуваха снимка и на пашата. Направо се задавих от смях, когато прочетох текста под нея: „Негово превъзходителство Саиб паша, достопочтеният кмет на нашия град и вуйчо на композитора Хюсеин Кенан“.

По настояване на вуйчо си Кенан дойде за два-три месеца в Измир… Време, през което щял да довърши последната си творба… Вчера сутринта се отби при мен… Поинтересувах се какво представлява новата му композиция… Опера по либрето на сирийски поет, с когото се запознал в Париж… Нея сега композирал… Сюжетът й е почерпан от великолепна история от времето на Харун ар-Рашид^[1]… Успее ли да приключи успешно творбата си, Кенан ще се превърне в прославен музикант на нашето време.

Вефик паша и Джавидан бяха изслушали думите му с огромен интерес. Възрастният принц, подръпвайки космите, те можеха дори да бъдат преброени, на рядката си брадица, изрече:

— Скъпи приятелю, никога не ще забравим гостоприемството ти… Знаеш ли обаче кое можеше да ни направи дваж по-доволни? Ако беше поканил и този заслужаващ внимание младеж…

Джавидан горещо подкрепи баща си.

— Щяхме да бъдем невероятно доволни, ако се бяхме запознали с този младеж…

Стопанинът на дома се усмихна.

— Ваша воля — отвърна той. — Нищо не е изгубено… Утре вечер ще поканим и него. Ако настоявате, би могло да стане и сега… Не е далече… Ще пратя Зейнел да го помоли да дойде…

Идеята беше прекрасна. Баща и дъщеря обмениха радостни погледи.

Присвил очи, Вефик паша настани показалец между веждите си. (Винаги правеше така, щом биваше осенен от сполучлива идея.)

— Би могло да се направи и нещо по-шик… Да атакуваме младия виртуоз още сега. Представи си, Джавидан, и притеснението, и вълнението, които нашата визита би предизвикала у младия творец.

Вефик паша потреперваше от предвкусването на чуждото вълнение и изоставяйки турския, мина на френски:

— От декора на този свят на феите изникват посред нощ двама души… Принц и принцеса. Емоциите разтърсват нервната система на младежа… Емоции, които няма начин да не се отразят и върху неговата опера.

Пазачът Зейнел закрачи пред тях с тояга в ръка и те бавно поеха през лозята. Лозовите чукани се простираха в далечината като редуващи се черни талази, осветените от луната локви по голата земя припламваха и гаснеха с невъобразими, драгоценни отблясъци.

* * *

През дървена порта в края на лозето излязоха на буренясал и тесен път. В пресъхналите трънаци прошумоляваха гущери, щурците подлудяваха околността с неотразимото си цвърчене.

Морният, жежък аромат на лозята обгръщаше като облак диханието им, замайваше като топло вино главите им.

Бяха поспрели на място, откъдето се виждаше долният широк междуселски път. Джавидан посочи на баща си отдалечена точка на пътя.

— Гледай, тате… Онези сенки там не са ли хора?

Вторачиха се в соченото от момичето място.

От отсрещната страна на пътя се задаваше странна група от по-ниски и по-високи силуети, най-отпред различиха магаре.

Мюнир бей поясни на гостите си:

— В този сезон това тук е обичай… Гостите обикалят вечер на групи от лозе на лозе… Само че защо ли се движат така безмълвно?… Обикновено пеят и вдигат страхотна олелия…

Безмълвната група понапредна по пътя и спря пред малка каменна кула в края на едно лозе. Отекна вик, разнесе се врява. Кристалният смях на деца отскочи от отсрещните хълмове, под бавния съпровод на цигулка неразличими гласове подхванаха приспивна песен.

Вефик паша и Джавидан озадачено застинаха. А Мюнир бей продължи през смях с обясненията:

— Тази кула е на възрастен дервиш на име Шеми Деде^[2]. Полусмахнат е, но е бохем и човек, който разбира човешкото сърце… Всички в Бозяка го познават и тачат… До скоро живееше сам… Преди два месеца се ожени, съпругата му е млада… Оттогава взеха на подбив Деде. Ясно е, тази вечер Кенан е събрал хлапетиите и е тръгнал да се задява с Деде…

Нарастващите детски смехове, оглушителните детски крясъци постепенно надделяха над приспивната песен, по прозорците на околните кули зашариха светлинки, разлаяха се кучетата.

