Норма Бейшър
Игра на богове (14)

Глава 13

— Тези току-що пристигнаха за теб, Мередит. — Синди внесе в гримьорната на третия етаж на телевизионния център огромна кристална ваза с дузина червени рози. — Тук ли да ги оставя, или да ги занеса в кабинета ти?

— Занеси ги — нареди Мередит и без дори да извърне глава, подаде на секретарката си списък с телефонни номера и писма, които да разпрати същия ден.

— Няма ли поне да погледнеш от кого са? — учуди се Синди.

— Какво…

Мередит се обърна и застина при вида на розите. Нямаше смисъл да поглежда картичката. Знаеше кой ги изпраща. Все пак измъкна картичката от пликчето и прочете: „С нетърпение очаквам тази вечер. А.“ Усмихна се пресилено, докато я препрочиташе. Явно никога не се отказва, помисли си тя. Бе приела поканата за вечеря, но ясно даде да се разбере, че срещата е чисто делова — да обсъдят интервюто.

— Някой те харесва — изкоментира Синди ухилено.

— За жалост — промълви Мередит мрачно.

— Защо за жалост?

— Дълга история — отвърна Мередит уклончиво и седна на гримьорския стол. Напъха голяма бяла салфетка в яката си, за да запази роклята при гримирането. Докато фризьорката сваляше затоплените ролки от косата й, гримьорката дооформи лицето й. В това време Бари Матлок, секретарката на продуцента, й подаде лист. — Това ли е всичко за анонса на предаването? — попита Мередит.

— Ти какво предлагаш?

Мередит се замисли и започна да нахвърля бележки по гърба на листа.

— Как ти звучи това: „Джесика Шери говори за новия си разтърсващ документален роман. Ще ви предложа Втората част от серията си интервюта със съпруги на политици. Тони Кориган ще ни разкаже за последната вълна от тероризъм в Европа. Това и още теми, в «Светът във фокус».“

Погледна въпросително, а Бари сви рамене.

— Харв вероятно ще го одобри — призна тя. — Ще отскоча до горе и ще…

Когато отвори вратата, режисьорът Кент Мейсън почти се сблъска с нея.

— Бързо — подкани той задъхано. — С какво е облечена Мередит днес? — Погледна към нея и разпери отчаяно ръце. — Бежово! Господи… Няма да има никакъв контраст!

Извърна се и изчезна.

— Винаги се държи, сякаш е на ръба на криза — отбеляза Мередит засмяна.

Бари направи гримаса.

— Държи се така, откакто е постъпил в Ай Би Ес — обясни тя. — Все бърза, сякаш се е отправил към вечността и разполага само с десет минути, за да стигне до там.

Мередит погледна часовника на стената. Щеше й се фризьорката да приключи. До излизане в ефир й оставаха двадесет минути. Синди мълчаливо четеше издиктуваните от Мередит писма, с които канеше бъдещи участници в предаването.

Следобед й предстоеше да проведе поне още десетина телефонни разговора и да отговори на два пъти по толкова. Трябваше да обмисли и бъдещите си интервюта, какъв подход да избере, какви въпроси да зададе. Продължаваше да пише само голяма част от материалите, както постъпваше и когато работеше в Лос Анджелис. И докато си на тази вълна, рече си тя, по-добре измисли нещо, с което да впечатлиш Александър Киракис довечера.

В този момент Кент Мейсън отново се появи на прага.

— Напълно съм готов, Мередит — обяви той трескаво, сочейки часовника си. — Десет минути и си на живо!

— Добре!

Мередит стана енергично и махна със замах салфетката от брадичката си, а фризьорката отчаяно се опитваше да прибере няколко непокорни кичура.

Пет минути по-късно записа анонса на предаването с колегата си Коул Ричардс — привлекателен сговорчив мъж около четиридесетте, бивш кореспондент на „Асошиейтед прес“. През следващите десет минути сновеше между кабинета си и бюрото пред камерите, а екипът на предаването постоянно носеше съобщения и бележки. Когато наближи времето за появяване в ефир, секретарката й я придружи до студиото.

