Норма Бейшър
Игра на богове (29)

Глава 28

Дювил

Дювил, шикозният курорт на нормандския бряг, е изключително привлекателен и през юни, и през юли, и през август, и през септември, но именно през август населението му нараства на шестдесет хиляди — дванадесет пъти повече от броя на постоянните му жители. Никъде по света градче с неговите размери не може да се похвали през август с повече богати обитатели на квадратен метър. Знаменитости от цял свят напускаха яхти, вили, имения и островите си, за да се включат в сезонното оживление в Дювил: феномен, който привличаше два типа хора — онези, които обожават конните надбягвания, и любителите на полото. Богати и влиятелни мъже и жени от цял свят се струпваха в анклава на северното френско крайбрежие за едно и също: бързи коне, бързо спечелени пари и впуснали се в бурен живот тълпи.

Откакто се ожениха, Мередит ходеше всяка година с Александър в Дювил и вече бе напълно наясно как се сключват делови сделки до яслите на конете или до игрището за поло. Винаги когато времето им позволяваше, двамата посещаваха разпродажбите на коне; приличаха се на горещото слънце до басейна на хотел „Роял“ и обядваха в „Льо бар Солей“ или „Сиро“, а вечер се смесваха с някои от най-прочутите хора от световния светски елит в бляскавите салони на казиното. Беше забелязала — многократно, — че през август името на всеки по-известен моден дизайнер присъства в Дювил не само по витрините на бутиците из главната търговска улица, но и върху гърбовете на елегантните дами по трибуните, в казиното и по крайбрежния булевард. Правилата за обличане в Дювил, прецени тя, са съвършено прости: памучни и ленени тъкани през деня и скъпи и открояващи се бижута вечер.

Сега, в апартамента им в хотел „Норманди“, Мередит лежеше върху леглото с копринена нощница и слушаше шума от течащата вода, докато Александър си взимаше душ. Тревожеше се за него. Откакто напуснаха Ню Йорк, беше в особено настроение. Неволно свъси вежди. Страшно се бе променил, след като видя Елизабет. В деловите си отношения винаги бе настъпателен и непреклонен, но сега бе направо безскрупулен. На игрището за поло винаги бе опасен противник, но сега играеше, сякаш участва във война. Беше забелязала и някои малки промени в поведението му в спалнята. В секса се появи непозната настойчивост — напрегнатост, която я плашеше от време на време. Сякаш изпитваше потребност — по-силна от обикновено — да се докаже като бизнесмен, атлет и дори като мъж.

Той излезе от банята, увил голяма синя кърпа около кръста, а гъстата му черна коса се спускаше на мокри кичури покрай лицето. Застана пред огледалото да се среши, а Мередит седна на леглото и обгърна колене с ръце. Гледаше го замислено. Беше необичайно мълчалив по време на вечерята и в последния момент промени решението си да идат в казиното. Изглеждаше уморен.

— Радвам се, че тази вечер предпочете да си легнем рано — сподели тя. — И на мен не ми се излизаше.

Той се обърна към нея.

— Веднага ли трябва да се връщаш в Ню Йорк?

Мередит поклати глава.

— Разполагам със свободно време до края на седмицата — отвърна тя. — Нещо специално ли си намислил?

— Мислех да отскочим до Лозана за ден-два, преди да се приберем.

Тя кимна бавно.

— Добре… Щом искаш.

Опря брадичка върху коленете си.

— Не изглеждаш особено ентусиазирана — отбеляза той и тръгна към леглото.

Тя се пресегна, за да го улови за ръката.

— Не е това — отвърна предпазливо. — Просто не искам да бъдеш по-наранен, отколкото си сега. — Очите им се срещнаха. — Ако състоянието й не се подобри, ако никога не настъпи промяна…

— Вярвам, че ще настъпи. — Седна на ръба на леглото. — Убеден съм, че ще стигна до съзнанието й, че един ден ще осмисли кой съм и ще се върне в действителността.

— Не те е виждала от четиригодишен, скъпи — отбеляза Мередит нежно и постави ръце на раменете му. Силният му загар изпъкваше, понеже кожата му беше още мокра от душа. — Дори да те чуе…

— Ще ме разпознае — отвърна той уверено. — Първия път, когато я видях, усетих нещо… Щях да го усетя дори да не знаех истината. Мисля, че и тя ще го долови… някога.

