Норма Бейшър
Игра на богове (7)

Глава 6

Сутринта, когато погребаха Том Райън, валеше. Голяма група опечалени се събраха под сивото мрачно небе на Форест Лоун да отдадат последна почит на своя приятел и колега. Скупчените около гроба хора, предпазени от черни чадъри, бяха все холивудски знаменитости — филмови звезди, известни продуценти и режисьори, водещи журналисти. Мнозина познаваха Райън от първите му дни в бизнеса. Вероятно са познавали и Елизабет, помисли си Мередит. Стоеше до Ник в семпъл черен костюм и черна шапка с широка периферия. При започването на церемонията сведе очи. Стори й се странно, че Райън притежава гроб тук — от няколко години, както спомена Ник. Елизабет и Дейвид не бяха погребани на това място. Защо? Каква е причината да не ги погребе там, където един ден са щели да положат и него?

Престани, смъмри се сама. Престани с опитите да свържеш отделните нишки. Вече е безсмислено. Том е мъртъв, както и документалният ти филм. Но дори сега, загледана в обсипания с цветя ковчег, се улови, че мисли за последния разговор с него, и за пореден път се запита какво толкова наложително го е накарало да напусне града внезапно. Какво е станало по време на пътуването, та се бе решил да й каже всичко?

Обърна се да погледне Ник. Забеляза болката в очите му. Понесе далеч по-тежко, отколкото тя очакваше, вестта, че неговият приятел и покровител е мъртъв. Направо беше съсипан. Сякаш за втори път загубих баща си, бе споделил Ник. Тя се поколеба, но се пресегна и го хвана за ръката. Той й хвърли кос поглед, а усмивката му бе тъжна.

Според доклада на съдебния лекар към момента на смъртта алкохолното съдържание в организма било високо. Мередит не се изненада. Ник, който го познаваше по-добре от всеки, отказваше да го обсъжда, но Мередит подозираше, че Райън е водил губеща война с бутилката от години. Шофьорът на камиона бе заявил пред полицията, че Райън сякаш изгубил контрол над колата върху хлъзгавия път, а самият той едва избегнал сблъсъка с ролс-ройса. Първо е загубил контрол над себе си, а после — над колата, прецени Мередит. Макар всички старателно да избягваха думата „пиян“, тя подозираше, че той вероятно е бил доста пийнал. Трябвала му е смелост за онова, което се е готвил да направи; смелост, каквато просто не му е достигала. Сигурно се е напил, за да набере кураж… или да убие болката.

Церемонията свърши и тълпата започна да се разотива. Мередит стоеше мълчаливо до Ник — беше се заприказвал с двама колеги. Отново хвърли поглед към ковчега. Скоро щяха да го спуснат в гроба и старателно пазената му тайна щеше да бъде погребана заедно с него. След двадесет и шест години терзанията му най-сетне бяха свършили. Надявам се най-после да си намерил спокойствието, което толкова дълго ти убягваше, помисли си тя тъжно.

Хванати под ръка, с Ник се върнаха при колата, без да продумат. Той нямаше настроение да говори, да й сподели чувствата си. Реши да го остави насаме с мъката му известно време.

Докато Ник отключваше вратата тя погледна към тъмните облаци, забулили небето. Почнало бе да вали. Сивото време превърна и без това депресираната сцена на погребението в още по-мрачна картина.

— Доволен съм, че този ден най-после свърши — призна Ник, влизайки в спалнята. Разкопча ризата, съблече я и я метна върху облегалката на близкия стол. Пристъпи към прозореца, отвори го и вдъхна от студения вечерен въздух. — Знаеш ли — подхвана той, — все още не го вярвам… Не вярвам, че е мъртъв.

Мередит, в прозрачна изумруденозелена къса нощница седеше по турски в средата на леглото и решеше дългата си руса коса. Спря и го изгледа изпитателно. Дълбоката болка бе сложила отпечатък върху очите, по тъмните кръгове под тях, по изострените бръчки на лицето, състарявайки го с десетина години.

— Знам — промълви тя. — И аз се чувствам така. — Остави четката. — Ник, какво ще кажеш и двамата да си вземем няколко свободни дни? Може да останем тук или да заминем нанякъде. Сами. И двамата се нуждаем именно това.

В първия момент той се поколеба.

— Не знам… Все си мисля, че ако работя, ако се занимавам с нещо, няма да се сещам.

Отпусна се уморено върху леглото. Мередит коленичи до него и започна да масажира раменете и врата му.

— Не бих ли могла да откъсна мислите ти? — попита тя с преднамерено лековат тон.

— Ако някой може, това си само ти — увери я той с измъчена усмивка и я целуна по бузата.

— Е искаш ли?

— Какво си намислила?

— Нещо за отмора — отвърна тя и продължи да разтрива напрегнатите мускули по раменете и горната част на гърба. — Защо просто не останем тук? Да си лягаме рано и да спим до късно. Ще закусваме в леглото и ще правим дълги разходки по брега. През последните няколко седмици толкова рядко бяхме заедно. Именно такова нещо ни е нужно в момента: време насаме, за да си говорим, да споделяме разни неща, както в началото.

Той се замисли.

— Да, отдавна не сме били заедно. Ако не снимам на терен, ти кръстосваш щата по работа. Напоследък наистина се виждаме рядко.

Мередит се усмихна леко.

— Това пък прави малкото време, когато сме заедно, изключително вълнуващо. Ако имах избор, бих искала да съм по-често с теб.

— И аз. — Изправи се, свали ципа на панталоните си и ги смъкна. — Време е да се замислим за ваканция… Истинска ваканция. Само ти и аз и възможно по-далеч от Лос Анжелис. Винаги си искала да посетиш Париж. Защо да не отидем там за две седмици?

Мередит се усмихна.

— Ще се погрижа да спазиш това обещание — заяви тя и загаси лампата.

Ник се настани в леглото и Мередит се сгуши до него в тъмнината. Усети как ръцете му я обгръщат и притискат. Тя отчаяно се нуждаеше точно от тази топлина. Смъртта на Том Райън я разтърси много повече, отколкото бе склонна да признае. Накара я да се замисли за неща, които никога преди не бе осъзнавала. Двамата с Ник бяха така уверени в себе си, във връзката си, че започваха да гледат един на друг като на даденост. Всеки бе зает, потънал в кариерата си, и напоследък разполагаха с малко време да подклаждат огъня помежду си. По-късно… Постоянно отлагаха за по-късно. И двамата не спираха, за да се замислят, че такъв момент може и да не настъпи. Никога не си представяха, че някаква трагедия, сериозна болест или драстичен служебен конфликт са в състояние да сложат край на съвместния им живот. Никога не бяха мислили какво би се случило, ако единият си тръгне някой ден и никога не се върне. Мередит го погледна за миг и нежно прокара пръсти по страните му. Той лежеше смълчан, неподвижен, загледан в тавана. Докосна устните му с показалец.

— Искаш ли да поговорим?

Все така загледан невиждащо напред, Ник свъси вежди.

— Какъв смисъл има? — попита той отчаяно.

