Норма Бейшър
Игра на богове (28)

Глава 27

Мередит лежеше на леглото и усещаше как главата й пулсира. Щом видя съдържанието на онзи плик, най-лошите й предчувствия се потвърдиха. Наистина отвори кутията на Пандора и освободи всички демони, обитавали миналото на Александър. Защо въобще не се отказа от материала, запита се тя за пореден път; защо не остави миналото — тайните от Йоанина — заровени, както искаха Том Райън и Константин Киракис? Как ще му го съобщя, чудеше се тя и усещаше, че коремът й се стяга на възел.

Погледна листа в ръката си. Макар имената на родителите, отбелязани върху документа за осиновяване, да бяха непознати за нея гръцки имена, тя се досещаше каква е истината. Александър е синът, за когото Том и Елизабет смятаха, че е починал в онзи стар кладенец в Йоанина. Александър е Дейвид Райън!

Как са успели, питаше се Мередит. Как са уредили да получат акт за раждане и документ за осиновяване, без никой да разбере? Дали са го направили, без да събудят нечии подозрения? И какво е струвало на Константин Киракис да скрие истината от света? А и от самия Александър.

Чу стъпки отвън и бързо напъха листа в дамската си чанта, после отново легна. Вратата се отвори и Александър влезе. Спря, изгледа я загрижено за миг, прекоси стаята и седна на леглото до нея.

— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред? — попита той с нежни нотки в гласа и я погали по косата.

— Май съм чумава.

Постара се гласът й да прозвучи безгрижно.

Когато преди час влезе в сградата и портиерът я уведоми, че Александър я чака горе, се изплаши как ще застане лице в лице с него, защото той мигом щеше да разбере, че нещо не е наред. Александър инстинктивно долавяше, когато нещо я измъчваше.

— Истината — настоя той твърдо, но проявявайки търпение. — Какво има?

— Сериозно — изглежда съм хванала някакъв вирус — инатеше се тя. — Докато те нямаше, работех по четиринадесет часа на ден, ако не и повече, за да подготвя новите материали за излъчване. Преуморих се, не се хранех добре и се опасявам… Явно е срив.

— Защо не си вземеш един-два свободни дни — предложи той и отметна кичур коса от челото й.

— Ако си взема почивка сега, Харв ще прати полиция по петите ми — усмихна се тя плахо.

— Неговите проблеми са негова грижа. Ти си моя и затова настоявам, matia mou. Няма да позволя да се преумориш до смърт.

— Не намираш ли за редно да правиш същото, което проповядваш? — попита тя полушеговито. — Колко пъти напоследък си лягаш доста след полунощ?

— В моя случай е различно и ти го знаеш — отвърна той със свъсени вежди. — Нося отговорност за корпорацията, аз съм Киракис! Преди да стане твърде късно и да бъдат нанесени прекалено много щети, налага се да разбера кой е тръгнал да ме разорява. Съдбата на Ай Би Ес не лежи на плещите ти, макар от време на време да ти се струва така. Настоявам да си вземеш няколко почивни дни. Не желая да те видя как припадаш от изтощение.

Погледна го и почувства, че всеки момент ще се разплаче.

— Обичам те — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Каквото и да стане, както и да ти изглеждат нещата, моля те, никога не забравяй колко много те обичам.

Александър я прегърна силно. Нещо я терзаеше и не беше маловажно, независимо от усилията й да го заблуди. Защо не сподели с него по каква причина е толкова изплашена?

 

 

Мередит прочете бавно писмото и го хвърли на бюрото по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. От клиниката в Лозана, Швейцария, й изпращаха отговор на запитването относно Елизабет Уелдън-Райън — вероятна пациентка в болничното заведение през септември 1953 година. Също като двете предишни писма — от администрацията на институтите в Женева и Давос-Дорф — и това беше официално и не съдържаше никаква информация. Мосю Мишел Буве, административният директор, обясняваше любезно колко иска да й помогне, но политиката на клиниката била да брани интересите на пациентите. За жалост не бил в състояние да й даде никаква информация, за който и да е пациент; дори не можел да й съобщи имена.

Стана и отиде до прозореца. Коледната украса по улиците подсказваше, че празникът наближава, но тази година Мередит беше далеч от приповдигнатото настроение. Насилваше се да изглежда весела само за да не събуди подозренията на Александър. Винаги така много се радваха на Коледата. Празнуваха по американския календар на двадесет и пети декември, а после втори път — на шести януари, за да спазят традицията, при която бе израснал Александър. Мередит свъси вежди. Вече толкова години той живееше с гръцките традиции и ценности. През целия си живот — поне откакто се помнеше — се мяташе за грък, за син на Константин и Мелина Киракис. Какво ще стане с него, когато му кажа истината, питаше се Мередит.

Влезе секретарката й.

— Мередит, това току-що пристигна за теб. Пише ЛИЧНО — поясни Синди и й подаде плика.

Мередит го пое и погледна адреса на подателя — адвокатска кантора в Лос Анжелис. Докато отваряше плика, си даде сметка колко се страхува да разбере какво е съдържанието. Нямаше сили да поеме нова изненада толкова скоро след онази в петък.

Прочете бързо писмото. Къртис Хармън, старши съдружник в кантората, движеше делата на имението на госпожа Райън и фонда, учреден на нейно име. Беше научил за интереса на Мередит относно имота на Томас Райън. Молеше да се свърже с него при първа възможност, за да обсъдят какви грижи се полагат за госпожа Райън от фонда, основан от „Фондация Киракис“ със седалище в Атина. „Фондация Киракис“ ли? Засега не виждаше никаква връзка, но нещата щяха да се изяснят веднага след като разговаря с господин Хармън. Погледна секретарката си.

— Синди, не ме свързвай с никого — нареди тя. — Известно време ще бъда заета.

Синди кимна и излезе.

Мередит звънна в Лос Анжелис. Съобщи името си на телефонистката и Къртис Хармън се обади почти веднага.

— Получих писмото ви, господин Хармън, но трябва да призная — малко съм объркана. Проявявам интерес към имението Райън, но какъв е този фонд?

— Искате да кажете, че не знаете? — изненада се той.

— Не, не знам.

— Госпожо Киракис, през ноември 1953 година „Фондация Киракис“ е учредила фонд в полза на госпожа Райън. Съвсем естествено предположих, че сега го ръководи съпругът ви, понеже Константин Киракис е покойник от няколко години. Корпорацията учреди този фонд, защото господин Киракис — Константин Киракис имам предвид — се чувстваше отговорен за смъртта на детето на госпожа Райън и за злощастното й психическо състояние след злополуката — обясни Хармън.