— Но ти знаеше коя е, скъпи — напомни му Мередит. — Тя не се е променила през годините. Ти много приличаш на нея, но тя те помни само като малко дете.

Тъмните очи на Александър бяха пълни с решителност.

— Трябва да опитам, matia mou — отвърна той тихо, но непоколебимо. — Докато има и най-малка надежда, няма да престана да опитвам. Запомни го.

Мередит го изгледа изпитателно. Понечи да каже нещо, но се отказа и само кимна.

Александър я взе в обятията си.

— Знаех, че ще ме разбереш — промълви той нежно.

Устните му намериха нейните — отначало я целуна внимателно, а после по-настойчиво. Тя не се пусна от него, когато той я сложи да легне, целувайки я непрекъснато. Устните му се плъзнаха по шията й. Спря само колкото да махне кърпата и да свали нощницата й. Мередит започна да трепери, когато устните му се плъзнаха надолу по гърдите, когато тялото му покри нейното.

И за пореден път бе понесена от вихъра на взаимната им страст.

 

 

Лозана

Елизабет седеше близо до прозореца в тапициран с кадифе фотьойл, облечена в бледожълта копринена роба, а гъстите й коси се спускаха свободно по раменете. В светлината на топлото обедно слънце бледото й лице и прозрачната й кожа изглеждаха младежки и почти незасегнати от времето.

Александър я държеше за ръка и й говореше, сякаш тя го чува и разбира думите му — така постъпваше всеки път, когато я посещаваше през последните осем месеца. Беше убеден, че тя го чува и осъзнава присъствието му, но още не съобразява кой точно е той. Вярваше, че комуникира с нея и рано или късно ще проникне до съзнанието й. Съжали, че не е донесъл снимките от документацията на Мередит. Може би ако види старите си снимки и тези на съпруга си и сина си, паметта й ще се пробуди.

— Сигурно има нещо, което съм в състояние да направя за теб, мамо — промълви той тихо и нежно. — Нещо, което ще те освободи — ще освободи и двама ни — от миналото.

Замисли се какво би накарало паметта й да заработи — снимки, познати места. Дори да не успее да възвърне паметта на майка си, не е изключено да възвърне своята. Сети се какво му бе разказала Мередит за имението на семейство Райън в Калифорния, за снимките и спомените, които Том Райън съхраняваше грижливо във вилата. Неговият дом. Неговият дом през първите четири години от живота му. Вероятно в старата къща бе пълно със спомени.

Погледна безжизнените пусти очи на Елизабет и си наложи да се усмихне с лека надежда.

— Мамо — прошепна той нежно…

 

 

— Как ти се стори тя? — попита Мередит в колата на път за летището.

Александър свъси вежди.

— Все същата — отвърна той тъжно. — Каквото и да направя, колкото и да й говоря, седи, взира се в пространството и прилича на красива статуя.

Мередит се пресегна, хвана ръката му и нежно я стисна.

— Представям си как се чувстваш, скъпи — подхвана тя бавно. — Но доктор Гудрон изглежда ще се окаже прав. След толкова години…

— Най-после започвам да приемам тази възможност — призна той и я погледна в очите. — Дори си мисля… Ако не успея да си възвърна паметта чрез Елизабет, има шанс тя да възвърне своята чрез мен.

Мередит го погледна изненадано — не бе сигурна доколко го разбира.

— Ако успея да възвърна паметта си, като се върна на познати места и преживея отново мигове от детството си, вероятно ще й бъда от по-голяма полза.

— Какво точно имаш предвид? — попита Мередит.

— Искам да посетя имението на семейство Райън.

 

 

— Реших да зарежа проекта за семейство Райън — обяви Мередит на Харв Петерсън. — Бия си главата в стената вече трета година, а нищо не се получава. Не виждам защо да упорствам повече. Посветих доста време, което можех да употребя за други проекти, а в резултат разполагам само с няколко нишки, които ме водят до задънени улици и куп главоболия.

Пое си дълбоко въздух. Налагаше се да изиграе ролята си превъзходно. Не биваше да сподели истината с никого. Заради Александър трябваше да се откаже от материала веднъж завинаги. Той мина през достатъчно изпитания. Нямаше защо медиите да му се нахвърлят отново.

