Норма Бейшър
Игра на богове (9)

Глава 8

Погребаха Мелина Киракис през красива пролетна утрин в края на април. Гробът се намираше в парка до вилата, сред цветята и статуите, които винаги бе обичала толкова много.

Александър планираше да замине за Ню Йорк веднага след церемонията, но баща му го убеди да остане още няколко дни — настояваше, че не е готов нито физически, нито психически да поеме бремето на напрежението, свързано с работата, която го очаква. Киракис съзнаваше, че синът му всъщност иска само да е възможно по-далеч от острова, но бе убеден, че това ще е най-лошото за него.

Три дни по-късно Константин Киракис седеше зад бюрото в кабинета и съзерцаваше портрета с маслени бои на Мелина над камината. Неговата любима Мелина, точно както изглеждаше в сватбения им ден през 1926 година. Тогава беше изключително красива — едва осемнадесетгодишна, и най-невероятната млада жена, която познаваше. Беше ослепителна в булчинската рокля с висока викторианска якичка. Тоалетът от бяла коприна бе поръчан в Париж, защото баща й не би допуснал нищо друго. И шлейфът, разбира се — пет метра дълъг, украсен с най-фина ръчно изработена дантела и дребни перли. Гъстата й руса коса бе вдигната високо нагоре и украсена с традиционния венец от бели цветя, какъвто й двамата носеха по време на гръцката православна церемония. Киракис все още чуваше думите й, изречени през онзи щастлив ден, докато я водеше в танца по време на приема. „Коста, ти ще бъдеш единствената любов на живота ми.“ Единствената любов в живота ми. Киракис се усмихна при този спомен. През всичките петдесет години брачен живот той знаеше със сигурност, че Мелина бе готова по-скоро да умре, отколкото да позволи на друг мъж да я докосне.

По онова време Киракис си мислеше, че не е възможно да я обича повече, отколкото в сватбения им ден, но се оказа, че греши, греши дълбоко. Годините минаваха, те бяха един до друг в моменти на триумф и трагедии, а връзката помежду им ставаше все по-силна. Заедно преминаха през доста бури, но и през огромни радости. В края на краищата преживяното добро се оказа много повече от лошото, защото бяха рамо до рамо. Мелина, даде си сметка той сега, бе помъдряла. От своенравно, разглезено, буйно, но страстно предано момиче се бе превърнала в уравновесена елегантна жена, чиято грациозност и царственост я правеха уникална дори за онези, които нямаха щастието да я познават добре.

И двамата се променихме много, matia mou, помисли си той, загледан в портрета. Ти — вироглавото, мечтаещо за принцове и рицари в блестящи доспехи момиче — стана елегантна светска дама, а аз — буйното упорито хлапе от пристанище Пирея — уважаван, могъщ мъж. Господи, какво ще правя сега, когато те няма? Как ще продължа да живея без теб, любов моя?

Хелена внесе в кабинета тежък сребърен поднос с храна.

— Цяла сутрин работихте, господине — отбеляза тя, поставяйки таблата в края на бюрото. — Вероятно предпочитате да хапнете тук.

— Точно така, Хелена, благодаря — отвърна той, върнат внезапно към действителността. — Опасявам се, че днес не ми е много лесно да се концентрирам върху работата.

— Не ме изненадвате — сподели тя, докато му наливаше чаша кафе. — Ако не възразявате да ви кажа, според мен малко прекалено рано след погребението на мадам се хванахте за работа. Необходимо ви е повече време за вас самия.

Киракис се усмихна тъжно.

— Трогнат съм от загрижеността ти, Хелена, но точно от това се нуждая в момента. Така съзнанието ми е заето. — Помълча за миг. — Александър в трапезарията ли ще обядва? Ако е там, ще отида при него.

— Александър не яде нищо — отбеляза Хелена тихо, занимавайки се с подреждането на блюдата върху подноса. — Стана му навик да прескача храненето, уви.

— Казал ти е, че не иска да яде? — попита Киракис загрижено.

— Съвсем недвусмислено, сър — отвърна Хелена. — Безпокоя се за него. Яде колкото да не умре от глад. Сънят му е нарушен. Чувам го да крачи напред-назад из коридорите по всяко време на денонощието.

Киракис свъси вежди и поклати глава.

— И аз се тревожа за него — призна той. — Знаеш ли къде е сега?

— Отиде да се разходи. За пореден път — уточни Хелена. — През последните дни няколко пъти му звъняха от Ню Йорк. Отказа да разговаря с когото и да било. Не отвърна на обажданията, а мисля, че някои бяха доста важни.

— Ще поговоря с него — обеща Киракис. — Ще ми съобщиш, когато се върне, нали?

Хелена кимна и тихо излезе от стаята. Киракис замислено отпиваше от кафето и наблюдаваше през френските прозорци работещите в парка мъже. Сериозно се притесняваше за Александър. Откакто Мелина почина, синът му не приличаше на себе си. Очакваше от него да скърби, но от онази сутрин насам Александър не показваше абсолютно никаква емоция. Чудеше се какво поражда страховете му, че ще загуби контрол. Припомни си сутринта, когато погребаха Мелина. По време на дългата церемония край гроба Александър остана мълчалив и някак дистанциран — гледаше в далечината към нещо, което единствен той виждаше. Неколцината близки приятели, допуснати да присъстват на церемонията, се опитаха да поднесат съболезнованията си, ала Александър се отдалечи и отказа да контактува. После се запиля някъде сам и Киракис го видя едва късно вечерта. Не даде обяснение за грубото си държане и за безцеремонното си оттегляне; не съобщи на баща си и къде е бил.

 

 

И през следващите няколко дни Александър не даваше никакви признаци, че се примирява със загубата. Напротив — вглъби се още повече. Това продължи вече достатъчно дълго, реши Киракис и допи кафето. Време бе двамата да проведат дълъг разговор.

Късно следобед Хелена надникна в библиотеката.

— Господине, помолихте ме да ви съобщя, когато Александър се върне… — започна тя.

— Точно така. Къде е той?

— Качи се горе преди няколко минути. Вероятно е в спалнята си — отвърна Хелена. — Мина край мен, сякаш не ме видя.

— Благодаря ти, Хелена.

— За нищо.

Тя затвори вратата след себе си.

Киракис се изправи и застана за миг пред портрета на Мелина.

— Може да се окаже, че си била права през цялото време, matia mou — промълви той тъжно. — Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги. Сега Александър и аз трябва да гледаме към бъдещето.

Александър събираше багаж в голям сак, когато баща му влезе в спалнята.

— Не оставяш ли някой прислужник да свърши тази работа? — попита Киракис привидно непринудено. — В края на краищата им плащам за това.

Александър не вдигна поглед.

— Ще се справя и сам — отвърна той тихо. — В момента предпочитам никой от тях да не ми се мотае наоколо.

— Разбирам — отвърна Киракис бавно. — Скоро ли възнамеряваш да тръгнеш?

— Довечера — отвърна Александър. — Дълго отсъствах от офиса. В Ню Йорк ме чакат маса важни дела, които не мога да пренебрегна само защото…

Остави изречението недовършено.

— … защото майка ти е починала — завърши вместо него Киракис. — Сред подчинените ти няма ли годен да се справи с корпоративните дела в твое отсъствие?

— Има, разбира се, но… — подхвана Александър, ала спря внезапно.

— Тогава къде си се разбързал? — Киракис седна на леглото. — Според мен е по-добре да останеш тук още известно време.

Александър го погледна.

— Това нареждане от председателя на борда ли е? — попита той.

Киракис поклати глава.

