Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (8)

8

Една Бърнс харесваше работата си. Тя беше счетоводител-администратор на двамата щатни лекари, които ръководеха екипа по бременност и майчинство в болницата „Уестлейк“. „Доктор Хайли е най-изтъкнатият — доверяваше тя на приятелките си. — Знаете ли, беше женен за Уинифред Уестлейк и тя му остави всичко. Сега той ръководи цялото шоу.“

Доктор Хайли беше акушер-гинеколог и както Една обясняваше „… цяло събитие е да видите какво правят пациентките му, когато най-накрая забременеят. Толкова са щастливи, сякаш те са измислили децата. Взима им страхотни такси, но действително е истински чудотворец. От друга страна — продължаваше Една, — Хайли е и човекът, към когото трябва да се обърнете, ако имате някакъв вътрешен проблем, който не искате да нараства. Ако разбирате какво искам да кажа“, добавяше тя с намигане.

Доктор Фукито беше психиатър. Идеята, лежаща в основата на проекта за забременяване и майчинство в болницата „Уестлейк“, принадлежеше на холистичната медицина и гласеше, че психиката и тялото трябва да бъдат в пълна хармония, за да се постигне успешна бременност, и че много жени не могат да заченат, защото се намират в състояние на страх и тревожност. Всички пациентки на гинекологичното отделение посещаваха доктор Фукито поне веднъж, а бременните бяха длъжни редовно да ходят на консултации.

Една се забавляваше да разправя на своите приятелки, че още старият доктор Уестлейк бил вдъхновен от тази идея, но починал, преди да може да я реализира, после, преди осем години, неговата дъщеря се омъжила доктор Хайли, купила клиниката „Ривър Фолс“, когато тя фалирала, преименувала я в памет на баща си и уредила там съпруга си. „Те двамата с доктора бяха луди един за друг — въздишаше Една. — Искам да кажа, че тя беше с десет години по-възрастна от него и при това нищо особено, но наистина много се обичаха. Той ми нареждаше да й пращам цветя два пъти седмично и въпреки че беше толкова зает, отиваше с нея по магазините, когато тя си купуваше тоалети. И, да ви кажа, когато тя почина, си беше направо шок. Никой не подозираше, че сърцето й е толкова зле. Но — добавяше тя философски — той е вечно зает. Виждала съм как жени, които изобщо не са можели да заченат, тук забременяват по два, че и по три пъти. Естествено повечето от тях не успяват да износят бебетата до термина, но поне знаят, че имат шанс. Трябва да видите какви грижи се полагат за тях.

Била съм свидетел как доктор Хайли води тук бременни и ги настанява в болницата два месеца преди датата за раждане. Струва цяло състояние, разбира се, но, повярвайте ми, като искате бебе и можете да си го позволите, сте готови на всичко, за да го имате. Но скоро ще можете да прочетете за това лично — добавяше тя. — Списанието «Нюзмейкър» току-що подготви статия за него и за проекта «Забременяване и майчинство», разработен тук, в «Уестлейк». Ще излезе в четвъртък. Дойдоха миналата седмица и му направиха снимки в личния му кабинет до фотографиите на всички бебета, които е дарил с живот. Наистина хубаво. Ако сега смятате, че сме заети, почакайте да излезе статията. Тогава телефонът няма да престане да звъни.“

Една беше родена счетоводителка. Нейните отчети бяха чудеса на прецизността. Тя обичаше квитанциите и изпитваше невероятна гордост да прави чести и солидни банкови депозити на сметката на своя работодател. Един красив, но категоричен надпис на бюрото й уведомяваше пациентите, че всички плащания се извършват в брой; разяснения по предварителния хонорар и сроковете за заплащане — при госпожица Бърнс.

Една беше предупредена от доктор Хайли, че ако няма други специални нареждания, тя трябва да насрочва дата и час за посещение на пациентите при излизане. А ако по някаква причина дадена пациентка пропусне определения час, Една трябва да й се обади вкъщи и да уговори нова консултация. Редът беше твърдо установен и, както Една весело отбелязваше, представляваше истинска златна мина.

