Норма Бейшър
Игра на богове (30)

Глава 29

Мередит стъпи на платформата, но се наложи да се хване за стол, за да запази равновесие. Докато пресичаше студиото, където се снимаше „Манхатънски наблюдател“, изпита лек световъртеж. Седна пред камерите. Смъмри се мислено, че сутринта не закуси. След записа ще си взема сандвич и плодов сок, за да имам сили до обяд, обеща си тя. Заедно с Кейси щяха да отидат до италианския ресторант. И непременно трябва да говори с Харв за ваканцията. Александър щеше да се вбеси, ако разбере, че още дори не е повдигнала въпроса пред продуцента си. Вдигна поглед към техника, който нагласяваше осветлението. Поради някаква странна причина то й се стори прекалено ярко и горещо. Непоносимо горещо. Чувстваше се отпаднала, но твърдо бе решила да направи записа.

— Защо не си сложиш грим, Мередит — провикна се режисьорът иззад камерата. — От тук ми изглеждаш като анемична.

Тя се насили да се усмихне.

— Чувствам се анемична.

— Добре ли си? — попита той загрижено.

— Ще оцелея, но ми се ще записът да свърши по-скоро — увери го тя и погледна бележките пред себе си.

— Добре. Хайде да го проиграем поне веднъж, за да сме сигурни — предложи той.

— Чудесно. — Мередит погледна към камерата и се усмихна. — Добър вечер! Аз съм Мередит Кортни. Вие сте с „Манхатънски наблюдател“. Гостът тази вечер е човек… мъж, който… — Спря, защото не си спомняше името на госта си. Опита отново, но обърка текста. — Извинявай, Дейв… Не знам какъв е проблемът… — Погледна към бележките си. Думите се размазаха пред очите й.

— Хайде да направим пауза — извика режисьорът към екипа. — Мередит, най-добре днес да се откажем от записа.

— Не, Дейв. Нищо ми няма — енергично поклати глава тя. — Искам само да пийна малко вода. Тук е толкова горещо…

Изправи се, залитна и припадна.

 

 

— Кога беше последната ви менструация, госпожо Киракис? — попита доктор Холанд, докато старателно разглеждаше медицинския картон.

Мередит мълчеше. Не си спомняше. Толкова неща се случиха през последните месеци.

— Не съм сигурна — призна тя. — Важно ли е?

— Да — отвърна той и отбеляза нещо в картона. — Редовно ли взимате хапчетата си против забременяване?

— Не — отговори тя и се загърна по-плътно в бялата престилка, с която бе наметната за прегледа. Усети как студени тръпки пробягваха по тялото й. — Спрях да ги гълтам преди няколко месеца.

— Тогава обяснението е ясно.

Отново отбеляза нещо в картона.

— Какво е? — запита Мередит разтревожена.

— Симптомите — припадането, повдигането, изтощението — да не говорим, че малко сте напълняла… — Погледна я усмихнат. — Бременна сте, госпожо Киракис.

 

 

Лозана

Александър бе посетил многократно клиниката в Лозана, но така и не забеляза пищната обстановка. Сега, по време на разходката с крачещата апатично по моравата Елизабет, той установи, че мястото въобще не правеше впечатление на болница, а още по-малко — на най-добрата психиатрична клиника в Европа. Почти можеше да се нарече изискано; напомняше му на хотела в Дубровник, където веднъж бе отсядал.

При нито едно от посещенията му досега Елизабет не бе проговорила, нито бе дала знак, че осъзнава присъствието му, ала Александър упорито отказваше да се предаде. Някога, закле се той, ще намери начин да разчупи бариерата, която я отделя от света. Трябва да я провокира да осъзнае кой е той, че още е жив и се е върнал при нея. Сега, докато се разхождаха под ръка, той водеше дълъг разговор с Елизабет; по-точно говореше й, сякаш тя го чуваше и следеше мисълта му. Ако има и най-малка вероятност тя да съобразява, че той е до нея, че го чува, тогава ще продължи с опитите. Съвсем точно си даваше сметка, че отдавна миналите събития в Йоанина са извън неговия контрол, а и той самият е тяхна жертва, но не го напускаше чувството за отговорност пред нея заради сегашното й състояние. Погледна я замислено и се опита да си представи какво ли изпитва.

— Как са могли да ти сторят това? — попита той на глас.

Бяха стигнали до брега на езерото. Ято патици плуваха лениво, а ярката слънчева светлина се отразяваше в гладката повърхност на водата като милиони скъпоценни камъчета. Александър погледна лицето на майка си, взря се в големите тъжни очи. Търсеше най-малък знак да му подскаже какво става в съзнанието й, ала не откри нищо — лицето й беше безизразно. Копнееше да си припомни каква е била преди злополуката, преди да ги разделят един от друг. Копнееше да си припомни нещо за близостта между тях. Сигурно е била добра майка, помисли си той тъжно.

Усети, че тя започва да се уморява, и я отведе до пейката под сянката на голяма върба. Елизабет седеше до него и мълчаливо се взираше в далечината. Хвана я за ръка и се опита да й говори, но се почувства леко обезкуражен. До нея изглежда не стигаше нищо.