— Не, Александър. Молба от баща ти. — Докато говореше, в тона му се долавяше дълбока тъга. Александър понечи да каже нещо, но Киракис вдигна ръка, за да го спре. — Знам какво си мислиш: ти си вече голям и аз нямам право да взимам решения вместо теб. Не използвам правото си на по-вишестоящ, както казват в Щатите. Но независимо колко години ще минат, нашите взаимоотношения остават същите, Александър. Дори когато станеш на осемдесет, аз все още ще бъда твой баща. Чувствата ми към теб никога няма да се променят. През последните няколко години двамата преминахме през много премеждия и съм наясно колко ти е неприятна намесата ми в личните ти дела. Смятам, че е настъпил моментът да се опитаме да загърбим неприятностите и да си оставим време отново да се опознаем взаимно. Ще ми се пак да сме си близки, сине.

Александър се поколеба, преди да заговори.

— Каква полза? — В гласа му се долавяше известна безпомощност. — Да държиш на някого е прекалено болезнено. Правиш подобно емоционално вложение в друго човешко същество и то те напуска — или умира, или те предава. Жени изоставят децата си, съпрузи мамят съпругите си. За какво е всичко това? По-добре да си свободен, да не допуснеш никой никога да се доближи до теб.

— Майка ти не те е изоставила, Александър — подхвана Киракис предпазливо, леко смутен от думите на сина си. — Майка ти почина. Разликата е съществена. Подобно съществувание би било прекалено кухо, не смяташ ли? — продължи Киракис. — Никога да не те е грижа за някого, никога да не допуснеш близо до себе си някой, който би държал на теб.

— По този начин животът определено ще се опрости — отвърна Александър хладно и отново му обърна гръб.

— Но ще отнеме и радостта от дните ти — отбеляза Киракис. — Аз започнах от нищо. Изградих атинската корабоплавателна компания от основи и те уверявам, че задачата никак не беше лесна. Но до ден-днешен съм убеден, че само амбициите ми едва ли щяха да стигнат, за да се закрепя през онези тежки времена. Движеше ме страхът от бедност… и силната ми любов. Докато растях в Пирея, човекът с най-голямо значение за мен на света — майка ми — умря от бавна и мъчителна смърт, защото бяхме бедни, и това остави дълбок отпечатък в душата ми. Кръстих компанията на нейно име. А после се появи майка ти. Без нея, без нейната любов и подкрепа едва ли щях да продължа да се боря толкова дълго, колкото бе необходимо, за да осигуря оцеляването на компанията през онези начални години. И аз скърбя за кончината на майка ти. Въобще не си представям как ще живея без нея. Но не бих заменил прекараните заедно години за нищо на света. Мелина ме правеше силен, помогна ми да се превърна в мъжа, какъвто винаги съм мечтал да бъда. Виждах се през нейните очи. Мерех собствената си стойност чрез нейната любов, чрез вярата й в мен. Преживяхме доста трагедии по съвместния ни път, но бяхме щастливи заедно.

— Дори когато Дамян почина ли? — попита Александър рязко.

Киракис го погледна. Винаги ще удари право в целта, помисли си той.

— Това бе най-трудният ни период. Нямаше да го преживея без нея. Любовта ни правеше по-силни, отколкото ако бяхме сами.

— Никога не съм те смятал за идеалист — отбеляза Александър тихо и продължи да събира багажа си.

— И аз никога не съм се смятал за такъв — увери го Киракис, поглеждайки го изпитателно. Усещаше как расте напрежението у Александър. — Не е нужно човек да е идеалист, за да го е грижа за някого, така да знаеш.

Александър не отвърна нищо, а продължи да се занимава с вещите си.

Киракис прецени, че този подход не води към успех.

— Майка ти беше изключителна жена — заяви той. — Силно желаеше да има деца. А знаеше също колко много искам да имам син. Страхувах за нея. Не исках да рискува живота си, както направи, но Мелина беше упорита. Веднъж реши ли нещо, господ да е на помощ на онзи, който й се изпречи на пътя.

— Татко, наистина няма смисъл… — прекъсна го Александър с уморена въздишка.

— Остави ме да довърша — сряза го Киракис. — След толкова неуспешни опити, след загубата на Дамян, почти не вярваше, че ще роди дете… Здраво дете. И тогава се появи ти. Ти, Александър, се оказа светлината в нейния живот. Обичаше те повече, отколкото съм си представял, че е възможно жена да обича детето си. Тя те боготвореше.

— Предпочитам да не говорим за това, ако не възразяваш… Не ми се говори за мама… в момента — промълви Александър сковано.

— Възразявам. Според мен е необходимо, Александър. В момента и двамата се нуждаем от това — настоя Киракис. — Майка ти постоянно се притесняваше за теб. Не й се искаше да си сам, но и съзнаваше, че няма да остане завинаги вкопчена в теб. Примирявахме се с това, защото искаше ти да си щастлив. Не би й било приятно да те види какъвто си в момента…

— По дяволите, знам какво не би искала! — избухна Александър, сграбчи снимка в сребърна рамка от нощното шкафче и я запрати по стената от яд. — Не съм в състояние да преодолея чувствата си, татко! Не съм в състояние да контролирам емоциите си! Просто копнея болката да си отиде.

Неволно изхлипа и Киракис се изправи, за да го прегърне — нещо, което не бе правил, откакто Александър беше дете. И двамата се разхлипаха и заплакаха, докато плачът не се превърна в задушаващи спазми.

 

 

Малибу

Ник Холидей, в смокинг, стоеше пред огледалото и ругаеше под нос, докато се опитваше да нагласи папийонката.

— Който е измислил тези проклети маймунски дрехи, трябва да е бил от Инквизицията — мърмореше той недоволно. — Явно са остатък от метод за мъчения през петнадесети век.

Мередит се засмя.

— Оплакваш се така всеки път, когато трябва да облечеш смокинг — напомни тя и прекоси стаята, за да му помогне да нагласи непокорната папийонка. — Според мен изглеждаш страхотно.

Той свъси вежди.

— Чувствам се като оберкелнер в „Чейзънс“.

— Глупости! — Целуна го леко. — Ще изглеждаш внушително, когато стъпиш на сцената да получиш своя „Оскар“.

— Ако го получа — поправи я той.

Погледна го и му се усмихна.

— Не вярвам на ушите си — пошегува се тя. — Наистина си притеснен.

— Не се занасяй. Просто този смокинг…

— Хайде, Холидей, признай си: нервен си заради наградите.

Той се поколеба за миг, след което кимна.

— Да, права си. Притеснявам се. За пръв път съм номиниран. Да спечелиш, когато си номиниран за пръв път… — Сви рамене. — Такива благоприятни залози не се падат дори и Лас Вегас.

Постави ръце върху раменете му.

— Успокой се. Ако членовете на академията имат и капка мозък, ще разпознаят истинския творец.

— Именно от това се опасявам.

— Какво стана с цялата ти самоувереност и оптимизъм? — попита тя. — Къде е онзи Ник Холидей, в когото се влюбих?

— Отиде да обядва — отвърна той мрачно.

— Не ти вярвам нито за миг — заяви тя. — Нали тъкмо ти твърдеше, че да спечелиш „Оскар“ не значи нищо, защото е свързано повече с политиката на Холивуд, от колкото с таланта или постиженията? Не сподели ли, че не ти пука всъщност дали ще спечелиш или не, защото единствено важни са касовите приходи?

— Лъгах те.

— Чуй ме — продължи тя тихо, — дори да не спечелиш, помни, че е голямо постижение даже да те номинират. Колко известни режисьори — а и звезди — в цялата си кариера не са номинирани нито веднъж?

