Норма Бейшър
Игра на богове (8)

Глава 7

Ню Йорк, април 1980 година

— Вероятно мнозина от присъстващите са наясно, че далеч не за първи път сме изправени пред важно решение от подобно естество, което има огромно значение за бъдещето на корпорацията като цяло. — Александър седеше начело на масата в съвещателната зала и говореше пред шефове на висшите ешелони в „Киракис корпорейшън“. — Бяхме заедно с мнозина от вас, когато през 1973 поех управлението на дейността ни в Северна Америка и всеки ще си спомни колко необичайно високо потребление на петрол предизвика световната инфлация по онова време. Като пряк резултат от увеличената търговия, танкерите на „Атина Маритайм“ станаха твърде търсени. Тогава един курс на наш британски танкер — който обичайно струваше около два и половина милиона долара по маршрута от Персийския залив край нос Кап — скочи на шеметната цена от осем милиона. — Обърна се към Джордж Прескот, седнал вдясно от него. — Каква бе чистата ни печалба през онази година, Джордж?

— Дванадесет милиарда — отвърна Джордж.

Александър кимна.

— Дванадесет милиарда — повтори той бавно, а тъмните му очи наблюдаваха групата в очакване на реакция. — Беше почти двойно повече, струва ми се, от печалбата ни предходната година, нали?

Джордж кимна. Александър се усмихна.

— Много от другите компании, занимаващи се с корабен превоз на стоки, направиха подобни удари на пазара, но вложиха приходите в разширяване на флотилиите си — припомни той. — Нашите съветници — предполага се, че са експерти в тази сфера, — предложиха да последваме примера им, но вместо това ние решихме да вложим парите си директно в петрол. Баща ми имаше предчувствие, че бумът с транспорта ще се окаже еднократен щастлив удар. Както помните, оказа се прав. Същата година ембаргото върху арабския петрол доведе до една от най-сериозните икономически депресии, сполетявали света от 30-те години насам. Транспортните компании, инвестирали в разширение на флотилиите си, започнаха да губят катастрофално. За много от тях последствията се оказаха пагубни. Ние имахме късмет и нашите загуби бяха минимални, но само благодарение на далновидността на баща ми да вложи пари в други пазари. — За миг се загледа замислено във впечатляващата панорама към деловата част на Манхатън. — Сега предлагам подобен ход, но невероятно по-голям по мащаб. Твърдо съм убеден, че бъдещето на „Киракис“ е в разширяването, в разнообразието на дейности: недвижими имоти, електроника, фармацевтика, комуникации… Разнообразие е ключовата дума, господа. Ключ не само за оцеляването, но и за превръщането на „Киракис“ в най-големия международен конгломерат в света. Имам усещането, че… — Млъкна, понеже секретарката му влезе и поиска да говори с него. Извърна се към нея с гневен поглед. — Казах в никакъв случай да не ме безпокоят, нали?

— Да, сър, но току-що пристигна тази телеграма за вас. Мисля, че е най-добре да я прочетете… — подхвана тя плахо.

— Не можеше ли да изчака още час? — сряза я раздразнено.

Тя поклати глава.

— Спешно е.

Той замълча за миг, изгледа я гневно, но й направи знак да се приближи.

— Дано наистина е важно — изсумтя, поемайки телеграмата.

— Важно е — с тих тон го увери тя.

Докато четеше, изражението му стана тревожно.

— Кога пристигна? — почти шепнешком попита той.

— Преди пет минути.

Той пое дълбоко въздух.

— Обади се да докарат колата. Свържи се с Удхил по телефона. Кажи му да чака на летище „Кенеди“. Да направи всичко необходимо, за да имаме разрешение за излитане щом пристигна. — Тя понечи да тръгне, но той я спря. — Искам в Атина да ме чака хеликоптер. И уреди благосклонно отношение на летище „Елиникон“. Нямам време за разправии с митница.

— Да, сър.

Той се обърна към висшите ръководители.

— Налага се да ме извините. Незабавно трябва да замина за Гърция.

Гледаха го смаяно как стремително излиза от съвещателната зала.

Джордж го догони в кабинета му, когато вече си обличаше палтото.

— Да не би да си загуби ума, Александър? — попита Джордж. — Председателят на „Донован асошиейтс“ ще пристигне днес следобед, за да се видите лично. Забрави ли?

— Нищо не съм забравил — сряза го Александър. — Просто ти ще се погрижиш за нещата в мое отсъствие.

— Не мога! — Джордж прокара пръсти през гъстата си руса коса. — По тази сделка работим вече шест месеца. Защо не отложиш пътуването за утре? Двадесет и четири часа едва ли са от толкова голямо значение…

Александър го погледна право в очите.

— Майка ми умира — изрече тихо.

Извърна се и бързо напусна кабинета, без да погледне назад.

 

 

Самолетът набираше скорост по пистата, за да излетя. Облегнал глава на седалката, Александър силно стисна очи. Все още му бе трудно да повярва, че това наистина се случва. Майка му умираше. В телеграмата баща му съобщаваше, че едва ли ще изкара нощта.

Струваше му се просто невероятно. Когато дойде по Коледа в Ню Йорк, тя изглеждаше чудесно; много по-добре, отколкото през предходните месеци. Наистина бе малко изморена, но беше обяснимо: седемдесет и една години не са лека възраст, а и отдавна имаше проблеми със сърцето. На фона на общото й състояние се справяше отлично и опроверга мрачните лекарски прогнози. Вероятно затова той и баща му се довериха на измамното чувство за сигурност.

Тя го бе повикала. Колко пъти го бе молила да се върне вкъщи, да прекарва повече време със семейството си, запита се той. А и колко пъти й обещаваше, че ще се прибере, но делови ангажименти го възпрепятстваха? И колко пъти отлагаше пътуването, защо бе в обятията на страстта с поредното си любовно завоевание?

Толкова често я бе подвеждал; не биваше да допусне това сега. В никакъв случай.

В този момент пилотът излезе от кабината — бе включил автопилота. Александър вдигна поглед.

— Кога ще кацнем в Атина? — попита той.