Най-накрая един от дървените кепенци на малката каменна кула се открехна и мярнаха силуета на човек, облечен в бяло, със свещ в ръка. Видно беше как Шеми Деде крещи нещо, размахал ръка, но от шумотевицата гласът му не се чуваше.

Мюнир бей и гостите му излязоха на главния път, когато веселието и врявата бяха достигнали апогея си. С бялата си роба и с кораловочервените си младоженски чехли Шеми Деде бе качен върху магарето. Дявол знае накъде щяха да поведат с крясъци възрастния младоженец, дявол знае докога щяха да обикалят с него.

Щом Мюнир бей и гостите му бяха забелязани, кикотенето заглъхна, песните секнаха. Явно това, поне както изглеждаше отдалече, не бе единствено детинска забава. Сред малчуганите можеха да се различат зрели младежи и девойки с йелдирмета^[3].

Мюнир бей се провикна:

— Какво става, Деде?…

Възрастният дервиш му отвърна:

— Що да се прави, бей. Вълкът като остарее, за смях и на кучетата става…

Тълпата от малки и големи бе спряла, бе обградила Мюнир бей и гостите му. Поводите на магарето се държаха от Кенан и от девойче с бяло йелдирме. Той беше без сако и без фес. Бялата му копринена риза — разкопчана на гърдите, ръкавите му — навити до лактите.

Когато Мюнир бей го представи на гостите си, се смути и поприкри с ръце гърдите си, усмихвайки се свенливо, сякаш се бе притеснил от поразголеното си тяло.

Мургавото му лице пламна от руменина, забележима дори в мрака.

Със смайващ за своето недоизрасло тяло плътен, хрипкав глас Вефик паша изрече:

— Предоволен съм, че се запознах с маестрото сред този тъй артистичен и специфичен декор. — След което се обърна с кратко слово към наобиколилите го младежи, дечурлига, гологлавия Шеми Деде и магарето с миловидна муцуна.

Кенан гледаше поусмихнат пред себе си и слушаше. Отговори обаче Шеми Деде, който носеше бялата, издърпана до коленете на голите си крака роба с достолепието на римски император.

— Ваше сиятелство, паша, нашият син Кенан получи първото си вдъхновение не толкова от тия земи, колкото от бедния и безпомощен Шеми Деде. Аз вдъхнах на Кенан обичта към музиката.

Голата му глава лъщеше под лунната светлина, зелените му очички, обрамчени от рунтавите вежди и дългата брада, блестяха.

Джавидан, която неизменно придаваше на лицето си надменно, спокойно, безчувствено изражение сред непознати, едва се сдържаше да не прихне и за да не забележат смеха й, криеше лице зад гърба на Мюнир бей.

Шеми Деде продължи:

— Наред с това, щом се излюпи от яйцето, нашият син Кенан бей, дето се вика, не хареса черупката му и след като се прочу, пренебрегна своя Деде… С израза „пренебрегна своя Деде“ наблягам единствено на символиката… Казано иначе, от музика алатурка той се прехвърли на музика алафранга… Според скромното наше мнение, зрънцето не схваща като как точно е било отгледано след покълването му в земята… Ама ще кажете — да би следвал твоя път, Кенан би станал като теб, да извинявате за израза, Деде без гащи. Това обаче е друга тема…

Вефик паша се обърна към дъщеря си:

— Виждаш ли, Джавидан… С какви „питорескни“ люде може да те срещне изтокът.

Освободилият се, благодарение на сгодния случай, от ръцете на децата Шеми Деде държеше непременно да почерпи новите гости. В единия край на градината си бе проснал чисти бели рогозки. Джавидан, седнала за пръв път в живота си на рогозка, се облегна на бащините колене.