Зърна туфа диви цветя и се сети няколко думи от записите с Том Райън: „В парка синът ни често береше цветя за майка си — бе казал Том на Мередит. — Обикновено това бяха бурени, но Лиз се отнасяше към тях като към най-изящни рози. Подреждаше ги в кристални вази и сменяше водата им, докато съвсем увехнат.“ Александър стана. Откъсна няколко стръка и ги подаде на Елизабет.

— Това е за теб, мамо — промълви той нежно. — Надявам се да ти харесат.

Постави ги в ръката й и сви пръстите й около стеблата.

В нейното съзнание пробяга образ — дете й поднася глухарчета, — но в следващия миг изчезна. Една-единствена сълза се появи в крайчето на окото й и се стече по бузата, но Александър не я забеляза. Почувствал се победен от липсата на реакция, той отново седна до нея и покри лице с ръце. Трябваше да събере сили да продължи. Поклати глава.

— Мамо — промълви той така тихо, че почти не се чуваше, — какво е необходимо? Какво да направя, за да стигна до теб? Как да те накарам да ме чуеш?

За пръв път се чувстваше на ръба на психически срив.

Неочаквано нещо го докосна леко по главата. Сепна се и извърна глава. Елизабет бе протегнала ръка и нежно докосваше косата му. Гледаше го, но очите й все още бяха пусти, сякаш не го виждаше. Не проговори, но все пак това бе начало. Александър я хвана за ръката.

— Мамо! — прошепна той.

Точно тогава видя сълзата. Протегна ръце и прегърна Елизабет силно.

— Все пак ме чу! — промълви той, едва поемайки си въздух. — Все пак ме позна! Вече знаеш, че съм се върнал.

 

 

— В бъдеще — подхвана доктор Гудрон — ще съм ви благодарен, ако съгласувате с мен намеренията си да извеждате Елизабет от стаята й.

Александър крачеше напред-назад из кабинета на психиатъра като животно в клетка.

— Не вярвам на ушите си! — заяви той с равен тон, за да прикрие гнева и раздразнението си. — Не сте чул и думичка от онова, което ви казах!

— Напротив — възрази Гудрон. — Разбирам вълнението ви при този нов развой на събитията. Но аз съм не само лекар, а и реалист. Грижа се за госпожа Райън от тридесет и четири години. Определено я познавам по-добре, отколкото вие някога ще я опознаете.

Александър се обърна с лице към него. Черните му очи искряха.

— Какво точно значи това? — настойчиво попита той.

— Значи, мосю, че ако очаквате чудо, ще бъдете разочарован — отвърна доктор Гудрон. — Засега едва ли е разумно да се говори за пробив.

— Но тя ме позна! Разбра, че съм там!

В тона на Александър се долавяше трескаво напрежение.

— Нека се опитам да ви обясня — предложи доктор Гудрон търпеливо. — Дълги години мадам Райън е изолирана от външния свят. В някои случаи като нейния въобще не сме сигурни колко от действителността стига до болното й съзнание. Възможно е и нищо да не стига. Но е възможно и всичко да достига, ала тя да предпочита да не показва. Не може да се каже със сигурност каквото и да било.

Събра длани, а върху лицето му се изписа замислено изражение.

— Но цветята… Защо те да не са предизвикали… — започна Александър.

— Да, възможно е. — Лекарят замълча. — В психиатрията винаги има възможности.

— Опитвате се да ми кажете, че това е нищо, просто… щастлива случайност? — попита Александър със съмнение.

— Не знам. Но се опитвам да ви кажа, че онова, което се е случило веднъж, не е задължително да се повтори. Не за пръв път пациент като госпожа Райън реагира при изолиран инцидент, а после — никога повече — добави доктор Гудрон тихо.

Александър застана до прозореца и се загледа към езерото, където бе седял с майка си само преди час.

— Странно, но единственият пробив през всичките тези години стана именно когато аз бях с нея — отбеляза той бавно, внимателно подбирайки думите си.

Доктор Гудрон го погледна.

— Проявявате огромно търпение — обясни той. — Изненадан съм, че човек като вас е така заинтересован от жена като госпожа Райън, която на практика ви е непозната.

Александър се усмихна.

— Човек като мен — повтори той кисело. — Колко пъти съм чувал тази фраза…

— Исках да кажа… — подхвана лекарят, леко смутен.

— Няма значение. — Александър махна небрежно с ръка. — Свикнал съм.

— Но моля ви да разберете — доктор Гудрон говореше тихо и премерено, — съзнанието е сложен механизъм. При травма, която намира за непоносима, то се защитава по различни начини: понякога изключва само неприятния спомен, понякога се оттегля напълно и се изключва от външния свят. Не може да се стигне до него, ако е решило да се съпротивлява. В случая с госпожа Райън скъсването е било тотално. След като съм се грижил толкова дълго за нея, вече съм убеден, че в момента едно-единствено нещо би й помогнало. А не е изключено дори и то да не свърши работа. Но за жалост никога няма да се случи.

— Какво е? — попита Александър, все така загледан в езерото.

