Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (55)

54

Докато съдебните заседатели се съвещаваха, Кейти отиде в кафенето на съда. Внимателно избра една малка маса в дъното на помещението и седна с гръб към останалите. Не искаше никой да я безпокои, нито да я забелязва. Усещането, че главата й е олекнала, вече не отминаваше; чувстваше се слаба и немощна, но не и гладна. Мама винаги мислеше, че една чаша чай може да излекува всички болежки на този свят. Спомни си колко нежен и загрижен бе прозвучал гласът й, когато се върна вкъщи след погребението на Джон: „Ще ти направя чаша хубав горещ чай, Кейти.“

Ричард. Мама много щеше да го хареса. Тя винаги бе харесвала едрите мъже. „Баща ти беше дребен и кльощав, но… ах, Кейти, не ти ли се струваше истински мъжага?“

Да, такъв си беше.

Мама щеше да пристигне за Великден. Дотогава оставаше само месец и половина. Щеше да бъде очарована от възможността да се запознае с Ричард.

Иска ми се, нали, мислеше си Кейти, докато отпиваше от чая. И не само защото тази седмица се чувствам толкова самотна.

Беше нещо повече. Много повече. Но този уикенд, докато е в болницата, ще може да подреди мислите си на спокойствие.

Прекара близо час на масичката, докато разсеяно пиеше чая си и прехвърляше в ума си всяка стъпка от заключението си.

Беше ли съумяла да убеди съдебните заседатели, че момчетата Одендол лъжат? Свещеникът. Добро попадение. Той бе признал, че нито едно от момчетата не е ходило на църква, че нито едно от тях никога, по никакъв повод не се е съветвало с него за каквото и да било. Възможно ли беше да го използват, за да подкрепи версията им? „Да — бе отвърнал той, — възможно е.“ Тя бе изтъкнала този факт. Беше убедена, че нещата стоят именно така.

В пет часа се върна в съдебната зала. Точно когато влезе, съдебните заседатели уведомиха съдията, че са готови с присъдата.

Пет минути по-късно говорителят съобщи тяхното решение.

— Робърт Одендол, невинен по всички обвинения. Джонатан Одендол, невинен по всички обвинения.

Не мога да повярвам!

Кейти не знаеше дали не е произнесла тези думи на глас. Изражението на съдията стана сурово и гневно. С рязък тон той освободи съдебните заседатели и каза на обвиняемите да станат.

— Имате голям късмет, по-голям, отколкото се надявам, че ще имате до края на живота си. Сега напуснете моята съдебна зала и ако сте с ума си, никога няма да се явите отново пред мен.

Кейти се изправи. Нямаше значение дали съдията чувстваше, че присъдата е погрешна, истината беше, че тя изгуби това дело. Не успя да се справи достатъчно добре. По-скоро почувства, отколкото видя победоносната усмивка, която й отправи адвокатът на обвиняемите. Огромна, пареща буца бе заседнала в гърлото й и не й позволяваше да преглътне. Всеки миг щеше да избухне в сълзи. Тези двама престъпници щяха да бъдат освободени и да се върнат на улицата в резултат на справедливост, която бе просто оскърбителна. А едно мъртво момче бе заклеймено като престъпник.

Тя прибра записките в куфарчето си. Може би ако цялата седмица не се бе чувствала толкова ужасно, щеше да се представи по-добре. Вероятно ако беше взела мерки за тези кръвоизливи преди една година, вместо да закъснява и да отлага решаването на проблема с този свой детински страх от болници, нямаше и да катастрофира в понеделник вечерта.

— Обвинението, ако обичате, елате при съдията.

Тя вдигна поглед. Съдията й правеше знак да се приближи. Отиде при него. Публиката вече опразваше залата. Тя дочу радостни писъци, когато братята Одендол прегърнаха своите дъвчещи дъвка приятелки без сутиени.

— Ваша светлост — Кейти успя да овладее гласа си.

Съдията се надвеси напред и прошепна:

— Не си позволявай да униваш, Кейти. Ти доказа този случай. След месец-два малките негодници ще бъдат отново тук по други обвинения. И двамата го знаем, но следващия път няма да ти се измъкнат.

Кейти се помъчи да се усмихне.

— Ето от това се страхувам — че ще се върнат. Бог знае какви злини ще извършат, преди да ги притиснем. Все пак благодаря ви, господин съдия.

Тя излезе от съдебната зала и се върна в кабинета си. Морийн я посрещна с поглед, изпълнен с надежда. Кейти поклати глава и видя как на лицето й се изписа съчувствие. Само сви рамене:

— И какво можеше да направиш?