Удхил пристъпи напред.

— Чакат ни в един и петнадесет сутринта атинско време. — Седна срещу Александър. — Дотук имаме страхотен късмет. Нямах никакви проблеми да получа незабавно разрешение за излитане от „Кенеди“. Просто не ми се вярваше. Метеорологичните условия са отлични и не очаквам никакви изненади.

— Разбирам — промърмори Александър разсеяно.

— Всичко е по мед и масло — продължи Удхил.

— А след като се приземим? — поинтересува се Александър. — Всичко ли е уредено?

— Всичко е уредено — увери го пилотът. — Някой от командната кула ще ви посрещне на летището. Ще минете леко през всички митнически формалности. Вече ви чака хеликоптер до острова.

Александър кимна.

— Значи не би трябвало да има никакво закъснение.

— Не вярвам. — Удхил се изправи. — Желаете ли да се погрижа за нещо друго?

Александър не отвърна. Взираше се през прозореца към Атлантическия океан. Пилотът беше убеден, че мислите на работодателя му са на хиляди километри далеч.

— Нещо друго, сър? — попита той отново.

Александър извърна рязко глава.

— Какво? О, не… Това е всичко.

Удхил кимна.

— Да, сър.

После тръгна към пилотската кабина.

— Удхил?

Пилотът се извърна.

— Да, сър?

— Май забравих да ти благодаря — обади се Александър тихо. — Трогнат съм от всичко, което си свършил.

Удхил се усмихна.

— Просто си гледам работата, сър.

Александър не отвърна. Дори не забеляза, че Удхил се е върнал в пилотската кабина. Мислите му витаеха в друго време, на друго място.

 

 

През прозореца на самолета видя осветените руини на Пантеона на върха на Акропола. Самолетът започна да се снижава към летище „Елиникон“ и той се възхити от гледката, така впечатляваща от въздуха. Приземиха се. Отново се запита дали ще пристигне навреме, или вече е закъснял.

Представител на летището посрещна Александър, за да го преведе през митницата.

— Чакат ви много репортери, господин Киракис — съобщи той задъхано, докато крачеха по пистата. — Ще се наложи да ви преведа през друг изход.

— И как са разбрали? — попита Александър троснато.

— Нямам представа, сър — бързо и почти виновно отвърна мъжът. — Строго ограничен брой наши служители знаеха за часа на пристигането ви, а и те бяха информирани само защото се налагаше. Бях напълно уверен, че ще избегнем това.

— Надявах се. — В тона на Александър се долавяше презрение. — Очевидно на някой от доверените ви лица не бива да се разчита да си държи езика зад зъбите.

Влязоха в основния терминал и тръгнаха през препълнената с хора зала, внимателно наблюдавана от трима охранители. Ниският оплешивяващ мъж трудно догонваше широките бързи крачки на Александър. Молеше се от тук нататък всичко да е наред. Знаеше колко силно Александър Киракис ненавижда да чака, каквато и да е причината. В момента най-много от всичко на света желаеше да преведе Киракис през митницата и да го качи на очакващия го хеликоптер възможно по-бързо.

Вече ядосан, Александър дори не се опитваше да прикрие недоволството си. Изчака с мълчаливо нетърпение старателният митнически служител да подпечата паспорта и да му го върне. Фредерик Казомидес, старши вицепрезидент на европейското подразделение на „Киракис корпорейшън“, го посрещна след митницата и го съпроводи до хеликоптера, готов за излитане в друга част на летището.

— Съжалявам за състоянието на госпожа Киракис — подхвана Казомидес, докато крачеха бързо по пистата. — Трудно е да се намерят думи, с които човек да изрази…

— Не се притеснявай. Разбирам — прекъсна го Александър тихо. — Знаеш ли какво е състоянието й в момента?

Казомидес сви безпомощно рамене.

— Не мога да кажа. От няколко часа не съм разговарял с баща ви. Той спомена, че положението е доста сериозно и е само въпрос на време… — Забеляза измъченото изражение на Александър. — Уверявам ви, че искрено съжалявам.

Александър кимна, но остана безмълвен. В този момент всички думи му се струваха безсмислени.

Пилотът на хеликоптера ги забеляза и включи двигателите — показваше, че е готов да потегли веднага. Александър се обърна към Казомидес.

— Благодаря ти, Фредерик — рече той тихо.

Изтича по пистата, закрил лице с ръка, за да се предпази от светлините на прожекторите и силния вихър от въртящите се перки на хеликоптера. Влезе в машината и още веднъж погледна към Казомидес; после хеликоптерът се издигна във въздуха и пое рязко на юг към целта си.

 

 

На Александър му се стори, че полетът от Атина до частния остров на семейство Киракис — сравнително късо разстояние по въздух — продължава безкрайно. През цялото време остана смълчан — неуспешно се опитваше да си припомни кога за последен път си е бил у дома. Живееше в Ню Йорк от близо девет години, а през годините, докато учеше — в Бостън. Продължаваше да мисли за острова като за дом. Най-скъпите спомени от детството му бяха там. Именно онези години, даде си сметка сега сметка Александър, се оказаха най-спокойните през живота му.

Островът принадлежеше на семейството на майка му от времето на балканските войни. Представляваше част от зестрата й. Баща му се справил с тази неблагодатна земя, недокосвана години наред — беше я превърнал в рай. Имаше конюшни за конете, които Александър обожаваше, изкуствено сладководно езеро, резерват за дивеч, пристанище за яхтата им „Дионис“ и писта за кацане на малки самолети и хеликоптери. Вилата тънеше в цветя и зеленина, а из парка се виждаха безценни старинни скулптури и специално проектиран фонтан на прочут римски скулптор. Построена върху билото на най-високия хълм на острова, великолепната вила имаше четиридесет стаи — поддържаха ги двадесет и пет прислужници. Отвън приличаше на просторна испанска хасиенда, но интериорът напомняше кътче от Версай. Доказателствата за огромната любов на майка му към всичко френско е забелязваха навсякъде: от мебелировката — предимно френски антики — до картините на импресионистите по стените. Тъканите, покриващи стените, тапицерията, завесите, бяха в деликатни нюанси на синьо, зеленото и бежово. Покривките за маса и приборите бяха от най-добрите магазини в Париж. Прекрасният килим във фоайето и огромният кристален полилей в трапезарията в миналото са украсявали един от те на Лоара. Александър неволно се усмихна. Баща му често споменаваше, че макар и родена в Атина, майка му е французойка по сърце. На острова имаше и дванадесет бунгала за гости, ала и до ден-днешен Александър не разбираше защо баща му ги бе построил. Откакто се помнеше, на този остров не бяха допускани никакви посетители. Поддържаха се изключително строги мерки за сигурност. Киракис не криеше дълбоката си неприязън към всякаква намеса в ревниво пазеното уединение и се бе постарал да не се появяват нежелани натрапници. Усилията му имаха забележителен успех. Островът бе единственото място в света, където Александър винаги намираше спокойствие и папараците не можеха да го последват.

