Норма Бейшър
Игра на богове (19)

Глава 18

Докато гледаха заедно специалното предаване, Мередит се гушеше до Александър на тапицирания с черна кожа диван. Беше запозната с окончателния вариант и сега я интересуваше повече неговата реакция, а не толкова какво излъчват по телевизията. Наблюдаваше лицето му, докато той се гледаше замислено на екрана, и се опитваше да разбере какво точно се върти в главата му и какво изпитва. Не бе упражнил правото си да види материала преди излъчването му, а остави всичко в нейни ръце.

— Е, как го намираш? — попита тя накрая, загубила всякакво търпение.

Обърна се към нея усмихнат.

— Инстинктът ти е невероятно точен. Впрочем знаех си, че така ще се окаже. Не съм разочарован.

В действителност беше изключително доволен. Самото интервю, съпровождащите снимки, кадрите от мача по поло, обиколката из имението в Саутхамптън и заснетото в офисите на „Киракис корпорейшън“ в Световния търговски център се сливаха в едно цяло и създаваха съвършено различна представа от така популярната досега в обществото за начина му на живот. Определено контрастираше с репутацията му на плейбой, с която мечтаеше да се раздели.

— Не си разочарован? — Тя се надигна и го погледна. — Само това ли ще кажеш? Очаквах малко повече ентусиазъм…

Той се засмя.

— Справила си се чудесно, любов моя — увери я той. — Дори баща ми щеше да е доволен, ако беше тук да го види.

— Смяташ ли, че ще подобри имиджа ти?

Тя искрено се интересуваше от отговора му.

— Ако това не го стори, съмнявам се, че друго би успяло — отвърна той уверено. — С изключение, може би, на сватбата ни…

Тя се отдръпна и се престори на ядосана.

— Значи затова искаш да се ожениш за мен — за да промениш обществения си имидж! Да ти послужа като защитник пред обществеността, човек, който да ти придаде почтен вид.

Александър се засмя.

— Знаеш, че не е така — изръмжа той и я придърпа по-близо до себе си. — Искам да се оженя за теб, защото те обичам. Това е единствената причина и никога не я забравяй.

Устните му жадно се впиха в нейните. Мередит обгърна врата му с ръце и се притисна към него, отвръщайки на целувките му. Над рамото й той зърна портрета на Елизабет Уелдън-Райън, окачен над пианото. Защо му изглеждаше така позната?

 

 

— Три седмици? — изненада се Мередит. — Какво ще правя в Париж три седмици?

Харв Петерсън се облегна на стола и запали пура.

— Не беше ли твоя идеята да направиш предаване за новите модни дизайнери? — напомни той. — Ще се получи още по-добре, ако прекараш три седмици в Париж: ще правиш интервюта, ще огледаш всички есенни колекции на младите изгряващи звезди.

Мередит кимна бавно, съобразявайки какво всъщност предлага Петерсън. Прав беше: идеята бе нейна. И щеше да се получи страхотно предаване. В края на краищата колко често средният американски зрител има възможност да надникне в ослепителния свят на водещите френски дизайнери? Колцина имат възможност да посетят пищните есенни ревюта?

— Кога трябва да тръгна? — осведоми се тя предпазливо.

— Понеделник рано ли ти е?

— Понеделник?

— Виж, вече съм уговорил пътуването. — Петерсън се зарови в хартиите по бюрото и измъкна разпечатка от графика. — Според Бари между някои от ревютата има по цяла седмица. Първото е след седем дни. Ако тръгнеш по-късно от понеделник, ще го пропуснеш.

Тя отново кимна.

— Наистина ли смяташ, че са нужни три седмици за цялата тази работа — включително интервютата и всичко друго? — попита тя, докато преглеждаше връчените й от него листове.

— Ако имаш късмет — отвърна той. — Знаеш как действа законът на Мърфи, опре ли работата до заснемане на материал.

— Няма защо да ми го напомняш точно на мен.

Мередит извъртя очи нагоре.

— Май не си склонна да отидеш, а? — попита той, доловил неохотата й.

— Искам, разбира се! — възкликна тя. — Просто времето… Тук имам други задачи.

— Не се притеснявай за „Светът във фокус“ — успокои я той.

— Мислех за друго — призна тя.

Петерсън кимна и загаси пурата.

— Сватбата ти — досети се той.

Мередит го погледна и свъси вежди.

— С нашите графици е почти невъзможно Александър и аз да правим каквито и да е планове. Засега само обявихме намерението си пред медиите.

Петерсън се усмихна.

— Напоследък е трудно човек да разтвори вестник или списание и да не прочете за годежа ви. Ти се превърна в истинска сензация — отбеляза той. — Разбирам затрудненията ти, Мередит, но откровено казано, не виждам как да се откажем от идеята за предаването, ако продължаваш да искаш да го осъществиш, разбира се.

Тя кимна.

— Добре — прие с въздишка. — Тръгвам следващата седмица.

Мислеше за задачата, докато се връщаше в офиса си. Предаване за новите имена в света на международната мода лежеше на сърцето й, откакто предложи идеята преди три месеца. Как ще съобщи на Александър, че ще прекара следващите три седмици в Париж?