— Бях останал с впечатлението, че вече си напреднала. — Петерсън бе изумен от внезапното й решение. — От Кейси разбрах за огромния брой отговори на запитванията, които разпрати.

— Много са, наистина, но всичките ме отвеждат до задънена улица — излъга Мередит. — Или бяха луди, или не знаеха достатъчно, за да ми помогнат.

— Съжалявам, че не си открила онова, което търсеше. — Дръпна от пурата, преди да остави острият дим да се разстеле из кабинета. — Е, все пак не съм чак толкова изненадан. Репортери се опитват да разнищят историята повече от тридесет години. Ти стигна най-далеч, ако не се лъжа.

Тя само кимна.

— И аз съжалявам.

 

 

Брюксел

В хотелска стая близо до пазара за цветя на „Гран плас“ бе открито тяло на мъж. Според аутопсията смъртта бе настъпила преди около седем часа. В куфара му намериха паспорт, карта на Лондон и плик с няколко хиляди франка. По данните от паспорта беше четиридесетгодишен, роден в Торес Ведрас, Португалия. В Брюксел пристигнал в деня, преди да бъде убит. Като причина за смъртта се посочваше рана от огнестрелно оръжие.

Полицията намери в джоба му снимка на жена. На гърба, доста нечетливо, бе изписано името Каролин Грейсън.

 

 

Саутхамптън

Мередит наблюдаваше Александър крадешком — той нареди цепеници в камината и обилно ги заля със запалителна течност. Цяла вечер бе мълчалив, потънал в мислите си, а и тя имаше достатъчно неща, за които да помисли.

Александър драсна клечка кибрит и я хвърли в камината. Между дървата мигом плъзнаха ярки оранжеви пламъци и изпълниха стаята с топлина и златисто сияние. Той свали ризата си и коленичи на пода пред камината. Не си даваше сметка, че тя го наблюдава, че се опитва да прочете мислите му.

— Какво ще кажеш за малко вино? — наруши мълчанието Мередит. — От нашите лозя е.

Той само поклати глава.

— Може би по-късно — отвърна уморено.

Седна на пода до нея.

— Вчера се видях с Харв Петерсън — съобщи му тя. — Отказвам се от материала за семейство Райън. Мисля, че е редно да го знаеш.

Погледна я.

— Съжалявам — промълви той тихо. — Знам колко отдавна работиш по него, колко е важен за теб.

Ръцете й обвиха врата му.

— За мен никой материал не е по-важен от теб — увери го нежно. — Не знаех какви са намеренията ти, затова му казах, че нищо не съм открила.

— И той повярва ли?

Тя кимна.

— По-скоро се питаше защо не съм се отказала по-рано — обясни тя. — Просто споделих, че всичко води до задънена улица.

Той я целуна леко по устните.

— Баща ми… Биологичният ми баща Том Райън се е постарал да защити Елизабет от нежелани контакти с медиите. Сигурно би искал и аз да продължа да я защитавам. Дължа й го. Длъжен съм и пред двамата да я браня до края на дните й — изрече той, загледан в огъня. — Ако се разчуе, тя няма къде да се скрие. Ще се случи това, от което Том Райън се е страхувал най-много: ще я обявят за малоумна. Няма да го допусна.

— И аз си мислех, че не би го позволил — увери го тя и го погледна в очите. — Сигурна бях, че ще разбереш защо е постъпил така.

Погледна я с нарастващ интерес.

— Що за човек беше той? — попита Александър внезапно.

— Добър, но истински самотник. Издигаше емоционална бариера около себе си. Не знам дали искаше да изключи външния свят, или просто се опитваше да задуши болката. Беше твърд като скала, но подозирам, че е било само фасада. Всъщност бе човек с дълбока чувствителност. С всеки изминал ден умираше по една частица от него. Сега, като погледна назад, смятам, че през всичките тези години единственото, което го е крепяло да живее, е било отговорността му към Елизабет, потребността да я защитава на всяка цена.

— Вероятно я е обичал много — предположи Александър, отново загледан в пламъците.

— Обичаше и двама ви — уточни Мередит. — Никога обаче не забравяй колко много са те обичали Константин и Мелина Киракис. Сякаш си бил тяхна плът и кръв. И каквото и да говорим, осигурили са ти прекрасен живот.