— Възкръсването на мъртвото й дете — обяви лекарят тъжно и пое дълбоко дъх.

— А ако синът й е още жив? — попита Александър предпазливо.

Доктор Гудрон го погледна смаяно, понеже се усъмни дали го е разбрал правилно.

— Но, мосю, вие знаете, че синът й е умрял през 1953…

— Ако ви кажа, че е още жив и знам къде се намира? — прекъсна го Александър.

Лекарят сви рамене.

— Както споменах, няма никакви гаранции. Но ако е жив, ако успеете да докажете…

— Мога.

Доктор Гудрон мълчеше — продължаваше да не вярва на думите му.

— И къде е той сега? — попита лекарят скептично.

Александър се поколеба — съзнаваше какви сериозни последствия може да има разкриването на тайната му. От друга страна, това вероятно бе единствената възможност да помогне на майка си. Сега държеше съдбата й в свои ръце, тя зависеше от готовността му да довери на лекаря нещо толкова съкровено. Беше изправен пред избор и в този момент той го направи. Обърна се с лице към доктор Гудрон.

— Стои пред вас — обяви той тихо.

 

 

На следващия ден Александър пак дойде в клиниката. Не се обади на доктор Гудрон, но не очакваше повече възражения от психиатъра кога и по колко време да прекарва с Елизабет. След изненадващото му откровение се надяваше лекарят да погледне нещата от негова гледна точка, макар че отначало определено не му повярва. Изключено е Гудон да не разбира, че колкото повече време прекарва с майка си, толкова по-голям е шансът да стигне до нея.

По време на разходката с Елизабет — отново по брега на езерото — той затананика мелодия. Таеше я в съзнанието си от детството, без да е сигурен коя е и кой му я е пял. Тананикаше я продължително и забеляза странна промяна в изражението на Елизабет. По устните й се появи наченка на усмивка. Нима тя му бе пяла песента, запита се той. Окуражен, продължи да подпява мелодията. Устните на Елизабет леко потрепериха, а една сълза се отрони от крайчето на окото и се стече по бузата.

— Мамо — прошепна той и я хвана за ръката, — ти пак ме чу!

 

 

Ню Йорк

Мередит вечеряше, потънала в мислите си. Ненадейно Джоузеф се яви в трапезарията.

— Търсят ви по телефона, госпожо Киракис — съобщи той. — Обажда се господин Киракис от Швейцария.

Мередит стана.

— Ще се обадя от кабинета, Джоузеф. — Бързо отиде в кабинета и затвори вратата. Настани се на стола с висока облегалка и взе слушалката. — Готово, Джоузеф — каза тя на иконома. По изщракването разбра, че той е затворил във всекидневната, и продължи: — Александър?

— Здравей, скъпа — чу познатия глас от другия край. — Звънях и по-рано, но от Джоузеф разбрах, че си почиваш, и не пожелах да те безпокоя. Добре ли си?

— Никога не съм се чувствала по-добре. Само дето съм уморена — увери го тя. — Но защо не ми е казал, че си се обаждал?

— Джоузеф никога не пренебрегва нарежданията ми.

— Как е Елизабет? — попита Мередит.

— Изглежда започва да ме разпознава — отвърна Александър окуражен. — Не е кой знае колко — онзи ден ме докосна по косата, днес се усмихна, но все пак е някакво начало. Определено разбираше, че съм там.

— Чудесно! — възкликна Мередит. — Лекарят какво смята?

— Според него е прекалено рано да празнуваме. — Александър направи пауза. — Казах му всичко.

Изненадана, Мередит се поколеба за миг.

— Разказал си му за Йоанина и… кой си? — попита тя и стисна здраво слушалката.

— Според мен беше редно да постъпя така — отвърна той простичко. — Ако с изнасянето на истината на бял свят съм в състояние да й помогна, ако съществува и най-малък шанс, реших, че съм длъжен да го направя.

— Разбирам — промълви тя тихо.

— Може да му се има доверие, сигурен съм — сподели Александър. — В края на краищата е опазил тайната на Елизабет през всичките тези години.

— Прав си, предполагам — съгласи се тя и се облегна назад, защото усети, че отново й се повдига.

— Мисля си — продължи той, — дали не е добре да остана още няколко дни в Лозана…

Сърцето на Мередит се сви, но се постара да прикрие разочарованието си.

— Смяташ ли, че е разумно? — попита тя. — Особено при всичко, което става с корпорацията…

— През последните няколко седмици нещата са относително спокойни.

— А ако е затишие преди буря?

— Нещо не е наред ли, скъпа? — разтревожи се той.

Улавяше настроенията й дори по телефона.

— Напротив — отвърна тя. — Но имам изненада за теб и искам да я споделя.

— Не може ли да почака два-три дни?

— Тя ще почака, но не знам дали аз ще мога — призна Мередит. — Вчера бях при доктор Холанд, Александър. Бременна съм в третия месец.

Уж не искаше да му го съобщи по този начин, и то по телефона, но не бе в състояние да чака и миг повече.

— Бременна? — повтори той. — Сигурна ли си?

Тя се засмя.