— Просто се стараеш да ми подобриш настроението — отбеляза той с подозрително присвити очи.

— Но не лъжа — настоя тя. — А и ако случайно поради някаква грешка от страна на академията не спечелиш, има и следваща година.

Той се ухили.

— Винаги ще има следваща година.

Тя отново го целуна.

— Прав си. Единствено касовите приходи имат значение, а и двамата сме наясно, че успехът ти там е безспорен.

— Така е — съгласи се той. — За какво да се тревожа? — Прегърна я силно. — Какво щях да правя без теб?

Тя се усмихна.

— Да се надяваме, че никога няма да ни се наложи да разберем.

Той се отдръпна и я погледна изпитателно.

— Споменах ли колко се радвам, че отново си вкъщи?

— Само двадесет-тридесет пъти, но го кажи пак, ако желаеш — отвърна тя шеговито.

Ех, защо не беше винаги така, помисли си тя. Защо да не са щастливи както в началото?

Срещата й с Александър Киракис все още я тормозеше. Не бе сигурна кое я обезпокои повече: начинът, по който Александър се държа, или собствената й реакция към подчертаното му внимание. Сега беше у дома, двамата с Ник преодоляваха проблемите си и най-после Том Райън и документалният филм вече бяха зад гърба й. Прие факта, че може и никога да не получи отговор на въпросите си, че от това няма да излезе материал. Той умря заедно с Том Райън. Трудно й бе да го да забрави, особено когато поглеждаше портрета на Елизабет и Дейвид, но съзнаваше, че без Том филмът никога няма да се получи.

— Знаеш ли какво? — попита Ник, притиснал я силно. — Дори да не спечеля тази вечер, ще го преживея, стига да си до мен.

— Само се опитай да се отървеш! — предизвика го тя.

— За нищо на света! — Погледна надолу. Тя все още не беше облечена. — Май най-добре да сляза да те изчакам долу. Много съм склонен в момента да забравя напълно за церемонията.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Ник излезе от стаята, а Мередит отиде до дрешника, извади роклята и внимателно я разгледа. Прекара цял следобед по „Родео драйв“ да търси подходящ тоалет за церемонията и сега беше убедена в точното си попадение — нещо наистина изключително. Най-нашумелият за годината моделиер бе превърнал тъмносиния копринен сатен в творение на изкуството. Прилепваше към тялото й от гърдите до бедрата и само леко се разширяваше от таза до пода. Широк набор покриваше гърдите до лявото й рамо, а провокираща цепка от средата на бедрото разкриваше доста от крака й при ходене. Облече я и обу сребърни обувки с високи токчета. Застана пред огледалото. Остана доволна — никога не бе изглеждала по-добре. Роклята подчертаваше фигурата й. Беше страшно скъпа, но си струваше парите. Тази вечер очите на целия свят щяха да са насочени към тях. Камерата щеше да проследи Ник, докато получава най-голямата награда в кариерата си. Беше убедена, че ще я получи. Чувстваше го в душата си. И тя щеше да е до него, да сподели този миг и затова искаше да изглежда възможно най-добре. Посегна към диамантената огърлица и обици върху тоалетката — подарък от Ник за Коледа. Бяха великолепни, най-изумителните синьо-бели диаманти, които бе виждала, но той настояваше, че бледнеят в сравнение със сиянието в очите й. Усмихна се, докато ги съзерцаваше. Е, скъпа моя, доста се отдалечи от мрачното си обкръжение на човек, произхождащ от средната класа, помисли си тя. Но все още ти предстои да извървиш дълъг път.

Огледа се още веднъж в огледалото. Обичам Ник, помисли си тя. Никоя връзка не е идеална. Всяка двойка си има проблеми. Защо тогава непрекъснато си повтарям…

Изведнъж лицето на Александър се появи в огледалото. Изглеждаше такъв, какъвто беше последната вечер, в „Лутек“. Това е налудничаво, смъмри се тя. Не Александър Киракис искам. Господ ми е свидетел, че той е последният човек на света, от когото се нуждая. Даде си сметка, че не Александър желае, а начина на живот, който той представлява. Именно за това копнееше тя. И все пак…

Внимателно среса косата си и я остави да се спуска свободно по раменете. Дооправи грима, взе сребристата си чантичка и слезе долу, където Ник я чакаше.

 

 

Струпани около павилиона „Дороти Чандлър“, телевизионни екипи запечатваха на лента множеството прочути личности, които пристигаха на петдесет и втората церемония по връчване на академичните награди. Репортери и фотографи — агресивни в желанието си да преследват знаменитостите — обсаждаха входа. Мередит и Ник бяха временно заслепени от несекващите проблясвания на светкавиците, когато слязоха от лимузината. Един особено напорист репортер пъхна микрофон в лицето на Ник и попита:

— Как преценявате шансовете си да спечелите наградата за най-добър режисьор?

Ник се ухили.

— Колкото и на другите режисьори — отвърна той непринудено.

— „Отражения“ ще бъде ли обявен за най-добър филм — продължи настойчиво репортерът.

— Стискам палци да се случи — отвърна Ник, стараейки се нервността му да не проличи пред камерите.

Мередит се облегна на рамото му, докато влизаха вътре.

— А аз винаги съм си мислила, че е по-трудно да си от другата страна на микрофона — сподели тя шепнешком. — Отсега нататък ще изпитвам известно съчувствие към жертвите си. Но не знам дали ще проявявам милост.

Ник се засмя.

— Слушай, бейби, някои от холивудските знаменитости може и да изглеждат раздразнени от кръжащите наоколо репортери и фотографи, но повярвай ми — ще бъдат далеч по-разстроени, ако никой от медиите не им обърне внимание — обясни той.

Седяха заедно с останалите номинирани близо до сцената. Журналисти и телевизионни екипи — всичките облечени официално и въоръжени с микрофони и камери — заеха местата си, докато режисьорът, преди да се оттегли при командния си пулт, даваше последни инструкции. Оператори обхождаха с камери публиката. Мередит знаеше от опит какво се стремят да постигнат: искаха да заловят някои от известните личности неподготвени, да дадат на публиката възможност да зърне зад тези обикновено контролирани лица чисто човешките емоции — напрежение, надежда, а понякога и разочарование. Макар Мередит да съзнаваше, че ще получи много повече внимание там, където се намира, тя изпитваше и известна тъга, защото й се искаше да е при колегите си и самата тя да отразява церемонията.

Кинематографист, починал две седмици след номинациите, получи посмъртно „Оскар“. Вдовицата и дъщеря му се качиха на сцената да приемат статуетката и Мередит се замисли за Том Райън. Какво ли му е било на Церемонията през 1954 година, когато се е качил да приеме наградата на съпругата си толкова скоро след смъртта й? Не била минала и година. Какво ли си е мислил, поемайки златната статуетка в ръце — така отчаяно жадувана от Елизабет, — след като бе загубил и съпругата, и сина си заради този филм? Мередит се сети за блестящата златна статуетка на полицата над камината в дома на Райън, до портрета на Елизабет и Дейвид. Изведнъж разбра защо Том Райън бе решил да завещае къщата на Ник: смяташе го за най-близкия човек след смъртта на Дейвид, но не бе само това. Райън познаваше Ник достатъчно добре, за да е сигурен, че Холидей ще изпълни докрай желанията му. Къщата щеше да се запази такава, каквато Райън винаги настояваше да бъде. В имението на семейство Райън годината винаги щеше да си остане 1953. Нищо никога нямаше да се промени.