Александър поклати глава.

— Живот, изграден върху лъжи — процеди той с горчивина.

— Живот, изграден върху любов — поправи го Мередит, твърдо решила да го накара да разбере, че не всичко е било напразно. Съзнаваше колко важно е за Александър да им прости. Бяха постъпили така с него само защото отчаяно са искали дете, а после са го обичали толкова много. — Сгрешили са. Но и двамата са били смъртни, независимо от мощта си, били са като всички нас. Искали са дете, а не са могли да го имат, след като Дамян е починал.

— Дамян — повтори Александър. — Смъртта на Дамян е предопределила моята съдба.

— Знаеш ли, скъпи, бил си много по-щастлив от редица други деца — обърна му тя внимание. — Виж колко деца нямат дом, никой никога не ги е обичал. А ти имаш двама бащи и две майки — обичали са те и са искали да ти предоставят целия свят. Дали са ти целия свят. Имаш Том и Елизабет Райън — те са те родили и са хранили големи мечти за теб; имаш Константин и Мелина, които са те приели като свое дете, обичали са ти оставили империя, както и огромна любов.

Той се усмихна уморено. Излегна се на килима и я прегърна силно. Тя се сгуши в него и зарови лице в гърдите му, заслушана в ударите на сърцето му. Ще преминем през това, помисли си. Непременно ще успеем. Трябва да успеем.

 

 

Слизайки от паркираната пред Олимпик тауър лимузина, Мередит вдигна ръка — вятърът блъскаше косата в лицето й. Погледна малкия платинен часовник с диаманти, който Александър й бе подарил за рождения й ден през юни. Девет часа. Изпитваше изтощителна умора и се радваше, че денят най-после свърши. Не се чувстваше особено добре, но го отдаваше на многото работни. Часове, съчетани с напрежението, на което тя и Александър бяха подложени през последните няколко месеца, беше по-уморена от обикновено и загуби апетит. Започна и да й се гади, но не се консултира с лекаря си, защото смяташе, че става въпрос само за стрес. Дано нещата се успокоят, дано се разбере каква е причината за нещастията, които сполетяха корпорацията, дано и Александър най-после приеме миналото си такова, каквото е! Тогава ще заминем за известно време, помисли си тя, крачейки през фоайето към асансьорите. Защо да не се покрием за малко, както през медения ни месец? Ще пообиколим с яхтата Средиземно море или просто ще поживеем на острова. И на двамата ще ни се отрази добре.

През последните шест месеца Александър бе посетил Елизабет няколко пъти и бе разговарял с доктор Гудрон, който продължаваше да твърди, че съпругът й само си губи времето.

Мередит знаеше отлично колко е безсилна да разубеди Александър по този въпрос. Затова запази мълчание.

Качи се в асансьора. Следващата седмица щяха да отлетят за Западния бряг до имението на семейство Райън. Не бе сигурна с какво точно щеше да помогне това посещение, но той настояваше, че ако види къщата — неговия дом през първите четири години от живота му, нещо в паметта му може да превключи. Молеше се той да има готовност да се справи с всички спомени, които евентуално биха се отприщили, или с вероятността да не си спомни нищо. В края на краищата независимо от многобройните посещения при Елизабет нямаше напредък. Сега Александър поне разбираше от къде идва усещането му, че е бил предаден. Като четиригодишен, заклещен и изплашен в кладенеца, първичният му инстинкт го бе тласнал да вика единствения човек, който винаги го е защитавал — майка си. И понеже е бил твърде малък, не е разбрал, че независимо от силното й желание тя не е могла да стигне до него. Съзнанието му бе обсебено от мисълта, че майка му е извършила предателство: въпреки че той я е обичал, тя го е изоставила, и то в момент, когато най-много сее нуждаел от нея. Това обясняваше безуспешните му връзки с жените, анализираше Мередит. Представи си всички жени, с които се бе появявал в клюкарските колони. Всичките бяха смугли и чернокоси като Елизабет. Подсъзнателно ги е избирал заради приликата им с нея, а после се бе отнасял лошо с тях, наказвал ги бе заради онова, което е смятал като нейно предателство.

 

 

Лос Анжелис

Мередит спря пред вратата на къщата в стил Тюдор и погледна Александър въпросително.