— Напълно, скъпи.

 

 

Париж

Адриан Десан вече бе проверил всички факти поне по няколко пъти. Сега, седнал пред компютърния терминал в приземния етаж на сградата на Интерпол, почеса замислено брадичка и отново погледна данните на монитора пред себе си. Запита се дали не е допуснал грешка. Не изглеждаше логично, но все пак… Натисна клавиш и екранът се промени — изписаха се нови данни. Съвпадение ли е? Не. Десан не вярваше в съвпаденията. Как не го е забелязал досега, учуди се той. Как е пропуснал нещо толкова съществено? Фактите придобиваха застрашителен смисъл.

Ако интуицията му бе вярна — а тя рядко го подвеждаше, — далеч по-голяма опасност, отколкото бе допускал, застрашаваше Александър Киракис. Да, този човек желаеше да опропасти Киракис, но мотивът бе такъв, че само унищожаването на корпорацията едва ли щеше да задоволи налудничавото му желание за отмъщение. Ако Десан бе прав, в момента един луд се бе отправил към Ню Йорк с една-единствена цел: да убие Александър Киракис и всеки, който му се изпречи на пътя. Десан сграбчи телефона до компютъра и се опита да звънне на Киракис. Не успя да го открие и затова се свърза с „Ер Франс“, за да резервира място за следващия полет до Ню Йорк. Непременно трябва да намери младия грък. Дано само успее да го направи навреме.

 

 

Саутхамптън

— Задава се буря — предупреди Александър по време на разходката им по плажа, докато лекият бриз рошеше косите им. — Погледни на юг. Виж черните облаци. Ще бъде доста сериозна.

Посочи струпалите се облаци в далечината. Тя се усмихна.

— Кога си научил толкова много? — попита тя и се загърна по-плътно в бялата си вълнена жилетка, за да се предпази от студа.

— Когато растях в Гърция — отвърна той, все още загледан в мрачното небе. — Татко ме водеше при лодките. Понеже живеехме на острова, постоянно следяхме промените на времето. Той ми обясняваше какво значат различните облаци, променящите се климатични условия. Самият той ги изучил още като дете.

— Чу ли се? — прекъсна го Мередит. — Нарече Константин Киракис „татко“.

Той свъси вежди.

— Човек трудно скъсва със старите навици — отбеляза тихо.

Продължи да гледа небето на юг, тъмните му коси се вееха, а очите му бяха по-черни и по-заплашителни от смръщеното небе.

— Нима? — Мередит спря и го хвана за ръцете. — Никога ли няма да им простиш, Александър?

— Ти би ли могла, ако беше на мое място? — парира я той с изкривено от гняв лице.

— Мисля, че да — отвърна тя искрено. — Каквото и да са направили, те са те обичали повече от всичко на света. Никога не съм се срещала с тях, разбира се, но ги опознах доста добре по време на разследването. Наистина са били готови да умрат за теб.

— Или да убият, какъвто е бил случаят — допълни той ледено.

— Приеми го, скъпи, и го остави в миналото — подкани тя настойчиво. — Ако продължаваш така, само ще донараниш себе си… и мен. Не издържам да те гледам как се измъчваш по този начин.

— Как да простя и да забравя, когато целият ми живот се е сринал? — не се предаваше той. — Проблемите в корпорацията, сега това… Имам чувството, че целият свят — моят свят — се стоварва с все сила върху главата ми.

— Сега вече знаеш истината. Знаеш, че майка ти — биологичната ти майка — е жива. Знаеш, че Константин Киракис се е опитал да поправи грешката си, че двамата с Мелина са искали да ти кажат всичко — напомни му Мередит.

Той вдигна поглед. Целият трепереше от гняв.

— Но аз не знам кой съм! — провикна се той. — Дейвид Райън ли съм или Александър Киракис?

Тя помълча известно време. Накрая подхвана:

— В известен смисъл Дейвид Райън е умрял в Йоанина. Дейвид е умрял и се е преродил в Александър — нова идентичност и нов живот. Ти си станал човекът Александър. Не можеш да се върнеш, дори да искаш. Остава ти единствено да вървиш напред. Ти си Александър Киракис от деня, когато са те намерили в пещерата през 1953 година. Лист хартия не е в състояние да го промени. Налага се да оставиш миналото зад гърба си и да продължиш живота си. За да го постигнеш, трябва да намериш сили да простиш на Константин и Мелина. Все още дълбоко държиш на тях. Виждам го, дори ти да не го осъзнаваш. Прости им и остави болката зад гърба си.

Той се усмихна уморено и я взе в прегръдките си.

— Какво щях да правя без теб? — промълви той.

— Нямам никакво намерение да ти дам възможност да разбереш — отвърна тя делово. — Да се връщаме в къщата. Ще направя горещо какао. Започва да става студено.

— В момента ураганът Сибила е приблизително на сто и петдесет километра южно от нос Хатерас, Северна Каролина — съобщи безизразният глас на метеоролога по радиото. — Очаква се да премине през източната част на Северна Каролина, от там да се придвижи на североизток и да засегне Вирджиния, Мериленд, Делауер и Ню Джърси. Ефектът от урагана ще се почувства във всички части на Нова Англия.