Не се и съмнявам, помисли си Мередит гневно, но на глас попита предпазливо:

— Какво точно осигурява фондът за госпожа Райън?

— Винаги е покривал всички разходи в клиниката в Лозана, Швейцария — отговори Хармън. — Не знаехте ли?

— Пропуснала съм го — излъга Мередит. — Съпругът ми е оставил фондацията в много добри ръце, но няма време да следи как вървят нещата.

— Естествено. Напълно ви разбирам — обади се той любезно. — Всъщност винаги съм поддържал връзка с доктор Караманлис.

— Сега май той оглавява фондацията — подметна Мередит привидно небрежно.

— Знам, че движи всичко, свързано с фонда — потвърди Хармън, — включително и имението в Бел Еър, където някога са живели семейство Райън.

— Имението ли? — Мередит се обърка. Нали според завещанието на Том Райън къщата остана на грижите на Ник Холидей. — Не разбирам…

— Преди две години фондът я пое от Ник Холидей, който я наследил от господин Райън — уточни Хармън. — Господин Холидей имал известни финансови затруднения по онова време и…

— Защо? — прекъсна го Мередит. — Искам да кажа за какво му е била нужна къщата на фонда?

В главата й се завъртяха всевъзможни мисли.

— Представа нямам, госпожо Киракис — отвърна адвокатът искрено.

— Споменахте, че госпожа Райън е пациентка в клиниката в Лозана, нали?

— Точно така. Доколкото ми е известно, тя е там, от както е постъпила през септември 1953 година.

Мередит се опита да подреди мислите си. Административният директор на болницата „Кифисия“ в Атина й обясни, че Александър Киракис никога не е бил пациент там — което въобще не я изненада при дадените обстоятелства, — но госпожа Елизабет Уелдън-Райън бе прекарала там шест седмици — от 2 август 1953 до 15 септември 1953 година. Всичко започваше да си идва на мястото.

— Госпожо Киракис? — обади се плахо Хармън, опасявайки се да не би линията да е прекъснала.

— Чувам ви — увери го Мередит. — Благодаря, господин Хармън. Много ми помогнахте.

— Ако и друг път съм в състояние да услужа, моля не се колебайте да ме потърсите — предложи великодушно той.

— Непременно.

Тя остави бавно слушалката и се опита да осмисли всичко чуто. Картината се изясняваше, с изключение на едно: как е оцелял Александър, когато всички са го смятали за мъртъв? Някой непременно знае отговора на този важен въпрос. Пое си дълбоко въздух, защото си даде сметка, че е изправена пред най-трудната задача през целия си живот.

Тази вечер трябваше да каже на Александър.

 

 

Александър прочете документа няколко пъти мълчаливо. Най-сетне се обърна към Мередит, която го гледаше загрижено.

— От къде ти попадна това? — попита той с напрегнат тон.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Представа нямам. Донесе ми го специален куриер в телевизията. Нямаше съпровождаща бележка, нищо.

— Следователно знае и друг.

— За жалост — промълви тя тихо. — Отначало помислих, че някой го е открил, докато се е опитвал да ми помогне в разследването, но…

— Чудя се — подхвана той бавно, чувствайки как гневът му расте, — за колко ли други неща са ме лъгали. — Хвърли ужасен документа, сякаш бе влечуго, готово да го ухапе смъртоносно. — Лъжи! Целият ми живот е бил изтъкан от лъжи!

— Не те разбирам.

— Защо никога не са ми казали? — зададе въпроса, сякаш тя можеше да му отговори. — Оставиха ме да вярвам, че съм техен роден син!

— Но за тях ти си бил такъв!

Изгледа я.

— Ти пък от къде знаеш? — попита той ледено. — Никога не си ги познавала. Господи, излиза, че и аз не съм ги познавал! Живях с тях цял живот… откакто се помня, а всъщност не ги познавам.

— Познавам и двамата, Александър — обади се тя търпеливо. — Прекарах месеци да ги опознавам. Започнах да долавям мислите им, усещах емоциите им. Майка ти Мелина е била готова да умре, за да дари баща ти със син.

Той се изсмя мрачно.

— Щеше да е най-добро разрешение на проблема. — Гласът му потрепери. — Да бяха платили на някое младо момиче да износи дете от него. Определено е щяло да им излезе по-евтино от онова, което са предприели. А и щеше да е законно. Не като отвличане…

— Александър… — Мередит се опита отново да вземе думата.

Той поклати енергично глава да й даде знак да замълчи.

— Не, не ги защитавай! — прекъсна я рязко. — Посегна за палтото си. — Имам нужда да остана сам за малко. Отивам да се поразходя.

Обзе я дълбока тъга; не за себе си, не за Александър, а за Константин и Мелина Киракис — бяха дали всичко възможно за детето, което считаха за свой син. Само Господ бе наясно с какво чувство за вина са отишли в гроба.

 

 

Той се върна късно. Мередит го чакаше в спалнята. Събра всички материали за Елизабет Райън — искаше да му ги покаже. Никакви лъжи повече, помисли си тя, докато разглеждаше фотографиите. Той и без това смята, че е бил предаден. Ако ги укрия, ще се обърне и срещу мен.

Когато се прибра вкъщи, Александър нямаше никакво желание за разговори. Опита се да избегне каквито и да било приказки, но Мередит прояви настойчивост. Поиска да му обясни как е научила за уредения от Киракис фонд за Елизабет преди тридесет и три години, как е издирвала фактите, коя е единствената нишка, свързваща семейство Райън с родителите му. Добави, че не знае всички отговори, но не се е отказала.

— Значи… нови тайни — процеди той ледено. — Това само доказва, че човек и цял живот да живее с някого пак не го познава.

— Те са те обичали, Александър. Положително са имали сериозни основания, за да постъпят така — не спираше да му повтаря тя.

— Естествено. На Константин Киракис му е трябвал подходящ наследник за империята му. — Александър не криеше презрението си. — Готов е бил на всичко, за да осигури бъдещето на тази империя. Дори да открадне дете, след като не е бил в състояние да има свое!

— Знаеш, че не е така. И двамата са те обичали. Очевидно е.

Тя не бе сигурна дали той е чул и думичка от аргументите й. Стоеше и гледаше като омагьосан портрета на Елизабет и детето й.

— Защо никога не са ми казали истината? — негодуваше Александър.

Крачеше напред-назад из стаята, а думите му бяха пълни с горчивина.

— Вероятно са ги посъветвали да си мълчат — предположи Мередит.

— Защо? По каква причина?

