Норма Бейшър
Игра на богове (11)

Глава 10

Лос Анжелис, май, 1981 година

Мередит излезе от дежурната кола и хукна през паркинга към входа на телевизията. Чувстваше се изтощена. Прекара мъчителна сутрин — отрази банков обир в Марина дел Рей. По време на напрегната тричасова драма четирима мъже държаха под дулата на пистолети половин дузина банкови служители и още толкова клиенти, като заплашваха, че ще убият заложниците, ако полицията не изпълни исканията им.

В новинарската стая вече бе в ход истерията да се завършат репортажите и да се спази крайният срок за излъчване на новините в пет часа. Мередит си проби път между хора и бюра, покрити с хартия, пълни пепелници, смачкани опаковки от цигари и полупразни чаши кафе, и стигна до писалището на дежурния. Тед Хамънд, шефът на новинарите, едър мъж на петдесет и пет, наблюдаваше подчинените си. Усмихна се, като я видя.

— Вече се върна? — попита той шеговито. — Какво стана? Да не би Отрядът за бързо реагиране да се е появил прекалено бързо и да е провалил деня ти?

— Много смешно! — Мередит се облегна на бюрото. — Между нас да си остане, но съм доволна, че приключи. Пък и заснех доста материал.

— Чудесно! Добре е да се чуе, че днес поне едно нещо върви както трябва. — Наклони се настрани, защото се приближи друг репортер с подредбата на събитията — списъкът се променяше многократно до последния момент. — Досега денят се оказа истински ад.

— Какво става, Тед? Да не би…

Замълча — нещо в големите карти на стената зад бюрото на дежурния привлече погледа й. В средата на една от тях се виждаше сградата на телевизията и точно над нея някой бе прикрепил с кабарче малка снимка, вероятно изрязана от вестник, на бомбардировач В-51, изсипващ смъртоносния си товар. Мередит се засмя неволно.

— Кой направи това?

— Аз — отвърна Тед със смутена усмивка. — Казах ти, че сутринта беше истински ад.

— Хайде, хайде, Тед! И двамата сме наясно, че няма да знаеш какво да правиш със себе си, ако тук всичко е мирно и спокойно — присмя се тя.

— Възможно е, но все пак някой ден ми се ще да проверя.

— Мередит!

И двамата се обърнаха. Чък Уилард стоеше на прага на кабинета си.

— Трябва да те видя. Веднага!

Мередит се обърна към Хамънд.

— Чудя се какво ли ще е този път.

Хамънд се ухили.

— Ами ако е някаква изненада?

Мередит свъси вежди.

— Навремето е трябвало Пърл Харбър да е изненада, Тед, а всички знаем какво стана.

Прекоси пълното с хора помещение към кабинета на Уилард.

— Какво има, Чък? — попита тя, влизайки.

— Затвори вратата — разпореди той и се настани зад бюрото.

Тя го послуша и седна срещу него. Чък извади официална бланка от чекмеджето си.

— Явно шефовете са впечатлени от работата ти в Ню Йорк миналата пролет — обяви той и се облегна назад.

— Но не достатъчно, за да ми предложат мястото на Карла Гранели, когато тя не поднови договора си през януари — напомни Мередит.

До този момент това бе най-голямото й професионално разочарование.

— Но все пак достатъчно — натърти Уилард. — Запозната си със „Светът във фокус“, нали?

— Естествено.

Това бяха най-гледаните сутрешни новини на телевизията. През последните шест месеца се носеха слухове, че водещата на предаването Тифани Гордън няма да поднови договора си през юли, но нито Тифани, нито администрацията го потвърждаваха.

— Тифани Гордън няма да остане при нас — обяви Уилард, сякаш прочел мислите й. — Продуцентът Харв Петърсън иска ти да я замениш. Интересува ли те?

— Що за въпрос? — засмя се Мередит. — Не само ме интересува, но още сега ще ти връча оставката си, ако се налага.

— Трябва да се появиш в Ню Йорк навреме, за да започнеш през първата седмица на юли — обясни той. — Някакви проблеми?

Тя поклати глава.