— Ще ми се да не се налагаше — говореше тя, докато вървяха през препълнения с хора терминал на летище „Кенеди“ — но не мога да откажа. В края на краищата предаването го водя аз и идеята е моя.

— Разбирам — отвърна той мрачно, забил поглед право напред в тълпата. Дори не правеше опит да прикрие гнева си. — Само едно не ми е ясно: защо трябва да стане точно сега и защо ще продължи три седмици.

— Вече го обсъдихме — напомни Мередит уморено. — Ще снимам есенните ревюта на най-нашумелите имена в бизнеса. За да успея, се налага да тръгна сега.

— И ще трае три седмици?

Никак не му се вярваше, че това са реални срокове.

— Ревютата не са всеки ден. Нали помниш колко повече време отне заснемането на предаването за теб?

— Тогава беше различно — не се предаваше той. — Снимките бяха по различно време и на различни места. Невъзможно беше да се заснеме за няколко дни или дори за седмица.

— Точно така. И в момента съм в подобно положение — уточни тя. — Някои от ревютата са през ден-два, но между други има цяла седмица. — Хвана го за ръката, спря и го погледна в очите. — Страшно ми е неприятно, че ще бъдем разделени. Ако имаше как да осъществя това предаване по друг начин, щях да го направя. Мисля, че си наясно.

Гледа я в продължение на няколко секунди и кимна. Бръкна в джоба си и извади ключ, който сложи в ръката й.

— Не съм в състояние да дойда, но искам да съм сигурен, че добре ще се грижат за теб, докато си в Париж — заяви той и впи очи в нейните.

Тя погледна ключа в ръката си, после отново Александър. Усмихваше му се провокативно.

— Това предложение ли е, или нареждане?

Всъщност разбираше, че той не й дава избор.

— Това е ключът за апартамента ми на авеню „Фош“.

— Но, Александър…

— Никакво „но“, matia mou. — Усмихна се. — Вече те смятам за своя съпруга. Апартаментът е толкова твой, колкото и мой.

Тя замълча за момент, съобразявайки колко е безсмислено да спори с него.

— Добре — прие накрая. — Щом поставяш въпроса така, как да откажа?

— Не можеш и дори не се опитвай. — Хвана ръката й и я стисна. — Уредил съм да имаш кола и шофьор на разположение. Ще те посрещне на летище „Дьо Гол“ и ще бъде с теб през целия ти престой в Париж.

— Но от службата вече уредиха пътуването! — възрази тя.

— Нека екипът се възползва от това — прекъсна я той нежно, но настойчиво. — Ти ще използваш моята кола и моя шофьор, за да съм сигурен, че си в добри ръце.

Тя го изгледа нежно, а после го целуна.

— Съзнаваш ли колко ми е трудно да ти кажа „не“?

Той я прегърна през раменете.

— Искам да го направя невъзможно за теб — отвърна той с хитра усмивка.

Мередит се засмя.

— Определено си поел по правилния път — увери го тя и затърси паспорта си из чантата, защото наближиха митницата. — Е, тук май ще се сбогуваме…

Александър поклати глава.

— Идвам с теб… до самолета — уточни той.

Тя го погледна леко изненадана. Понечи да попита как го е уредил, но се отказа — вече познаваше Александър. Той успяваше да постигне всичко, което желае — беше достатъчно да натисне съответните бутони в подходящия момент. Връзките и възможностите му не преставаха да я смайват.

— Трябва да призная, че си пълен с изненади.

Спря се и подаде паспорта на униформения служител, който го погледна и й го върна. Александър само се усмихна.

— Най-хубавото тепърва предстои, matia mou — обеща той.

 

 

Ню Йорк

Сам в офиса си в Световния търговски център, Александър прелистваше разсеяно докладите по бюрото. Определено не успявам да се съсредоточа върху деловите въпроси днес, помисли си той. Мередит отсъстваше вече близо три седмици. Предната вечер бе казала, че се прибира в петък.

— Ще те посрещна на летището — обеща той. — А после ще те отвлека в някоя църквичка в провинцията, където ще се оженим веднага.

Мередит се бе засмяла, защото си мислеше, че се шегува, но той говореше съвсем сериозно. Копнееше да се ожени за нея в мига, щом се върне от Париж. Не желаеше да чака нито ден повече.

Издърпа чекмеджето и извади малка кутия от тъмносиньо кадифе. Отвори я и се загледа в двете венчални халки вътре. Мередит ги избра: семпли платинени халки с гравирани инициали. Доставиха ги предишния ден. Той не й го каза по телефона. Възнамеряваше да я изненада, когато я посрещне на летището.

Усмихна се, защото си припомни разговора с Джордж сутринта. През последната седмица се държеше особено рязко със сътрудниците си и Джордж, смилил се над тях, предложи разрешение на проблема:

— Защо просто не отлетиш за Париж? Грабни я, заведи я на някой усамотен остров и се оженете там. Тя няма да устои на нещо толкова романтично. Жените обожават подобно поведение и съм готов да се обзаложа, че Мередит не прави изключение.