— Сигурно ще ти олекне.

— Съмнявам се.

— Не ме изолирай, Ник — промълви тя нежно. — Вярно е, не бях близка с Том като теб, но и аз държах на него. Разбирам какво изпитваш. Знам през какво минаваш. Искам да ти помогна, ако ми позволиш.

Погали я по косата и се обърна се към нея.

— Извинявай, бейби, не те изолирам. Просто не съм наясно как да изразя с думи чувствата си.

— Ами обясни какво изпитваш — предложи тя.

Той въздъхна дълбоко.

— Когато за пръв път се срещнах с Том, когато започнах да го опознавам, той сподели, че съм връстник на сина му. Винаги бил хранил големи надежди по отношение на Дейвид… Надежди, че и той един ден ще влезе в същия занаят. Затова, предполагам, бяхме така близки: запълвах празнината от смъртта на сина му, а той заемаше мястото на баща ми.

Мередит го погледна.

— Липсва ти, нали? Имам предвид баща ти. Рядко говориш за него.

Ник кимна.

— Да — промълви той. — Май никога не е преставал да ми липсва.

— Що за човек беше?

— Добър човек, работеше прекалено усилено и рядко се връщаше — припомни си той. — А когато си беше вкъщи, постоянно се чувстваше уморен. Но беше добър баща. Винаги намираше време за мен, независимо колко беше уморен…

— Честите му отсъствия са те потискали, нали?

— Да. — Ник свъси вежди. — Разбирах защо е така, но болката не намаляваше. Нуждаех се от него. На едно хлапе му трябват и двамата родители. Ако единият го няма, сякаш нямаш никого. Когато ние имаме деца някой ден, ще се наложи да направим коренни промени в начина си на живот, нали си наясно?

Мередит се изненада от тези думи. За пръв път загатваше истински да се обвърже с нея. Тя нищо не каза, но положи глава на рамото му и го прегърна силно.

В този момент не си представяше бъдеще за себе си, което не включва и него.

 

 

В подвижната телевизионна станция номер 9 — една от петнадесетте коли на новинарския екип — оператор и техник чакаха пред сградата на телевизията. Мередит бе при дежурния за указания. Появи се на входа, бързо прекоси паркинга и се качи при тях.

— Ей, Мередит, къде отиваме? — попита техникът, седнал зад волана.

— В северен Холивуд има пожар — гори стар склад, пълен с филмови ленти и костюми. — Мередит се настани на седалката, пъхната между шофьора и цялата натикана в задната част на микробуса техника — видеокамери, монитори, магнетофони, прожектори, за предаване на живо. — Все на мен ще ми се случи! Да отразявам пожар в деня, когато съм си облякла рокля!

Операторът се ухили.

— Откровено казано, изненадан съм да те видя отново хукнала на репортаж. Смятах, че след като те направиха водеща в новинарския екип, няма да се мернеш повече сред нас.

Мередит се засмя.

— Господ да ми е на помощ, ако някога реша да се откажа изцяло от репортажите на живо — рече тя. — Не ми се ще да остана завинаги прикована към бюрото. Как ще съм в крак със събитията навън?

Хвана се за седалката, защото техникът започна да прави сложни маневри из невероятно натовареното движение по магистралата към Санта Моника, сякаш бе на автомобилно състезание.

— Ей, Барни, внимавай! — възнегодува операторът. — Още не съм готов жена ми да прибере застраховката ми живот.

— Кога искаш да пристигнем там — преди или след като изгасят пожара?

— Я ме чуйте вие двамата — обади се Мередит, заслушана в предаване по радиото. От конкуренцията също бяха изпратили хора да отразят събитието. Не се изненада, понеже в склада имаше безценен материал от класически филми на Холивуд. — Държа да ви съобщя, че аз искам да пристигна там цяла, преди да потушат пожара. Ако ще се разправяте, оставете го за на връщане, а?

Барни се засмя.

— Не ни обръщай внимание, Мередит. Ние постоянно си говорим така.

— Наистина — съгласи се операторът. — Помага, когато ни изпратят да отразяваме някое мрачно събитие — например злополуката на Шосе номер 1.

Мередит ровичкаше из голямата си чанта, но при тези думи вдигна глава.

— Злополуката с Том Райън ли?

— Да. Бяхме с Джули Морган, когато извадиха тялото от водата — припомни си операторът. — Той не ти ли беше приятел?

— В известен смисъл — отвърна Мередит. — Исках аз да съм там, но…

— Радвай се, че не си била — прекъсна я той. — Доста неприятно беше. Наложи се буквално да го изрежат от колата.

— Мисията изпълнена! — обяви Барни, удряйки рязко спирачки зад една от колите на пожарната.

Мередит се наведе напред и източи врат, за да види по-добре издигащите се от сградата пламъци. Отвори вратата и слезе. Към небето се вдигаха облаци тъмен дим. Взе дебел бележник и химикалка от чантата и тръгна преди екипа. Започна да си пробива път между пожарните коли и зяпачите. Вече мислеше за репортажа: случилата се трагедия и има ли жертви; вероятността да се наложи да евакуират съседните сгради; потенциалната загуба на работни места заради пожара. От минал опит знаеше, че събирането на основните данни — как, кога и къде е избухнал пожарът — е лесна работа. Ще разпита пожарникарите, полицаите, очевидци. Няма да има проблем: в това отношение.

Двамата от екипа й, повлекли тежката техника, се стараеха да не изостават, докато тя напредваше сред обгорените развалини в търсене на свидетели или работници от склада. Оглеждаше се за хора, готови да се изправят пред камерата и да й дадат необходимата информация, за да отрази случилото се от чисто човешка гледна точка — това именно се бе превърнало в запазена марка на стила й.

Мередит забеляза отворените врати на склада и мигом прецени, че е най-добре да застане на техния фон. Изправи се пред димящия вход, за да представи анонса — темата в едно изречение, което да се излъчи в началото на емисията, и обещанието, че ще последва репортаж от мястото на събитието. Когато застана пред камерата, заработи професионалният й инстинкт. С ясен и висок глас тя обяви:

— Пожар, нанесъл щети за милиони долари, унищожи три десетилетия от историята на Холивуд и остави десет души без работа. Аз съм Мередит Кортни и ще ви предложа подробен репортаж.

 

 

Понеже насочиха екипа й към друг обект, Мередит се върна в телевизията със специално изпратен шофьор. Цял следобед монтира заснетия материал — излезе почти тридесет минути. Помагаше й Дан Белами — опитен редактор, който я насочи как да го сведе до три минути, за да бъде излъчен още в бюлетина в пет часа. Мередит харесваше Белами и обичаше да работи с него, защото той бе професионалист от висока класа. Имаха еднакъв усет за редактирането на материала и обикновено оставаше доволна от резултата.

— Страхотно стоиш в кадър — отбеляза Белами, докато гледаше снимките. — Камерата направо те обожава.