— Иска ми се да тръгна от Ел Ей месец по-рано — сподели тя замислено. — Ще ми е нужно време да си наема апартамент и да се установя. Има ли шанс да ми намериш заместник тук?

— Да — отвърна той. — Никакъв проблем.

Тя се усмихна.

— Значи всичко е уговорено.

— Ще се обадя в Ню Йорк да съобщя, че приемаш — уведоми я Уилард.

Тя вдигна ръка да го спре.

— Ако не възразяваш, предпочитам аз да им се обадя.

Той се ухили.

— Добре. Знаеш ли — предчувствах, че ще приемеш, но не очаквах да стане толкова лесно.

Мередит се изправи и отвори вратата.

— Нито пък аз — призна тя. — Но от друга страна, никога не съм се съмнявала, че ще приема, ако ми направят предложение.

Наистина се оказа лесно, помисли си тя докато вземаше острия завой от Шосе номер 1 по пътя за Малибу същата вечер. Доста по-лесно, отколкото очакваше. Нямаше нужда да го обмисля — просто не се налагаше. Предложението откриваше чудесна възможност пред нея. Беше работила усърдно, за да го получи, и твърдо вярваше, че е напълно заслужено. Нямаше никакви задръжки да приеме, абсолютно никакви.

Когато прие, не прецени само едно — какво ще бъде отношението на Ник. Преди вероятно нямаше да вземе толкова важно решение, без поне да го обсъди с него. Но откакто се върна от Ню Йорк миналата година, нещата между тях двамата се промениха. Опита се — вероятно не толкова настоятелно, колкото беше редно, прецени тя, — но наистина се опита да разпали отново пламъка помежду им. И Ник се постара, но така и не успя да я убеди изцяло, че не я ревнува от кариерата й. Все пак не криеше колко по-щастлив би бил, ако тя се откаже от работата си и го следва навсякъде, където го отведат снимките му.

В този миг, сякаш ударена от гръм, Мередит си даде сметка, че нещата помежду им никога няма да са същите. Страстта бе започнала да затихва. През последната година и двамата изпитаха огорчение един към друг. Тя му се сърдеше заради опитите да доминира, да възпира професионалното й израстване, а той — защото не поставя неговите потребности пред своите. Така го бе научила самопожертвувателната му майка — винаги го поставяше на първо място. А сега не разбираше защо и Мередит не постъпва по същия начин. Командировката й в Ню Йорк се оказа повратна точка, моментът, който разкри истината и за двамата.

 

 

— Вече си приела? — Ник зяпаше Мередит потресен. — Как си могла да отговориш ей така, без първо да го обсъдиш с мен?

Тя издържа на погледа му.

— Нямаше какво да обсъждаме! — заяви без колебание. — Ако щеше да снимаш филм и това означаваше да си на терен няколко месеца, щеше ли да се консултираш първо с мен, или щеше да дадеш отговора си на студиото още преди съвещанието да е свършило?

— Това са различни неща — парира той. — Знаеш го.

— Нищо подобно не знам! — сряза го тя. — Именно в това е проблемът, Ник. Вече имам чувството, че изобщо не те познавам!

— Нещата са двупосочни, забрави ли? — избухна той. — Не ти ли казах миналата година, че ако приемеш ангажимента в Ню Йорк, всичко между нас ще се промени? Не предсказах ли, че е просто въпрос на време да ти предложат нещо постоянно? Господи, та ти не си същата, откакто се върна! Какво ли не предприех да закърня нещата…

— Не е така! — възнегодува Мередит. — Само ти си се старал, така ли? А аз съм злодейката, задето не съм го разбрала и не ти позволявам да контролираш живота ми? Не съм майка ти, Ник! Просто няма да се откажа да следвам хода на своя живот, за да направя теб щастлив!

— Та ти само дето не си ме изключила от живота си! — не й остана длъжен той. — Да не мислиш, че не забелязвам? Господи, дори когато те любя, имам чувството, че не си истински с мен…

Мередит го погледна невъзмутимо.

— Хрумвало ли ти е някога, че тази липса на ентусиазъм може да се дължи на твоето отношение?

В гласа й звучеше обвинение.

— Не — отвърна той редено. — А на теб?