Морийн я последва в кабинета й.

— Господин Майерсън и доктор Каръл имат съвещание. Наредиха никой да не ги безпокои. Но ти, разбира се, можеш да влезеш.

— Не. Сигурна съм, че става въпрос за случая „Луис“, а точно сега не мога да бъда от полза нито на тях, нито на когото и да било друг. Ще наваксам в понеделник.

— Добре, Кейти. Съжалявам за присъдата на Одендол, но се опитай да не я приемаш толкова тежко. Наистина изглеждаш зле. Мислиш ли, че ще можеш да шофираш? Да не ти се вие свят?

— Не, наистина, а освен това не отивам далеч. Ще карам само петнадесет минути и после няма да мръдна до неделя.

Докато вървеше към колата си, Кейти потръпна. По-рано същия следобед температурата се беше вдигнала докъм четири градуса, но сега отново падаше. Влажният въздух проникваше през широките ръкави на червеното й вълнено палто, което я обгръщаше доста свободно, пронизваше тънкия й чорапогащник. Помисли си с копнеж за собствената си стая, за леглото си. Колко щеше да бъде прекрасно, ако можеше сега да се прибере, просто да си легне с грейката и да спи непробудно през целия уикенд.

 

 

В приемното отделение на болницата вече бяха получили нейните попълнени формуляри. Служителката беше енергично приветлива.

— Боже мой, госпожо Де Мейо, явно наистина си ви бива. Доктор Хайли ви е дал спалнята от първи апартамент на третия етаж. Все едно, че сте на почивка. Няма и да си помислите, че сте в болница.

— Той спомена нещо подобно — измърмори Кейти. Не възнамеряваше да споделя ужаса си от болници с тази жена.

— Там може и да ви стане малко самотно. На този етаж има само три апартамента, а двата от тях в момента са свободни. Доктор Хайли поръча да ремонтират всекидневната от вашия апартамент. Защо, не зная. Подновяваха я преди по-малко от година. Но, все едно, тя и бездруго няма да ви трябва. Ще бъдете тук до неделя. Ако искате нещо, трябва само да натиснете звънеца. Сестрите от втория етаж се грижат и за пациентките от третия. Те и бездруго са все на Доктор Хайли. Сега ето инвалидната количка. Просто седнете и ние бързо ще ви откараме на третия етаж.

Кейти я погледна смаяно:

— Не искате да кажете, че сега трябва да използвам инвалидна количка, нали?

— Такъв е правилникът в болницата — каза твърдо служителката от приемното.

Джон в инвалидна количка отива на химиотерапия. Тялото му се сгърчва, а тя го наблюдава как умира. Отслабващият му глас, унилият му хумор, когато доближи количката до леглото му: „Сведи се, колеснице моя, дошла да ме отведеш у дома.“ Антисептичната миризма на болница.

Кейти седна в количката и затвори очи. Нямаше вече връщане назад. Санитарката, набита доброволка на средна възраст, я подкара надолу по коридора към асансьора.

— Имате голям късмет, че сте при доктор Хайли — уведоми тя Кейти. — В цялата болница за неговите пациентки се грижат най-добре. Само натискате звънеца и след тридесет секунди сестрата е на ваше разположение. Доктор Хайли е строг. Когато е наоколо, целият персонал трепери, но иначе е добър.

Вече бяха в асансьора. Санитарката натисна копчето.

— Това място е съвсем различно от повечето болници. Другаде много често не искат и да те видят, преди да ти дойде времето да раждаш, а после, щом бебето стане на два-три дена, те изхвърлят. Но не и доктор Хайли. Виждала съм как приема в болницата бременни и им дава легло два месеца преди термина, просто като предпазна мярка. Затова има апартаменти, тъй че пациентките да могат да се почувстват в домашна атмосфера. В единия апартамент на втория етаж е госпожа Олдрич. Тя роди вчера с цезарово сечение и оттогава не е престанала да плаче. Толкова е щастлива. Съпругът й също. Снощи спа на дивана в гостната на апартамента й. Доктор Хайли поощрява това. А, ето го и асансьора.

С тях се качиха още няколко човека. Те се взряха в Кейти с любопитство. Преценявайки по списанията и цветята, които носеха, тя реши, че вероятно са посетители. Чувстваше се странно отделена от тях. В момента, когато станеш пациент, губиш своята самоличност, помисли си тя. Ставаш просто един случай.