Мередит се усмихна, но не отвърна. Не откъсваше очи от монитора. Винаги внимателно преглеждаше по няколко пъти работата си, следеше за грешки, търсеше начини да подобри представянето си. Добре съзнаваше, че голяма част от първоначалния й успех се дължи на онова, което Чък Уилард наричаше „екранно присъствие“. Според него тайната на невероятната й популярност бе пряко свързана с външния й вид. Безброй пъти й бе повтаряй колко е фотогенична — високите скули, светлосините очи и гъстите руси коси привличали всички, особено мъжката част от зрителите. Мередит се радваше, че излиза така добре, но бе твърдо решена да не разчита единствено на физическите си данни. Та тя бе сериозен журналист, а не фотомодел и желаеше не само зрителите, но и колегите й да я приемат сериозно като професионалист. Искаше да изгради славата си с добри репортажи, а не само с хубавото си лице. Все още помнеше неодобрението на някои нейни колежки новинарки, когато Уилард реши да я включи в екипа. Повечето от тях бяха работили по-дълго и имаха по-голям опит. Зад гърба й подмятаха недобронамерени реплики — Чък Уилард я бил издигнал заради външния й вид. Мередит се правеше, че не ги чува, защото бе твърдо решена да им покаже колко грешат.

Чък Уилард се появи на прага.

— Мередит, трябва да говоря с теб, когато приключиш. Важно е — съобщи той. — В кабинета съм.

Тя кимна.

— Хайде след двадесет минути, става ли? Почти свърших.

Той направи знак, че е съгласен. Тя отново се съсредоточи върху монитора. Запита се разсеяно защо ли иска да я види. Ако се канеше да й съобщи официално, че документалният филм отпада, беше излишно да си прави труда. Със смъртта на Том Райън това се подразбираше. Без Райън историята оставаше без истински завършек, а без заключение няма филм.

С Дан Белами огледаха за последно репортажа и тя тръгна към Уилард. Влезе в кабинета му — той говореше по телефона, но й направи знак да седне. Разположи се на стола пред бюрото му и изчака да приключи. Чък се обърна, оставяйки слушалката.

— Е, както се казва: имам една хубава и една лоша новина.

— Прескочи лошата, Чък — посъветва го тя уморено. — Досещам се — няма да се прави документалният филм.

Изгледа я за миг и кимна.

— Да, така е. Но не за това те извиках — уточни той. — Добрата новина ще компенсира разочарованието, което — убеден съм — изпитваш в момента.

— Чудесно. Точно нещо хубаво ми е необходимо сега — призна тя и опря брадичка върху юмрука си.

Той се облегна назад на стола.

— Преди няколко месеца получих искане от Ню Йорк — подхвана той. — Телевизионните босове проявиха интерес към записи на местни таланти. Предположих, че обмислят евентуални смени в предаванията. Изпратих им записи на няколко твои интервюта.

— И? — попита Мередит, защото очакваше да има още.

— Харесали са ги. Както съм ти казвал многократно: имаш екранно присъствие. Камерите те обожават, Мередит. Страшно си фотогенична, а притежаваш и добър, силен глас. Но шефовете са забелязали и нещо друго. Твоята честност. — Замълча. — Според тях нищо не въздейства върху публиката повече от честността и безпристрастно поднесения материал. По този пункт са ти дали изключително високи оценки.

Усмихваше се широко като горд баща.

— Направиха ли някакво предложение? — поиска да разбере тя.

Направо я влудяваше, като избягваше да й съобщи най-главното.

— Може и така да се каже. — Уилард се поизправи на стола. — Карла Гранели, водещата на вечерните новини, заминава следващата седмица за Европа, за да направи серия от интервюта с политически лидери. Трябва им човек да я замества, докато е в командировка. И искат точно теб, ако се интересуваш!

— Интересувам се, естествено!

Тя дори не направи опит да прикрие ентусиазма си.

— Приемаш, значи?

— Нима си се съмнявал и за минутка? — смая се тя. — Кога трябва да замина за Ню Йорк?

— Искат те там в петък, но ще се появиш в ефир едва в понеделник. Нужно ти е време да се подготвиш. Съвсем не е като да правиш местни новини. А и ще трябва да се запознаеш с шефовете там и хората от новинарския екип.

— Тогава защо да не тръгна веднага след предаването в четвъртък? Така ще разполагам с достатъчно време, за да свърша всичко необходимо.

— Нямам нищо против — увери я Чък. — Ще звънна днес следобед да им съобщя.

— Остави ме аз да го направя — предложи бързо тя.

Той само сви рамене.

— Добре.

Мередит се изправи и тръгна към вратата.

— Сигурно е редно да се почувствам обидена — подхвърли тя шеговито. — Май си доволен, че се отърваваш от мен.

Намигна му и затвори вратата след себе си.

 

 

Мередит ликуваше. Докато се прибираше вечерта с колата, й се струваше, че целият свят се оцветява от нейната еуфория. Дори тежкото движение не я дразнеше. Билбордовете, рекламите, телефонните стълбове по лъкатушещата петнадесеткилометрова магистрала между Лос Анджелис и Малибу, които обикновено възприемаше като грозилища в иначе живописния пейзаж, сега й се струваха някак красиви. Затананика си. Опита се да си представи следващите три седмици и с нетърпение очакваше да се залови с предоставяне на новините. Мечтаеше за такова нещо, откакто реши да се занимава с телевизионна журналистика. Отначало целта й се струваше далечна като Марс, но Мередит работеше усилено. Най-после получи отплата за своята отдаденост и решителност. Вярно, ставаше въпрос за нещо временно, но тя бе убедена, че това е само началото, първото от предизвикателствата, които й предстоят.

Нямаше търпение да сподели новината с Ник. Щеше й се да я отпразнуват с романтична вечеря на свещи, но не беше възможно. Ник отново снимаше на терен — този път в Сан Франциско. Щеше да се върне късно през нощта, когато тя вероятно ще е заспала. Ще му каже утре на закуска. Даже ще помоли Пилар да приготви нещо по-специално. Ще хапнат на терасата и ще му съобщи страхотната новина.

Когато наближи острия завой, където бе станала фаталната катастрофа с Том Райън, забеляза работници да слагат нова, здрава мантинела. Запита се дали щеше да спаси живота на Райън, ако я бяха монтирали по-рано. Прекалено късно е за подобни въпроси, прецени тя.

Спря колата на светофара. Наистина бе безсмислено да се задълбочава в темата. Изпитваше разочарование, защото документалният филм пропадна, но кариерата й определено нямаше да пострада от това. Нюйоркското предложение бе отлична възможност да покаже на какво е способна. Ако изиграе добре картите си, ако направи правилните ходове в подходящия момент — беше почти сигурна, — предстоящото временно водене на новините ще се превърне в нещо постоянно. Възнамеряваше да положи всички усилия.