Доктор Хайли винаги хвалеше Една за безупречно поддържаното от нея счетоводство и за умението й да урежда максимален брой часове за посещения на пациенти. Единственият път, когато й държа груб тон, беше след като случайно я чу да говори с една пациентка за проблемите на друга. Трябваше да признае, че това беше глупаво, но същия ден на обяд си бе позволила два манхатъна, които в значителна степен бяха снижили предпазливостта й.

Докторът беше приключил лекцията си с думите: „Още веднъж подобни приказки, и сте уволнена.“

Тя знаеше, че той наистина ще го направи.

Една въздъхна. Беше уморена. Снощи двамата лекари имаха вечерен прием и в клиниката беше жива лудница. После известно време бе работила по счетоводните книги. Нямаше търпение тази вечер да се прибере вкъщи и повече нищо не можеше да я накара да излезе. Щеше да си сложи халата и да си забърка няколко хубави манхатъна. В хладилника си имаше консервирана шунка, щеше да се задоволи с тази вечеря и после да гледа телевизия.

Наближаваше два. Още три часа и можеше да си тръгва. Докато беше спокойно, трябваше да провери календара и да се увери, че е насрочила всички предстоящи консултации. Тя присви късогледи очи, смръщи широкото си, осеяно с лунички лице и подпря глава на едрата си ръка. Днес косата и беше доста неугледна. Снощи не й остана време да се позанимае с нея, пък и след няколкото питиета изведнъж се почувства изморена.

Беше пълна четиридесет и четири годишна жена, която изглеждаше десет години по-възрастна. Скучната й младост бе преминала в грижи по възрастни родители. Когато Една разглеждаше свои снимки от училището за секретарки „Дрейк“, изпитваше лека изненада при вида на симпатичното момиче, което бе представлявала преди четвърт век. Винаги малко закръглена, но въпреки това с приятна външност.

Четеше поредната страница малко разсеяно, но внезапно нещо привлече вниманието й. Тя се спря. Вчерашната консултация на Ванджи Луис, насрочена за осем часа вечерта.

Снощи Ванджи дойде по-рано. Седна и двете с Една си поговориха. Без съмнение беше доста разстроена. Е, Ванджи обичаше да се оплаква, но беше толкова хубава, че на Една й беше приятно просто да я гледа. През време на бременността Ванджи бе доста напълняла и за опитното око на Една беше ясно, че задържа течност. Молеше се раждането да мине без усложнения. Ванджи така желаеше това бебе.

Тъй че тя не обвиняваше Ванджи за лошото й настроение. Жената наистина не беше добре. Миналия месец започна да носи тези мокасини, защото старите й обувки вече не й ставаха. Беше ги показала на Една.

— Само погледни. Десният ми крак така отича, че мога да нося само тези калеври, които чистачката ми си забрави. И лявата вечно ми хлопа.

Една беше опитала да се пошегува с нея.

— С тези пантофки ще почна да те наричам Пепеляшка. А съпругът ти ще бъде Прекрасният принц. — Знаеше, че Ванджи е луда по мъжа си.

Но Ванджи само се нацупи и възкликна невъздържано:

— О, Една, Прекрасният принц е любимият на Спящата красавица, а не на Пепеляшка. Това го знае всеки.

Една просто се засмя:

— Значи мама ги е объркала. Когато ми разказваше приказката за Пепеляшка, тя казваше, че Очарователният принц дошъл при нея със сребърната пантофка в ръка. Я не обръщай внимание… преди да усетиш, вече ще си родила бебето си и пак ще носиш красиви обувки.

Снощи Ванджи беше облечена с онзи дълъг сукман, който носеше напоследък, за да скрива отеклия си крак.

— Една, вече едва нахлузвам този чепик. И за какво? Боже мили, за какво? — почти плачеше.

— Просто си много потисната, скъпа — успокои я Една. — Добре, че дойде да си поговориш с доктор Фукито. Той ще ти помогне да се отпуснеш.