Слязоха на третия етаж. Коридорът беше застлан с мокет в убит зелен цвят. Очертани от фини рамки, по стените висяха великолепни репродукции на Моне и Матис. Въпреки опасенията си Кейти се почувства по-спокойна. Санитарката я откара надолу по коридора и зави надясно.

— Вие сте в последния апартамент — възкликна тя. — Малко е отдалечен. Мисля, че днес нямаме други пациентки на този етаж.

— Това ме устройва — измърмори Кейти.

Помисли си за стаята на Джон. Всеки от тях, обладан от желанието да се слее с другия, да се зареди срещу раздялата. Амбулаторни пациенти, които надникват през вратата: „Как е положението днес, съдия? Изглежда по-добре, нали, госпожо Де Мейо?“ И тя, приела лъжата: „Наистина.“ Отивайте си, оставете ни. Имаме толкова малко време!

— Нямам нищо против да бъда сама на етажа — повтори тя.

Санитарката я отведе в спалнята. Стените бяха с цвят на слонова кост, килимът — в същия мек зелен тон като онзи в коридора. Мебелировката беше в бяло. Пъстри завеси в преливащи се нюанси на зелено и слонова кост се съчетаваха с покривката на леглото.

— О, много е хубаво! — възкликна Кейти.

Санитарката изглеждаше доволна.

— Бях сигурна, че ще ви хареса. Сестрата ще дойде след няколко минути. Защо просто не оставите нещата си и не се разположите удобно?

После си тръгна. С известна несигурност Кейти се съблече, сложи си нощница и топъл халат. Остави тоалетните си принадлежности в шкафчето в банята и окачи дрехите си във вградения гардероб. Какво, за бога, щеше да прави през цялата безкрайна вечер, която я очакваше? Снощи по това време се обличаше, за да отиде на събирането у Моли. А когато пристигна, Ричард я очакваше.

Усети, че се олюлява. Инстинктивно се пресегна към шкафа и се вкопчи в него. Виенето на свят премина. Може би беше просто от бързането, като реакция след делото в съда и… хайде да не се лъжем, помисли си тя — от притеснение.

Намираше се в болница. Колкото и да се опитваше да изтласка тази мисъл от съзнанието си, тя беше в болница и толкова. Невероятно, но съвсем по детински не можеше да преодолее страха си. Баща й, после Джон. Двамата мъже, които обичаше повече от всичко на света, бяха отишли в болница, където ги бе застигнала смъртта. Независимо че се опитваше да разсъждава логично и разумно, тя не можеше да се освободи от ужасното чувство за паника. Е, може би това пребиваване в болницата щеше да й помогне да го преодолее. Случилото се в понеделник вечерта не беше само за лошо. Стаята имаше четири врати — за дрешника, за банята, към коридора… а онази там трябваше да води към хола. Кейти я отвори и надникна в другата стая. Както й беше казала сестрата в приемното, вътре всичко беше разбутано. Мебелите бяха събрани в средата и покрити, за да не се цапат от боята. Тя светна лампата. Без съмнение доктор Хайли беше перфекционист. Доколкото можеше да види, стените си бяха съвсем наред. Нищо чудно, че цените в болницата бяха скандално високи.

Тя сви рамене, угаси лампата, затвори вратата и отиде до прозореца. Сградата на болницата беше П-образна и двете крила зад главната секция бяха успоредни едно на друго.

В понеделник вечерта тя беше в другия край, точно отсреща. Колите на посетителите започваха да изпълват паркинга. Къде беше онова място, което беше сънувала? Разбира се… ей там, встрани, точно под последния стълб, където сега беше паркирана някаква кола… черна кола. Точно каквато виждаше в съня си. И онези спици… как само блестяха на светлината!

— Как се чувствате, госпожо Де Мейо?

Тя се обърна. В стаята беше влязъл доктор Хайли. До него се суетеше млада медицинска сестра.

— Ох, стреснахте ме! Добре съм, докторе.

— Аз почуках, но вие не ме чухте. — Гласът му беше нежно укорителен. Приближи се до прозореца и дръпна завесата. — Каквото и да правим, от тези прозорци винаги духа — поясни той. — Не искаме да настинете. Моля, седнете на леглото и ми позволете да премеря кръвното ви налягане. Ще ни бъдат необходими и някои кръвни проби.

Сестрата го последва. Кейти забеляза, че ръцете й треперят. Тя очевидно изпитваше страхопочитание към доктор Хайли. Той уви маншета на апарата за кръвното над лакътя й. Внезапно й се зави свят, от което доби усещането, че стените на стаята се накланят назад. Вкопчи се в матрака.

