Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (42)

42

От „Есекс Хаус“ възнамеряваше да се прибере направо вкъщи, но след като излезе от паркинга и потегли нагоре по Уестсайд Хайуей в потока на натовареното движение, той промени решението си. Беше ужасно гладен. През целия ден не беше сложил хапка в устата си. Никога не ядеше, преди да оперира, а обаждането на Сейлъм дойде точно когато се канеше да излезе за обяд.

Тази вечер не искаше да губи време, за да си приготвя нещо за ядене. Ще отиде в „Карлайл“. По-късно, ако изобщо се стигнеше до въпроса къде е бил по това време, можеше спокойно да им заяви, че е ходил до Ню Йорк. Метр д’отелът щеше да увери полицията, че доктор Едгар Хайли е чест гост и ценен патрон.

Ще си вземе пушена сьомга, сос виши, вратна агнешка пържола… Устата му се напълни със слюнка. След като всичко свърши, внезапното ужасно изчерпване на енергия трябваше да се възстанови. Оставаше и утрешният ден. След смъртта на Катлийн де Мейо неминуемо щеше да има щателно разследване. Но нейният предишен гинеколог се беше пенсионирал и живееше другаде. Никой нямаше да изникне от миналото със стара анамнеза, за да го предизвиква.

И тогава щеше да бъде в пълна безопасност. Сега всички лекари, присъстващи на конференцията на АМА, вероятно обсъждаха статията в „Нюзмейкър“ и проекта за забременяване „Уестлейк“. Естествено техните критики щяха да носят белега на завистта. Но въпреки това щяха да му предложат да говори на някой от предстоящите семинари. Вече се намираше на пътя към обществената слава и признание. А Сейлъм, който можеше да го спре, беше мъртъв. Нямаше търпение да прегледа папката с анамнезата на Ванджи, която беше взел от Сейлъм. Щеше да включи информацията в собствения си архив. Тази история на заболяването щеше да бъде безценна в бъдещата му изследователска работа.

Последната нова пациентка тази сутрин. Тя щеше да бъде следващата. Спря на улицата пред „Карлайл“. Почти шест и половина. Паркирането беше разрешено от седем. Дотогава просто щеше да изчака в колата. Това щеше да му даде възможност да се успокои.

Чантата му беше заключена в багажника. Папката на Ванджи, преспапието и обувката бяха вътре. По какъв начин да се отърве от последните две? Къде да ги хвърли? Който и да е от препълнените контейнери за боклук в този град щеше да свърши работа. Никой нямаше да ги намери. Щяха да ги приберат сутринта, заедно с тоновете боклук, който се натрупваше всеки двадесет и четири часа в този осеммилионен град, потънал в миризмата на гниеща храна и разпилени вестници…

Щеше да го направи на път за вкъщи, под прикритието на мрака, без някой да го забележи.

При мисълта за това колко добре вървеше всичко, го обзе ведро чувство, което внезапно го накара да изпъне гръб. Леко се приведе и погледна в огледалото за обратно виждане. Кожата му блестеше, сякаш всеки момент от порите му щеше да избие пот. Клепачите и лицето му точно под очите започваха да подпухват. Косата му все още не оредяваше, но вече беше пронизана от едва забележими сребърни нишки… Остаряваше. Трудно доловимите промени, които започваха след средата на четиридесетте, при него вече бяха факт. Беше на четиридесет и пет години. Достатъчно млад все още, но и стигнал времето, в което беше длъжен да си даде сметка за бързо отлитащите години. Дали искаше да се ожени отново? Желаеше ли да има собствени деца? Беше ги очаквал от Клер. Когато не се появи ха, направи изследвания на спермата си, установи изненадващо нисък процент на активност и тайно се обвини за неспособността на Клер през всичките тези години да забременее. Докато накрая разбра, че тя го беше измамила. Не възразяваше да има дете от Уинифред, но когато сключиха брак, тя на практика беше преминала детеродната възраст. След като стана подозрителна към него, той вече не си правеше труда да я докосва. Когато възнамеряваш да елиминираш някого, за теб той вече е мъртъв, а сексът е за живите.

Но сега? Млада жена, по-млада, а не като Клер или Уинифред. Клер, която високомерно го унижаваше с подигравателни реплики относно аптеката на баща му. Уинифред, вечната добродетелна, с нейните каузи и благотворителности. Сега той се нуждаеше от млада жена, която не само да притежава положение в обществото, но и да обича да се забавлява, да пътува, да общува.

Той мразеше тези неща. Знаеше, че не може да скрие презрението си към тях. Имаше нужда някой да върши всичко това вместо него, за да поддържа имиджа му. Един ден ще може да работи свободно, без да бъде принуден да се крие. Един ден ще получи славата, която му се полага. Един ден глупаците, които твърдяха, че това, което иска да направи, е невъзможно, ще бъдат принудени да признаят неговия гений. Часът беше седем. Излезе от колата и внимателно я заключи. Измина пеша разстоянието до входа на „Карлайл“, облечен в тъмносин костюм и кашмирено палто, с лъснати до мек блясък обувки и гладко сресани посребрели по краищата коси, сякаш недокоснати от мразовития нощен вятър.

Портиерът отвори вратата и я държа, докато влезе.

— Добър вечер, доктор Хайли. Доста лошо време, нали, сър?

Той кимна, без да отговаря, и влезе в залата. Ъгловата маса, която предпочиташе, беше запазена, но метр д’отелът бързо премести очакваните клиенти на друга и лично го отведе до обичайното му място.

Виното го затопли и успокои. Вечерята му предостави силата, която очакваше. Чашката кафе и конякът го върнаха към пълното равновесие. Мисълта му беше ясна и остра. Още веднъж прецени всяка стъпка от процедурата, която щеше да доведе до смъртта на Кейти де Мейо вследствие на обилен кръвоизлив.

Всякакви грешки бяха изключени.

Точно подписваше чека си, когато салонният управител дойде на неговата маса с непривично бързи стъпки и явно много притеснен.

— Доктор Хайли, опасявам се, че възникна проблем.

Пръстите му стиснаха писалката. Той вдигна поглед.

— Сър, някакъв младеж бил забелязан да рови в багажника на колата ви. Портиерът го видял точно когато успял да го отвори. Преди някой да може да го спре, откраднал една чанта. Полицаите са отвън. Те смятат, че е бил някой наркоман, избрал колата ви заради означенията, че сте лекар.

Усещаше устните си като гумени. Не беше способен да изрече нито дума. Мислено сканира съдържанието на чантата: окървавеното преспапие, медицинската документация с имената на Сейлъм и Ванджи, написани на етикета, мокасината на Ванджи.

Когато заговори, гласът му беше учудващо овладян:

— Полицията смята ли, че чантата ми ще бъде намерена?

— Аз също им зададох този въпрос, сър. Опасявам се, че просто не знаят. Младежът може да я хвърли на няколко пресечки оттук, след като вземе отвътре онова, което му трябва, а може и повече да не я видите. Само времето ще покаже.