Подозираше, че маниакалният стремеж на баща му към пълна изолация е плод на яростта му срещу необузданата медийна атака след смъртта на Дамян. Братът на Александър, Дамян, бе починал трагично на петгодишна възраст — едва пет месеца преди раждането на самия Александър през 1948 година. Момченцето се оказало обременено със същите сърдечни проблеми, превърнали майка им в полуинвалид. Ала състоянието на Дамян се влошило поради усложнения по време на раждането. Макар че родителите му рядко говореха за трагедията, Александър съзнаваше, че те никога не са преставали да скърбят за отдавна изгубеното си дете. Узна цялата тъжна история още като съвсем малък, предимно от гувернантката си Хелена, пристигнала на острова след смъртта на Дамян. Тя бе една от най-изобретателните жени, които Александър познаваше — беше понаучила доста от историята на рода Киракис чрез прислужниците, които бяха почти част от семейството и работеха тук много преди тя да се появи. Александър знаеше, че родителите му са били предупредени почти от самото начало — шансът Дамян да оцелее след тригодишна възраст бил минимален. Знаеше също колко много пъти лекарите настоятелно съветвали Мелина Киракис да не допуска нова бременност и въпреки това тя зачевала пет пъти. При три от бременностите, децата не са имали шанс да оцелеят, но все пак бе родила двама сина. Александър открай време таеше едно подозрение: изключителната привързаност на майка му към него се дължеше на мисълта, че той ще остане единственото й дете. Никога не я разпитваше за Дамян — разбираше колко болезнени са спомените за нея, — но винаги слушаше с интерес, когато тя — макар и рядко — отваряше дума за брат му.

Смъртта на Дамян се бе отразила тежко на Мелина, но както Александър откри по-късно, баща му я бе понесъл още по-тежко. Подобно на повечето мъже, Константин Киракис копнееше за наследник, който да продължи името и да разшири империята му — затова бил покрусен от смъртта на първородния си син. Носеше се мълва, че известно време — през месеците преди раждането на Александър — за Константин Киракис светът, а дори и животът му, почти загубили смисъл. По онова време душата му била силно наранена от безочието на репортерите, надушили сензация в личната му трагедия. Те буквално били обсадили имението „Варкиза“ в континентална Гърция. За да предпази от стрес съпругата си, бременна вече в четвъртия месец, Киракис я отвел на острова и взел допълнителни мерки за сигурност. Организирал постоянен патрул от въоръжена охрана и разпоредил да предприемат всичко необходимо, за да попречат на репортерите да проникнат в частното му владение. Купил няколко специално обучени кучета пазачи и инсталирал във вилата най-съвършените за онова време алармени системи. Загрижен за Мелина и бъдещото им дете, решил да изчакат раждането на острова. И двамата така се влюбили в рая, който открили там, че повече не се върнали да живеят във „Варкиза“. Погребали Дамян в парка.

И съвсем скоро, помисли си Александър, майка му също ще бъде положена там.

Докато той се молеше да пристигне на острова навреме, Константин Киракис мълчаливо бдеше до леглото на съпругата си: държеше я за ръка и наблюдаваше как спи. Времето изтичаше. Как ще съумее да продължи да живее без нея, питаше се той. В приглушената светлина не виждаше дали диша. Протегна ръка и докосна гърдите й: изчакваше лекото им повдигане и отпускане да го увери, че тя все още е с него.

Мелина бавно отвори очи и се усмихна.

— Коста — промълви тя немощно, — не е необходимо да стоиш тук непрекъснато. Трябва да си починеш… Изглеждаш така уморен.

Той поклати глава, а очите му блестяха от появилите се в тях сълзи.

— Не се тревожи за мен, matia mou. Мисли повече за себе си, не се предавай — насърчи я той.

Усмивката й бе на човек, който е наясно.

— И двамата съзнаваме колко късно е вече за това — едва отрони тя. — Времето ми на земята изтича. Приеми този факт, както аз съм го приела.

— Не…

— Да, Коста. Всичко е наред. Вече не се страхувам от смъртта. Животът беше хубав, много хубав, но…

Гласът й изневери.

— Не, Мелина. Не бива да се предаваш — отсече той твърдо.

— Безсмислено е да се боря срещу неизбежното — възрази тя.

Той само поклати глава, защото не смееше да се довери на гласа си.

— Александър… тук ли е вече? — попита тя.

— На път е — отвърна Киракис, опитвайки да се справи с напиращите сълзи. — Скоро ще пристигне, предполагам.

— Добре. — Помълча малко. — Толкова искам да остана будна и да го дочакам.

— Не се бори със съня. Нужна ти е почивка, за да съхраниш силите си — промълви той нежно и приглади гъстите й руси коси назад.

— Трябва да видя Александър — настоя тя.

— Ще го видиш, разбира се — обеща Киракис. — Ще бъде тук, когато се събудиш…

— Ако се събудя — поправи го тя. — Не… Трябва да остана будна, докато той пристигне.

— Аз ще те събудя.