Лайтмотивът на „Отражения“ — песента „В очите на непознат“ — беше номинирана за най-добра песен. Изпълнителката се появи на сцената и я изпя пред спуснат екран, на който се виждаха чифт тайнствени очи — същите, които се появиха в афишите и рекламите за филма. Ник се наведе към Мередит и сподели тихо:

— Ще спечели. Напоследък каквото и да пуснеш, отвсякъде звучи „В очите на непознат“. — Мередит се усмихна, осъзнала колко му е трудно да прикрива нервността си. Пресегна се, хвана ръката му и леко я стисна. — Той се извърна към нея и продължи: — Де да бях толкова сигурен за другите номинации…

Церемонията клонеше към своя край. Най-после обявиха номинираните за най-добър режисьор. Мередит долови напрежението на Ник, докато повтаряха петимата номинирани и режисираните от тях филми. Докосна ръката му за кураж, докато отваряха плика.

— Победител е Ник Холидей за „Отражения“!

Ник се качи на сцената, пое статуетката и се наведе към микрофона.

— Наистина не съм подготвен за това — обяви той пред публиката, — но искам искрено да благодаря на хората, помогнали да създадем „Отражения“: актьорския състав и снимачния екип, които допринесоха за крайния резултат. Задължен съм и на покойния Том Райън, който ме намери пред портите на „Сентуриън студиос“. Но преди всичко желая да благодаря на Мередит, че ме приема такъв, какъвто съм. Обичам те, бейби!

Погледна към нея и вдигна статуетката високо над главата си.

Върна се на мястото си, сияещ от гордост. Извърна се и я погледна в очите. Останаха загледани един в друг за миг, след което се наведе и я целуна. Нито той, нито тя подозираха, че една телевизионна камера открила ги сред публиката, запечатва този интимен момент помежду им.

 

 

Централата на „Киракис корпорейшън“ заемаше модерна, двадесететажна офис сграда в скъпия квартал Колонаки в Атина, близо до Националната банка. Александър отдавна не бе посещавал офисите на баща си. За последен път бе тук в деня, когато отказа висок пост в йерархията на корпорацията. Току-що бе взел научната си степен от Харвард и твърдо бе решил да остане в Щатите. Ню Йорк според него беше най-вълнуващият, най-наелектризираният град в света — неговият тип град. Независимо от възраженията на баща си искаше да се установи там. За жалост баща му така никога и не разбра докрай потребността му да контролира собствения си свят. Ако бе избрал да остане в Гърция, нямаше да постигне независимостта и безспорната власт, с които разполагаше сега в Ню Йорк. Тук той винаги щеше да е „синът на шефа“. Сега, застанал пред сградата на корпорацията на „Леофорос Венизелу“ срещу площад „Клафтомонос“, Александър прецени, че е време да се прибира в Ню Йорк. Изпитваше благодарност за последните няколко седмици; благодарност за шанса да се сближи отново с баща си. Но изведнъж изпита нетърпение да се върне в света на своя бизнес, да надзирава световни преговори и сделки за големи пари.

Влезе в сградата и през фоайето се насочи към асансьорите. Униформеният човек от охраната веднага го разпозна и повика директния асансьор, който щеше да го отведе до кабинета на баща му на двадесетия етаж.

Моржът задържа вратата отворена и кимна любезно. Александър влезе и му се усмихна мълчаливо. Докато вратата се затваряше и асансьорът започна да се изкачва, той се замисли колко ли часове наред бе работил баща му през последната седмица.

Пристигна на етажа и секретарката на баща му Елена Румелис мигом скочи да го посрещне.

— Kalimera^[1], господин Киракис — поздрави тя.

— Kalimera, Елена. Баща ми в кабинета си ли е?

— Да, но май говори по телефона в момента — подметна тя колебливо. — Очаква ли ви?

— Не — призна Александър и поклати глава. — Надявах се да го убедя да остави работата и да отидем на обяд.

— Съмнявам се дали днес ще е възможно — отвърна Елена бързо. — Сутринта беше доста тежка. Съобщиха му, че призори е имало експлозия в една от диамантените мини в пустинята Намиб. Няколко мъже са загинали. Говори с офиса в Кейптаун в момента.

— Разбирам — промълви Александър. — Но при тези обстоятелства едва ли ще възрази да вляза…

— О, не, разбира се — съгласи се Елена охотно. — Да ви донеса ли нещо? Кафе…

— Не, благодаря — отвърна Александър с усмивка.

Влезе в кабинета на баща си. Константин Киракис седеше зад бюрото с телефонна слушалка, подпряна до ухото с рамо, и нахвърляше бележки в жълт тефтер. Вдигна глава при влизането на Александър, направи му знак да седне и продължи разговора. Александър седна и се огледа. Отдавна не бе влизал в този кабинет, от където се ръководеше цялата дейност на корпорацията. Спомни си времето, когато майка му се захвана да го преобзаведе. Лично подбра тъканите, цветовете и мебелите, като се съобразяваше с вкуса и предпочитанията на съпруга си. Спря се на античното бюро, което заемаше огромна част от помещението, тапицирания с кожа диван и подходящите столове, лакираната кантонерка и ренесансовите картини по стените. Лично надзираваше обзавеждането на апартамента на Киракис до кабинета, на който гледаше като на необходимо удобство, защото по онова време вече живееха на острова и му се налагаше да пътува до града всекидневно. Настоя за шкафовете от кедрово дърво за дрехите му и други лични вещи. Пак лично подбра плочките за банята и поръча нагряващи се пръчки за кърпите. Мама наистина организираше живота ни добре, помисли си Александър.

Киракис свърши разговора, остави слушалката и се обърна към него.

— В мините в Намиб е настъпил истински ад — сподели той уморено. — Петдесет души са загинали, има и изчезнали. Налага се да отлетя.

— Искаш ли да отида вместо теб? — предложи Александър, понеже знаеше колко тежко ще бъде пътуването за баща му.

Киракис поклати глава.

— Благодаря, трябва да отида лично. Но ако желаеш да ме придружиш… — Направи пауза и изгледа сина си изучаващо. — Какво те води в Атина днес? Нали искаше да прекараш известно време сам?

— Реших, че е време да се върна в Ню Йорк, към моите задължения — обясни Александър. — Ще тръгна в близките дни. Няма да съм тук, когато се върнеш от Африка. — Помълча и добави: — Дойдох да те поканя да обядваме заедно в „Герофиникас“. — Близкият ресторант отдавна бе любимо място на баща му. — Сега си давам сметка, че моментът не е подходящ.

Киракис свъси вежди.

— Опасявам се, че не е — съгласи се той уморено. — Но защо не вечеряме по-късно в Клуба „Еленики Лесхи“? Ще изпием по едно-две, може да поиграем комар. Отдавна не сме правили такива неща заедно. Естествено, ако имаш други планове…

— Не, нямам — увери го Александър. — Искаш ли да те взема от тук?

— Да. В седем и половина — прие Киракис. — Дотогава се надявам да съм приключил.

Александър излезе от кабинета, а баща му започна следващия разговор с Кейптаун.

Обичаше да ходи пеша. Помагаше му да се отпусне. Откакто се помнеше, ненавиждаше тълпите, затворените места, макар да не можеше да си обясни защо. В Ню Йорк често освобождаваше шофьора и се придвижваше пеша. На моменти се чувстваше особено притиснат и тогава предприемаше дълги разходки по улиците на Манхатън в късните нощни часове или на зазоряване. В Париж обичаше да се разхожда по брега на Сена на свечеряване. На острова се разхождаше нощем из резервата за дивеч или по белите плажове. Вървеше при всякакво време, независимо къде по света се намираше и особено когато изпитваше нужда да се разтовари от напрежението. Сега, грачейки по шумна атинска улица, се усещаше някак въодушевен, сякаш огромен товар се е смъкнал от плещите му. Последното желание на майка му — той и баща му да се помирят — бе на път да се осъществи и Александър се чувстваше като освободен.