— Сам призна колко те е травмирала случката — дори си я изхвърлил от паметта си. Ами ако са се страхували, че ще превъртиш, като ти я напомнят?

— Или са се страхували да не си възвърна паметта, защото ще се сетя кой съм и какво са направили с мен! — сряза я Александър. Погледна снимката на Елизабет, която сега държеше в ръцете си. — Какво ли е било за нея — а и за баща ми — да повярват, че съм мъртъв? Какво ли е почувствала, когато са й съобщили, че детето й е умряло?

— Тя не чувства нищо — отбеляза Мередит тихо. — Когато е узнала, че си мъртъв, е изпаднала в особено състояние.

Извърна се да я погледне.

— Значи е още жива?

Мередит кимна.

— В Швейцария, в клиниката в Лозана — уточни тя. — Там е от 1953 година. Оказа се, че „Фондация Киракис“ не само се е грижила за разходите й там, но и за поддържането на имението на семейство Райън.

— „Фондация Киракис“ — бавно повтори Александър, отчетливо изговаряйки думите, сякаш е захапал кисел плод. — Караманлис.

— Какво? — не разбра тя.

— Когато баща ми почина, фондацията премина в ръцете на добрия му приятел и личен лекар Перикъл Караманлис — обясни Александър. — Той има пълен контрол над нея.

— Значи затова не си знаел за този фонд… — изрече тя бавно и усети как парчетата от загадката се наместват в съзнанието й.

Той поклати глава.

— Не, бях в неведение, но се обзалагам, че милият доктор знае всичко. — Спомни си за проведения с Караманлис разговор веднага след смъртта на баща му. — Нещо ми подсказва, че знае всичко. Ако го намеря, ще разбера истината.

— Къде е той сега?

— Нямам представа, но едва ли ще ми отнеме много време да го открия.

Мередит се безпокоеше за Александър. Струваше й се, че е обсебен от идеята да научи истината, да възстанови някак паметта си. Той не се спираше пред нищо: изпрати свой човек в Лос Анджелис да събере филмите на Елизабет Райън от архивите на „Сентуриън студиос“; прати частни детективи из цял свят, за да открият служителите на баща му, които са били в Йоанина по време на трагедията; проведе куп телефонни разговори и откри Перикъл Караманлис.

— Живее в Рафина — съобщи той на Мередит. — Там разполага с вила, за която несъмнено е платил баща ми… Константин Киракис.

— Ще му се обадиш ли? — попита Мередит загрижено.

— Не. Заминавам за Рафина — отвърна той мрачно. — Когато разговарям с него, искам да го гледам в очите. Искам да съм наясно дали ми казва истината.

— Идвам с теб — обяви тя без колебание.

На следващото утро отлетяха за Гърция.

 

 

От Атина до Рафина Александър и Мередит пътуваха с хеликоптер. Кацнаха на хубавата морава пред великолепната вила на Караманлис в средиземноморски стил, с изглед към морето. На слизане от хеликоптера Александър вдигна поглед и видя доктора на верандата, опасваща третия етаж на сградата.

— Знае — съобщи той на Мередит, докато двамата бързаха по моравата, за да се отдалечат от вятъра, който перката на хеликоптера завихряше. — Отнякъде знае и ни очаква.

Във вилата ги въведе момче от азиатски произход и ги съпроводи до голяма стая, богато декорирана в скъпи тъкани в тежки цветове.

— Доктор Караманлис ще слезе всеки момент — обяви момчето и излезе.

— Много е красиво — отбеляза Мередит тихо, обърнала поглед към панорамния изглед на Егейско море през превърнатите в арки прозорци.

— Би трябвало да е — отвърна Александър навъсено. — Мълчанието му, несъмнено, е било добре платено.

Перикъл Караманлис се появи. Беше по-дребен, отколкото го помнеше Александър, и сякаш доста отслабнал. Авторитетът, излъчван някога от силното лице с изсечени черти и остър нос, ясният му глас, увереното поведение, дори начинът, по който се движеше — всичко това бе изчезнало. Докато прекосяваше стаята, изглеждаше крехък. Направи им знак да седнат.

— Радвам се да те видя, Александър — заговори той тихо на английски. — Мина много време.

— Това е съпругата ми Мередит — обади се Александър с ледени нотки в гласа. — Мередит, това е Перикъл Караманлис, изключително добър приятел на баща ми.

Не си даваше труд да скрие презрението си. Караманлис се здрависа учтиво с Мередит и пак се обърна към Александър.

— Разочарован съм, че не си идвал досега тук.

— Нима? — възкликна саркастично Александър.

Караманлис се направи, че не е забелязал тона му.

— Седнете, ако обичате. Нещо за пиене?

— Не желая нищо за пиене. Искам отговори на някои въпроси — рязко го прекъсна Александър.

Седна до Мередит на дивана.

— Разбира се. Какъв е проблемът?

Караманлис се бе настанил срещу тях и продължаваше да се диви колко много прилича младият мъж на Константин Киракис.

— Интересувам се от една американка, актриса — изстреля Александър. — Казва се Райън. Елизабет Уелдън-Райън.

Караманлис трепна, сякаш го удариха. Направи безуспешен опит да прикрие реакцията си.

— Значи я познаваш — констатира Александър.

— Знам за нея, но никога не сме се срещали лично.

— Кажи ми какво знаеш, докторе — подкани Александър със заплашителен тон.

— Не си спомням много… Едно от неудобствата на възрастта. — Гласът на Караманлис потреперваше. — Беше в Гърция да снима филм, ако не се лъжа. Детето й загина при нещастен случай.

— Нещастният случай е станал в Йоанина, нали? — не преставаше с въпросите си Александър.

— Не знам…

— Не може да не си спомняш — настоя Александър. — От Хелена съм чувал, че ти си се грижил за мен след моята злополука…

— Какво общо има това със семейство Райън…

— Ти ще ми кажеш, докторе — сряза го Александър. — При някаква злополука в Йоанина съм бил критично наранен. Синът на семейство Райън е загинал при подобни обстоятелства. И двамата сме били четиригодишни.

— Това не означава, че двамата сте свързани…

— Не ме лъжи, докторе! — избухна Александър и скочи на крака. Извади няколко листа от голям плик и ги хвърли на масата пред Караманлис. — Разгледай ги добре, а после ми кажи истината.

Караманлис ги прегледа внимателно: актове за раждане, медицински досиета. Този момент бе очаквал с ужас тридесет години. Докато преглеждаше документите, всичко изплува ясно в съзнанието му. Две деца, родени почти по едно и също време, и двете с рядък тип кръвна група. Съвпадение? На някой непосветен в истината вероятно би се сторило и така.