Мередит, сгушена на дивана до Александър, се разтревожи.

— Не идва ли право към нас? — попита тя.

Той се усмихна и я погали по косата.

— Не се притеснявай, matia mou — прошепна той. — В момента е доста далеч. Дори да стигне дотук, силата му вероятно ще отслабне, преди да връхлети Ню Йорк.

— Вероятно ли? — попита тя.

— Ураганите са непредвидими — обясни той. — В момента ветровете на Сибила връхлитат брега с двеста километра в час. Но това може да се промени, преди ураганът да стигне на север чак дотук. Приливните вълни сега са високи, но нищо чудно да спаднат, преди да стигнат Лонг Айлънд. — Целуна я по челото. — Не искам да се безпокоиш. Не искам да се безпокоиш за нищо — повтори той натъртено. — Трябва да си почиваш и да си възможно по-спокойна. Ще следя движението на урагана. Ако се окаже, че ни грози опасност, ще вземем мерки.

— Как може да си така спокоен? — учуди се тя.

— Израснах в Гърция, скъпа — напомни той. — Бурите, които връхлитаха редовно островите, твърде много приличат на ураганите тук, само дето бяха по-чести. Свикнал съм с такова време.

Мередит го погледна и се усмихна. Странно, но се чувстваше в пълна безопасност в прегръдките му, независимо дали ураганът щеше да ги връхлети или не. След всичко, което му се струпа на главата през последните няколко месеца, първата му мисъл отново бе за нея. Обгърна врата му и го целуна; отначало нежно, а после по-настойчиво. Отдръпна се и отново му се усмихна.

— Обичам те — обяви тя простичко.

Той също се усмихна.

— Кажи ми, доктор Холанд наложи ли някакви забрани в секса? — попита той с тих дрезгав глас.

— Засега не — отвърна тя. — Какво си намислил?

— Предпочитам да ти покажа, вместо да обяснявам.

Изправи се, взе я на ръце и я отнесе в спалнята. Положи я нежно върху леглото, затвори вратата и свали ризата си. Върна се при Мередит, легна до нея, взе я в прегръдките си и я целуна страстно и продължително.

— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от бурята, нали? — попита тя, когато той най-после я пусна.

— Мислиш ли? — отвърна той с многозначителна усмивка.

— Мисля, че е най-добре да довършиш онова, което започна.

Притегли го жадно към себе си и го целуна, докато разкопчаваше колана му.

Той свлече блузата й.

— Виждам, че ураганът вече не те притеснява — подметна той закачливо.

— Какъв ураган?

Целуна го отново, а ръцете му се плъзнаха по гърдите й. Разкопча ципа на сивите й вълнени панталони и ги свали. И двамата бяха голи. Той я прегърна и я целуна с изненадваща нежност.

Нито тя, нито той чуваха силния дъжд, който плющеше по прозорците. Целуваха се с копнежа, характерен за връзката им от самото начало. Не бързаха.

— Станала си малко по-закръглена — отбеляза Александър, когато ръката му се плъзна по корема й. — Скоро вече ще ти личи, нали?

— Още другия месец. — Прокара пръсти през косата му. — Как ще се чувстваш да те виждат на публични места с дебела жена?

— Горд — отвърна той без колебание. — За мен винаги ще си останеш най-красивата жена на света, независимо дали си бременна или не.

Отново я целуна.

— Какво искаш: момче или момиче?

— Теб. Момче или момиче — няма значение, стига да имам теб.

 

 

В два след полунощ Александър слезе на долния етаж да чуе извънредната прогноза за времето по радиото, докато Мередит спеше спокойно горе.

— … се очаква да стигне до Лонг Айлънд в петък. Засега силата на Сибила не е отслабнала. Ветровете продължават да се движат с двеста километра в час…

Александър застана до френските прозорци към терасата. Ураганът със сигурност щеше да ги връхлети. При сегашната си скорост вероятно щеше да удари Ню Йорк в петък на обед и после да стигне до Лонг Айлънд. Трябваше да върне Мередит в Манхатън снощи, когато за пръв път чуха предупреждението. Ако нещо се случи, тя остава далеч от всякакви лекари. Но сега бе изключено да се върнат в Манхатън; беше прекалено рисковано. Небесата вече бяха неспокойни. До сутринта положението щеше да се промени. Не. Налага се да останат.

Ураганът приближаваше Манхатън, а градът се готвеше за бедствието. Затвориха Световния търговски център. Целият бизнес замря в деня, когато се очакваха движещите се с двеста километра в час ветрове. Обикновено претъпканите с хора улици на Манхатън сега бяха странно пусти. Кметът Кох обяви, че всеки, „който тръгне с кола към Манхатън в петък, трябва да си прегледа главата“. Изтеглиха корабите от пристанището на Ню Йорк нагоре по реката. Екипи работници прибраха контейнерите за боклук от улиците, за да не се превърнат в неуправляеми снаряди от бурните ветрове. Всички полети от и за „Кенеди“ и „Ла Гуардия“ бяха отменени.