— Коста, сега искам да ми обещаеш нещо. — Гласът й потреперваше. — Помири се с Александър. Желая го не по-малко от теб. Така е… Но не съм убедена дали и двамата полагате истинско усилие — отбеляза тя. — И ти, и той сте упорити мъже. Склонни да оставиш глупавата си гордост настрана, ако искаш да възстановиш отношенията си с него. — Затвори за миг очи, дишаше трудно. — Моят Коста… Само ти си способен да ми помогнеш да напусна този свят в мир.

— Как? — изненада се той. — Готов съм да направя всичко…

— Поправи сторените грешки — едва прошепна тя. В очите й се четеше непоколебима настойчивост. — Сложи край на лъжите, на тайните. Помири се най-после. И с Александър, и със себе си.

Киракис се поколеба за миг. Обърна се към Перикъл Караманлис, който току-що бе влязъл в стаята, поклати глава и отново погледна към Мелина.

— Да, matia mou — промълви той нежно. — Права си. Време е да оставим миналото зад гърба си — веднъж завинаги.

Щом хеликоптерът кацна на моравата пред вилата, Александър отвори вратата и скочи, без да дочака пилотът да изключи двигателите. Хукна към главния вход. Хелена, сега вече икономка, го чакаше във фоайето.

— Слава богу, че пристигна, Александрос! — прошепна тя и го прегърна нежно. — Тя пита за теб.

— Страшно бързах да дойда. — Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището, където се появи Перикъл Караманлис, току-що излязъл от стаята на майка му.

— Тя още…

— Още е жива… но е почти накрая — увери го Хелена и избърса сълза от окото си. — Много е слаба. Животът й виси на косъм. Каза, че очаква единствено теб.

Александър кимна.

— Искам да я видя веднага — обяви той, докато лекарят слизаше по стълбите.

Караманлис поклати глава.

— Не сега — обяви той твърдо. — Тя спи и ще продължи да спи през следващите няколко часа.

Александър се втренчи в него ожесточено.

— Имаш ли представа от колко далеч идвам, за да я видя, преди да…

Млъкна. Нямаше сили да продължи. Думите заседнаха в гърлото му.

— Отлично си давам сметка какво разстояние си пропътувал — отвърна лекарят търпеливо, — но в момента, както обясних, тя спи. Няма да разбере, че си при нея.

— Въпреки това искам да я видя… Макар и за няколко минути — упорстваше Александър.

Лекарят се колебаеше.

— Добре — склони накрая. — Но наистина за няколко минути. И не се опитвай да я събудиш. Много е отпаднала. Единственото, което мога да направя за нея от тук нататък, е да я облекча донякъде. И не възнамерявам да се откажа.

Александър въздъхна дълбоко.

— Разбирам — промълви той. — Няма да остана дълго, но трябва да я видя.

Хелена го хвана за ръката точно когато тръгваше по стълбата.

— Баща ти те чака в библиотеката, Александрос.

Александър кимна.

— Кажи му, че ще отида при него веднага след като видя мама — помоли той.

— Добре. — Тя помълча. — Радвам се, че си дойде вкъщи. Само ми се ще причината, която те връща при нас, да беше друга.

— И на мен, Хелена…

Извърна се и с бавни, но решителни крачки тръгна нагоре по стълбите. Ясно съзнаваше, че колкото и да се бе подготвял за това, никога няма да бъде достатъчно твърд да приеме смъртта на майка си. Никога.

Влезе в спалнята. Медицинска сестра в бяла престилка следеше показанията на апаратите. Погледна Александър неодобрително.

— Не е редно да влизате тук. Тя е под въздействието на успокоително. Доктор Караманлис не би одобрил…

— Доктор Караманлис знае, че съм тук — увери я Александър. — Пропътувах голямо разстояние, за да дойда при майка си, и искам да прекарам няколко минути насаме с нея.

— Не смятам, че е редно…

На прага се появи Перикъл Караманлис.

— Всичко е наред, Пенелопа — обади се той. — Синът на госпожата няма да стои дълго. Нали, Александър?

Александър го изгледа убийствено.

Караманлис и сестрата излязоха. Александър взе стол и седна до леглото. Майка му спеше. Изглеждаше съвсем спокойна. Ако човек не знаеше, едва ли би повярвал, че е толкова близо до смъртта. Но когато се вгледа по-внимателно, забеляза колко блед, почти тебеширен е цветът на кожата й. Очевидно бе отслабнала извънредно много. Лицето й бе изпито, особено около очите, бузите й бяха хлътнали. Обикновено заоблените й скули сега стърчаха и й придаваха почти мъртвешки вид. Александър, който не помнеше дори като дете да е плакал, сега с мъка задържаше сълзите си. Взе ръката й. Беше студена. Студът на смъртта вече идва, помисли си той.

Мелина отвори очи и му се усмихна.

— Александър — прошепна тя, — страхувах се, че няма да пристигнеш навреме.

— Дойдох възможно най-бързо, мамо — увери я той тихо.

— Така се радвам, че си тук. Не можех да се примиря с мисълта да напусна този свят, без да те видя още веднъж, без да се сбогувам.

Александър премигна, за да възпре сълзите си.

— Моля те, мамо, не говори така… — започна той с разтреперан глас.

— Не ми остава много време на този свят, сине — изрече тя. — Приеми този факт, както аз вече го приех. Такава е Божията воля.

Мургавото му лице потъмня от гняв.

— Ако наистина има Бог, защо постъпва така? — разпали се той. — Защо допуска това да се случи?

— Всички неща се случват поради някаква причина, Александър — промълви тя немощно. — Не е наша работа да оспорваме Божията воля.

— Не… Не го приемам — отсече той напрегнато и поклати глава. — Съжалявам, мамо, но не споделям твоята вяра. Не и сега… Особено сега.

— Трябва да вярваш, Александър. Винаги пази вярата си — настоя тя. — Това ще те направи силен. Ще ти помогне да оцелееш, да продължаваш напред, независимо колко е труден животът ти понякога. Всичко се случва поради някаква причина, макар невинаги да сме в състояние да я разберем и да я усетим навреме.