— Някога ми се струваше, че сме нещо специално — заяви тя. Произнасяше думите отчетливо, сякаш оставяха неприятен вкус в устата й. — Имахме толкова общи разбирания, самите ние сме толкова еднакви. Ти знаеше какво е да водиш битки. Наистина смятах, че има шанс нещата помежду ни да вървят идеално. — В очите й се появиха сълзи. — Исках да е идеално.

— Но явно не достатъчно силно.

Ник грабна сакото си и с решителни стъпки се отправи към вратата.

Мередит се загледа след него.

— По този начин ли ще разрешиш всичко, Ник? Просто ще избягаш от проблема.

Той не отвърна.

— Къде отиваш?

Извърна се да я погледне в лицето.

— Наистина ли ти пука?

— Разбира се!

— Излизам! И не си прави труда да ме чакаш. Не че би го направила всъщност.

Излезе и затръшна вратата така силно, че цялата стена се разтресе.

Мередит обгърна раменете си с ръце, по бузите й се стичаха сълзи. Къде се объркаха нещата, запита се тя.

 

 

В три сутринта Ник още не се бе върнал. Мередит седеше на дивана в тъмнината, прегърнала голяма декоративна възглавница. Предстоеше му да замине за Шри Ланка след броени часове. Отново снимки на терен. Няма начин да не се прибере вкъщи, за да опакова багажа си. Но дали тя щеше да е тук, когато се появи?

Ник бе прав, макар първоначално тя да не го признаваше. Наистина се беше променила. Откакто се върна от Ню Йорк, не беше същата. Там вкуси стандарт на живот, за какъвто бе мечтала от детските си години, а сега вече копнееше за него. Животът й с Ник беше действително бляскав и вълнуващ — коктейлите, събиранията и премиерите й доставяха удоволствие, — но в Ню Йорк се оказа различно. В Манхатън тя попадна под светлината на прожекторите и подобно внимание твърде много й допадаше. Забелязваха нея, а не Ник и това потвърди нещо, което винаги бе усещала дълбоко в себе си: не е жена, способна да живее в сянката на който и да било мъж, независимо колко го обича.

Обичам те, Ник, помисли си тя. Въпреки всичко случило се напоследък помежду им, никога нямаше да забрави колко чудесно бе началото.

Докато той не се опита да й отнеме мечтите.

Мередит не усети кога е заспала. Събуди се рязко и отначало не осъзна къде се намира. Видя възглавницата в ръцете си и се сети. Къщата беше тъмна и тиха. Нищо чудно този път Ник изобщо да не се върне вкъщи, помисли си тя. Погледна часовника над камината. Пет и половина. Реши поне да си легне в леглото и да открадне още два-три часа сън, преди да отиде на работа.

Тръгна нагоре по стълбите и чу шум в спалнята. Спря и се заслуша с разтуптяно сърце. Ето — отново. Разбира се! Ник все пак се е върнал. Вероятно още й се сърди и затова не я е събудил. Стигна до площадката и отвори вратата. Най-напред забеляза куфара. Ник, приведен над шкафа, взимаше купчина фланелки.

— Събираш си багажа и смяташе да тръгнеш? Без дори да си кажем довиждане? — попита тя.

Той не я погледна.

— Казахме си всичко още снощи — отвърна ледено.

— Значи дори няма да го обсъдиш с мен?

— Какво да обсъждаме? — Ник не скри раздразнението си. — Нали вече си взела решение? Налагало се е да решиш нещо и си го сторила, без дори да ти хрумне да поговориш първо с мен. За какво да говорим тогава?

— Става въпрос за моята кариера. Затова аз взимам решението — отвърна тя хладно. — Бихме оправили нещата, стига да подходиш разумно.

— Излиза още, че съм и неразумен — сряза я той и хвърли фланелките в куфара. Обърна се и за пръв път я погледна. — Я да чуя, Мередит: какво да оправяме? Какво е останало помежду ни?

— Бихме могли да продължим да сме заедно и…

— През уикендите, така ли? — В тона му се долавяше откровено презрение. — Според мен няма да имаме време да бъдем заедно. Ти ще си в Ню Йорк по цяла седмица, а аз през повечето уикенди ще снимам, така че какъв е смисълът?