Озова се в таверна „Та Нисия“ на хотел „Хилтън“ — заведение с претенции за автентична атмосфера на гръцките таверни. Развеселен, Александър си помисли, че само на някой моден в момента остров биха построили нещо толкова натруфено. Високият таван беше облицован с червено дърво, подовете — покрити с мрамор, декорът изобилстваше с медни съдове; ленените покривки по масите и тюркоазените сервизи впечатляваха; листовете на менюто бяха поставени в ръчно изработени папки. Седеше сам в ъгъл на заведението и прелистваше менюто, но мисълта му бе далеч от храната. Толкова много неща се случиха, откакто пристигна в Гърция преди няколко седмици. Толкова неща се промениха. Загуби майка си, но възвърна баща си. Вече не се чувстваше заплашен от ултиматума, направен в Ню Йорк. Призракът на Мариан не го преследваше.

— Александър? Александър Киракис?

Чул името си, Александър вдигна глава. Фредерик Кокианис, дългогодишен приятел и делови партньор на бащи му, току-що бе влязъл в ресторанта. Александър от години не го бе виждал и първоначално дори не го позна. Кокианис бе поостарял — вече прехвърляше петдесетте. Косата и мустаците му бяха побелели напълно. На младини, припомни си Александър, минаваше за красавец, а дори и сега бе привлекателен.

Александър стана и се усмихна.

— Фредерик, радвам се да те видя — поздрави той и подаде ръка. — Отдавна не сме се срещали.

— Доста отдавна. — Кокианис замълча. — Съжалявам за майка ти, Александър. Ирен и аз бяхме в Биариц по това време…

Александър го спря с ръка.

— Всичко е наред, Фредерик — промълви той. — Никой нищо не можеше да направи.

Кокианис кимна.

— Исках да се видя с баща ти, но… — Сви рамене. — В такива моменти трудно се намират думи.

— Така е — съгласи се Александър. — Но татко се държи. Как е Ирен?

— Добре е. В момента е в Лондон. На гости на Тион.

Тион, дъщерята на Кокианис, и Александър бяха почти връстници и баща й все се надяваше един ден да стане съпруга на младежа. Александър се мъчеше да измисли начин да отклони темата, когато в ресторанта влезе жена и махна на събеседника му. Кокианис й направи знак да се приближи, а Александър изпита облекчение и същевременно любопитство. Нима слуховете са верни, запита се той. Наистина ли Кокианис се е впуснал в любовна авантюра? Определено изглеждаше така. Тази жена в никакъв случай не бе делови партньор. Докато пристъпваше към тях, Александър прецени, че е някъде към четиридесетте. Черната рокля от „Валентино“ само подчертаваше високата и добре сложена прекрасна фигура. Безупречните черти и гъстите тъмни коси, разпилени по раменете, я правеха една от най-красивите жени, които Александър бе виждал. Знаеше, че вероятно е момиче на повикване, жена, която се издържа, като задоволява нетрадиционни сексуални желания на богати клиенти. Един от тях несъмнено бе Фредерик Кокианис. Никога не би повярвал, ако не го виждаше с очите си — личеше по многозначителните погледи, които си разменяха. Съзнаваше също как баща му ще побеснее, ако разбере какво е намислил по отношение на тази жена. Но сега нищо нямаше значение за Александър. Той просто я наблюдаваше, стараейки се да не е съвсем очевидно. Имаше значение единствено фактът, че я желаеше и възнамеряваше да я има преди денят да приключи.

Погледна Кокианис — нервната му усмивка и неловкото мълчание издаваха колко е притеснен, задето е разкрит.

— Александър, това е Анна Константелос — обади се той най-после. — Анна, Александър Киракис.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

Мекият ласкав глас на жената напомняше твърде много котешко мъркане.

Александър се усмихна сърдечно.

— Уверявам ви, че удоволствието е мое — отвърна той.

Или съвсем скоро ще бъде, добави наум.

Тъкмо се питаше как да й съобщи насаме намеренията си и Кокианис сам му предостави възможността.

— Анна, налага се да звънна в офиса. Очаквам важно обаждане от един от моите хора в Лондон. Изчакай ме тук. Няма да се бавя.

— Разбира се, Фредерик — отвърна тя любезно. — Александър положително няма да възрази да ми прави компания, докато те няма.

Кокианис отмести нервен поглед от нея към Александър.

— Ей сега се връщам — обеща той.

— Не се притеснявай — обади се Анна. — Няма да си тръгна.

Кокианис се отдалечи и Александър тутакси подметна:

— Доста си сигурна в себе си.

— Не — отвърна тя простичко. — Сигурна съм в теб.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— О! И защо?

Тя се засмя.

— Откакто се появих, не откъсваш очи от мен. Опитваш се да го правиш незабелязано, но го долових. Е, и какво? Харесва ли ти онова, което виждаш?

— Ако отвърна положително, колко ще ми струва?

Изгледа го с престорено неодобрение.

— Майка ти никога ли не ти е казвала, че не се пита предварително за цената?

— Дори и да го е правила, баща ми пък ме е учил колко е важно да знам овреме за какво плащам и колко струва.

— Трябваше да се досетя — промърмори тя и се засмя гърлено.

— Искам да те видя.

— Къде и кога?

— При теб, днес следобед, след като се разделиш с Фредерик.

— Невъзможно. Имам друг ангажимент.

— Разкарай го. Ще бъда там в три.

Тя се поколеба за миг, но пое визитката му, върху която написа адреса си.

— Не идвай преди три — предупреди тя. — Няма да ми е лесно да убедя моя познат… да си тръгне. Нужно ми е време.

Александър се усмихна.

— Ще се справиш, не се съмнявам. — Видя приближаващия Кокианис. — Кажи му, че ми се е наложило да тръгна.

Излезе, без да погледне назад.

 

 

Анна Константелос живееше в нова висока сграда на „Патриарх Йоаким“, близо до площад „Колонаки“. Александър влезе във фоайето и погледна часовника си. Два и петдесет и шест. Докато изчакваше асансьора, се запита дали се е отървала от клиента си. Стигна до десетия етаж и откри апартамента й. Звънна. Тя не отвори веднага и той натисна бутона нетърпеливо. Най-после се появи и го пусна да влезе. Червената й копринена роба подсказваше, че отдолу е гола.

— Точен си — отбеляза тя. — Прекалено точен.

Той само я изгледа.

— Приятелят ми — бъбреше тя, докато прекосяваше боса стаята към бара — не бе склонен да си тръгне. Жена му е извън града за две седмици и той очакваше да прекарва по-голямата част от свободното си време с мен.

— Разочарованието му никак не ме засяга — отбеляза Александър с безразличие.

— Естествено — съгласи се Анна усмихната. — Той е шеф на една от най-големите брокерски къщи в Атина, но неговото богатство не е нищо в сравнение с твоето.

— Значи ли това, че имаш слабост към богати мъже?

— Разбира се — усмихна се тя. — Всичките ми любовници са богати. Само богат мъж може да си позволи да ме има.

— Ясно. — Изгледа я изпитателно. — Значи си скъпо удоволствие. Заслужаваш ли си парите?