Александър я погледна: беше така спокойна и непоклатима във вярата си, че го обзе горчивина, която не успя да скрие. Вяра… Как да повярва в Господ, който се готви да отнеме любимата му майка? Не си представяше, че ще остави живота си, съдбата си в ръцете на Всевишния, в чието съществуване винаги се бе съмнявал. Как е възможно майка му — а и който и да е друг — да очаква от него да вярва, особено сега, запита се той. Поклати глава колебливо.

— Ще опитам — обеща той. Беше готов да стори всичко, само и само да я направи щастлива. — Не гарантирам нищо, но заради теб ще опитам.

Мелина му се усмихна.

— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?

Постара се да отвърне на усмивката й.

— Много пъти, мамо.

— Винаги си бил силен. Сега разчитам на теб да се погрижиш за баща си, да му помогнеш да преодолее кризата. Няма да се справи сам.

Александър с усилие се усмихна.

— Татко е доста по-силен, отколкото смяташ — подхвърли той привидно ведро.

— Възможно е, но след толкова много години ще му е трудно да е отново сам — добави Мелина загрижено. — Ще има нужда от теб… повече от всякога.

Александър поклати глава.

— Не. Според мен аз съм последният човек, към кого то татко би се обърнал.

Мелина го изгледа изненадано — отначало не разбра какво точно й казва.

— А, говориш за заплахата му да те остави без наследство.

— Знаеш за това? — попита той смаяно.

Тя успя леко да се усмихне.

— Баща ти никога не е крил нищо от мен, макар понякога да се е опитвал.

— Знам, че си чула какво стана…

— Само отчасти. Младата жена е посегнала на живота си, защото е смятала, че я отблъскваш… Александър, невинаги съм одобрявала как се справяш с личните си дела, но избрах за мое правило никога да не ти преча.

— И никога не си го правила — увери я Александър. — Татко се намесваше достатъчно и заради двама ви.

— Баща ти е убеден, че е действал изцяло в твоя полза и в интерес на корпорацията — опита се да го оправдае Мелина. — Иска само в бъдеще да проявяваш повече разум. Винаги е възлагал огромни надежди на теб. Като единствен негов наследник си изправен пред отговорността да опазиш традицията.

— Традицията — повтори Александър бавно. — Доколкото си спомням, традицията винаги е била изключително важна и за теб.

— За мен е важно щастието ти — уточни тя. — Според моето усещане начинът на живот, който си избрал, не те прави щастлив.

— Явно ме познаваш прекалено добре — промърмори той.

— Повярвай на думите ми, Александър, защото познавам баща ти толкова добре, колкото самият той се познава, а вероятно и по-добре — продължи тя. — Беше ти сърдит… Направо бесен. Ако медиите бяха надушили за авантюрата ти с младата швейцарка, щяха да вдигнат ужасен шум.

Такава публичност ще се отрази зле както на корпорацията, така и лично на теб. Чувствал се е длъжен да предприеме нещо, за да ти покаже, че това не бива да се повтаря, но всъщност баща ти не би те оставил без наследство. Никога не е успявал да ти се сърди дълго. Просто така се държи: изригва като вулкан, освобождава се от гнева си и му минава бързо. Винаги е бил такъв. Ще видиш.

— Не съм толкова убеден — отвърна той и поклати глава. — Нямаше те там, мамо. Не го видя. Аз за пръв път го видях такъв.

— А ти не беше тук, когато получи съобщението от неговите хора в Женева. Направо го изби на физическо насилие. Горката Хелена, уплаши се, че в библиотеката вилнее унищожителен ураган. Но както вече ти казах — изпуска парата и всичко приключва.

— Дано да си права — промълви Александър. — Не ми е приятно отношенията ми с татко да са така обтегнати.

— Александър… — Протегна ръка и го погали по бузата. — Искам да запомниш завинаги — а в бъдеще може да дойде време, когато ще изпиташ съмнения, — че винаги съм те обичала повече от живота си. Никога не бих направила съзнателно нещо, с което да те нараня.

— Знам.

— Знаеш го сега, сине, но ако някой ден не си така сигурен в любовта ми към теб, в любовта на баща ти към теб, спомни си това, което ти казвам сега. Ние и двамата бихме умрели за теб.

— Знам, мамо — увери я той.

Майка му очевидно бе разстроена.

— Запомни: ти си чудото, за което винаги съм се молила, Алекси. Ти беше идеалното здраво дете, каквото лекарите твърдяха, че никога няма да имам. Ти изпълни живота ми със смисъл в момент, когато почти се бях отказала.

Караманлис се появи на прага.

— Александър, време е да излезеш — заяви той решително. — Майка ти се нуждае от почивка.

Александър го погледна и отново се обърна към Мелина.

— Трябва да вървя, мамо. Ще дойда пак по-късно.

Тя кимна.

— Не се бави много — помоли го с изненадващо отпаднал глас.

Той се наведе, целуна я нежно по бузата и излезе от спалнята.

 

 

Константин Киракис нервно се разхождаше из библиотеката. През последния час изпуши половин дузина от своите египетски цигари. Обичната му Мелина — неговата съпруга, най-добрата му приятелка — умираше и той с нищо не можеше да го предотврати. Никога през живота си не се бе чувствал толкова безпомощен. За този мъж, привикнал винаги да управлява, да контролира всяка ситуация, такова чувство бе непознато. Ужасно неприемливо беше просто да седи и да гледа как тя си отива със съзнанието, че смъртта й е неизбежна.

— Татко?

Сепнат, Киракис се обърна и видя Александър, застанал на прага. Приличаше на човек, преживял физическо насилие. Киракис махна на сина си да влезе. Александър затвори вратата, прекоси мълчаливо помещението и потъна в креслото до масивното бюро на баща си. Поклати тъжно глава, но остана смълчан.

— Видя ли вече майка си? — попита Киракис.

Александър кимна.

— Все още не вярвам, че това наистина се случва — отбеляза той. — Последния път, когато я видях — Господи, беше само преди няколко месеца, по Коледа! — изглеждаше толкова добре. Направо чудесно! Как е възможно?

Киракис поклати глава.