— Обясни ми го, ако можеш, докторе — предизвика го Александър.

Лекарят поклати глава.

— Александър, ти не разбираш… — започна той.

Александър сграбчи възрастния мъж за ризата и го изправи на крака.

— Никакви лъжи повече, Караманлис! — предупреди той гневно. — Живея в лъжа цял живот. Сега искам истината!

Мередит бързо се изправи, готова да се намеси при необходимост.

— Не знам…

Александър понечи да удари Караманлис.

— Истината, докторе! — настоя той непреклонно. — Или да ти напомня, че сега аз контролирам щедрия фонд, който баща ми остави на твое име? Имам власт да те унищожа… Да те унищожа напълно.

Караманлис кимна победен.

— Седни, Александър. Ще ти кажа всичко, което желаеш. Те трябваше да го направят преди години.

Почувствал се внезапно изтощен, Александър се отпусна на стола.

— Слушам те — промълви той тихо.

Караманлис стана и отиде до прозореца. Загледа се в морската шир, сякаш събираше смелост от нея.

— Познаваме се с баща ти от деца. Живеехме в Пирея, бяхме най-добри приятели. Имахме еднакъв произход, споделяхме едни и същи мечти. Привързаност като нашата не се среща често. Бях край него, когато се влюби в Мелина. Когато се ожениха, я предупредих, че няма да може да има деца. Но тя бе упорит човек, както сам знаеш. — Разказа за трите спонтанни аборта на Мелина и как е загубила Дамян. — Беше бременна, когато Дамян умря, а на другото дете не му бе писано да се роди.

Откакто бяха пристигнали, Мередит се обади за първи път:

— Тя е имала и четвърти спонтанен аборт, така ли докторе?

Чу как той рязко си поема въздух.

— Да — потвърди той. — Беше в петия месец. И двамата бяха така уверени, че този път всичко ще бъде наред, че бебето ще се роди живо и здраво. — Поклати глава. — Загубата на това дете почти уби Мелина, едва не унищожи и двамата. Така мечтаеха за голямо семейство, а ето че въобще нямаше да имат деца. Мелина искаше да си осиновят, но… — Караманлис отново поклати тъжно глава. — Константин не искаше и да чуе. Беше изключително горд и упорит човек. Искаше свои деца — синове, които да носят името му и да продължат делото му…

— Тогава как…

— Законите за осиновяване в нашата страна са доста строги, Александър. Когато Мелина се посъветва с властите как да осинови дете, тя се натъкна на редица трудности — припомни си Караманлис. — В Гърция процесът е дълъг. Когато става въпрос за доброто на детето, съдът взима под внимание всичко: религията на евентуалните родители, финансовото им състояние, причините за осиновяването. Нужно е да се вземе съгласието и на двамата биологични родители, ако детето е законородено. Възрастта се оказа препъникамъчето за Мелина. Съдът прояви неотстъпчивост: Константин и Мелина били прекалено възрастни да осиновят бебе по онова време.

— Но при толкова много пари… — обади се Александър.

Лекарят сви рамене.

— Понякога помагат, понякога — не. Както и да е. Скоро Мелина установи, че осиновяването може да им отнеме години. Години, с които не разполагаха. Ставаха все по-възрастни и шансовете им за успех намаляваха. Не беше на себе си от мъка.

— И затова решили да откраднат дете? — попита Александър.

— Моля те, Александър, не ме разбирай погрешно. Те не планираха онова, което се случи. — Караманлис свъси вежди. — Когато екипът на американската филмова компания пристигна в Гърция, баща ти им даде под наем терена в Йоанина. Той и без това не ставаше за друго и Константин възнамеряваше да го продава.

— Ясно — промълви Александър, разпускайки и свивайки машинално ръце в юмруци.

— Когато Константин се отказа да строи там хотел, разпореди да запушат старите кладенци, та да не представляват опасност за децата от селото. Не знаеше, че инструкциите му не са били изпълнени — продължи Караманлис. — Мелина, очарована от възможността да наблюдава как се снима американски филм, уговори баща ти да прекарат лятото в Йоанина. Той все още беше депресиран от загубата на Дамян и другото дете. В Йоанина се запознали със семейство Райън — твоите биологични родители.

Мередит отмести очи от Александър, погледна лекаря, после отново съпруга си, който сякаш всеки момент щеше да избухне. Пресегна се и нежно го докосна по ръката, но той я отдръпна.

— Тогава как…

— Константин бе запленен от теб. Ти бе едва четиригодишен и представляваше всичко, което той се бе надявал Дамян да бъде. Прекарвал часове наред с теб и Мелина изпитала облекчение, защото изглеждал така щастлив — истински щастлив — за пръв път след смъртта на Дамян. Щяло й се тази идилия да продължи вечно, но съзнавала, че веднага след като приключат снимките на филма, семейство Райън ще се върне в Америка. Сподели с мен по телефона, че той вече има друго отношение към осиновяването и ако съдът приеме…

— Как са го направили? — попита Александър ледено. — Как са успели да убедят родителите ми, че съм мъртъв?

— Не беше планирано — отвърна Караманлис тихо. — Стана по време на последната седмица от снимките. Мадам Райън приключи с ролята си, но искаше да остане в Гърция колкото е възможно по-дълго. Решението се оказа злощастно за нея.

Александър кимна. Целият трепереше и имаше заплашителен вид.

— Детето… Един ден ти си се отдалечил и си паднал в кладенец. Когато й казали, майка ти изпаднала в истерия и се наложило да й дадат успокоителни — припомни си Караманлис. — Била под въздействието им цели четири дни. Спасителни отряди работели ден и нощ и се опитвали да те намерят. След четиридневни издирвания те отписали като мъртъв. Не знаели обаче, че Константин Киракис вече те е бил извадил от кладенеца.

— И как е успял? — попита Александър с горчивина в гласа. — О, забравих… Когато парите на Киракис говорят, всички слушат. Дори самият Господ.

— Не е забавно, Александър.

— Никак, докторе — отвърна той рязко, а черните му очи гневно проблясваха. — Продължавай. Трябва да чуя края на историята.

Караманлис кимна.

— Да, разбира се. — Замълча за момент. — Проектът с кладенци за питейна вода бе зарязан, защото работниците постоянно се натъквали на подземни пещери. Константин се сетил за това и се свързал с хората, работили по кладенеца. Минали през пещерите и те открили. Накарал ги да те занесат в наетата от него и Мелина вила и изпратил да ме повикат.

Очите на Мередит се ококориха от смайване. Значи така е оцелял!