— Сигурен ли си, че искаш да го направим?

Той кимна.

— Миналото ми е тук — отвърна той, загледан в сградата. — Ако нещо вътре ми върне дори един-единствен спомен, ще бъде първата крачка.

Мередит се поколеба само за миг, после бръкна в джоба на палтото, извади ключа и отвори вратата. Бутна я и влезе. Александър я следваше по петите.

— Невероятно! — промълви тя и се огледа. — Оставили са я непокътната от времето на Том Райън. Всичко е така, както беше, когато той живееше тук.

Александър кимна, но нищо не каза. Мина край нея и започна да наднича по стаите, взираше се в предметите, сякаш някой щеше да му навее спомен от детството. Тя го последва. Обиколиха гостната, всекидневната, трапезарията и кухнята. Чакаше го да реагира, да си спомни нещо, но той мълчеше. Влязоха в кабинета на Том Райън. По библиотеката все още стояха снимки в рамка. Негови снимки, на съпругата му и сина им. Александър взе една и я разгледа внимателно.

— Майка ми и аз — отбеляза той замислено.

Мередит кимна.

— Веднъж Том спомена, че е правена точно преди тримата да заминете за Европа — обясни тя тихо.

Той се усмихна.

— Вероятно сме били много щастливи по онова време.

— Вероятно — съгласи се Мередит и преплете ръка с неговата.

Той взе блестящата златна статуетка от полицата и дълго я разглежда.

— Тя май никога не е разбрала, че най-после е получила „Оскар“, нали? — попита той.

Мередит поклати глава.

— Била е в клиниката, когато са раздавали наградите — отвърна тя и нежно го погали по ръката.

Усмивката на Александър беше тъжна.

— Толкова силно се е стремяла към нея, а така и никога не е разбрала, че е постигнала целта си. — Направи пауза. — Висока цена е заплатила за тази чест. Кара те да спреш и да се замислиш колко важен е всъщност успехът.

Мередит го погледна.

— Ако бе имала избор, щяла е да запази сина си.

Той я прегърна.

— Ще ми се да стигна до нея, да й кажа, че съм жив — сподели той с копнеж.

— Възможно е някой ден да успееш — каза Мередит оптимистично.

Моля се и за двама ви това да стане, довърши тя наум.

Качиха се горе и разгледаха стаите. Будоарът на Елизабет беше точно какъвто го помнеше Мередит; дори розовият копринен пеньоар бе метнат върху един от столовете. Винаги бе смятала тази стая за най-красивата в къщата: бежови тонове, дебели килими и изящни мебели, тапицирани с брокат. Имаше и дълга тоалетна масичка, като онези в студията, но несравнимо по-елегантна, гардероб от кедър и прозорци от пода до тавана с изглед към задната морава до къщата. На стената висяха снимки в рамки — предимно на съпруга и детето й. Александър ги разглежда дълго. Особено го привлече една — Дейвид Райън седеше на моравата пред къщата и си играеше с кутре.

— Скъфи — произнесе внезапно той.

Мередит го погледна.

— Какво?

— Името на кученцето е Скъфи — обясни той бавно. — Намерих го на плажа. Беше толкова отдавна. Бяхме ходили на пикник. Мама и аз вървяхме по пясъка и намерихме това кутре. — Усмихна се. — По-скоро кутрето ме намери. — Обърна се и погледна Мередит смаяно. — Спомних си! — възкликна той. — Спомних си пикника и кутрето от плажа!

Мередит се усмихна и кимна.

— Добро начало — окуражи го тя.

— Искам да видя на Дейвид… моята стара спалня — настоя Александър.

— Добре — съгласи се тя колебливо.

— Имаш ключ, нали?

Мередит кимна.

— Насам. Странно — отбеляза тя, хвърляйки последен поглед към стаята на Елизабет, — помещението е било затворено толкова дълго, а изглежда непокътнато… Сякаш Том, съпругата му и детето им продължават да живеят тук.

Тръгнаха към вратата и тогава едно от шишенцата с парфюм върху тоалетната масичка на Елизабет — недокосвано от десетилетия — се пръсна.

Мередит спря пред спалнята на Дейвид. Държеше ключа в ръка и погледна въпросително Александър.

— Да изчакаме ли до утре? — попита тя. — Да не се окаже прекалено много за един ден…

Александър поклати глава.