— И на мен ми е трудно да повярвам — призна той. — През последните няколко месеца, откакто се върнахме от Ню Йорк, тя се справяше отлично. По-добре, отколкото я бях виждал напоследък. — Облегна се в единия ъгъл на бюрото. — Но после, преди няколко дни… — Сви рамене. — Все още не съм напълно сигурен какво стана. Нито пък защо.

Александър вдигна поглед към него.

— Преди няколко дни? — попита той. — Това се е случило преди няколко дни? Защо изчака толкова, преди да ми се обадиш?

— Никой не смяташе, че има повод за тревога… първоначално. — Баща му угаси гневно цигарата. — Чувстваше се леко неразположена, това бе всичко. Виждал съм я, когато е била и по-зле, затова не се притесних. Оплакваше се, че е уморена повече от обикновено, но иначе изглеждаше добре. До тази сутрин, когато изпратих телеграмата, самият аз нямах представа колко е сериозен проблемът. Тогава повиках и Перикъл.

— Караманлис знае ли какво да прави? — попита Александър. — Не я е отписал, нали?

Погледна баща си въпросително. Киракис поклати глава.

— Не, Александър, не е възможно — отвърна той убедено. — Перикъл никога не би я отписал, както ти се изрази. Прави възможното според силите си да я задържи при нас.

— Мама е решила, че всичко е в ръцете на Бога — сподели Александър, припомнил си разговора с нея.

Киракис се усмихна тъжно.

— О, да — въздъхна дълбоко той. — Вярата на майка ти винаги е била силна. Непоклатима. Цял живот ми е било трудно да споделям вярата й.

Александър поклати глава, за да изрази мълчаливо колко добре го разбира.

— И за мен е трудно, особено сега — съгласи се той мрачно. — Но в този момент бих казал и направил всичко, за да е щастлива. Обещах й, че поне ще опитам. За нея това изглежда много важно.

Киракис кимна.

— И аз се чувствам точно така — сподели той. Замисли се какво обеща на Мелина точно преди да дойде Александър. Обещание, което нямаше представа дали ще изпълни въпреки дадената дума. — Готов съм да направя всичко, за да са спокойни последните й часове.

Известно време Александър остана мълчалив.

— Смятах, че съм подготвен за това — обади се той след време. — Откакто се помня, знам за болестта й и си въобразявах, че съм готов за деня…

Поклати глава, неспособен да продължи.

— И аз — призна Киракис тъжно.

Александър се облегна и здраво стисна клепачи. Чувстваше се изтощен. Едва сега усети ефекта от часовата разлика, комбиниран с емоционалния стрес. Опасяваше се, че всеки момент ще се срине. Киракис го изгледа изпитателно и за пръв път си даде сметка как се отразяват на сина му разликата във времето и пропътуваното разстояние — и физически, и психически.

— Отдалече идваш, Александър — отбеляза той тихо. — Защо не се опиташ да поспиш?

Синът решително тръсна глава.

— Изтощен съм, но няма да спя — отвърна той. — Не сега.

— Знам какво изпитваш. — Александър не бе го чувал от години да му говори с такова разбиране. — Но сега сме безсилни да направим каквото и да било за майка ти. Остава ни само да чакаме… и да се надяваме. Тя спи. Няма да се събуди до сутринта, предполагам.

— Възможно е въобще да не се събуди — отбеляза Александър мрачно. — Не, татко, ще си наложа да остана буден. Необходимо е. Трябва да съм тук, ако тя ме повика.

— Но ти вече си тук — напомни му Киракис. — Ще те събудя, ако… нещо стане.

Александър го погледна.

— А ти, татко? Кога ще си починеш?

— Скоро. — Киракис се отдалечи от бюрото и през френските прозорци погледна към парка. — Хеликоптерът е още тук.

— Казах на пилота да изчака — обясни Александър. — От Ню Йорк тръгнах, без да си взема дори бельо. Ще го пратя в Атина да ми вземе някои неща.

Киракис кимна.

— Хелена ми каза, че си дошъл без никакъв багаж.

— Нямах време. Тръгнах незабавно, щом получих телеграмата ти. — Александър помълча и успя да се усмихне леко. — Виждам, че Хелена все още е непоклатимият основен източник на всякаква информация тук.

— Старите навици трудно се преодоляват, нали? — След кратка пауза Киракис добави: — Положително никой не е отварял дрешниците ти, но ако желаеш друго…

Продължи да говори за обикновени неща, безцелно и без да разсъждава, защото се опасяваше, че ако спре, ако настъпи тишина, ще се замисли и сълзите отново ще избият.

— В самолета на път за Атина, а и по-късно в хеликоптера — подхвана Александър, — си мислих за всички приятни мигове, прекарани тук, за щастливите ми спомени. Най-спокойните дни от живота ми са свързани с острова.

Киракис се усмихна — и той се върна назад в годините:

— И аз се сещам за по-щастливи времена. Когато беше дете, човек трудно успяваше да те контролира. Двете жени, които те обожаваха, постоянно се застъпваха за теб. Помня как майка ти и Хелена винаги съумяваха да ме спрат да ти налагам строги наказания. Още не съм сигурен коя от двете има по-голяма вина за глезенето ти.

— Определено знаеха как да угаждат на едно дете, нали? — съгласи се Александър и се усмихна.

Киракис се засмя за пръв път, откакто Александър пристигна.

— Помня, когато счупи античната ваза, дето я бях купил за майка ти в Рим. Не се съмнявах, че е било случайно, и нямах никакво намерение да те наказвам, но майка ти не искаше да допусне никакъв риск. Настояваше, че тя я е счупила. Готова бе да направи всичко, за да не те накажа.

— Май си прав. — За миг Александър се загледа в лицето на баща си и си даде сметка, че за пръв път от много години двамата са заедно, без да се хващат гуша за гуша; за пръв път, откакто напусна острова, за да заживее в Щатите, седяха един до друг, отдадени на спомени. До този момент Александър не бе съзнавал колко много му липсва това. — Мама никога не е била моят истински възпитател — завърши той, припомняйки си неизчерпаемото й търпение към него.

Киракис поклати глава.