— Зле ли ви е, госпожо Де Мейо? — Гласът на лекаря беше ласкав.

— Не, всъщност не. Само за момент ми призля.

Той започна да помпа.

— Сестра Ренджи, ако обичате, студена влажна кърпа за челото на госпожа Де Мейо — нареди той.

Сестрата покорно се втурна към банята. Лекарят гледаше съсредоточено какво отчита апаратът.

— Малко ниско. Някакви проблеми?

— Да. — Гласът й звучеше като чужд или с някакво странно ехо. — Отново имам менструация. От сряда е ужасно обилна.

— Не съм изненадан. Откровено казано, ако не се бяхте решили на това постъпване в болницата, сигурен съм, че много скоро щяхте да бъдете принудена да се подложите на операция по спешност.

Сестрата излезе от банята с прилежно сгъната кърпа в ръце. Беше прехапала долната си устна, за да не трепери. Кейти усети прилив на съчувствие към нея. Нито искаше, нито се нуждаеше от студен компрес на челото, но се отпусна назад върху възглавницата. Сестрата й сложи компреса. Кърпата беше подгизнала и Кейти почувства как вадички ледена вода започнаха да се стичат по страните й. Устоя на импулса да ги избърше с ръка. Докторът щеше да забележи, а Кейти не искаше да смъмрят сестрата.

Внезапно й хрумна нещо смешно, което я развесели. Представи си как казва на Ричард: „И това бедно, уплашено момиче буквално ме удави. Вероятно ще развия хроничен бурсит на веждите.“

Ричард. Трябваше да му каже, че ще идва тук. Искаше й се сега да бъде до нея.

Доктор Хайли държеше спринцовка. Тя затвори очи, докато той изтегляше кръв от вената на дясната й ръка. После видя как сложи пълните епруветки на таблата, която му поднесе сестрата.

— Искам да бъдат обработени незабавно — каза той рязко.

— Добре, докторе.

Сестрата бързо излезе от стаята, очевидно доволна, че се е отървала.

Доктор Хайли въздъхна.

— Опасявам се, че тази притеснителна млада жена е дежурна през нощта. Но съм сигурен, че няма да се нуждаете от нещо специално. Свършихте ли хапчетата, които ви дадох?

Кейти си спомни, че не бе взела хапчето в три часа, а сега вече минаваше шест.

— Страхувам се, че пропуснах едно днес следобед — каза тя с извинение в гласа. — Бях в съда и освен за делото не бях в състояние да мисля за нищо друго. Тъй че май съм закъсняла за последното.

— Хапчетата у вас ли са?

— Да, в ръчната ми чанта.

Кейти погледна към тоалетната масичка.

— Не ставайте. Ще ви я подам.

Кейти пое чантата, отвори ципа, бръкна вътре и извади малкото шишенце. В него имаше само две хапчета. На нощното шкафче беше оставен поднос с чаша и гарафа студена вода. Доктор Хайли напълни чашата и й я подаде.

— Вземете и двете — каза той.

— И двете?

— Да, да. Те са доста леки и ми се искаше да ги бяхте свършили преди шест.

Тя пое чашата от ръката му, а той пусна празното шишенце в джоба си.

Кейти послушно глътна двете хапчета, чувствайки погледа му върху лицето си. Стоманените рамки на очилата проблясваха на светлината на лампата. Този блясък. Проблясващите спици на колата.

Когато Кейти остави чашата на нощното шкафче, върху стъклото имаше червено петънце. Докторът го забеляза, посегна към ръката й и внимателно разгледа пръста й. Превръзката отново бе подгизнала.

— Какво е това? — попита той.

— О, нищо. Просто се порязах на лист хартия, но раничката сигурно е дълбока. Продължава да кърви.

— Разбирам. — Той се изправи. — Наредих да ви донесат приспивателно. Моля ви, вземете го веднага щом сестрата ви го донесе.

— Докторе, съжалявам, но предпочитам да не взимам приспивателни. Изглежда, при мен те предизвикват свръхреакция.

Искаше гласът й да прозвучи енергично, но отговорът й излезе някак вял и ленив.

— Опасявам се, че държа на хапчето, госпожо Де Мейо, особено във вашия случай, тъй като без него най-вероятно ще прекарате безсънна и неспокойна нощ. Искам утре сутринта да сте добре отпочинала. О, ето вечерята ви.