— Любовниците ми смятат, че е така — отвърна Анна арогантно. Взе чаша. — Какво искаш?

— Теб.

Тя си наля узо.

— Доста си нетърпелив. Сигурен ли си, че няма да пийнеш с мен?

Той поклати глава.

— Не съм дошъл да пия.

— О, в това съм убедена — увери го Анна, приближи се и започна да разхлабва възела на вратовръзката му. — Но забравяш едно: още не сме уточнили цената.

— Колко? — попита той с равен тон.

— Зависи какво очакваш от мен — отвърна тя и отпи от питието си.

— Ясно. — Извади няколко едри банкноти от джоба и ги хвърли в краката й. — Това, предполагам, ще те задоволи.

Анна коленичи върху килима, събра банкнотите и бавно ги преброи.

— Доста пари са — отбеляза тя, вдигнала поглед към него.

— Искам да прекарам нощта тук. Ще се наложи да изляза по някое време, но ще се върна.

Тя кимна бавно.

— Доста пари са — повтори и приглади робата си. — Не си падаш по перверзии, нали?

— А ако е така?

Анна сви рамене.

— Ще получиш това, за което си платил. Но съм любопитна. Защо привлекателен мъж като теб плаща? Не се съмнявам, че можеш да имаш почти всяка жена, която пожелаеш.

— Не се налага да плащам, както правилно се досещаш, но в случая съм готов да направя изключение. Искам теб и съм свикнал да получавам каквото желая.

— Поне си откровен. Това е приятна промяна. Любовниците ми невинаги са млади и красиви.

Той развърза колана на робата й.

— Внимавай да не те накарам ти да ми платиш тогава.

Усмихна се и посегна към нея. Тя се засмя гърлено.

— Никой мъж не е чак толкова привлекателен за мен — увери го тя, докато ръцете й обхождаха тялото му.

Устните му се впиха настойчиво в нейните. Робата се смъкна от раменете й и падна на пода. Посегна и свали вратовръзката му.

— Да отидем в спалнята — прошепна тя, разкопчавайки колана му.

— Съблечи ме докрай, Анна — промълви той и я притисна към себе си.

— В спалнята.

— Тук и сега.

Анна покорно посегна и свали сакото от раменете му, след което се захвана да разкопчава ризата. Прокара пръсти по гърдите му и нежно докосна с език зърната. Разкопча панталона му и откри, че вече е възбуден и готов. Започна да гали члена му и усещаше как възбудата му нараства.

— Да отидем в спалнята сега — прошепна тя.

Той стисна лицето й с длани и грубо я целуна. После обхвана с ръце гърдите й и ги стисна. Тя рязко се отдръпна и пое към спалнята.

— Сега, Александър — промълви дрезгаво. — Вземи ме сега.

Той свали останалите по него дрехи и я последва. Поради спуснатите тежки завеси стаята тънеше в пълен мрак. Бутна я на леглото и легна отгоре й. Проникна в нея с такава настойчивост, че тя извика от болка.

— Ей, любовнико, предпочиташ грубата игра, така ли? — простена след повторното му проникване.

Започна да се гъне под него, а той я нападаше с непонятна и за самия себе си сила. Облада я бързо и стигна до взривяващ оргазъм, после се претърколи, легна до нея и се вторачи в тавана. Анна се обърна и го погледна. Нещо й подсказваше, че желанието му към нея е по-сложно от задоволяване на физически потребности. Приличаше й на човек, обсебен от нещо. Какво ли всъщност искаше той?

 

 

В осем и половина Константин Киракис все още продължаваше да чака Александър в офиса си. Беше бесен. Синът му знаеше колко ненавижда закъсненията. Трябваше да е тук преди час. Къде, по дяволите, беше? Или по-точно — с кого? Когато Александър, обикновено съвършено точен, закъсняваше за среща или светско събитие, причината неизменно беше жена. Синът му бе като сексуален магнит — привличаше жени от всякаква възраст и тип. Киракис се надяваше Александър да прояви достатъчно здрав разум и да не забърква скандал като онзи, с който едва се размина с Мариан Хауптман в Швейцария. Вероятно, разсъждаваше Киракис в момента, е добре, че Александър никога не се е влюбвал. Страстите му бяха силни, обикновено по-силни от здравия разум. Лесно би загубил ума си по жена, ако някога се влюби.

Киракис стоеше до прозореца и се взираше невиждащо в Акропола в далечината. Колкото и да му се искаше да разпита Александър къде е бил, ако все пак благоволи да се появи, съзнаваше, че не бива. През седмиците, последвали смъртта на Мелина, и двамата положиха неимоверни усилия да запълнят пропастта, разделяща ги от толкова години. Киракис обеща да не се меси в личните дела на Александър, а синът му от своя страна се закле да не се забърква в скандали с жени. Киракис съзнаваше, че ще загуби доверието на сина си, ако прояви любопитство.

В този момент вратата се отвори и Александър влезе с огромен плик за дрехи.

— Съжалявам, че те накарах да ме чакаш, татко — извини се той. — След като се разделихме следобед, си дадох сметка, че ще ми трябва подходящо облекло за клуба „Еленики Лесхи“. И понеже пристигнах без багаж, се наложи да пообиколя магазините. — Замълча за момент. — Ще си взема душ, но няма да се бавя.

Киракис кимна.

— Действай. — Гневът му се бе изпарил. — Най-добре е да останем да спим в Атина тази вечер. Стана късно.

Александър се усмихна.

— И аз възнамерявах да направим същото, татко — увери го той и влезе в банята.

 

 

Константин Киракис тръгна за Кейптаун на следващия ден. Макар да го придружи до летището, Александър реши да не съобщава на баща си за хрумването си да не се завръща веднага в Ню Йорк — той щеше да му задава въпроси, на които все още нямаше отговори. Как да признае, че Анна Константелос е причината да се откаже да замине? Защо да поставя на изпитание наскоро установилата се близост заради жена, с която току-що се е запознал и с която едва ли ще има нещо повече от страстни срещи до напускането на Гърция. На този етап бе сигурен само в едно: след като прекара нощта с нея, вече не бързаше да замине. Анна запълни празнина в живота му, която той признаваше единствено пред себе си.

След смъртта на майка си Александър чувстваше дълбока, завладяваща самота. Изпитваше потребност да протегне ръка към някого — който и да е — за утеха. За него сексът представляваше клапан за емоционално освобождаване; единствената форма на близост, която успяваше да постигне. Анна Константелос се появи в живота му точно в подходящия момент, готова да се погрижи за тази близост.

 

 

Александър остана в Атина още седмица и по-голямата част от времето прекара в леглото с Анна. Сексът им бе вълнуващ и непринуден, защото тя му позволяваше да прави каквото иска с нея. За Александър нямаше значение, че помежду им липсва емоционална обвързаност; нещо повече — плащаше, за да прави секс с нея. Не го интересуваше какво представлява тя или какво желае от него. Искаше единствено удоволствието, което му доставяше в леглото; бягството, макар и временно, от самотата му. Докато лежеше в тъмнината и разсъждаваше, осъзна, че не е готов да се откаже от нея. Поне не засега. Не бе склонен да се върне в Ню Йорк сам. Представа нямаше колко време ще мине, преди да престане да изпитва потребност от нея. Искаше да я задържи при себе си, докато трае усещането.

На зазоряване намери разрешение на въпроса. Ярка сутрешна светлина нахлуваше през прозорците на спалнята и очертаваше пътека по синия килим върху набързо захвърлените дрехи на Александър. Копринената роба на Анна бе като купчинка до бялото легло. Александър лежеше по гръб, със събрани на тила ръце, и се взираше напред, без всъщност да вижда каквото и да било. Анна спеше спокойно до него, а бледосините сатенени чаршафи я покриваха до кръста. Тъмната й коса бе разпиляна по възглавницата като ветрило.