— Не, не беше. — Разплака се и този път остави сълзите да текат свободно. Не се притесняваше да плаче в присъствието на сина си. — Нямам представа какво ще правя, когато нея я няма — сподели той. — Сякаш целият ми живот, смисълът на съществуването ми е изтръгнат от мен. След петдесет години брачен живот просто не знам какво ще правя без нея.

В този момент Александър бе готов да подаде ръка на баща си. Искаше да го увери, че всичко ще бъде наред, двамата ще бъдат рамо до рамо. Искаше най-после да хвърли мост през пропастта помежду им, но както винаги го спря невидимата стена, която ги делеше от толкова много години, наскоро укрепена от нелепата постъпка на една объркана млада жена в някаква хотелска стая в Женева. Александър се запита дали нещата между него и баща му щяха да се оправят някога. Преди бяха изключително близки. Преследваха общи цели, движеха ги еднакво силни амбиции. Чувстваха се обвързани помежду си чрез общите си мечти — да превърнат „Киракис корпорейшън“ в най-големия международен конгломерат. Майка му твърдеше, че баща му никога няма да го остави без наследство. Александър съвсем не беше толкова сигурен.

Пое си дълбоко въздух, протегна ръка и докосна нежно баща си по рамото.

— Сега и двамата, татко, трябва да сме много силни — каза той тихо. — Длъжни сме да опитаме заради мама.

Киракис погледна сина си в очите и кимна бавно. Не по-малко от него желаеше да подаде ръка, но през последните няколко месеца ги сполетяха толкова много събития, толкова неща помежду им се бяха объркали. Въпреки всичко, което ги разделяше, Киракис обаче разбра, че е достатъчно само да погледне сина си, да зърне болката в тъмните му очи, за да разбере, че не е сам в ада, който ги връхлетя.

Мелина Киракис издъхна кротко в съня си, точно преди зората на следващия ден. В този момент Константин седеше при нея, продължаваше да я държи за ръка и й говореше, сякаш тя би го чула и би разбрала какво й казва. Той неизменно признаваше как никога не е споделяла дълбоката и искрена вяра на съпругата си, ала откакто бе влязъл в стаята й четири часа по-рано, всъщност мълчаливо се молеше да се случи чудо. Молеше се животът на Мелина да бъде пощаден още веднъж. Ако Бог съществува, мислеше си той, наблюдавайки я как постепенно се отдалечава от него. Той едва ли би се вслушал в молитвите на такива като мен. И както се молеше, нещо в съзнанието му подсказа, че всъщност си губи времето. Вече бе прекалено късно.

 

 

— Такава е Божията воля, Константин — заключи Караманлис и закри с чаршафа бледото й безжизнено лице. — През последните няколко седмици сърцето й постоянно замираше. Отказваше да работи. Неизбежно щеше да спре. Прекалено увредено беше.

Киракис кимна.

— Колкото и отдавна да живея с това… толкова много години… откривам, че не съм готов — сподели той.

Караманлис кимна.

— Според мен ние никога не сме подготвени за смъртта, независимо откога сме предупредени за нейното приближаване — рече лекарят. — Самата Мелина вероятно е била по-примирена с нея, отколкото ние.

Киракис го погледна.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — отвърна Караманлис без никакво колебание. — Смятам, че ти успя да направиш в това отношение повече за нея, отколкото аз.

Киракис го изгледа озадачено.

— Как?

— Аз се потрудих да облекча болката й, да й създам известен физически уют. Но ти, приятелю, й даде нещо, което тя желаеше от доста време — отвърна Караманлис. — Точно преди Мелина да загуби съзнание, докато ти беше с Александър, ние си поговорихме. Сподели, че е готова да напусне този свят без страх, защото най-после си й обещал да поправиш едно зло, сторено толкова отдавна.

Киракис се напрегна.

— Каза ли ти какво точно има предвид? — попита той предпазливо.

— Не, но май се досещам за какво става дума. — Караманлис прибра инструментите си в черната лекарска чанта. — Не е тайна, че от известно време се тревожеше за теб… и за Александър.

Киракис кимна.

— Да, точно така — промълви той бавно. — Така беше. — Киракис застана пред френските прозорци и се загледа към морето. — Бях готов да й обещая всичко, за да успокоя душата й — обади се той след време. — Но дали ще съумея да изпълня това обещание?

— Нищо друго няма да й донесе по-голямо удовлетворение. Не е нужно да ти го напомням, нали? — попита лекарят.

Киракис се извърна с лице към него.

— Как стана всичко? — попита той. — Защо се случи толкова внезапно? Привидно се справяше успешно. Дори Александър е забелязал колко добре изглежда…

— Трудно е да се каже — прекъсна го Караманлис. — Вероятно някои хора ще разправят, че Мелина е знаела. Съзнавала е колко малко време й остава и е събрала всичките си сили, за да направи тези последни три месеца най-добри и за трима ви — пътуването й до Ню Йорк например, за да бъдете заедно по Коледа, въпреки изричната ми забрана да предприема дълги пътувания.

— Пътуването се е оказало прекалено натоварващо за състоянието й, така ли? — попита Киракис.

— Възможно е.

— Предпочитам да не го споменаваш пред Александър — заяви Киракис решително. — Той и без това се обвинява, че е причинил прекалено голям емоционален стрес на Мелина.

Караманлис кимна и попита:

— Някога да съм му казвал нещо, което не сте желаели той да знае?

Киракис поклати глава.

— Не, не си и съм ти дълбоко благодарен — отвърна той тихо.

— Съзнавам нежеланието на Мелина той да се чувства по някакъв начин отговорен за ситуацията — сподели Караманлис. — Александър вече е мъж, Константин. Кога най-после ще го приемеш като такъв?

Киракис въздъхна дълбоко.

— Понякога ми се струва, че се случи прекалено бързо. Синът ми стана мъж прекалено рано. — Отново се загледа навън към Егейско море. — Мелина бе склонна да таи нещата в себе си. Защо не ми е казвала колко й е било трудно?

— Не е искала да те тревожи, нито Александър да разбере колко много всъщност й е струвало пътуването до Ню Йорк — обясни Караманлис. — Каза ми колко се е притеснил от ненадейната й поява. Допускаше, че той се самообвинява, задето не се е върнал вкъщи въпреки всичките й молби. Решила да не споделя с никого.