 

 

На летище „Кенеди“ инспектор Десан упорито звънеше на Александър Киракис по телефона. Най-после се свърза с апартамента му, но отговорът беше: господин и госпожа Киракис са в къщата си в Саутхамптън за седмица. Опитът да изкопчи от иконома им адреса в Лонг Айлънд бе равен на усилието да изтръгне държавна тайна от заловен агент. Ала Десан най-накрая убеди Джоузеф да му го съобщи, като го увери, че е от Интерпол, а случаят е спешен. Молеше се единствено да не се окаже, че вече е закъснял.

Потърси пилот да го откара с хеликоптер до Саутхамптън, но се сблъска с ново препятствие.

— Никой с акъла си няма да предприеме полет в това време — уверяваше го собственикът на малка чартърна компания. — Не знаете ли, че се задава ураган, господине? Всеки момент ще ни връхлети.

— Но вие, мосю, не разбирате — настояваше Десан. Английският му бе със силен акцент. — Случаят е спешен. Въпрос на живот и смърт!

— И аз ти обяснявам същото, човече — не отстъпваше мъжът. — Очаква се проклетият ураган да връхлети Ню Йорк със силата на атомна бомба. Да се лети с хеликоптер в това време е равно на самоубийство!

Най-накрая Десан се отказа от намерението си да наеме частен пилот. Предприе единствения възможен вариант — обърна се към пътната полиция на Ню Йорк.

 

 

— Не се безпокой, всичко ще бъде наред — уверяваше Александър, седнал на леглото до Мередит.

Когато тя най-после заспа, той тихо стана и отиде на поста си долу. Изправи се до френските прозорци и се загледа в небето на юг. Часовникът показваше единадесет и половина.

Бурята сигурно вече връхлиташе Манхатън.

 

 

В този момент Десан и двама полицаи от пътната полиция се намираха в патрулна кола на петнадесет километра от Белпорт и се движеха с бясна скорост. Ако предположението на Десан беше вярно, мъжът, тръгнал да унищожи Александър Киракис, щеше да се появи съвсем скоро.

На инспектора му оставаше единствено да се моли да пристигне пръв.

Александър наблюдаваше усилването на вятъра по плажа. Във въздуха хвърчаха отломки от дървета. Непрекъснато слушаше извънредните метеорологични прогнози. Силата на урагана бе отслабнала значително, когато връхлетя Манхатън малко след пладне. Скоростта на вятъра бе паднала до осемдесет километра в час. Съобщаваше се за минимални щети. Бурята щеше да връхлети Лонг Айлънд по време на отлива, следователно силата й щеше да е намаляла още повече. Изпита облекчение. Опасността избледняваше. Реши да не буди Мередит. Тя изкара донякъде неспокойна нощ, а трябваше да си почива. Опита се да позвъни в апартамента им, но не успя. Бурята бе прекъснала телефонните връзки.

Иззвъняването на входната врата го изненада. Не очакваше в ден като днешния човек да е излязъл навън. Отвори, но не позна мъжа насреща.

— Да?

— Господин Киракис — отвърна мъжът тихо, явно разпознал Александър.

— Да? — повтори Александър озадачен.

— Не ме познавате, нали? — попита мъжът със странна усмивка.

— Не — призна Александър.

Чувстваше се объркан и някак неспокоен. Усещаше нещо странно у този човек, но не успяваше да определи защо.

— Казвам се Юлиус Хауптман. — Говореше английски със силен немски акцент. — Аз съм шестият член на банковия консорциум в Цюрих. Искам да поговоря с вас. Много е важно. Ще позволите ли да вляза?

Александър се поколеба за миг; продължаваше да изпитва странно неудобство.

— Разбира се, хер Хауптман. Влезте — покани го той накрая и отстъпи, за да му направи път да мине.

Докато затваряше вратата, безпокойството му нарасна.

 

 

Инспектор Десан се опита да се свърже с Александър от външен телефон в Уестхамптън, но откри, че линиите са прекъснати. Изтича обратно до полицейската кола; полите на шлифера му се вееха бясно от вятъра, а из въздуха се носеха клонки и дребни отломки.

— Трябва да стигнем до Саутхамптън възможно най-бързо — заяви той на двамата полицаи. — Няма време за губене!

— Май ще се наложи да изчакаме — обади се един от полицаите. — Опасно е да се кара при такъв вятър. Всичко може да се случи.

— Ако не успеем, може да ги заварим мъртви — обяви Десан мрачно.

 

 

— Не знаете кой съм, нали? — попита Хауптман, застанал до камината.

Александър, седнал на дивана, го погледна изненадан.

— Знам. Нали вече се представихте — хер Юлиус Хауптман, единственият член на консорциума, когото не съм виждал по време на преговорите с банкерите в Цюрих.

Мъжът се държеше странно и това безпокоеше Александър. Защо е дошъл? Какво желае? Посещението определено не бе официално.

Хауптман впи студени очи в Александър.

— Точно така си и мислех… Ти дори не си спомняш Мариан, нали?

— Мариан? — повтори Александър. В следващия миг се сети. — Мариан Хауптман… О, Господи…

Бавно поклати глава.