На следващото утро Мередит се събуди и с изненада откри, че е сама в леглото. Седна, отметна коси назад и се запита дали някакво закъснение в последния момент не е било причина Ник да остане в Сан Франциско. В следващия миг забеляза багажа му до отворената врата на дрешника. Джинсите и ризата бяха метнати върху облегалката на стола. Мередит се усмихна, придърпа колене към гърдите и опря брадичка на тях. Ник бе станал рано, както обикновено. Защо я изненадваше това? Вероятно тича по плажа. Обичаше да прави крос всяка сутрин, независимо къде се намира или какво е времето. Някъде към средата на снимките и особено когато се сблъскваше с трудности, ставаше изключително напрегнат и чрез тичането се разтоварваше както физически, така и емоционално.

Мередит се надигна от леглото и отиде до прозорците с изглед към плажа. От Ник нямаше и следа. Облече се и прекара гребен през косите си. Доволна бе, че Чък Уилард й предложи да си вземе свободен ден. През следващите няколко дни, докато се приготви за Ню Йорк, щеше да настъпи пълен хаос, а сега имаше възможност да прекара цял ден с Ник и дано никой отвън не ги безпокои. Отдавна трябваше да го направят. Знаеше, че днес Ник няма да ходи в студиото. Снощи бе оставил съобщение на телефонния секретар, че приключва със снимките по „график“ и два-три дни възнамерява да не се занимава с нищо. Днес ще бъде прекрасен ден, обеща си Мередит. Всяка секунда ще е специална.

Слезе долу и завари Ник до масата от червено дърво на терасата. Вдигна поглед и й се ухили, докато тя отваряше плъзгащите се стъклени врати.

— Добро утро, поспаливке! — поздрави той и протегна ръце към нея.

— Добро утро! — отвърна тя и се наведе да го целуне. — Рано-рано си станал. Защо не ме събуди?

— Нарочно. Намерих бележката ти, че си взела свободен ден, и реших да те оставя да си поспиш. — Отмести настрана броя на „Варайъти“, който четеше. Почивката ще ти е необходима. Довечера празнуваме.

Тя го погледна изненадано. От къде знаеше той? Разбира се — звъннал е в службата й снощи, след като си е тръгнала, и някой му е издрънкал новината. Вероятно Кей.

— Кой е издайникът? — попита тя.

Погледна я озадачен.

— Издайник ли?

— Няма защо да го прикриваш. Явно, разговарял си с някого от телевизията. — Настани се на стола срещу него. — Не се сърдя, но ми се щеше лично да ти го съобщя.

— Представа нямам за какво говориш, Мередит.

— Хайде, Ник…

— Сериозно. Представа нямам какво става в службата ти. А след последната ни вечеря с Кей не съм разговарял с никого от колегите ти — уточни той.

— Значи наистина не знаеш?

— Какво да знам?

— Следващите три седмици ще бъда в Ню Йорк като водеща на новините. — Забеляза странното му изражение. — Карла Гранели е командирована в Европа. Имали нужда от заместник и Чък Уилард ми каза, че са се спрели на мен. Преди време им изпратил мои записи — очевидно са останали впечатлени. Затова си взех свободен ден. Исках да прекарам малко време насаме с теб, преди да замина.

— Кога тръгваш? — попита той предпазливо.

— В четвъртък, веднага след излъчването. Чък твърди, че работата ми страшно им допаднала. Това може да се окаже само началото. Ако харесат представянето ми в Ню Йорк, нищо чудно да ми дадат постоянно място там. Не е ли забележително?

— Да, да — промърмори той раздразнено.

Извърна очи от нея и се загледа разсеяно към океана. Погледна лицето му — сякаш го виждаше за пръв път. Приличаше на разярено животно.

— Какво става, Ник? — попита тя. — Очаквах да се зарадваш за мен.

— О, направо съм очарован! Не ми ли личи? — попита той язвително. — Защо да не се радвам? Хукваш в Ню Йорк за три седмици…

— Не хуквам, както се изразяваш — спря го Мередит и посегна към кафето. — Това е част от работата ми… Съществена част.

— Част, която може да те остави в Ню Йорк за постоянно — обърна й внимание той.

Тя го изгледа за миг.

— Не бива да се изненадваш, Ник — промълви тя тихо. — Знаеш от самото начало какво огромно значение придавам на работата си. Наясно си, че не си представям цял живот да бъда местен новинар.

— Така е. Но не знаех, че май доста повече мислиш за напредък в кариерата си, отколкото за мен, за нас — сряза я той. — Досега не си давах сметка, че не би се поколебала и за секунда да ме зарежеш, ако телевизията ти направи по-добро предложение.

Вдигна ръка и ядно се почеса по тила.

— Не е вярно… — започна тя, изненадана от реакцията му.

— Не е ли? — Сините му очи я гледаха студено. — Да не се готвиш да ми съобщиш, че когато отидеш в Ню Йорк и ако ти направят предложение за постоянно място, няма да приемеш?

— Ами… Бих приела — отвърна Мередит искрено.

— И според мен е така — заяви Ник навъсено. — Никога не те е бивало да лъжеш. Прекалено прозрачна си. Емоциите и се изписват по лицето като неонов надпис.

Очите му бяха ледени.

— Тогава защо се съмняваш в чувствата ми към теб?

— Как да не се съмнявам, когато кариерата ти винаги е с приоритет?

— Не е лесно, Ник! — подхвана тя бързо. — Никога не съм възразявала срещу нещо, което трябва да направиш, за да напреднеш в твоята кариера. Не се оплаквам, когато снимаш на терен седмици наред. Винаги съм го приемала, защото знам колко ти е важно и го разбирам. Защо не постъпиш и ти по същия начин?

Чувстваше се едновременно и обидена, и ядосана.

Ник само поклати глава.

— Не виждаш ли какво става с нас? — не се предаваше той. — Вече се отдалечаваме. Когато аз не снимам на терен ти работиш извънредно в преследване на някакъв репортаж. Ние и без това разполагаме с прекалено малко време да сме заедно сега, а какво ще стане, когато отидеш в Ню Йорк?

— Разговорът е безсмислен, Ник — промълви Мередит уморено. — Заминавам за Ню Йорк само за три седмици. Не са ми предложили нищо постоянно. Може да го направят, може да не го направят. Нищо не е окончателно.

— Хайде, хайде — възрази той хладно. — И двамата сме на ясно, че си достатъчно добра, за да си в постоянния им екип, и те — освен ако не са слепи — ще го разберат.

Мередит го изгледа.

— Ами ако наистина ми направят предложение? — попита тя. — И друг път сме били разделени за по-дълго време. Ще успеем да се справим — ако и когато се случи, стига и двамата да проявим добра воля.

— Разбира се. — Тонът му бе саркастичен. — Отначало ще прекарваме по два уикенда в месеца заедно. От време на време ще прелитам до Ню Йорк за ден-два, или ти ще отскачаш до Западния бряг да направиш репортаж. Може да успеем да откраднем по някоя нощ или две, ако имаме късмет — стига да не съм на снимки. Отначало ще се радваме на всяка минута заедно, но скоро ще се окаже, че и двамата сме прекалено заети, че ще се уморим да се опитваме. Ще си изградиш нов живот в Ню Йорк, възможно е дори да се увлечеш по някого. Нищо чудно и с мен да се случи.