Александър се извърна да я погледне — лежеше по гръб, с щръкнали твърди големи гърди, които леко се спускаха и надигаха. Пресегна се и докосна едно от зърната и то се втвърди. Сведе глава и го пое между устните си. Когато започна да го смуче, Анна отвори очи и го погледна.

— Никога ли не се изморяваш? — попита тя.

Той се отдръпна рязко.

— А, значи си будна? — отбеляза с многозначителна усмивка.

— Кой може да спи, когато правиш така? — отвърна тя и притегли чаршафа над гърдите си.

Ръката му се плъзна под чаршафа и я погали.

— Кажи, Анна, завинаги ли възнамеряваш да останеш в Гърция? Мислила ли си да напуснеш страната при възможност?

Тя се повдигна на лакът и го погали по гърдите с пръсти.

— Никога не съм пропускала да се възползвам от някоя възможност, ако ми се удаде. Предложение ли ми правиш?

— Мисля си да те взема в Ню Йорк — отвърна той, като я притегли по-близо. — Представлява ли интерес за теб?

— Може би — отвърна тя. — И какво точно ще спечеля, ако дойда с теб? В края на краищата, ако напусна Гърция, ще се наложи да се разделя с доста неща — апартамента си, многобройните щедри любовници…

— Ще станеш моя метреса — прекъсна я той, а ръцете му отново започнаха да изследват плътта й. — Ще разполагаш с луксозен апартамент в Манхатън, немалко пари за харчене и подаръци от време на време.

— Какви подаръци?

— Кожи, бижута…

— И при теб ли ще живея?

Александър поклати глава.

— Не. Ще бъдем в отделни жилища. Ще идвам всеки ден… Понякога следобед, понякога нощем. Ще се потопим в нощния живот на Ню Йорк. Искам те на мое разположение винаги, но когато отсъствам от града, времето си е твое.

— А други мъже? — поиска да узнае тя. — Привикнала съм на разнообразие.

Той отново поклати глава.

— Изключено. Налага се да се задоволиш единствено с мен, но ти гарантирам, че ще ти стигам.

Тя се усмихна.

— Звучи прекалено хубаво, за да откажа.

— Тогава ти предлагам да приемеш.

Александър отметна чаршафите, претърколи я по гръб и си помисли, че тя е точно онова, което му трябва, за да го откъсне от скръбта по майка му. Макар Анна още да не му бе дала отговор, той ни най-малко не се съмняваше какъв ще бъде.

 

 

Ню Йорк, септември 1980 година

В офиса в Олимпик тауър Александър седеше зад бюрото и преглеждаше получените същата сутрин доклади. От хората му в Сингапур относно нефтените проучвания, които корпорацията извършваше там. Цифрите бяха обнадеждаващи, не — направо отлични. Находищата в морето сега даваха по 875 000 барела на ден. Превърнато в долари — той се наведе напред и натисна няколко бутона на големия калкулатор върху бюрото, — това представляваше впечатляваща сума дори по неговите стандарти. Усмихна се. Баща му щеше да е доволен.

— Господин Киракис?

Думите на секретарката прекъснаха мислите му. Вдигна рязко глава. Тя стоеше на прага с бележник и молив в ръка.

— Да? — промълви той.

— Резервацията ви за хотел „Бевърли Уилшър“ за мача по поло следващата седмица е потвърдена, а конете ви са пристигнали в Ел Ей тази сутрин — осведоми го тя. — Необходимо ли е нещо друго?

Той поклати глава.

— Не, Стейси, благодаря.

Тя излезе, а Александър се облегна на стола и несъзнателно забарабани с молив по бюрото. Лос Анджелис… Защо не се обади на Мередит Кортни? В края на краищата нищо не се разбраха за интервюто, докато тя бе в Ню Йорк. Усмихна се. Странно защо тя присъстваше в съзнанието му. Дори сега, с опитна жена като Анна да се грижи за потребностите му в леглото, не успяваше да прогони Мередит от мислите си. Защо?

Обади се на Стейси и й нареди да открие Мередит в телевизията в Лос Анджелис. Десет минути по-късно тя го потърси по интеркома.

— Госпожица Кортни е на втора линия, сър.

— Благодаря, Стейси. — Вдигна слушалката и натисна светещия бутон. — Мередит, как си? — поздрави той весело.

— Заета — отвърна тя. Дочу шумолене на хартия в другия край. — Обаждането ти какво е: светско или делово?

— Светско.

— В такъв случай ще се наложи да си кратък — обяви тя. — Наистина съм заета.

— Всъщност е и двете — призна той, твърдо решил да привлече вниманието й. — Хрумна ми, че ако все още държиш на онова интервю, може да си уговорим среща. Ще играя в мач по поло в Ел Ей следващия уикенд…

— Съжалявам, но не отразявам спортни събития — прекъсна го тя.

— Искаш ли проклетото интервю или не? — попита той раздразнено. — Напоследък не отскачам често до Западния бряг.

В другия край на линията настъпи дълга пауза.

— Дай ми подробностите — обади се тя накрая. — Ще се видим на мача.

 

 

— Не разбирам защо се сърдиш — сподели Мередит, сгушена на дивана с няколко листа хартия в скута. — Става въпрос за интервю. Правила съм стотици такива.

— Но не и с Александър Киракис.

Ник стоеше до прозореца и се взираше разсеяно в океана.

— Никой не е правил стотици интервюта с Александър Киракис — обърна му внимание тя. — Той почти винаги отказва. Бяга от журналистите като от чума.

Ник се извърна да я погледне, изражението му бе гневно.

— Очевидно теб не те смята за заразна.

Мередит му се ядоса, че се държи като ревнив съпруг, и на себе си — че търпи тирадата му.

— Правиш голям въпрос от нищо — сряза го тя. Захвърли листата на дивана, изправи се и тръгна към стълбището. Не възнамеряваше да спори с него. — Срещнах се с Александър Киракис миналото лято, когато баща му даде пресконференция тук, в Бевърли Хилс, и…

— И в Ню Йорк — напомни Ник намусено.

Тя застина на място и се извърна да го погледне.

— Ти си знаел за това?

— Знаех още преди да се върнеш в Ел Ей — подхвърли той през стиснати устни. — Двама души от студиото са били в „Залата на дъгите“ вечерта, когато Киракис те е опипвал по дансинга. Когато се върнаха, нямаха търпение да го споделят.

— Я почакай малко! — викна Мередит, вбесена от намека му. — Не ме е опипвал, както ти се изразяваш. Танцувахме…

— И ръцете му са те обхождали цялата — настоя Ник и й наля питие.

Мередит се поколеба за миг.

— Защо не си го споменавал досега?

— Надявах се сама да ми го кажеш. Очаквах да споделиш с мен, че не става въпрос за нещо сериозно, да се посмеем заедно на случилото се и с това да се приключи.

— Разбира се, че не става въпрос за нещо сериозно — възмути се Мередит и решително се качи по стълбите към спалнята, където затръшна вратата зад себе си.

 

 

Секундите се отмерваха върху огромното табло в Конния център на Лос Анджелис. Зрителите, изправени на крака, насърчаваха с викове смела атака към вратата. Александър Киракис, яхнал едър дорест кон, водеше нападението. Беше облечен в синьо и бяло — цветовете на отбора на Киракис. Като замахна с пръчката за поло, той силно удари топката — противниковият играч не успя да го парира. Топката се търкулна по земята и спря няколко метра по-напред. Последвалият силен удар я вкара във вратата. Зрителите заръкопляскаха, а резултатът върху таблото се промени.