Хауптман го изгледа унищожително.

— Мариан беше моя дъщеря, Киракис — обяви той и хвърли пожълтяла изрезка от женевски вестник пред Александър. — Почина преди седем години. Да ти кажа ли как умря?

— Вече знам — увери го Александър, а мислите му бушуваха.

От всички хора, за които подозираше, че имат желание да го унищожат, нито веднъж не бе му хрумнало, че това ще се окаже бащата на Мариан. Очите му се стрелнаха към горната площадка на стълбището и той мислено се помоли Мередит да не се събуди.

Лицето на Хауптман бе изкривено от гняв.

— Обеси се в онази мизерна хотелска стая заради теб! — изкрещя той. — Отне живота си, защото те обичаше, а ти й обърна гръб! Съблазни дъщеря ми, поигра си с нея и я изхвърли, когато се отегчи. Мариан бе прекрасно невинно създание. И толкова наивно! Тя наистина бе повярвала, че я обичаш и ще се ожениш за нея!

— Никога не съм искал да я нараня… — подхвана Александър в опит да успокои Хауптман.

Мъжът видимо не бе на себе си и Александър бе твърдо решен да го разкара от къщата, преди Мередит да се събуди.

— Млъкни! — изкрещя Хауптман гневно. — Никога не те е било грижа за чувствата на дъщеря ми… Беше известно как захвърляш жените като износени дрехи! Знам всичко за теб, за онези, които си унищожил. Колко жени са се опитвали да се самоубият заради теб? Гордееш ли се с това?

— Изслушайте ме…

Александър се изправи, но застина на място — бе видял пистолета в ръката на Хауптман.

 

 

Паднало насред пътя дърво забави Десан и полицаите в покрайнините на Саутхамптън. Докато се бореха да го изместят, колкото да могат да минат, Десан погледна към сивото заплашително небе.

Бяха ли закъснели вече, запита се той.

 

 

Мъжки гласове, които се караха, разбудиха Мередит. Единият беше на Александър, но другият беше непознат. Седна в края на леглото и се опита да определи какво точно става долу. Понеже не чуваше ясно, облече робата и отиде тихо до стълбищната площадка. Долу определено се случваше нещо нередно. Виждаше Александър, но не и лицето на другия. Те не я забелязаха.

— Отдавна чакам този момент. — Мъжът млъкна за кратко. Дишаше тежко и очевидно бе силно афектиран. — Седем години болка… През цялото време търсех оръжие, с което да те унищожа… Дълъг период, но си заслужаваше чакането…

— Чуйте ме, човече!

Тонът на Александър бе напрегнат. Мередит виждаше изписаната по лицето му тревога. Усети как сърцето й лудо заби.

— Каквото и да кажеш, вече няма значение — сряза го мъжът и потрепери от гняв. — Знаеш ли какво е да загубиш човека, който е смисълът на живота ти? Съмнявам се. Не вярвам някога да ти е пукало за когото и да било и едва ли си изпитвал болката, която е неизменна част от мен от онова утро в Женева.

— Знам какво изпитвате… — започна Александър.

— Не, не знаеш! — изкрещя Хауптман. — От къде може да знаеш? Ти си човек, който винаги е използвал хората за свои цели!

— Знаете за мен само онова, което сте чел — подхвърли Александър предпазливо, внимавайки да не предизвика повече враждебност.

— Знам що за човек би използвал невинна уязвима млада жена заради егоистичното си удоволствие! Що за човек е този, който довежда жена до самоубийство? — Гласът на Хауптман стана толкова остър, че Мередит неволно потрепери. — В деня, когато погребах дъщеря си, хер Киракис — продължи мъжът тихо, — дадох обет да посветя живота си да те принудя да заплатиш за греховете си. Отне ми време — повече, отколкото бе по вкуса ми, — но сега съм удовлетворен.

Александър го погледна смаяно.

— Значи вие…

Смехът на мъжа бе горчив.

— През годините натрупах достатъчно пари и власт, за да те унищожа — злорадо сподели той. — Внимателно съм подготвил краха на мощната ти империя. Именно аз, хер Киракис, уредих пожара в Монреал, но той бе само началото, както ти е добре известно.

Александър го гледаше мълчаливо.

— Хората ми… Добре си свършиха работата, нали? Те създадоха проблемите в атомната централа — продължи той тържествуващо. — Не е лесно да се подкупят вашите американски политици, но както ти сам си повтарял нееднократно, всеки си има цена. — Замълча. — Същото важи и за твоя човек в Турция.

— Кафир? — обади се Александър. — Какво общо има Кафир с това?

— Той всъщност се оказа много полезен за мен — сподели Хауптман и тънките му устни се извиха в злобна усмивка. — След като открих слабото му място, съвсем лесно го убедих да постъпи според желанията ми.

— Слабото му място ли? — попита неволно Александър.

— Кафир е страстен комарджия — обясни Хауптман високомерно. — Изненадан съм, че не си го знаел. — Изсмя се подигравателно. — Заплатих всичките му дългове и той стана моя собственост.