— Мелина разбираше служебните задължения на Александър — обади се Киракис. — Господи, та тя цял живот е живяла сред бизнесмени — баща й, аз, Александър! Просто не си представяше да сме разделени по време на празниците. — Удари с юмрук в стената, неспособен да въздържа повече горчивината и раздразнението си. — Имаш ли представа, Перикъл, какво е да стоиш и да наблюдаваш как ти се изплъзва човекът, когото обичаш и с когото си живял през почти целия си живот?

— Заради професията си многократно съм се сблъсквал с това усещане — предпазливо напомни Караманлис.

Киракис тъжно поклати глава.

— Трябва да отида да съобщя на Александър — промълви той. — Няма да допусна просто да влезе тук неподготвен и да види…

Не можеше да завърши изречението.

— Няма да го откриеш в стаята му — подметна Караманлис, докато Киракис вървеше към вратата. — Видях го преди час в библиотеката. Спеше в едно кресло.

Киракис кимна.

— Беше решил твърдо да остане буден, да е тук, ако Мелина го повика — припомни си той неотдавнашния разговор със сина си. — Но беше напълно изтощен. Вероятно не е могъл да стои повече на крака.

Сви рамене в израз на безпомощност.

След като Киракис излезе от стаята, Караманлис се зае да напише смъртния акт — нещо, което не искаше да прави в присъствието на Киракис. Тревожеше се и основателно се питаше кой ще понесе по-тежко смъртта на Мелина — Константин или Александър.

 

 

Александър се събуди рязко. Първоначално не осъзна къде се намира. Надигна се, съобрази, че е вкъщи и е заспал в библиотеката. Бе сънувал кошмар, но въпреки преживяния ужас не си спомняше много от него. А после изведнъж си спомни: то не беше сън. Намираше се на острова, у дома. Беше се завърнал вкъщи, защото майка му умираше. Надигна се и светна настолната лампа. Вратът и раменете му бяха сковани. Запита се колко ли е спал. Къде е баща му? Явно нищо не се е случило, иначе той непременно щеше да го повика.

Именно в този момент Киракис влезе и Александър бързо се изправи.

— Мама… — подхвана той.

Киракис поклати глава.

— Всичко свърши, Александър — промълви той тъжно.

Александър си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Аз… не я… Много ли я е боляло накрая? — успя да попита той със сведени очи, защото нямаше сили да погледне баща си.

— Караманлис твърди, че не — отвърна Киракис тихо. — Понесла доста спокойно последните мигове.

Александър кимна бавно.

— Това е добре — прошепна той. — Опасявах се да не страда, преди да… — Извърна се и вторачи невиждащ поглед през прозореца. — Радвам се, че е успял да я облекчи. Съвременната медицина е в състояние да стори поне това, ако не…

Гласът му замря.

Киракис изгледа сина си изпитателно. Очакваше да се разстрои, очакваше сълзи, дори необуздан гняв. Но това не бе очаквал. Александър изглеждаше зашеметен. Протегна ръка и докосна сина си по рамото.

— Всичко е наред, Александър — увери го той тихо. — Няма нищо лошо да си поплачеш в такъв момент.

Александър поклати глава решително.

— Не! С какво ще помогнат сълзите? Ще прогонят ли болката? Ще върнат ли мама при нас?

В тона му се долавяше горчивина, а дланите здраво стискаха ръба на бюрото.

Киракис поклати глава и сведе поглед.

— Не… Нищо не е в състояние да я върне вече — промълви той бавно, — но не е хубаво човек да държи чувствата затворени в себе си, Александър. Трябва да ги изразиш, да ги приемеш.

— Няма да помогне — отвърна Александър сковано. Взе сакото си от гърба на стола и го облече. — Ако ме извиниш, татко, искам да остана сам известно време. Мисля да се разходя из резервата.

Киракис не направи опит да го спре. Александър тръгна към вратата и там почти се сблъска с Хелена. Тя се извърна след него, после погледна Киракис. В очите й се долавяха загриженост и мъка.

— Александър добре ли е? — попита тихо.

— Ще се оправи — отвърна Киракис също така тихо.

— Не трябва да е сам в този момент — продължи тя разтревожено. — Не е на себе си.

— Напротив, Хелена. Само така ще успее да превъзмогне загубата. Той никога не е показвал открито най-съкровените си чувства, освен когато е убеден, че не го наблюдават. — Замълча и добави: — Александър е вече мъж — факт, който трябва да ми се напомня от време на време. Щом се нуждае от това, няма да се намесвам. Разбирам сина си доста по-добре, отколкото той допуска. Освен това и аз изпитвам желание да съм сам в момента.

 

 

— Оседлай ми Казабланка, Никос — нареди Александър рязко, влизайки в конюшнята.

Младото конярче кимна.

— Да, сър — отвърна то приветливо. — Веднага.

Обърна се на пети и тръгна между боксовете, за да изведе любимата кобила на господаря си.

Александър крачеше нетърпеливо и нервно удряше с дръжката на камшика дланта си. Имаше усещането, че в него е заложена бомба със закъснител, която ще избухне всеки момент. Повтаряше си, че всичко ще е наред, стига да даде воля на сълзите си. Защо не е в състояние да изрази мъката си? Току-що загуби майка си. Защо не плаче? Защо сега над чувството за загуба и тъга у него вземаха връх гневът и усещането за предателство? Вместо Да скърби, да страда, Александър изпитваше единствено ярост, сякаш майка му съзнателно го бе изоставила.

— Никос! — изрева той, понеже нетърпението му нарастваше с всеки изминал миг. — Никос!

Конярчето се появи от бокса в дъното, повело темпераментната черна арабска кобила.

— Ще я оседлая ей сега… — подхвана то.

— Не си прави труда — сряза го Александър. — Ще я яздя така.

Метна се върху гърба на кобилата, пое юздите и заби пети в хълбоците, с което я накара да хукне в галоп. Яздеше, сякаш самият дявол го преследва.