Мередит се облегна на перилата, увлечена от сцената, макар да не знаеше нищо за полото. Не е задължително човек да е експерт, реши тя, за да се захласне по играта и да долови мощта и пълния контрол, с който Александър Киракис доминира на полето; да прозре инстинкта и интелигентността, които му помагаха да действа светкавично, често на ръба на опасността. Елегантен е в действията си, помисли си тя заинтригувано.

— Може да язди магаре и пак ще вкара осем-девет гола — изкоментира операторът, сякаш прочел мислите й. — Безспорен експерт, играч за колектив и атлет, без да споменавам факта, че притежава някои от най-добрите коне в играта днес.

— Кой? — попита Мередит все така загледана в полето.

— Александър Киракис — отвърна Брайън и нагласи оборудването си. — Смятат го за един от най-добрите играчи в модерното поло. Доста е странно, като се има предвид, че за него бизнесът винаги е на първо място.

— Защо да е странно?

— Ами най-добрите играчи на света — Гонзало Пиърс, Антонио Херера, Хауърд Хипуд — са хора, които изцяло са се посветили на играта. Ядат, спят и дишат, като непрекъснато мислят единствено за поло. Киракис се проявява само от време на време — обясни Брайън. — Но е такъв добър атлет, че поддържа реномето си на ас в спорта въпреки невъзможността да играе редовно.

Мередит се усмихна.

— От къде знаеш толкова много за играта? — полюбопитства тя.

— Играх я в Йейл. Бях доста добър, нищо че сам се хваля.

Изблик от аплодисменти оповести края на мача. Мередит инструктира Брайън да заснеме Александър Киракис в близък план, докато поема трофея.

— Хайде — подкани го тя, запътила се към изхода. — Искам да получа коментари от някои играчи.

— Дадено, шефке — съгласи се Брайън весело.

Мередит зае позиция до входа, от където всеки играч щеше да мине при напускането на терена. Забеляза колко изтощени са мъжете — видимо копнееха да се оттеглят, но същевременно проявяваха изненадваща готовност да обсъдят мача пред камерата. Александър Киракис напусна полето последен и при изхода подаде юздите на един коняр. Съзрял Мередит, той се усмихна приветливо и свали каската си.

— Мередит Кортни — произнесе той с тон на прелъстител и тръгна към нея с атлетична лекота и притворно нехайство на същински хищник. — Радвам се да те видя отново.

— Поздравления за победата! — откликна тя, пристъпвайки напред, като се направи, че не чува последните му думи. — От мястото където гледах, определено не изглеждаше лесно.

Усмивката му бе обезоръжаваща.

— Никоя победа не е лесна — увери я той. — Но такъв вид игра ми допада най-много. Истинско предизвикателство. Няма нищо по-вълнуващо от съревнование между първокласни съперници.

Мередит си припомни наум някои от коментарите на другите играчи относно стила и начина му на игра: светкавичен… преценяващ… индивидуалист… Но същевременно изпитваше усещането, че думите му за насладата от предизвикателството, приемането на агресията в играта като вълнуваща всъщност нямат нищо общо с полото. Начинът, по който я наблюдаваше, без дори да опита да прикрие възхищението си, я накара да се замисли за последната им среща в Ню Йорк.

— Бих искала да ти задам някои въпроси пред камерата — обяви тя с ясен глас, който не издаваше неудобството, причинено от втренчения му поглед.

Александър погледна камерата, сякаш е необходимо зло. После отново погледна Мередит и кимна. Тя го попита за мнението му относно изхода на играта и някои от играчите; той отговаряше с лекота, без да обръща внимание на оператора. Когато камерата спря да се върти, Брайън събра кабелите и жиците и каза на Мередит:

— Ще се видим при колата.

Тя кимна.

— Идвам след секунди.

Понечи да го последва, но Александър я хвана за ръката.

— Според мен останаха някои неуредени неща помежду ни — напомни той, забелязал изненадания израз на лицето й.

— Интервюто — предположи тя, изтегляйки ръка.

— И то.

— Не се сещам за нищо друго.

— Вечеряй с мен тази вечер.

Тя го погледна.

— Май никога не се предаваш.

— Никога — потвърди той. — Хайде, Мередит, отговори ми.

Тя само поклати глава.

— Не мога.

— Значи режисьорът ревнува — констатира той и се ухили. — Винаги ли възразява да се срещаш с евентуални обекти за интервю?

В тона му се долавяше известен присмех.

— Не… Не, разбира се, когато е по работа — отвърна тя. — Но и двамата сме наясно, че ти няма да се примириш нещата да останат такива.

Той се облегна небрежно на стената, скръсти ръце на гърдите и я изгледа изпитателно.

— Различните хора имат различни мнения за мен — подхвана той все така усмихнат — и не всичките са ласкави. Но съм честен по отношение на желанията си и не го крия.

Мередит се огледа — молеше се да няма някой, който познава нея или Ник.

— Както и никога не приемаш отрицателен отговор — промълви тя едва чуто.

В черните му очи се появиха злоради пламъчета.

— Като не искаш да вечеряш с мен, защо не пийнем едно по-късно и да обсъдим интервюто? Отседнал съм в „Уилшър“.

— Вече ти казах, че не мога. Не и тази вечер.

— Искаш ли да вземеш интервюто, Мередит? — настойчиво попита той.

— Искам го — призна тя, — но само толкова. Ако си склонен да приемеш нещата така и да обсъдим деловата част, ще се срещна с теб утре на обяд в „Ла белла фонтана“.

Той поклати глава.

— Опасявам се, че е невъзможно. Заминавам за Ню Йорк сутринта. Много жалко, че не успяваме да постигнем някакво споразумение. Ти искаш интервюто, но аз пък искам теб.

Тя го погледна, изумена от прямотата му.

— Съжалявам.

Тръгна си, без да погледне назад.

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, за пореден път Александър се смая от въздействието на тази жена върху него. Бе имал някои от най-красивите жени на света, които не само бяха склонни, но и копнееха да споделят леглото му. Анна го чакаше в Ню Йорк. Анна с изключително вещите си ръце, устни и опияняващо тяло. Анна, чийто еротичен опит задоволяваше и най-необичайните му желания. А той постоянно мислеше единствено за Мередит Кортни — златокосата, синеока и темпераментна Мередит, която сякаш никак не се интересуваше от него. Мередит, която дори не бе негов тип и не бе тъмна и знойна като другите му жени. Мередит, която го омайваше повече от всяка друга. Какво я правеше така специална и го караше да я желае все повече и повече? Може би твърдият й отказ да му се предаде го привличаше така, както никога не му се беше случвало. Изкушаваше се да отложи завръщането си в Ню Йорк, да остане в Калифорния и да обядват заедно. Това ще е начало, мина му през ума. Заслужава си да й даде проклетото интервю, ако това би означавало, че тя най-накрая ще му принадлежи, пък било то и за една нощ. Но Александър съзнаваше, че е изключено. Баща му пристигаше от Атина същата вечер, а за утре следобед бе насрочено събрание на борда на директорите. Последното нещо, което му бе необходимо в момента, бе да разсърди стария пират и да пропусне събранието заради опита да съблазни жена, която неизменно му отказва. Не. Ще се наложи Мередит да почака. Засега.

Следващия път, помисли си той и потъна в тълпата. Непременно следващия път.