— Колко удобно! — просъска Александър през зъби.

— Когато пристигнах в Йоанина, състоянието ти беше критично. Беше изпаднал в кома и силно измръзнал. В кладенеца било страшно студено, а ти си бил само по къси панталонки и тениска. Коста даде да се разбере, че никой не бива да знае къде се намираш. Мелина доста му се разсърди. Умоляваше го да отиде при семейство Райън и да им съобщи, че си жив, но той отказал. Подозираше какво му се върти в главата… Четеше мислите му. Довери ми се. Опасяваше се, че Коста никога няма да им каже за теб и ще ги остави да си мислят, че си мъртъв.

— Очевидно — промълви Александър.

— Ти се възстанови, поне физически. Но не беше в състояние да си спомниш нито кой си, нито какво е станало с теб. Всъщност не си спомняше нищо за живота си преди злополуката.

— Продължавам да не си спомням — призна той и нервно разтърка ръце.

— Константин се надяваше именно на това. Накара всички ни да му обещаем никога да не споменаваме кой си и какво се е случило с теб. Възнамеряваше да те отведе на острова. Твърдеше, че там ще бъдеш в безопасност, че сега вече си негов син, че Бог те е пратил. Вярваше го с цялото си сърце. — Лекарят замълча. — Никой не бе склонен да му противоречи… Дори и ние, които му бяхме най-близки. Беше отмъстителен човек, когато някой го предаде.

— А майка ми? Искам да кажа… Мелина…

Александър изглеждаше като човек, подложен на изтезание.

— О, Мелина се страхуваше да не полудее. Искаше да отиде при родителите ти и да им каже истината, но се боеше не по-малко от нас, останалите, макар и по друга причина. Съпругът й вече бе прежалил пет деца. Опасяваше се да не се самоубие, ако изгуби и теб.

— И явно никой не го е било грижа как това ще се отрази на мен самия — заключи Александър.

— Въобще не беше така — възрази Караманлис. — Коста беше луд по теб. Беше готов да ти поднесе целия свят. Ти бе неговото спасение. А Мелина направо те боготвореше. Ти беше идеалното дете, синът, който мечтаеше да даде на съпруга си, а не успя. Тя бе силна жена, но традиционна гръцка съпруга — никога не противоречеше на мъжа си. След известно време й стана по-леко да живее с лъжата. Толкова искаше да си нейно дете, че след време започна да вярва, че е така.

Александър бясно размаха документа за осиновяване, а лицето му бе изкривено от гняв.

— Кажи ми, докторе, след като е било толкова трудно да се осинови дете по онова време, как са се сдобили с това? — почти изкрещя той.

— Ти вече живееше с тях на острова. Когато представиха искане пред съда в Атина, разполагаха с фалшив акт за раждане, според който си дете на далечен роднина на Константин — мъжът починал и го бил определил за настойник. Фредерик Казомидес работеше в „Атина Маритайм“, преди да се спомине, и всичко изглеждаше автентично. При случаи между кръвни роднини съдът не повдигаше възражения, а и богатството на Константин Киракис се оказа от полза.

Александър си пое дълбоко въздух и бавно кимна.

— И са подкупили съдията…

— Няма гръцки съдия, който да може да бъде подкупен — обяви Караманлис решително.

— Всеки може да бъде подкупен — настоя Александър.

— Дори ти ли?

— Да, но съм доста скъп. Както би ти казала госпожа Райън, ако можеше да говори…

Караманлис го погледна смаяно.

— Ти…

— Знам къде е, докторе — увери го Александър все още с блеснали очи. — Знам всичко.

Изправи се и закрачи из стаята като бесен.

Мередит се молеше наум Караманлис да не го предизвиква. Александър бе опасно близо до мисълта да посегне на възрастния мъж. Караманлис кимна.

— След като й съобщиха, че си мъртъв, нещо в мозъка й прещрака. Съпругът й я отведе в атинска болница. Казаха му, че мястото й е в психиатрична клиника, където ще се грижат за нея както трябва. Той направи няколко дискретни проучвания и се спря на клиниката в Лозана — една от най-добрите в Европа. Предпочитал да я остави в Европа, за да я спаси от интереса на медиите, които нямало да я оставят на мира, ако я върне в Америка. Това бе най-милостивото нещо, което можеше да направи за нея.

— Милостиво? — Александър не вярваше на ушите си. — За каква милост говориш, след като самият ти си участвал в унищожаването й?

— Александър…

— Но Константин Киракис ви е купил всички и всъщност не сте имали избор, нали?

Тонът на Александър бе необичайно рязък.

— Трябва да проумееш… — подхвана Караманлис безпомощно.

— Няма да проумея, докторе! Никога няма да проумея как ти — как всички вие — сте допуснали да откраднат дете от родителите му, как сте наблюдавали какво става с майка му, без да изпитате капка съжаление!

Сега Александър стоеше до прозорците с оловни стъкла, гърбом към двамата. Лекарят поклати глава.

— Съжалявахме. Но след известно време човек свиква да живее с това. На всички ни беше ясно, че връщане назад няма. Трябваше да се примирим. — Гласът на Караманлис бе пълен с тъга. — Всички живяхме дълги години с чувство за вина, колкото и да ти е трудно да си го представиш.

— Дали ми е трудно? Да, доста ми е трудно…

Александър продължи да се взира в спокойните води на Егейско море.

— Мелина се тревожеше, защото паметта ти така и не се възстанови. Силно се притесняваше от кошмарите ти. Разговаряли сме многократно и тя споделяше, че е готова да ти каже истината, но Константин не позволяваше. Това бе единствената тема на раздор помежду им. — Караманлис замълча. — Дори на смъртния си одър Мелина го умоляваше да ти каже истината. Да освободи душата ти, както тя се изрази.

Александър се замисли за миг.

— В нощта, когато почина, той се опита да ми каже нещо. Да не би да се е канел да ми разкрие истината?

Обърна се и погледна Караманлис въпросително. Караманлис кимна.

— Спомена ми, че все още не е изпълнил обещанието, дадено пред Мелина, и трябва да ти каже, преди да стане прекалено късно. За жалост изпитваше невероятни болки и се налагаше да го държат под въздействието на силни опиати, но това ти е добре известно.

— Да, помня — Александър замълча. — Ала дори след като почина, никой не е сметнал за редно да ми каже.

— Прекалено дълго всички живеехме с лъжата, Александър. Бяхме започнали да я приемаме. А когато баща ти се спомина… Ти придоби мощ в ръцете си. Тогава беше гневен, изпълнен с горчивина и се налагаше да се съобразяваме. Представа нямах как ще реагираш, ако ти съобщя. След като го бяхме отлагали толкова дълго, реших, че не е добра идея да ти го кажем.