— Разбирам — промълви Александър, досетил се за странното поведение на Кафир през онази сутрин в Истанбул.

— Пак моите хора устроиха капан на Курт Бадрут — продължи Хауптман и се наслади на страха, появил се в очите на Александър. Нямаше представа, че той не се страхува за себе си, а за бременната си съпруга. — Щяхме да купим и твоя човек в Англия, но онази жена се натъкна на информацията, която се готвехме да използваме срещу него. Ако не бе разбрала какво става… За жалост трябваше да… загине.

— Наредил сте Каролин Грейсън да бъде убита?

Хауптман се усмихна ледено.

— Да кажем, че уредих да я сполети злополука.

Александър го погледна. Човекът срещу него бе хладнокръвен убиец. А обвиняваше Александър за смъртта на Мариан!

— А Карло Манети? — попита той предпазливо. — И това ли е ваше дело?

— Естествено — призна Хауптман без миг колебание. — Манети отлично пасваше на замислите ми. Когато се наложи да обявят компанията му за продан, всички, включително и самият Манети, бяха убедени, че ти стоиш зад това. — Замълча за минута. — Глупакът реши да се самоубие и това дойде като допълнителен бонус. Дъщеря му изля доста помия по твой адрес в пресата, нали?

— Господи, това е лудост! — възкликна Александър.

— Аз причиних всичките ти проблеми, хер Киракис — продължи Хауптман. — Фармацевтичната компания, спекулациите в пресата, че империята ти е нестабилна… Но най-големият ми удар бе, когато узнах истината за теб!

Александър го погледна смаяно, но веднага се досети, че Хауптман знае и за Елизабет, и за Йоанина.

— Следях хода на разследването на съпругата ти и реших и аз да проверя някои неща — заяви Хауптман. — Изпратих хора в Атина, в Йоанина, дори в Лос Анжелис. Именно аз, хер Киракис, изпратих на жена ти доказателството, което тя търсеше.

— Вие?

Александър изглеждаше потресен. Горе на площадката Мередит имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне.

— Мислех да изнеса данните в пресата — продължи Хауптман. — Всичко, хер Киракис! Истината за случилото се в Йоанина, истината кой си всъщност, къде се намира майка ти сега, докъде е стигнал Константин Киракис в желанието си да осигури бъдещето на империята си. Та ти дори не си истински Киракис! — Усмихна се злобно. — Но после реших, че е по-добре да продължиш да живееш, като знаеш, че още някой е посветен в истината за теб. Човек, чиято самоличност не ти е известна, но е в състояние да огласи фактите всеки момент. За жалост се наложи да променя първоначалния си план. Онзи мъж… инспекторът от Интерпол… започна да се приближава прекалено много до истината. Опасно близо.

Смени позата и Мередит видя пистолета. Бързо и тихо се върна в спалнята, за да звънне на полицията, но линията се оказа прекъсната. Огледа трескаво стаята и изведнъж се сети за пушката, която Александър държеше в дрешника на спалнята. Извади я с треперещи ръце и се помоли да е заредена. Провери я — наистина беше заредена. Върна се на площадката. Двамата още се караха. Мъжът продължаваше да държи пистолета насочен към Александър. Говореше неща, които се струваха безсмислени на Мередит. Тя тръгна да слиза бавно по стълбите. Александър, с лице към стълбището, вдигна глава и я видя.

— Мередит! — извика той. — Качи се обратно горе! Бързо!

Стреснат, Хауптман натисна спусъка. Чу се един-единствен изстрел и Александър падна върху дивана. Реагирайки инстинктивно в готовността да защити съпруга си, Мередит вдигна пушката и натисна спусъка. Хауптман се стовари на пода, а от тила му потече кръв. Мередит седна на стълбите и затрепери неконтролируемо. Сърцето й биеше като лудо, когато Александър, притиснал лявото си рамо, се изправи бавно и приближи до неподвижното тяло в подножието на стълбището. За да не рискува, ритна пистолета настрана, където Хауптман не би го стигнал. Забеляза лъскав предмет до тялото. Наведе се и го вдигна. Беше минало много време, но още го помнеше: гривната, която бе подарил на Мариан в Гщаад.

Погледна Мередит: тя продължаваше да седи на стълбите и да трепери.

— Добре ли си, matia mou? — попита той и тръгна към нея.

Тя кимна и плахо попита:

— Мъртъв ли е?

— Да — увери я той.

— Кой е той, Александър? Защо искаше да те убие?

— Историята е дълга, скъпа. Аз…

Някой започна да тропа силно по входната врата и той млъкна. Отиде да отвори, все така придържайки лявото си рамо. Светлосивата му жилетка вече бе подгизнала от кръв. Отвори вратата. При вида на Десан и двамата полицаи изпита неимоверно облекчение. Десан го погледна и се обърна към полицаите:

— Извикайте линейка — нареди той и отново го погледна. — Хауптман, нали?

Александър кимна.

— Във всекидневната е.

Десан влезе бързо и приклекна до неподвижното тяло на Юлиус Хауптман. Провери пулса.

— Ще ни е нужен и съдебен лекар — добави той тихо. — Този човек е мъртъв.