— Определено не вярваш много в силата на нашата любов — промълви тя, забила поглед в масата.

— Не мога да се състезавам с кариерата ти — отвърна Ник троснато. — Когато се стигне до избор, за теб работата винаги е на първо място. Започва да ми омръзва да съм все втора цигулка.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да избирам? Или теб, или кариерата ми? — попита тя предпазливо.

Сега вече бе истински ядосана.

— Като имам предвид как стоят сега нещата, не виждам начин да се избегне.

— Разбирам. — Мередит се стараеше да не загуби контрол. — За теб няма никакво значение колко усилено съм работила, за да получа този шанс, нали? Не бих могла, а и няма да се откажа сега. Никога не съм пречила на твоята кариера и не смятам за редно ти да се бъркаш в моята.

Той я изгледа студено.

— Значи ли това, че все пак възнамеряваш да заминеш за Ню Йорк?

— Естествено — отвърна тя, ядосвайки се все повече и повече. — Такава възможност не се появява всеки ден. Съжалявам, ако не го разбираш.

— И аз съжалявам.

Ник хвърли салфетката на масата и така рязко се изправи, че разля кафето си върху жълтата ленена покривка. Очите му блестяха от гняв. Изчезна в къщата, затръшвайки толкова силно стъклената врата, че тя се спука. Мередит гледаше след него, все още смаяна от реакцията му.

Моля те, Ник, помисли с тъга, не ме принуждавай да правя избор!

 

 

По залез-слънце Мередит се разходи сама по плажа, дълбоко замислена. Ник още не се беше върнал. Никога не го бе виждала толкова ядосан. През петте месеца, откакто живееха заедно, бяха имали разногласия, дори спореха, но не и подобна сцена. Тя никога не бе допускала вероятността да й се наложи да избира между любовта си към него и страстта си към работата. Ако се подчини на желанието му, ако откаже предложението, ще пропусне рядка възможност. Замине ли за Ню Йорк, рискува да загуби Ник завинаги. Решението й го вбеси ужасно — не е изключено когато се върне в Ел Ей, да открие, че връзката им е приключила. Защо не подкрепя амбициите ми, както аз се опитвам да подкрепям неговите, запита се тя. Диаметрално противоположните им позиции от сутринта накараха Мередит да се замисли за шансовете им за съвместно бъдеще. Докато вървеше по плажа в тъмнината, осъзна нещо, за което никога не се бе замисляла: колкото и да обичаше Ник, колкото и да искаше да задържи всичко, което бе помежду им, дълбоко в сърцето си знаеше че ако я принуди да направи избор, без колебание ще предпочете кариерата си.

Прибра се в къщата късно. Загаси лампите в кабинета и всекидневната и провери отново дали входната врата е заключена. Ник ще си отключи, ако реши да се прибере през нощта, прецени тя, качвайки се по стълбите. Но едва ли ще се върне. Запита се дали изобщо възнамерява да се появи преди нейното заминаване, или ще изчака да се убеди, че е тръгнала за Ню Йорк.

Влезе в спалнята, запали лампата до леглото, отметна чаршафите и се съблече. Няма защо да го чакам, — рече си тя. Отиде в банята и пусна водата да напълни ваната. Бе дяволски уморена, а утре я чакаше тежък ден.

Не е честно, помисли си Мередит. Вдигна косите си и ги закрепи на тила с няколко шноли. Отношението на Ник помрачи доброто й настроение, но тя нямаше да се поддаде на мрачни мисли. Стъпи във ваната и се потопи в облачето ухаеща пяна. Топлата вода с аромат на жасмин галеше кожата й като коприна. Изпитваше необходимост да се отпусне, да прогони напрежението, да забрави макар и за малко — за избора, който Ник я принуждавате да направи.

Стори й се, че чува шум откъм спалнята, но го отдаде на въображението си. След известно време реши, че е най-добре да си легне, за да не заспи във ваната. Изправи се и излезе от водата. Взе голяма кърпа, загърна се с нея и отиде в спалнята. Ник лежеше върху леглото със скръстени под тила ръце и гледаше безизразно, сякаш не я вижда.

— Започнах да мисля, че няма да се върнеш — сподели тя, докато прекосяваше стаята.

— Щеше ли да ти пука? — попита той с леден тон.

Мередит го погледна.

— Разбира се — отвърна тя и махна кърпата. Облече прозрачна копринена нощница и седна на леглото. Той се обърна с гръб към нея. — Според мен се държиш неразумно, Ник — промълви тя тихо. — По този начин нищо няма да се реши.

Извърна се с лице към нея.

— Държа се неразумно, защото те обичам и защото не желая да те изгубя?

Тя го погледна озадачено.

— Кое те кара да си мислиш, че ме губиш?

— Стига, Мередит — обади се той хладно. — За сляп ли ме вземаш? Да не смяташ, че не съм го предусещал?

— Представа нямам за какво говориш — отвърна тя суховато.

— От първия миг съм наясно колко си амбициозна — обясни той. — Но все се надявах, че онова, което открихме заедно, ще придобие за теб по-голямо значение от кариерата ти.

— А ти? — не се въздържа тя. — За теб то придоби ли по-голямо значение от твоята кариера?

— Как може въобще да питаш?

— Отговори ми — не се предаваше тя.

— Естествено!

Дори в тъмнината усещаше напрежението му.

— Тогава ми обясни нещо, защото наистина съм объркана. Защо аз автоматично трябва да знам, че държиш повече на мен, отколкото на работата си? А в същото време ти си убеден, че на мен не ми пука за теб, само защото съм приела предложение за работа в Ню Йорк за три седмици. Ти си отсъствал много дълги периоди. Имало е моменти, когато те е нямало по месец — напомни му тя.

— Ако ставаше въпрос само за три седмици, не бих се замислил за миг. — Той се надигна и се облегна на лакти. — Но и двамата сме наясно, че това е едва началото, нали? Имаш талант и си мотивирана. Залагаш твърде много на кариерата ти. Онези от телевизионната компания ще го забележат. Веднага ще ти предложат нещо постоянно и тогава какво ще стане с нас?

— Все още ще си принадлежим, Ник — промълви тя. — Няма да разполагаме с много време един за друг, — вярно, но винаги ще успяваме да се възползваме напълно от времето си заедно.

— Мередит, според теб колко дълго може да продължи това? И сутринта ти го казах: когато ти ще си седмици наред в Ню Йорк, а аз — на терен, ще ни става все по-трудно да откъсваме дори по ден, за да бъдем заедно. Ще започнем се отчуждаваме, преди да се усетим.

— След като е толкова лесно да бъдем разделени, излиза, че от самото начало не е имало никакъв шанс — възрази ти рязко.

— Случвало се е и с двойки, които са били заедно по-дълго от нас.

— Но ние досега издържахме заедно въпреки многото ни раздели? — обърна му внимание Мередит.

— Нито са били толкова много, нито толкова дълги, колкото ако приемеш постоянна работа в Ню Йорк — уточни той. — Въобще не си представям как точно ще вървят нещата.

— Може поне да опитаме.