— Кого искаш за „Лица от новините“ — принц Чарлз или главатаря на наемниците в Северна Африка? — попита Синди.

— Принц Чарлз, ако успеете да намерите кадри. Той би привлякъл по-голяма публика — отвърна Мередит.

Синди кимна.

— Преди женитбата си бе почти толкова популярен сред жените, колкото и Александър Киракис — подметна тя весело.

Думите на момичето я жегнаха. Защо се тормозеше, че е имало толкова жени в живота му, запита се Мередит. Какво й пука?

Прогони тези мисли от главата си и прегледа излъчените сутрешни новини. Докато се настаняваше пред камерата до Коул Ричардс, се съсредоточи върху едно-единствено нещо — предаването.

 

 

Мередит седеше до тоалетката в спалнята и нанасяше блясък върху устните си. Спря, за да разгледа отражението си в огледалото, и се усмихна. Доста труд полагаш за мъж, който не те интересува, скъпа, смъмри се тя. Кое точно у него те кара да вървиш против собствената си природа?

Стана и отиде до дрешника. Поразмисли и избра семпла тъмносиня рокля — елегантна, но не провокираща. Трябва да внимава — не бива да изглежда предизвикателно, когато е с Александър, защото той и без това не се нуждае от особено окуражаване. Облече роклята, обу обувките — черни, с високи токчета — и се върна при тоалетката. Извади кутията с бижута от чекмеджето и взе наниз сиви перли и подходящи обици. Докато ги слагаше, спря за момент. Нещо не беше съвсем наред. Косата! За да подхожда на семплата кройка на роклята, събра косата си на кок на тила и я закрепи с няколко големи фиби. Така е по-добре, прецени тя и се погледна за последен път в огледалото.

Позвъняването на входната врата прекъсна мислите й. Погледна часовника. Точно седем и половина. Пристига на минутата, отчете тя на път към вратата. Беше предложила да се срещнат в ресторанта, но той не прие: „Баща ми ме е учил, че джентълменът взима дамата от дома й.“

Отвори. За пореден път остана поразена колко дяволски привлекателен е Александър. Беше облечен в тъмносин костюм, бяла копринена риза и вратовръзка на светлосиви и черни райета. Непокорен кичур от черната му коса падаше небрежно върху челото, а усмивката му сякаш стигаше чак до невероятните му черни очи.

— Винаги ли си така точен? — попита Мередит непринудено, пропускайки го да влезе в апартамента.

— Почти. Направил съм резервация за осем часа.

— В такъв случай разполагаме с малко време. Искаш ли питие, преди да тръгнем? — попита тя.

— Да, с удоволствие.

Мередит отиде до малкия бар в другия край на стаята.

— Бяло вино?

Той кимна и погледна портрета на Елизабет и сина й. Жената от картината бе невероятно красива. В бялата рокля с дълбоко деколте напомняше на южняшка красавица от времето на американската гражданска война. Детето поразително приличаше на нея; сякаш беше нейно умалено копие. Нещо у жената се стори странно познато на Александър, имаше чувството, че я е виждал.

— Коя е? — попита той.

Мередит му подаде чашата.

— Името й е… било Елизабет Уелдън-Райън. Била е голяма звезда в края на четиридесетте.

Александър се обърна да я погледне.

— Звезда? Филмова звезда?

Мередит кимна.

— Заедно със сина й загинали по време на снимките на последния й филм — обясни тя, припомняйки си Том Райън и разговорите с него.

— Значи детето е нейно?

— Да. Казвал се Дейвид. Бил е четиригодишен, когато е умрял.

— Изглежда ми позната — рече Александър. — Да, определено ми се струва, че я познавам отнякъде.

Мередит поклати глава.

— Съмнявам се. — Бавно отпи от питието. — Мъртва е от тридесет години.

— Тогава сигурно съм гледал някои от филмите й — заключи Александър. — На острова имаме кинозала. Майка ми обожаваше американските филми.

— Възможно е. Или си виждал нейни снимки из Щатите. Все още много се говори за нея.

Александър погледна часовника, сякаш внезапно откъснал се от вцепенението.