— Естествено. Колко от хората, посветени в тайната, все още са живи? — попита Александър.

Караманлис се поколеба за миг.

— Малцина. От онези, които бяха в Йоанина тогава, само двама. Георг Дамос, съдията, и един друг — май се казваше Паперсенос. Чиновникът, който издаде документа за осиновяване, загина при самолетна катастрофа през 1957 година. Останалите са прекалено възрастни и повечето страдат от типични за старостта разстройства.

— Този Дамос къде е сега? — попита Александър.

— Живее, струва ми се, в Трикала. Твоите хора ще го открият.

Александър кимна мълчаливо и прибра документите в куфарчето.

— Александър, може ли да ти задам един личен въпрос?

— Да, но не е задължително да отговоря.

Караманлис го разбра.

— Естествено. Това е твое право — съгласи се лекарят. — Исках само да те попитам не беше ли щастлив през всичките тези години.

Александър го изгледа странно. Какво имаш предвид?

— Не беше ли щастлив като син на Константин и Мелина Киракис? Не се ли отнасяха и двамата добре към теб? Не се ли обичахте?

— Отнасяха се изключително добре и ги обичах повече, отколкото някога ще узнаеш — призна Александър.

— Тогава, моля те, не ги мрази. Те платиха за престъплението си. За тях ти беше всичко. Бяха готови да умрат, но да те защитят. Повярвай ми.

Александър го изгледа продължително и изпитателно.

— Доктор Караманлис, в този момент не знам на какво да вярвам.

 

 

— Е, сега вече си наясно с истината, Александър — каза Мередит на път към частния им самолет на летище „Елиникон“ в Атина. Вятърът рошеше дългата й коса, а страните й бяха поруменели от декемврийския студ. Вдигна яката на визоновото си палто, за да се предпази. — Не намираш ли за разумно да се откажеш вече, да се приберем вкъщи и да приемеш положението такова, каквото е?

Той поклати глава.

— Преди да се замисля за бъдещето и да реша накъде ще поема от тук нататък, искам да направя още нещо.

Трябва да се отбием на едно място.

— Къде? — попита тя.

Погледна я, преди да отговори.

— В Лозана.

 

 

Административният директор на клиниката се учуди искрено от внезапния интерес на Александър да види Елизабет Райън. Гръцкият милиардер Константин Киракис плащаше, наистина, разходите от постъпването й през 1953 година и беше правил значителни дарения на клиниката през годините, но младият Киракис никога не бе проявявал желание за среща с госпожа Райън; дори не бе питал за нея. Администраторът се чудеше каква ли е причината за този обрат.

Сега, лице в лице с младия грък, любопитството му растеше. Александър Киракис обясни, че доскоро изобщо не е знаел за съществуването на дамата. Прояви непресторена загриженост към нея и увери администратора, че фондация „Киракис“ и в бъдеще ще посреща изцяло разходите й. При това настоя да й се осигурява най-доброто, разбира се, без оглед на цената.

— Вече разговарях с лекаря. Обеща, че мога да видя госпожа Райън — уведоми го Александър.

— Естествено. Говорили сте с доктор Гудрон. Той ви очаква. — Наведе се напред и натисна бутона на интеркома. — Соланж, намерете доктор Гудрон и го поканете да дойде в кабинета ми.

— Oui, monsieuor.^[1]

— Mersi.^[2]

Обърна се отново към Александър.

— Доктор Гудрон ще се появи всеки момент, господин Киракис. Желаете ли кафе?

Доктор Анри Гудрон, нисък набит мъж на около петдесет и пет, плешив и видимо весел човек, приличаше по-скоро на банкер или търговец на диаманти, отколкото на високоуважаван психиатър, какъвто беше. За разлика от административния директор, който се чувстваше неловко, лекарят бе откровен и спокоен в присъствието на Александър.

— Току-що бях постъпил в клиниката, когато приехме госпожа Райън — разказваше той, докато крачеха по дългия коридор. — Беше през есента на 1953 година.

— И оттогава няма никакво подобрение, така ли? — поиска да узнае Александър. — Може ли да попитам защо?

— Естествено, че можете да попитате, но не е лесно да се отговори. Психиатрията, мосю, за разлика от другите клонове на медицината, не е точна наука. Ако човек счупи крак, наместват костта и я държат в гипс, докато заздравее; ако заболее от рак, лекарят обмисля терапия. При психиатрите обаче… — Пое си дълбоко въздух. — За жалост не можеш да излекуваш съзнание, до което нямаш достъп.

— Опасявам се, че не ви разбирам, докторе — призна Александър. — Какъв точно е проблемът на госпожа Райън?

— В емоционално отношение се свежда до едно: не е в състояние да се справи със смъртта на сина си — обясни психиатърът. — Мозъкът е забележителен и сложен орган. На практика е невъзможно да се предвиди как ще реагира на необичаен стрес или шок, ако предпочитате.

Понякога единственото приемливо решение е да изключи болката и да отрече действителността.

— Как възприемате терапията с опиати? — осведоми се Александър.

— Терапия с опиати ли? — Неодобрението на лекаря беше очевидно. — Обмислял съм го много пъти. Един нов тип психиатри, особено в Америка, смятат, че всички — или повечето — емоционални разстройства са на химическа основа. Третират депресиите с антидепресанти, възбудата — с успокоителни. Когато нищо друго не даде резултат, прибягват до електрошокова терапия — обикновено така я наричат. Не ме разбирайте погрешно. Не твърдя, че тези методи не са ефективни. Напротив. Понякога се постигат изумителни резултати. Но винаги съм смятал, че да се третират емоционални разстройства с опиати или електрошокови вълни, без да се опиташ да определиш причината, е прекалено опростяване на нещата.

— Значи ли това, че не сте пробвали опиати или шокова терапия при госпожа Райън? — продължи да разпитва Александър.

— Опитал съм всичко, мосю — отвърна лекарят високомерно.

— И не сте в състояние да й помогнете?

— За жалост не. — Доктор Гудрон свъси вежди. — Както вече споменах, когато съзнанието предпочита да изключи реалността, до него не може да се достигне. Ще се отвори само ако то реши. За съжаление в нейния случай успяваме единствено да й създадем максимално удобство и до края на дните й да я пазим от външния свят, където биха я сметнали за малоумна. И да се молим за нея.

— Значи не правите повече опити да й помогнете?