— Защо например да не прескачаш до Ню Йорк? Колежка от Ай Би Ес ми спомена за апартамент, който може да се наеме от неин познат — обясни Мередит. — А и аз ще отскачам на терените, където снимаш…

— Най-добре да престанем да се навиваме — прекъсна я той суховато. — Обичам те, Мередит, но не желая непълноценна връзка. До гуша ми е дошло от това: тъкмо обикнеш някого и един ден той просто си тръгва и не се връща!

Тя го изгледа, сякаш я е зашлевил. Досещаше се, че намеква за смъртта на баща си, и понеже знаеше какво изпитва Ник в този момент, съобрази, че ако остане при него, вероятно нещата никога няма да се променят. Помежду им винаги ще има клин.

— Сега ли тръгваш?

— Няма защо да отлагам.

Тя изправи рамене.

— Няма да съм тук, когато се върнеш.

Той застина на място, но не се обърна.

— Както решиш — отвърна с равен тон.

Мередит не промълви и дума. Отиде до площадката на стълбището и го видя как се отдалечава. Едва когато чу входната врата да се затръшва, заплака.

 

 

— Обаждай се. — Кей стоеше на прага на малкия кабинет и я наблюдаваше как опакова личните си вещи в кашон. — Отбивай се да се видим, когато си тук, става ли?

— Непременно — обеща Мередит. — А и ти ще ми се обаждаш, когато си в Ню Йорк, нали?

— Да, разбира се. — Кей свъси вежди, всъщност трудно се сдържаше да не се разплаче. — Едва ли някога обаче ще се озова в Ню Йорк.

Мередит си наложи да се усмихне. Старата й приятелка и довереница определено щеше да й липсва.

— Имаш възможност да отделиш време през отпуските — напомни й тя.

— Да, да… — промълви Кей скептично.

Мередит взе от бюрото снимката на Ник в рамка и я загледа.

— Сигурно е редно да я разкарам — обяви тя, но я постави в кашона.

— Ще боли… Поне известно време — сподели Кей. — Но чуй някой, минал по този път: времето наистина е голям лечител.

— Никога не съм допускала, че историята ни ще приключи по този начин — отрони Мередит тихо, като че на себе си.

— Никой от нас не го вярва, когато се стигне дотам — философстваше Кей. — Всеки път си въобразяваме, че мъжът до нас е завинаги. Но ти… Всяка жена като теб ще си намери нов мъж за нула време.

Мередит поклати глава.

— Не — промълви тя замислено. — Ще трябва да мине много, много време.

Мередит отнасяше куфарите долу, за да ги постави до подредените вече сакове. Спря за момент да огледа всекидневната и се запита дали не е забравила нещо. Още от сутринта компанията за въздушен превоз на багаж взе определени вещи. Беше продала колата си, а наетата под наем щеше да остави на летището. Закри и банковите си сметки, съобщи в пощата за промяна на адреса. Да, всичко е уредено, помисли си тя изненадана. Сякаш се разтрогваше бизнес партньорство. Всичко се свеждаше до това, кое на кого принадлежи.

Прекоси помещението и вдигна поглед към портрета на Елизабет и Дейвид. Щеше й се да го вземе със себе си, но не беше сигурна доколко е редно.

А защо не, внезапно се запита тя. Ник ми го подари — следователно е мой! Поколеба се само за миг. После свали картината от стената и я отнесе до вратата. В никакъв случай няма да посмее да си го поиска обратно, помисли си тя.

Затършува из чантата, за да открие ключовете. Внимателно освободи ключовете за къщата от голямата златна халка и ги остави в адресиран до Ник плик. Последното ми „довиждане“ — помисли си тя.

Независимо от проблемите им, независимо от натрупалата се помежду им горчивина, напускането на тази къща — и на Ник — се оказа болезнено.

Сякаш приключваше с една страница от живота си и започваше нова, без да знае какво точно ще съдържа. Сега, хвърляйки последен поглед към стаята, се запита защо се оказва толкова болезнено да скъса с някого, макар да й е ясно, че е изключено да продължи живота си с него.

Вярно е, мина й през ума. Част от живота й приключи…