Изгледа я продължително.

— Защо е толкова важно за теб?

Въпросът съдържаше нещо средно между любопитство и загриженост.

Мередит се отдръпна, сякаш я удариха.

— Не разбираш ли, Ник? Държа на кариерата си. Искам да съм финансово независима. Не желая да разчитам на друг, освен на себе си. Не желая да съм свързана с когото и да било — любовник, съпруг, който и да е — само защото ми плаща сметките. — Изгледа го разгневено. — Няма да прекарвам дните си в салони за красота или в пазаруване по „Родео драйв“! Никога няма да се задоволя с организиране на благотворителни мероприятия и да се усмихвам, докато лицето ми застине в изкривена гримаса. Моята работа ми доставя удоволствие! Допада ми вълнението, признанието за постигнатото от мен, а не заради мъжа, с когото живея! Толкова ли е нередно?

— След като независимостта ти е над всичко, защо изобщо дойде да живееш при мен? — попита той раздразнено.

По лицето й се изписа гняв.

— Защото се влюбих в теб, защото исках да споделя живота си с теб, а не заради банковата ти сметка! Не разбираш ли, Ник? Тук съм, защото го желая. Ти би ли приел нещата да са по друг начин?

— Не искам да те губя — промълви той навъсено. — Единствено това ме интересува в момента.

— И аз не искам да те губя — отвърна тя и нежно го докосна по ръката. Изражението й се смекчи, защото си даде сметка, че той е по-скоро изплашен, отколкото ядосан.

— Не искам да те губя — повтори той напрегнато.

Наблюдава го няколко секунди.

— От какво се страхуваш, Ник? — попита Мередит накрая. — Откакто те познавам, не ме напуска усещането… Отначало като че ли не бе склонен да ме допуснеш прекалено близо. Но най-после си позволи да се увлечеш, макар и тогава да не се отпусна напълно. А сега гледаш на кариерата ми като на заплаха за връзката ни. Защо?

— Просто мислех, че кариерите ще ни попречат, и май съм се оказал прав. А после, когато те опознах и се влюбих в теб, започнах да си мисля, че сигурно съм сгрешил. Въобразявах си, че ни свързва нещо по-специално, че нищо не може да застане между нас… Нито твоята кариера, нито моята… Нищо — обяви той и се изправи. — А сега вече не съм толкова сигурен… За каквото и да било.

— Искам те, Ник! Искам те, както никога никого не съм искала досега. Ще ми се да мисля, че имаме общо бъдеще.

— Е, поне за едно нещо сме единни — промърмори той с горчивина.

— Обичам те, но не бива да очакваш да се откажа от всичко, за което съм работила.

Погледна я.

— Никога досега не съм те молил да се отказваш от нищо.

— А сега настояваш да откажа най-доброто предложение, което съм получавала, откакто съм в този занаят…

— Само защото се опасявам, че ще поискат да те задържат там. — Ник свъси вежди. — Съзнавам колко егоистично звучи, но така се чувствам. Не съм в състояние да понеса мисълта да те загубя. Искам да си тук, при мен. Искам да живеем добре… заедно.

Мередит прекоси стаята и го прегърна.

— И аз те обичам, Ник, и също желая да сме заедно — увери го тя. — Но никога не бих се отказала от постигнатото като репортер. Ако го приемеш, ще измислим как да се справим.

Целуна го, но когато той я притисна силно, тя се запита дали наистина са разрешили проблема.

Следващата сутрин, по време на закуската на терасата, между двамата витаеше неловко мълчание. Макар да се споразумяха да положат усилия да разрешат проблемите, Мередит съзнаваше, че Ник всъщност никога няма да приеме яростната й посветеност на професията. Погледна напуканото стъкло на вратата. Напълно го бе забравила. Днес е добре да повика човек да го смени. Жалко, че не е в състояние да се погрижи така безболезнено и за голямата пропаст, която зейваше между нея и Ник.

— Когато се прибирах онзи ден, работници поставяха нова мантинела на завоя, където загина Том — подхвърли тя в опит да поведат разговор.

Ник вдигна глава от испанския омлет.

— Да, знам — обади се той тихо.

— Крайно време беше.

— Да. За съжаление. Том си отиде преди това — промърмори Ник мрачно и отново насочи вниманието си към чинията.

Лек бриз откъм океана разроши косите му. Мередит сипа канела в кафето си и го разбърка, разсеяно загледана в далечината.

— Какво ли ще стане с имението му сега? — попита тя. — Няма кой да го наследи, нали?

— Не, доколкото ми е известно. — Ник поклати глава и замислено потърка брадичка. — Том никога не е споменавал роднини и — какъвто си беше — сигурно не е оставил и завещание.

— Тогава вероятно ще стане собственост на щата.

— Вероятно — съгласи се Ник. — Освен ако не се появи някой и не докаже, че е кръвен роднина. — Взе последната хапка от чинията и я сложи в устата си. — Но едва ли.

Мередит отпи от кафето.

— Ами къщата? Надявам се да я обявят за продан.

— Сигурно — промълви Ник и я погледна леко развеселено. — Да не си намислила да я купиш?

Тя се усмихна.

— Не мисли, че не бих искала. Но не. Само се питам какво ще стане с всички вещи — портрета на Елизабет и Дейвид, нейния „Оскар“, старите снимки. Том така се стараеше да запази всичко, както е било по нейно време. Сякаш се надяваше един ден тя отново да се върне.

Ник сви рамене.

— Вероятно всичко ще бъде разпродадено на търг. Колекционери ще отнесат повечето неща — предположи той.

— Ще бъде жалко. — Мередит замълча. — Том искаше да запази спомена за нея. Виждал ли си някога стаите горе?

Той поклати глава.

— Никога не е предлагал да ме разведе из къщата, а и аз не съм го молил.

— Не бях виждала такова нещо. В стаите като че ли все още е 1953 година — припомни си тя деня, когато Том й показа цялата къща. — Будоарът на Елизабет прилича на изваден от старите филми.

Ник се усмихна.

— Защо не отидеш на търга — ако обявят такъв — и не купиш всичко? За да почетеш паметта му, естествено.

— Не мисли, че не ми е минавало през ума — увери го тя.

Сините й очи грееха от вълнение.

— О, стига, Мередит! Шегувах се.

— А аз не — заяви тя. — Защо да не отидем? Наистина страшно ми се иска да притежавам онзи портрет.

— За какво? — Изгледа я втренчено. — Никога не съм забелязвал у теб признаци на колекционерска страст.

— Не съм в състояние да го обясня — призна тя. — Захласната съм по него от първия миг, когато го видях. Страшно ми се иска да го притежавам.

Той сви рамене.

— Нямам нищо против да го купиш, като толкова искаш. — Изправи се. — Трябва да тръгвам. Имам среща в студиото.

— Очаквах да си вземеш няколко почивни дни.

— И аз така смятах, но понеже ще бъдеш в Ню Йорк, по-добре да работя, да се занимавам с нещо. Ще се срещна с шефовете на студиото да обсъдим следващия ми филм.