Точно в този момент доктор Фукито позвъни и повика госпожа Луис. Ванджи тръгна по коридора към неговия кабинет. Едва се бе отдалечила от бюрото и внезапно се спъна. Кракът й излезе от лявата обувка, дето вечно й хлопаше.

— О, по дяволите! — възкликна тя и просто продължи нататък.

Една вдигна мокасината с мисълта, че след като свърши с доктор Фукито, Ванджи ще мине да си я прибере.

В понеделник вечер Една винаги оставаше до късно да поработи над счетоводните книги. Но когато около девет часа беше готова да си тръгва, Ванджи все още не се беше върнала. Една реши да рискува, да позвъни на доктор Фукито и просто да му каже, че ще остави обувката в коридора пред вратата на кабинета.

Само че никой не отговори на позвъняването й, което означаваше, че Ванджи бе излязла през другата врата, която извеждаше направо на паркинга. Това беше безумие. Можеше да настине до смърт, ако си намокри крака.

Стиснала нерешително обувката в ръка, Една заключи и излезе на паркинга. Точно се отправяше към собствената си кола, когато забеляза как големият червен линкълн „Континентал“ на Ванджи потегля.

На волана беше доктор Хайли. Тя се опита да изтича няколко стъпки и да му махне, но напразно. След това просто се прибра у дома.

Може би доктор Хайли вече е насрочил нова консултация на Ванджи, но Една щеше да й позвъни, за да бъде сигурна. Бързо набра номера на семейство Луис. Телефонът иззвъня веднъж, два пъти.

Обади се мъжки глас.

— Домът на семейство Луис.

— Госпожа Луис, ако обичате — заговори Една с школувания в училището за секретарки глас — делови, ведър и приветлив. Запита се дали разговаря с капитан Луис.

— Кой се обажда?

— От клиниката на доктор Хайли. Искаме да насрочим следващата консултация на госпожа Луис.

— Един момент.

Беше сигурна, че някой затисна слушалката. Приглушени гласове размениха реплики. Какво ставаше? Възможно беше на Ванджи да й е прилошало. В такъв случай доктор Хайли трябваше да бъде уведомен незабавно.

Гласът от другата страна прозвуча отново:

— На телефона е детектив Кънингам от областната прокуратура. Съжалявам, но госпожа Луис почина внезапно. Можете да уведомите нейния лекар, че някой от нашите служители ще го потърси утре сутринта.

— Госпожа Луис мъртва? — Гласът на Една прозвуча като отчаян вопъл. — За бога, какво се е случило?

Настъпи мълчание.

— Изглежда се е самоубила. — И връзката беше прекъсната.

Една остави бавно слушалката. Не е възможно. Просто не е възможно.

Пациентките за два часа пристигнаха едновременно — госпожа Волмър за доктор Хайли и госпожа Лашли за доктор Фукито. Една ги поздрави автоматично.

— Добре ли си, Една? — попита с любопитство госпожа Волмър. — Изглеждаш разстроена от нещо.

Тя знаеше, че госпожа Волмър понякога разговаряше с Ванджи в чакалнята. Беше й на езика да сподели с нея, че Ванджи е починала. Но някакво вътрешно чувство й подсказа, че първо трябва да уведоми за това доктор Хайли.

Пациентката за един и половина излезе от кабинета. Гласът му прозвуча по интеркома:

— Изпратете ми госпожа Волмър, Една.

Тя се взря в двете жени. Нямаше начин да му каже каквото и да било, без да бъде чута.

— Докторе, мога ли да вляза при вас за момент, ако обичате? Бих искала да ви съобщя нещо — прозвуча толкова делово. Беше доволна от начина, по който се владееше.

— Разбира се. — Не му стана особено приятно. Хайли беше някак изплашен, но въпреки това любезен. Беше го усетила още предишната вечер.

Тръгна бързо по коридора, доколкото й позволяваше масивното тяло. Когато почука на вратата на кабинета му, вече дишаше тежко. Той каза:

— Влезте, Една. — В гласа му прозвуча едва сдържано раздразнение.