При тези думи Александър остана сериозен, но колкото повече се замисляше, толкова по-верни му се струваха. Заинтригува го идеята да я грабне, да я отведе в някое затънтено романтично местенце, където да се оженят набързо. Къде обаче? Замисли се. Само едно място на света отговаряше на условията, едно място му гарантираше пълно уединение. Взе решение и посегна към телефона, за да се свърже с Джордж.

— Ела в кабинета… Веднага.

Пет минути по-късно Джордж стоеше пред него угрижен.

— Какво има? Да не би сделката „Хамънд — Транскон“ да се разпадна? Говорих с Чък Хамънд тази сутрин и…

Александър го прекъсна.

— Не става дума за делови въпроси… Поне не такива, каквито си ги представяш — обясни той и посегна за куфарчето си. — Заминавам за известно време и ти ще ме заместваш, докато отсъствам. Ще ти се обаждам, но никой няма да може да се свърже с мен.

Облече си сакото.

Джордж го изгледа поразен.

— Не те разбирам… — подхвана той смаян. — Къде… За колко време заминаваш?

— За месец. Възможно е и за по-дълго.

Александър взе кутийката с халките от чекмеджето.

— За месец! Къде, за бога, отиваш?

— На сватба — обяви Александър и тръгна към вратата.

— На сватба ли? Чия…

Александър се ухили.

— Моята. Благодарение на теб, приятелю.

Бързо излезе от кабинета, докато Джордж го наблюдаваше смаян.

 

 

Някъде към два след полунощ частният самолет на Александър кацна на летище „Дьо Гол“. Посрещна го френски чиновник, бързо го преведе през митницата и го придружи до паркираната лимузина. Тридесетте минути с кола до Париж се сториха на Александър цяла вечност, макар да бе изминавал същото разстояние много пъти и при по-натоварено движение. Седеше на задната седалка, взираше се в нощта, но не виждаше нищо. Мислеше за Мередит и колко ще се изненада да го види. Нямаше представа, че той идва. Нарочно не й съобщи, защото искаше да й направи сюрприз. Погледна часовника си. Три и петнадесет. Усмихна се. Непременно щеше да предизвика смайване. Бръкна в джоба и извади малката кутия. През целия полет от Ню Йорк до Париж бе размишлявал. Знаеше какво точно ще направи, къде ще я отведе. Знаеше къде и кога ще се оженят. Щеше да бъде красива сватба — незабравима и за двамата. Както и меденият месец, който им предстоеше.

В три и половина колата влезе в подземния гараж на жилищната сграда. Александър не изчака шофьорът да му отвори вратата. Слезе и се затича към асансьорите. Нетърпеливо се качи, а когато пристигна на етажа, отключи и влезе в потъналия в мрак апартамент. Отиде в голямата спалня, където Мередит спеше непробудно. Свали сакото си и го метна върху облегалката на един от столовете в стил Луи Х, прекоси тихо стаята и коленичи на пода до леглото. Наведе глава и нежно я целуна — тя отвори очи и скочи сепнато.

— Александър — промълви тя, разпознала лицето му. — Как…

— Не задавай глупави въпроси — привидно строго я смъмри той и отново я целуна. — Просто ми покажи колко си щастлива, че ме виждаш.

— Наистина съм щастлива — прошепна тя и обви ръце около врата му. — Наистина съм страшно щастлива…

Отметна чаршафите и я взе в прегръдките си.

— Толкова много ми липсваше — промълви той, докато телата им се притискаха в лумналата страст.

Ръцете му я възпламеняваха. Тя се вкопчи в него и разкъса копчетата на ризата му, нетърпелива да го съблече. Той се засмя, изхлузи нощницата през главата й и я хвърли настрана. После трескаво свали дрехите си и й се нахвърли. Ръцете и краката им се преплетоха, а телата им сякаш се сляха от пламъка на взаимното желание. После дълго лежаха прегърнати. Единственият шум в стаята бе от неравномерното им дишане.

— Не знам какво те е прихванало, за да зарежеш всичко и да пристигнеш тук — наруши тишината Мередит, — но съм доволна, че си го направил.

— Не издържах далеч от теб — призна той и я погледна в очите. — Неописуемо ми липсваше. Не можех да търпя нито секунда повече. Трябваше да съм с теб.

— Щях да си бъда вкъщи в петък — промълви тя нежно и се сгуши още по-плътно в него.

— Никой от нас няма да си е вкъщи в петък — заяви той сериозно.

Изгледа го въпросително.

— Не раз…

— Не казвай нищо. Просто ме изслушай. — Тонът му не търпеше възражения. — Мислих, мислих и реших, че чакахме прекалено дълго.

— Александър, досещам се накъде биеш, но не…

Постави пръст върху устните й.

— Не разбираш, matia mou — съгласи се той нежно. — Ти нямаш избор. Отвлечена си. — Погали я по бузата. — Утре напускаме Париж — продължи той, — но не се връщаме в Ню Йорк. Заминаваме за Гърция.