— Нищо подобно! Никога не бих се отказал. Но аз съм психиатър и човек, който вярва в логиката. Същевременно съм реалист. Не вярвам тя някога да се оправи. Тридесет и три години са страшно дълъг период.

— Един господин е идвал да я посещава, нали? Грък.

— О, да. Бил е тук много пъти. Отлично разбираше проблемите й, затова не му отказвах свиждания — припомни си Гудрон. — По едно време дори смятах, че ще е в състояние да й помогне.

Значи Караманлис все пак не го беше излъгал, отчете за себе си Ачександър поразен.

— А идвали ли са други посетители?

— Само съпругът й. Много внимаваше никой никога да не разбере къде се намира тя, нито какво е състоянието й. Мосю Райън силно обичаше жена си. Не се съмнявам в това. Избра да я доведе тук, защото предпочиташе тя да живее в уединение, вместо да я върне в Щатите, където щеше да бъде безпомощна мишена за медиите. — Доктор Гудрон направи пауза и се замисли. — Трудно му беше, но идваше веднъж месечно, точен като часовник, и носеше скъпи подаръци. Оставаше няколко дни и винаги му бе трудно да се раздели с нея. Върху мосю Райън тежеше товарът да живее и със загубата на сина си, и със състоянието на съпругата си. Но дори след като стана жертва на алкохола, продължи да я посещава всеки месец до самата си кончина през 1980 година.

— Загинал е при автомобилна катастрофа, доколкото знам — подметна Александър.

— Да, точно така.

Александър погледна лекаря изпитателно.

— Искам да я видя.

Лекарят сви рамене.

— Щом настоявате. Но ви предупреждавам: тя едва ли ще осъзнае, че сте там.

— Няма значение. Аз ще знам — отвърна Александър напористо.

 

 

Александър не бе подготвен за прилива от емоции, които го заляха още при първото му влизане в стаята на Елизабет Райън. Тя беше най-красивата жена, която бе виждал някога. Наближаваше шестдесет, но лесно би минала за тридесет и пет годишна. Сякаш времето бе спряло за нея. По забележителното й овално лице нямаше бръчки и изглеждаше младолико; гъстите коси бяха блестящи и жизнени. Единствено очите — тъмни като неговите — бяха бездушни и пусти.

— Как сте днес, мадам? — попита доктор Гудрон; говореше й сякаш тя ще го чуе и разбере. — Изглеждате прекрасно. Роклята ви май е нова. — Обърна се към Александър. — Жените от персонала често отскачат до града, за да пазаруват за пациентите. Понякога водя фризьорка да се погрижи за дамите тук. Смятам, че на пациентките им е приятно.

Александър се настани на посочения от лекаря стол.

— Разбира ли ви, когато говорите, доктор Гудрон? Чували ви?

Лекарят сви рамене.

— Няма как да се разбере. Приемам, че да. — Обърна се към мълчаливата жена. — За вас имам специална изненада днес, мадам. Дошъл е посетител. — Отново се обърна към Александър. — Никой не е идвал при нея от смъртта на съпруга й — обясни той. — Изглежда й липсва.

Александър вече не го слушаше. Взираше се в жената пред себе си.

— Елизабет, това е господин Киракис.

Тя не даде признак да е забелязала когото и да било от двамата.

— Мосю, да ви представя мадам Елизабет Райън.

Александър се пресегна, взе ръката й, сведе глава и я целуна.

— Изключително щастлив съм да ви видя, мадам Райън — промълви той с тих нежен глас.

Елизабет Райън не отговори. Седеше, взряна в нещо пред себе си, което единствено тя виждаше. Александър се обърна към доктор Гудрон.

— Все така ли е?

Психиатърът кимна с мрачно изражение.

— Да. Тъжна работа. Тъжна и безнадеждна.

Александър погледна лекаря изключително сериозно.

— От опит съм научил, докторе, че нищо не е безнадеждно.

— Бизнесът е по-различен от медицината, мосю Киракис. Невинаги има надежда. Някои пациенти умират, някои ни се изплъзват — като мадам Райън. Човек престава да вярва в чудеса. Господ е твърде зает.

— Ние не бива да се отказваме по отношение на нея — настоя Александър упорито.

На доктор Гудрон му допадна как Александър Киракис каза „ние“, но се опасяваше, че този мъж очаква невъзможното.

— Вече споменах…

— Чуйте какво ще ви кажа аз, докторе. Поемам финансовите грижи за нея от тук нататък. Тя си няма друг на този свят — прекъсна го Александър рязко и премести стола, за да е с лице към лекаря. — Вече заявих на административния ви директор, че не бива да жали никакви средства, но очаквам срещу парите си нещо повече от елементарни грижи. Искам да се положат всички максимални усилия.

Лекарят почти се възмути.

— Винаги съм полагал всевъзможни усилия. Но ви повтарям: състоянието й няма да се подобри. До края на дните си ще остане точно каквато е днес.

За миг Александър погледна Елизабет изпитателно и енергично поклати глава.

— Ще видим, докторе.

 

 

— Усещането е странно… Много странно — сподели Александър с Мередит. — Сякаш я познавам… и съм я познавал цял живот.

Мередит видимо се тревожеше.

— Започвам да си мисля дали не беше по-добре да не идваме в Лозана — предпазливо отбеляза тя.

— Не. Трябваше да дойда. — Разкопча ризата си. — Радвам се, че я видях. Предстои ми да си отговоря на още толкова въпроси.

Свали ризата и я метна върху облегалката на стол.

— И като я видя, отговори ли си на някои от тях, Александър? — В гласа й звучеше съмнение.

Той свали ципа на панталоните и ги събу.

— На някои — да. Доктор Гудрон ми оказа голямо съдействие. — Замълча. — Все се опитвам да си представя какво ли е да си в нейното състояние… — Сви безпомощно рамене. — Не успявам.

— Какво очакваше да откриеш тук? — попита тя накрая.

Той отново сви рамене.

— Не знам. Но имам чувството, че тази жена знае за мен повече, отколкото аз самият.

 

 

Ню Йорк

Александър се мяташе бясно в съня си, а тревожното му бълнуване потъваше във възглавницата, където бе забил глава.

— Не ме оставяй… — умоляваше той. — Не… Моля те… Не ме оставяй… Мамо… Мамо! — Седна в леглото. Целият трепереше, а очите му бяха пълни с ужас. — О, Господи! Мамо… — простена той.

Мередит, събудена от виковете му, също седна и го прегърна, готова да го успокои.

— Лош сън. Това е всичко — увери го тя.