— Стигнахме дотук — отвърна той. — Връщане назад няма.

Макар и неохотно, тя пъхна ключа в бравата и го завъртя. Влязоха и тя запали лампата.

Александър застана пред нея и се огледа. Лицето му бе пребледняло. Стаята, недокосвана от близо тридесет и пет години, беше прашна и миришеше на застояло, но също създаваше у него странното чувство за нещо познато. Не бе само защото миналото му е свързано с тази стая; той буквално помнеше тази стая и предметите в нея. Беше я виждал на части в сънищата си, в неочаквани моменти имаше проблясъци на паметта, но винаги изчезваха, преди да успее да ги осмисли. В стаята бяха тайните от първите четири години на живота му.

Седна на леглото и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по меката синя постелка. Плюшеното мече върху леглото, ръкавицата за бейзбол, която и сега изглеждаше нова, защото никога не бе използвана, играчките в големия скрин, детските дрешки в дрешника — всичко му бе познато по един призрачен начин. Всичко беше част от едно минало, което той не успяваше да си спомни.

 

 

Цюрих

Хер Хауптман беше любопитен. Защо инспекторът от Интерпол желае да го види? Беше доста зает и не разполагаше с много свободно време, но реши все пак да се срещне с инспектор Десан.

— Не се сещам за никаква причина, поради която да настоявате да ме видите, инспекторе — подхвана той бавно. — Бихте ли ми обяснили?

Десан се усмихна; топла, дружелюбна усмивка, като към най-добър приятел.

— В течение сте, естествено, относно сериозните финансови проблеми на „Киракис корпорейшън“, нали? — попита той.

— Разбира се, но не допусках, че Интерпол се интересува от подобни неща — обяви Хауптман и събра пръсти.

— При нормални обстоятелства, хер Хауптман, Интерпол не би се намесила — призна Десан. — Но има редица злополуки — донякъде будещи подозрения, — свързани с хора, които по един или друг начин са обвързани с „Киракис корпорейшън“. Знаете вече за това, нали?

— Ако трябва да съм напълно честен, не се интересувам от такива неща — увери го швейцарският банкер.

Десан се ухили.

— О, стига, хер Хауптман — непринудено подметна той. — Човек с вашето положение…

— Точно това имам предвид. Човек с моето положение не се интересува от подобни неща… Поне не професионално… — Хауптман не довърши.

— Та нали именно вие основно финансирате „Киракис корпорейшън“? — попита Десан дружелюбно.

— Това е поверителна информация — обърна му внимание Хауптман.

— Да, така е — съгласи се Десан. — Но е добре известно, че банкерите се вълнуват, когато недоброжелателна гласност заплашва устойчивостта на техните вложения. Какво ще кажете?

— Да, естествено. „Киракис корпорейшън“ обаче е солидна, и то от години — настоя Хауптман. — Документите им са безупречни. Консорциумът, който се състои от основните банкери на конгломерата…

— Сред които сте и вие — подметна услужливо Десан.

Хауптман поклати глава.

— Не. В това отношение грешите.

— Не съм убеден — парира го Десан спокойно. — Източниците ми, ако мога така да се изразя, са благонадеждни.

Банкерът се поколеба за миг.

— Професионални причини налагат да държа участието си в консорциума под секрет — уточни той твърде неохотно. — Бордът реши да откаже офертата на хер Киракис да участва в разширяването на корпорацията му, затова вложих лични средства. Ако го бях признал, щеше да доведе до сблъсък на интереси.

— Разбирам. — Десан се облегна и извади лулата си. Вдигна я. — Не възразявате, нали?

Хауптман поклати глава.

— Не, разбира се.

Десан запали лулата и дръпна няколко пъти замислено. Из въздуха плъзна сладникав аромат.

— Имам една теория — започна той, внимателно подбирайки думите. — Смятам, хер Хауптман, че някой силно желае да изхвърли Александър Киракис от бизнеса.

— Това е абсурд! — моментално реагира Хауптман. — Киракис извършва мултимилиардни доларови операции. Трудно е да си представи човек, че компанията има сериозни проблеми.

— Нима? — Десан го изгледа странно. — Тогава защо се опитвате да убедите колегите си банкери да поискат от Киракис да си върне заемите?