— Каква емоция, тате… Тази вечер изживяваме същинския източен живот… — възклицаваше тя.

Никой не бе в състояние да хапне от гроздето на Шеми Деде. Ала отвътре изнесоха неговия ней^[4] и го накараха да изсвири няколко стари мелодии.

* * *

Малко по-късно Кенан бе се отделил от групата си и бе придружил гостите на Мюнир бей. Когато се върна в лозето, луната замезваше зад хълмовете на Ълъджа. Утрото просветляваше като лека омара по короните на дърветата, предоставили му морните си клони; птиците се разпяваха сред листака и храсталаците.

Майка му, Мелек ханъм, още не си беше легнала. Бе притеснена от необичайното закъснение на сина си; покрила с вълнена наметка мършавите си рамене, тя го чакаше на прозореца в долната стая. В далечината зави куче, по водещия към външната порта тесен път изникна силует.

За да огледа още по-добре пътя, Мелек ханъм се надвеси напред.

— Кенан… Кенан… Ти ли си? — провикна се тя.

Кенан не отвърна; забави още повече крачки и засвири с уста една от своите мелодии.

От известно време и при най-незначителното впечатление болните му, задушаващи се в дълбоката, спотаена хармония нерви, досущ като опънатите струни на цигулката, непрестанно трептяха, особено в утринни часове. Вълнението придаваше на свиренето му с уста чувствителността и деликатността на музикален инструмент, надеждата, желанието, тъгата и радостта на обърканата му душа се изразяваха с най-изтънчените нюанси.

Така, продължавайки да свирука под асмите, приближи до прозореца, от който се взираше майка му.

— Защо закъсня толкова, Кенан?

— Отдавна си тръгнах от там, мамо… Обикалях градините… Стигнах чак до Къръкчамлар…

— Не се ли боиш да бродиш сам? Недей тъй, Кенан…

Кенан протегна ръце към ниския прозорец и улови тънките китки на майка си. Усмихна се с меланхолична замисленост в сините си очи.

— Аз ли да се боя? Представяш ли си сила, която би могла да засегне сина ти?… Животът вече си е мой, мамо… Аз вече надвих злата участ…

И с потръпващи от дълбоката наслада от живота ръце подхвана немощното, крехко телце на майка си и я прехвърли отсам през прозореца.

Тъгата от раздялата бе овладяла сърцето му, сякаш след толкова много години я прегръщаше за пръв път, обсипваше с целувки тъжното й, все още съхранило младостта си лице.

Мелек ханъм си помисли, че Кенан пак се превръща в седем-осемгодишното хлапе, той и по онова време понякога започваше да трепери, обзет от непонятна чувствителност, прегръщаше я през брата с изпълващия със сълзи сините му очи копнеж да обича и да бъде обичан. Щом поотрасна, тоя навик го понапусна и той се превърна в унил, притеснителен, меланхоличен младеж.

Мелек ханъм погали дългата коса на сина си.

— Няма ли да лягаш, Кенан, не се ли умори? Ще се поболееш — каза тя.

Кенан приседна на каменните стъпала и придърпа майка си върху коленете си.

Смееше се като същинско дете.

— Да спя ли? Сънят, мамо, е орисия на нещастните, на болнавите… Защо им е да спят на щастливците, чийто живот е преизпълнил душите им? Знаеш ли, че на света съществуват държави, където в тия часове слънцето още не е залязло, или пък луната ги обсипва със светлина… Там изпълняват композициите на Кенан, които с думи и сърце говорят за страданията на твоя син, плачат и се смеят… Утре ще сътворя и по-велико произведение. Повече няма да се боя дори от смъртта, мамо… Какво биха отронили погребаните, вечно смълчани устни на Кенан? Мъртвите устни на Кенан ще проговорят чрез душата на музиката… Проговорят ли за тази смърт, живите ще мълчат, ще бледнеят, ще плачат… Ще видиш колко щастливи ще бъдем… Аз, мамо, благодарение на собствената си сила надвих злата участ… Толкова изстрадах… Най-накрая съдбата се усмихна и на мен… Вътрешно изгарям от щастие.