Когато мина край нея, тя го хвана за ръката. Вдигна поглед към него, придърпа ръката му към устните си да я целуне, а по лицето й се изписа угрижено изражение.

— Ще се справим — промълви убедено. — Ще видиш.

Той се поколеба за миг, после се наведе и я целуна.

— Продължава да не ми харесва, но предпочитам да съм поне за малко време с теб, отколкото никак.

— Разбираш ме, нали?

Тя копнееше да получи подкрепата му.

— Опитвам се.

Отдръпна се и влезе в къщата.

Мередит свъси вежди. Прав ли ще се окаже Ник, запита се тя. Нима е само въпрос на време, преди дългите раздели да надвият любовта им?

 

 

Ню Йорк

Трите седмици в Ню Йорк се оказаха за Мередит най-трескавият период в професионалния й живот. Прекарваше дълги часове в масивната сграда на телевизионния център на Западна Петдесет и втора улица — или пред камерите, или във временния си кабинет, където пищеше и редактираше материали за вечерната емисия. Свободното си време — малкото, което й оставаше, — прекарваше в опознаване на колегите и шефовете с надеждата да й помогнат да постигне целта си. Никога не би признала пред Ник, но всъщност се бореше да си осигури постоянно място в екипа. Той обеща да идва, за да прекарват заедно уикендите, но натоварената програма му пречеше. Освен всички други ангажименти, малко след като Мередит замина за Ню Йорк го сполетя страхотна изненада: адвокатите, занимаващи се с имота на Том Райън, го информираха, че Том все пак е оставил завещание и е посочил Ник като наследник на къщата в Бел Еър заедно с цялото имущество вътре.

— Направо не ми се вярва — призна объркано Ник пред Мередит по телефона. — Никой от кантората не ми казва нищо. Дори не съм виждал проклетия документ… Не ми го показват, но твърдят, че волята на Том била аз да получа къщата ведно с вещите вътре, защото съм му бил най-близкият — едва ли не син.

За миг Мередит си помисли дали това все пак не е нейният шанс да завърши документалния филм, ала бързо прогони хрумването. През целия си живот Том Райън бе крил ревниво миналото. Съмняваше се дали би открила нещо любопитно в къщата.

През последната си седмица в Ню Йорк Мередит прие без капка колебание поканата на Сам Клифърд — шефа на вечерната програма на Ай Би Ес — и заедно с групата на новинарите отиде на вечеря.

 

 

„Залата на дъгите“, на шестдесет и петия етаж над Пето авеню, предлагаше страхотен изглед, а и вътре атмосферата беше впечатляваща. Мередит откри, че се захласва по интериора в стил арт деко от 30-те години, а от гледката на блестящите небостъргачи в центъра на Манхатън й секна дъхът. Докато ядеше превъзходното предястие с телешко, изпитваше чувството, че хората от екипа я наблюдават и преценяват внимателно, но не се дразнеше. Беше уверена в способностите си и смяташе, че се е представила добре. Даде всичко от себе си, за да се възползва от предоставената възможност, и знаеше, че е готова. Дори повече от готова.

— Трябва да призная, че се справи отлично — сподели Клифърд по време на десерта. — Ти…

Млъкна и Мередит усети нечие приближаване зад гърба й.

— Възразявате ли да ви отнема госпожица Кортни за няколко минути?

Мередит безпогрешно позна гласа, прекъснал разговора. Всички на масата бяха обърнали любопитно очи към Александър Киракис, който вече стоеше до Мередит и й се усмихваше. Сърцето й биеше лудо, докато се мъчеше да се овладее. Пое си дълбоко въздух и го погледна. Той все още беше най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Защо ми въздейства по този начин, запита се тя.

— Отдавна не сме се виждали — изрече с равен тон.

— Прекалено отдавна. — Протегна й ръка в мига, когато оркестърът засвири. — Ще танцуваш ли с мен? — попита той учтиво.

Тя се поколеба за миг, усетила как погледите се преместват върху нея. Нека зяпат!

— Разбира се — отвърна и се изправи.

Докато Александър я водеше за ръка към дансинга, погледите на хората в помещението направо я изпиваха. Сърцето й продължаваше да бие неистово и тя се запита дали и той го усети, когато я прегърна за танца. Дано не, помоли се Мередит.

— Пълен сте с изненади, господин Киракис.

— Александър — поправи я той.

— Александър.

— Много време мина, нали? — попита той и я поведе в ритъма на музиката.

— Поне шест месеца — отвърна тя привидно небрежно. — Изненадана съм, че ме помниш.

Имаше чувството, че той не би разпознал жена и час след като са се срещнали, освен ако не беше спал с нея.

— Никога не забравям красива жена — увери я той. — И особено толкова впечатляваща като теб.

Мередит погледна зад рамото му. Видя как всички от масата й я наблюдават и се сети за първата си среща с Александър в Лос Анджелис.

— Щом ме помниш — започна тя предпазливо, — значи не си забравил и обещанието си в „Ла белла фонтана“.

— Обещание ли? — попита той невинно.

— Каза, че ако и когато се срещнем отново, ще ми дадеш интервю.

— Така беше. — Притисна я малко по-силно и я завъртя. — А не е редно човек да не спазва думата си, нали?

— Определено — съгласи се тя.

— Непременно ще си помисля. — Ръката му се плъзна по голия й гръб. — В Манхатън ли живееш сега?

Тя поклати глава.

— Тук съм временно. Това е последната ми седмица.

Усещаше как ръката му се плъзга по гърба й, но нямаше никакво желание да го спре. Защо ли, запита се отново.

Той я гледаше проницателно.

— Тогава не е ли най-добре да се срещнем и да го обсъдим, преди да заминеш? Какво ще кажеш да вечеряме заедно утре?

Тя се замисли за миг и се сети, че има други планове. Поклати глава.

— Утре вечер не съм свободна.

— Ами освободи се — предложи той простичко.

Мередит го изгледа — в обезоръжаващата усмивка, в невероятните тъмни очи имаше нещо, което не разбра напълно.

— Не е толкова просто.

— Разбира се, че е.

Колебаеше се. Ако вземе интервю от недостъпния за толкова много журналисти Александър Киракис, ще впечатли всички в телевизията.

— Ще измисля нещо — промълви тихо.

— Постарай се. — Наведе се напред и тя усети топлия му дъх върху шията си. — Тази вечер си прекрасна — прошепна той. — Дори по-прекрасна от първия път, когато те видях.

Мередит усети как устните му леко докоснаха шията й. Отдръпна се и го погледна подозрително.

— Поканата ти за вечеря няма нищо общо с желанието ми да направя интервю с теб, нали?

— Ти как мислиш?

Тъмните му очи блестяха изпитателно.

— Мисля, че е редно да ми кажеш защо всъщност искаш да се срещнем — настоя тя.

— Според мен е очевидно.

— Губиш си времето.

— Нима?

Даже не направи опит да прикрие съмнението си.

— Да.

Постара се тонът й да е строг.

Той продължаваше да я гали по гърба.