— Време е да тръгваме. Тази вечер движението е по-тежко от обичайното.

Мередит кимна.

— Ей сега.

Отиде до спалнята да вземе чантата си.

Когато се върна, той отново стоеше вторачен в портрета.

 

 

— Харесаха ли ти розите? — полюбопитства Александър.

Седяха на маса близо до четвъртития басейн в „Четирите сезона“. Големият триетажен ресторант бе пълен до краен предел, а в облицованото с мрамор фоайе посетителите, чакащи да се освободи маса, се възхищаваха на огромната, изрисувана от Пикасо завеса. От прозорците на салона Мередит виждаше светлините на стъклените небостъргачи от другата страна на улицата. Бавно отпиваше от чашата с бяло вино.

— Много са красиви — призна тя предпазливо, — но нали помниш, че се споразумяхме да говорим само делово?

— Разбира се — сговорчиво откликна той. — Просто се опитвам да се държа кавалерски. Една красива жена заслужава красиви рози.

Тя го изгледа изпитателно. Нямаше никакви извинения, никакви двусмислени намеци. Леко се усмихна. Независимо от противоречивите чувства, които събуждаше у нея, тя започваше да усеща с пълна сила забележителния му чар.

— Следя кариерата ти — подметна той.

Погледна го, без да успее да прикрие изненадата си.

— О! — бе единственото, което можа да произнесе.

— Впечатлен съм. Допада ми стилът ти — сподели той усмихнат.

— Благодаря!

От самото начало Мередит бе наясно, че интересът на Александър към нея е по-скоро личен, отколкото професионален. Губиш си времето, помисли си тя наум. Въпреки това нямаше как да не признае, че е най-привлекателният, чаровен и впечатляващ мъж, когото бе срещала. Ала добре знаеше за репутацията му на женкар. Няма да допусне да я омайва! Той иска едно-единствено нещо от жените, напомни си тя. Мъж като Александър Киракис може да те унищожи.

Въпреки всичките си резерви обаче се чувстваше спокойно в неговата компания и вечерта страхотно й допадна. Обсъдиха интервюто. Той я разпитваше за работата й и изглеждаше истински заинтригуван от отговорите й, развесели я със забавни случки от пътуванията си, разказа й за някои причудливи обичаи по света, за разни кулинарни куриози, на които се бе натъквал. Държеше се, сякаш в помещението нямаше друг, освен нея. Колкото и да се ласкаеше от подобно поведение, Мередит изпитваше и известно смущение. Искаше да се покаже като завършен професионалист, но той никак не я улесняваше. Наблюдаваше я и й се усмихваше точно както в „Залата на дъгите“. Почти не бе докоснал хрупкавата патица с праскови в чинията си и въобще не си даваше труда да прикрие възхищението си от нея. Заинтригуван е, това е всичко, реши Мередит. Просто съм жена, която не си пада по него.

Излязоха от ресторанта и той предложи да изпият по още едно питие някъде.

— Знам място, където ще поговорим на спокойствие и ще се отпуснем, докато пием най-хубавото вино в Манхатън.

— И къде е това? — попита тя.

Очите му се впиха в нейните.

— В Олимпик тауър.

Когато влязоха, апартаментът беше тъмен.

— Прислугата се е оттеглила за нощта — сякаш прочел мислите й, обясни Александър, поемайки палтото на Мередит. Докато той събличаше връхната си дреха, тя влезе в притъмнената всекидневна. Оказа се точно каквато си я представяше: елегантна, подчертано модерна и в определено мъжки стил. Като се започне от тапицираните с черна кожа диван и кресла до гълъбовия мокет, масичките от стъкло и хром, великолепните огледала, които отразяваха величието на Манхатън нощем, помещението бе точно такова, каквото можеше да се очаква при Александър Киракис: разкош и загатната мощ. От прозорците Манхатън блещукаше като отворена кутия с бижута, а светлините се простираха докъдето поглед стига. Същата гледка се отразяваше в огромните огледала на стената отсреща и създаваше чувството, че са заобиколени от проблясващи диаманти. Усети присъствието на Александър, когато застана зад гърба й.