Тя плахо отвори вратата и пристъпи в кабинета му.

— Докторе — започна незабавно, — реших, че ще искате да научите. Току-що се обадих на госпожа Луис, Ванджи Луис, за да уговорим следващия час за консултация. Предупредихте ме, че държите да я преглеждате всяка седмица.

— Да, да. И, за бога, Една, затворете тази врата. Гласът ви кънти из цялата болница.

Тя незабавно се подчини и като се мъчеше да говори тихо, продължи:

— Докторе, когато позвъних у тях, ми се обади някакъв детектив. Каза ми, че Ванджи се самоубила и че утре сутринта ще ви потърсят.

— Какво е направила госпожа Луис? — Беше шокиран.

Сега, когато вече можеше да говори, думите й идваха една през друга и рукнаха от устата й като порой:

— Снощи тя беше толкова разстроена, нали, докторе? Искам да кажа, че и двамата го забелязахме. Начинът, по който ми говореше и по който се държеше… сякаш нищо вече не я интересуваше. Но вие трябва да сте го разбрали. Помислих си, че сте ужасно внимателен, когато ви видях снощи да я карате у тях. Опитах се да ви махна, но вие не ме видяхте. Тъй че, предполагам, вие най-добре знаете колко беше разстроена.

— Една, с колко хора си говорила за това?

В тона му прозвуча нещо, което ужасно я напрегна. Смутена, тя избегна погледа му.

— С никого, сър. Аз самата току-що го научих.

— Не си обсъждала смъртта на Ванджи Луис с госпожа Волмър или с някой друг на регистратурата?

— Не… не, сър.

— А с детектива по телефона?

— Не, сър.

— Една, утре, когато дойде полицията, ще им разкажем всичко, което знаем за психическото състояние на госпожа Луис. Но сега ме слушай внимателно. — Той насочи пръст към нея и се наклони напред. Несъзнателно тя отстъпи назад. — Не желая да споменаваш името на госпожа Луис пред никого… пред никого, чуваш ли? Госпожа Луис беше изключително невротична жена с лабилна психика. Но фактът е, че самоубийството й се отразява много зле на репутацията на нашата болница. Какво смяташ, че ще излезе по вестниците, ако се разбере, че е била моя пациентка? Освен това категорично ти забранявам да клюкарстваш на регистратурата с други пациентки, част от които едва успяват да задържат плода, който носят. Разбираш ли ме?

— Да, сър. — Една се разтрепери. Трябваше да е наясно, че според него тя вече е клюкарствала за това.

— Една, ти харесваш ли работата си?

— Да, сър.

— Една, не обсъждай с никого… подчертавам — нито дума по случая Луис. Ако разбера, че си го споменала, с работата ти тук е свършено. Утре ще говорим с полицията, но само с тях. Психическото състояние на госпожа Луис е поверително, ясно ли е?

— Да, сър.

— Тази вечер ще излизаш ли с приятелки? Знаеш каква ставаш, когато пийнеш.

Една всеки момент щеше да се разплаче.

— Прибирам се вкъщи. Не се чувствам добре, докторе. Искам да съм на себе си, когато утре разговарят с мен от полицията. Бедната малка Пепеляшка. — Очите й се напълниха със сълзи и тя преглътна. Но тогава видя изражението му. Гневно. Възмутено.

Изправи се и избърса очи.

— Ще ви пратя госпожа Волмър, докторе. Няма защо да се тревожите — добави тя с достойнство. — Аз ценя нашата болница. Зная какво значение има работата ви за вас и за пациентите ви. Няма да изтърва нито дума.

Останалата част от следобеда бе запълнена с работа. Една успя да изтласка в дъното на съзнанието си мисълта за Ванджи, тъй като разговаряше с пациентки, насрочваше консултации, събираше пари, напомняше на някои, че изостават с плащанията.

Накрая, в пет часа, вече можеше да си върви. Топло облечена в палто от изкуствена леопардова кожа и подходяща шапка, тя се качи на колата си и се прибра в своя апартамент в „Еджривър“, на шест мили от болницата.