— Връща се, за да ме преследва — прошепна той, едва успял да си поеме дъх. Продължаваше да трепери. — Проклетият кошмар не ме е спохождал от години! Мислех, че най-после съм се отървал от него.

Мередит го погледна.

— Все същият ли е?

Той кимна.

— Преди никога не си го спомнях. В съзнанието ми оставаха само отделни фрагменти. Но този път си припомних всичко — обясни той. Погледна портрета на Елизабет. — Видях лицето й. Познах я.

— Елизабет ли? — попита Мередит.

Кимна, най-после осъзнал защо портретът винаги го бе притеснявал.

— Тя беше, но облечена странно: в дълга рокля и сплетени коси… Като жена от друга епоха.

— Костюмът й от филма — сети се Мередит. — И какво още, Александър? Какво друго си спомняш?

— Тъмнина. Малко тясно пространство под земята… Сигурно е кладенецът. Чувствам се като в капан. Все едно съм заровен жив — нареждаше той бавно. — Не преставам да викам, но никой не ме чува. И тогава я виждам. Не знам от къде се е появила или как е попаднала там, но е красива като ангел. Прави ми знак да се приближа, повтаря ми, че ме обича и ще ми покаже как да се измъкна… Но когато протегнах ръце към нея, тя просто изчезна. — Продължаваше да се взира в портрета. — През всичките тези години се чувствах така изоставен, така предаден… А не разбирах защо. Заради нея ненавиждах всички жени! Мислех, че ме е оставила да умра!

Изхлипа, готов да заплаче за пръв път от години насам.

Беше готов да заплаче за себе си, но и за майка си.

 

 

Саутхамптън

През нощта Мередит се събуди и установи, че е сама в леглото. Седна и се огледа за Александър, но той не беше в спалнята. Отметна косата от лицето си и посегна към робата. Откакто се върнаха от Европа, той не е на себе си, помисли си тя, докато обличаше зелената роба и завързваше колана. Беше замислен, неспокоен и трудно се съсредоточаваше. Часове наред разглеждаше старите фотографии, взираше се в лицето на Елизабет Райън, сякаш се опитваше да проникне в душата й. Слушаше записите на Мередит с Том Райън. Безброй пъти препрочете всички изрезки, всички статии в списанията — наизусти всяка дума. Многократно сподели с Мередит, че се чувства като в ад; вече не знаеше кой е всъщност.

Слезе боса по стълбите и се огледа. Не го видя. Зърна тясна ивица светлина изпод вратата на прожекционната зала. Бавно отвори вратата. Александър се бе отпуснал в креслото, заровил лице в ръцете си. Филмът беше свършил и лентата се удряше бясно в прожекционния апарат; това бе единственият шум в помещението. Острата бяла светлина на екрана придаваше призрачен вид на стаята. Мередит погледна големите метални кутии за филмова лента на пода до краката на Александър. Без съмнение отново бе гледал филмите на Елизабет. Запали лампата и прекоси помещението, за да изключи прожекционния апарат. Пресегна се и нежно докосна Александър по рамото.

— Два след полунощ е, скъпи — промълви тя тихо. — Не е ли време да си лягаш?

Не я погледна, само поклати глава.

— Не мога да спя — призна той уморено.

Тя кимна към апарата.

— Наистина ли смяташ, че това ще ти помогне?

— Представа нямам. Знам само, че трябва да опитам… Да се опитам да помогна на нея и на себе си. — Бавно вдигна глава. — Аз не мога да си спомня, а тя не може да забрави.

Мередит коленичи на килима пред него.

— Вероятно лекар би могъл да помогне — предложи тя.

— За психиатър ли говориш? — попита той с упрек в гласа.

Тя кимна.

— Мередит, не ми трябва психиатър — настоя той. — Нужно ми е единствено да възстановя паметта си.

— Не говоря да те подлагаме на дълги анализи. Хрумна ми, че хипнозата…

Той енергично поклати глава.

— Ако и когато паметта ми се възвърне, ще трябва да стане от само себе си — заяви той непреклонно.

Тя се отказа, защото разбираше колко е безсмислено да настоява. Той сам трябваше да вземе това решение.

— Постоянно гледам тези стари филми — подхвана той — и се опитвам да си представя каква ли е била тя, преди това да се случи. Странно е да видиш майка си на екрана и същевременно да я усещаш като напълно непозната.

— Нужно е да мине известно време — предположи Мередит. — Не си си спомнял нищо цели тридесет години. Изключено е да стане за една вечер. Усмихна й се тъжно.

— Била е невероятна жена, нали?

— Мнозина я смятат за бляскава актриса — подкрепи го Мередит.

— Не само умението й да играе я е превърнало в звезда — продължи той бавно. — Когато я гледам на екрана, долавям особена жизненост, вълнение… Сякаш вътре в нея лумти огън.

Мередит се усмихна.

— Том казваше, че когато заставала пред камерите, не играела просто ролята, а заживявала друг живот, превръщала се в друг човек.

— Има широк диапазон на изразяване. Излъчва осезаема сила, която те завладява, докато я гледаш. Ще ми се да можех да си я спомня. Ще ми се да знаех каква всъщност е била Елизабет Райън.

— Том твърдеше, че за нея синът й бил всичко — сети се Мередит. — Гледала на ролята си на майка като на най-важната в живота й. Оттеглила се от сцената за известно време, защото не желаела да се разделя с теб.

— Иронично е, не намираш ли? — изсумтя Александър със свъсени вежди. — След като се е оттеглила, приела само една роля и тя именно ни е разделила завинаги.

— Не завинаги — поправи го Мередит нежно. — Нали отново я откри?

Той се пресегна и я докосна по косата.

— Да, но ще го осъзнае ли някога? Ще разбере ли, че не съм мъртъв? Ще се върне ли в действителността, за да разбере кой съм?

Мередит го погали по бузата. Заради него искаше да вярва, че ще се случи.

 

 

Цюрих

Сам в просторния си кабинет с изглед към езерото, Юлиус Хауптман седеше зад бюрото и препрочиташе докладите, получени сутринта. В ъгъла на устните му се появи тънка усмивка. „Киракис корпорейшън“ изпитваше сериозни затруднения, заключи той с огромно задоволство. Корпоративният гигант, известен вече като „Империята на Александър“ започваше да се руши. Беше въпрос на време да се срине и така да се стигне до крайния разгром на Александър Киракис. Очертаваха се реални възможности корпорацията да бъде превзета. Скоро той и консорциумът ще направят нужната крачка — ще поискат да им бъдат върнати заемите. Вероятно Киракис вече е уведомен. Съвсем скоро Александър Киракис и неговата империя ще бъдат унищожени.