— Красиво е, нали? — попита той непринудено.

— На човек му секва дъхът — призна тя.

— Както ти правиш с моя.

С бързо движение ръцете му я обгърнаха и притиснаха нейните. Усети устните му върху шията си, когато той започна да я целува.

— Не… — опита се да възрази.

— Не се съпротивлявай — промълви той с дрезгав глас. — Остави го да се случи между нас, Мередит. Химията… съществува от мига, когато се срещнахме. Според мен и ти я долови.

— Не — повтори тя, стараейки се да звучи решително.

Определено я объркваше. Опита се да се отскубне, но той се оказа прекалено силен, а и очевидно възнамеряваше да я държи здраво. Накрая, събрала всичката си воля и сила, тя се отскубна от прегръдката му. Отстъпи бързо, преди той да я хване отново.

— Трябваше да се досетя — възнегодува Мередит.

— Съвсем наясно беше какво ще стане. — Тя поклати глава. — Така е — настоя той. — Не съм прикривал желанието си към теб. Привличаш ме от първия миг, когато те видях.

Обърна се към него разгневена.

— Защо…

Устните му се впиха в нейните и тя отново се озова в прегръдките му. Съпротивлява се само миг. После се отпусна и започна да отвръща на целувките, макар да не го желаеше. Той махна фибите от косата й, която се посипа по раменете. Прокара пръсти през нея, без да спира да я целува с копнеж. Най-сетне се отдръпна и й се усмихна.

— Видя ли? Оказах се прав — промълви той тихо.

Тя само поклати глава, защото не можеше да се довери на гласа си.

— Остани при мен тази нощ, Мередит — прошепна той. — Двамата… да се любим… Ще бъде вълшебно.

— Не. — Отново отстъпи назад. — Дойдох тук да говорим за интервюто, не за друго.

— Лъжеш сама себе си. Твърдиш, че отношенията помежду ни са само делови, но тялото ти казва друго. Искам да те любя и съм убеден, че и ти го желаеш. Да не мислиш, че не го усетих, когато те държах до себе си? Ти не се съпротивляваше.

Тя отново поклати глава.

— Нищо подобно!

Той се усмихна търпеливо.

— Според мен не е така.

— Трябва да си вървя.

Трепереше от гняв, но и от объркване.

— Не те ли интересува интервюто ти?

Направо го зяпна.

— Ти какво — подхвана тя предпазливо, — да не би да очакваш да легна с теб, за да направя интервюто?

Той свъси вежди.

— Обиждаш ме — промълви Александър тихо. — Едното няма нищо общо с другото… като се изключи, че използвах интервюто, за да те накарам да дойдеш тук. Ти и аз, Мередит, рано или късно, ще станем любовници, независимо дали ще получиш интервюто. Предопределено е да стане…

— Трябва да си вървя — повтори тя и взе чантата си.

Александър я последва, настоя да й помогне да облече палтото си.

— След като си решила да си вървиш, ще те изпратя до вас.

— Не. Ще се прибера сама.

— Шофьорът ми ще те откара.

— Ще си взема такси.

— Няма да го допусна.

В тъмнината очите му се впиха в нейните. Импулсивно се наведе напред и отново я целуна нежно, като я опря във вратата. Мередит се стегна — искаше да потисне пробудилото се у нея сексуално влечение, когато се намираше в прегръдките му, и се мъчеше да си наложи да не отвръща на ласките му. Когато Най-после я пусна, отново се взря в очите й и прошепна:

— Помисли си колко вълшебно може да бъде и за двама ни.

Тя се отдръпна.

— Нямам никакво намерение да се превръщам в поредното ти случайно романтично завоевание — заяви тя високомерно.

Той докосна косата й.

— Ти? Никога. Не мога да ти го обясня, но го усетих още първия път в Лос Анджелис. Нима ти не го усети?

— Точно това искам да ти кажа — сряза го тя.

Отскубна се от него, отвори вратата и излезе. Дълго след като изчезна с асансьора, Александър продължаваше да се взира в коридора и да се усмихва. Ще видим, помисли си той, ще видим.