— Човек никога не знае, докато не опита, нали? При първата ни среща прекарахме кратко време заедно, защото бързах за летището с баща ми. Обещах си да поправя тази грешка, ако някога отново те срещна. А сега…

Той не довърши изречението, но смисълът беше ясен. Тя се усмихна леко. Преди шест месеца вероятно щеше да се изкуши.

— Просто малко си закъснял — заяви на глас.

— О? — Веждите му се стрелнаха нагоре въпросително.

— Съпруг или любовник?

— Не е твоя работа.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— Май докоснах болезнено място.

— Не. Просто не обичам да ме разпитват за личния ми живот.

— Разбирам. — В плътния му ясен глас се долавяше присмех. — Но не виждаш нищо нередно ти и твоите колеги да се ровичкате постоянно в моя личен живот, така ли?

— Различно е и ти добре го знаеш.

— Значи аз може да съм плячка, а ти не?

— Ти си новина — уточни тя. — Обществото се интересува какво правиш, с кого се виждаш.

— А мен ме интересува какво правиш и с кого се виждаш ти — парира я той. — Миналото лято трябваше да остана в Ел Ей. Не биваше да допускам да ми се изплъзнеш тогава.

— Срещнахме се по чисто професионален повод, ако си спомняш.

— Не по моя вина — не се предаваше той.

— Трябва да спазвам професионална дистанция.

— Защо? Защо е толкова важно за теб?

— Не важно, а необходимо — поправи го тя.

— Значи някой наистина те чака вкъщи — заключи той.

Тя се поколеба. Искаше да направи интервюто и не й се щеше да го настройва враждебно, но същевременно се налагаше да го убеди, че отношенията им ще останат единствено делови.

— Да — заяви накрая. — Някой, който е изключително важен за мен и няма да рискувам да го загубя.

Александър се усмихна.

— Възхищавам се от твоята преданост — увери я той. — Но не можеш да ме виниш, че се опитвам и ще продължавам да се опитвам. Не съм свикнал да не получавам каквото искам.

— Все още ли си склонен да дадеш интервю?

— Ще помисля.

Мередит смени темата.

— Танцуваш изключително добре.

— Имам навика да водя.

Оркестърът спря да свири. Мередит бавно се измъкна от прегръдката му.

— За утре вечер… — започна тя. — Ако успея да променя плановете си, къде да се срещнем?

— Ще дойда да те взема от хотела.

Мередит поклати енергично глава.

— Ще се срещнем в ресторанта — настоя тя. — Само ми кажи къде.

— Ами в „Лутек“, в осем.

— В осем е добре.

Докато тя се отдалечаваше към масата си, Александър продължи да я наблюдава втренчено. При първата им среща го бе заинтригувала, а сега усещането беше още по-силно. Не приличаше на другите жени, които познаваше. Беше интелигентна и красива, но и независима — това му допадаше. Очароваше го по особен начин. Именно в този момент Александър се закле пред себе си рано или късно да я притежава и никой нямаше да го спре.

 

 

Надписът „Затегнете коланите“ изгасна. Мередит протегна ръце и крака, доколкото й позволяваше тясното пространство между седалките. Отвори куфарчето и извади двете списания, които купи на летище „Кенеди“. От корицата на „Венити феър“ разбра, че вътре е публикувано интервю с Франческа Коренти… Бившата любовница на Александър. А дали всъщност бивша? Според мълвата връзката им през последните няколко години ту прекъсваше, ту се подновяваше.

Мередит прелисти списанието и намери материала. В началото имаше черно-бяла снимка на актрисата в цял ръст. Много е красива, помисли си Мередит, изучавайки фотографията. Твърде пищна в свят, където всички се стремят да са стройни като фиданки. И очевидно гъвкава като дива котка. Красива дама — по стандартите на която и да е жена. Плъзна поглед към малката снимка на Франческа и Александър. Той изглеждаше почти толкова привлекателен, колкото и на живо, колкото беше и на вечерята в „Лутек“, където тя прекара цялата вечер в старателно неразбиране на многозначителните му подмятания. Прецени, че що се отнася до интервюто, всъщност си е загубила времето. Надявам се и той да изпитва същото, защото се прибра вкъщи сам, помисли си злорадо.

Мередит гледа снимката дълго и установи, че й е някак неприятно, задето Александър е с друга жена. Защо, запита се тя. Няма нищо помежду ни, макар — Бог ми е свидетел — той да положи доста усилия в тази посока.

Тогава какво я тормозеше? Никога не се притесняваше, когато по вестниците и списанията се появяваха снимки на Ник с актрисите, участващи във филмите му. Винаги си повтаряше, че не го ревнува, защото няма основание. Вярваше на Ник — това бе простичкото обяснение. През цялото време той работеше с красиви жени. Такъв му беше занаятът и тя го разбираше прекрасно. И въпреки това…

Затвори списанието и пое дълбоко въздух. Не беше нито емоционално, нито физически обвързана с Александър Киракис, а ето че снимката му с Франческа Коренти я накара да ревнува. Ядоса се на начина, по който бе нахлул в съзнанието й. Не ме интересува какво правиш, Александър, помисли си тя разгневено. Въобще не ме интересуваш!

Облегна се и затвори очи. Ако преди имаше съмнения за отношението си към Ник, сега Александър успя да я обърка още повече, и то с минимални усилия. В съзнанието си продължаваше да вижда ясно ослепителната усмивка, хипнотизиращите тъмни очи. Ако разбере, мина й през ума, доста ще се смее.

Но никога нямаше да разбере. Поне не от нея.

 

 

Малибу

— Хайде, затвори очи — подкани Ник, когато влязоха в къщата. — И няма да ги отваряш.

Тя го погледна учудено.

— Какво става, Ник? — попита нетърпеливо. — Защо е цялата тази тайнственост?

Той се усмихна.

— Направи го заради мен, моля те. Изненада е.

Мередит се насили да се усмихне.

Затвори очи и го остави да я поведе надолу по стълбите към всекидневната, разположена под нивото на земята.

— Внимавай — напътстваше я Ник, докато я превеждаше покрай мебелите към другия край на помещението. — Сега вече може да погледнеш.

Тя отвори очи. Пред нея, до прозорците с изглед към океана, имаше голям статив, покрит със зелено кадифе. Ник бавно го смъкна и разкри картината: портретът на Елизабет Уелдън-Райън и сина й. Мередит не вярваше на очите си. Ник бе наследил имота на Райън, но тя знаеше за желанието му да запази всичко, както го бе оставил Том.

— Защо… — подхвана тя.

— Знам колко го харесваш — обясни той непринудено. — И исках да ти покажа колко много те обичам. Стори ми се подходящ начин да го изразя и съжалявам за онова, което ти наговорих, преди да тръгнеш.

Мередит го прегърна нежно. Радваше се да види картината, но нещо я смущаваше и не успяваше да определи точно какво. Защо, питаше се тя, не се чувства щастлива вкъщи, при мъжа, когото обича? Защо й се иска да е все още в Ню Йорк и да се бори срещу настойчивостта на Александър?