Кейти проследи с поглед една слаба жена на шейсетина години, която влезе в стаята с поднос в ръце, като напрегнато поглеждаше доктора. Всички се вцепеняват от страх в негово присъствие, помисли си тя. За разлика от обичайните пластмасови или метални болнични подноси, този беше направен от бяла ракита и имаше странично кошче, в което беше сложен вечерният вестник. Порцеланът беше фин, а сребърните прибори — елегантно гравирани. В изящна ваза беше поставена единствена роза. Агнешките котлети се пазеха горещи под сребърен похлупак, поставен върху чинията. Менюто се допълваше от салата от ругола, бульон със ситно нарязани зеленчуци, дребни, още топли бисквити, чай и плодов сок. Санитарката понечи да си тръгне.

— Чакай! — нареди доктор Хайли и се обърна към Кейти. — Както сама ще се убедите, на всички мои пациентки се сервира храна, която успешно може да се сравни с менюто на първокласен ресторант. Смятам, че едно от най-големите разхищения по болниците са тоновете столова храна, която се хвърля ежедневно, докато семействата на пациентките им носят храна от къщи. — Той се намръщи. — Аз обаче бих предпочел да не вечеряте. Започнах да вярвам, че колкото по-дълго една пациентка гладува преди операция, толкова по-малко вероятно е да изпитва дискомфорт след нея.

— Аз изобщо не съм гладна — каза Кейти.

— Добре. — Той кимна на санитарката. Тя взе подноса и побърза да напусне стаята.

— Сега ще ви оставя — каза доктор Хайли. — Вземете си приспивателното.

Тя кимна уклончиво. На вратата той се спря.

— О, съжалявам, но телефонът ви очевидно не работи. Техникът ще се погрижи за него утре сутринта. Очаквате ли някой да ви се обади тази вечер? Или може би ще имате посетител?

— Не. Никакви обаждания или посещения. Сестра ми е единственият човек, който знае, че съм тук, и тази вечер е на опера.

Той се усмихна.

— Разбирам. Е, лека нощ, госпожо Де Мейо, и, моля ви, отпуснете се. Можете да ми имате доверие.

— Убедена съм, че е така.

Той си тръгна. Тя се отпусна на възглавницата и затвори очи. Плаваше нанякъде, тялото й се носеше по течението като, като…

— Госпожо Де Мейо — младият глас беше извинителен.

Кейти отвори очи.

— О, май съм задрямала.

Беше сестра Ренджи. Носеше поднос, върху който имаше хапче и малка картонена чашка с вода.

— Трябва да го глътнете сега. Това е приспивателното, което доктор Хайли ви предписа. Той каза да остана при вас и да се убедя, че сте го глътнали. — Дори и в отсъствието на доктор Хайли, момичето изглеждаше напрегнато. — Пациентките винаги се ядосват, когато се налага да ги будим заради приспивателното, но такава е практиката в болницата.

— О-о! — Кейти се пресегна за хапчето, сложи го в устата си и отпи вода от своята гарафа.

— Искате ли вече да си лягате? Ще ви оправя леглото.

Кейти осъзна, че беше задрямала върху застлано легло. Тя кимна, стана и отиде в банята. Там извади приспивателното изпод езика си. Част от него вече се беше разтворила, но тя успя да го изплюе. В никакъв случай, помисли си тя. По-добре да стоя будна цяла нощ, отколкото да имам кошмари. Плисна с вода лицето си, изми си зъбите и се върна в спалнята. Чувстваше се толкова замаяна, толкова отпаднала.

Сестрата й помогна да си легне.

— Наистина сте изморена, нали? Ето сега ще ви завия и съм убедена, че ще спите добре. Ако имате нужда от мен, просто натиснете звънеца.

— Благодаря ви. — Главата й тежеше невъобразимо. Очите й просто се слепваха.

Сестра Ренджи отиде до прозореца и спусна транспаранта.

— Пак заваля сняг, но ще премине в дъжд. Ужасна нощ, да си само в леглото.

— Моля ви, дръпнете завесите и вдигнете прозореца два-три пръста. Обичам в спалнята ми да има свеж въздух.

— Разбира се. Да ви угася ли лампата, госпожо Де Мейо?

— Да, моля. — Искаше само да спи.

— Лека нощ, госпожо Де Мейо.

— Лека нощ. О, колко е часът, моля?

— Едва осем.

— Благодаря ви.

Сестрата излезе от стаята. Кейти затвори очи. Минутите минаваха. Дишането й стана равномерно. В осем и половина тя не долови тихото изщракване, когато някой натисна дръжката на вратата към хола.