Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cradle Will Fall, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Людмила Левкова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Престъпен експеримент
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 1996
Редактор: Катерина Стоянова
ISBN: 954-800-960-9
История
- —Добавяне
19
За разлика от кабинета на доктор Хайли, този на доктор Фукито изглеждаше по-просторен и светъл. Бюрото с издължени, елегантни линии заемаше по-малко място от масивното английско писалище на доктор Хайли. Също така елегантни столове с камъшитови облегалки, тапицирани седалки и дръжки, както и подходящ шезлонг заменяха масивните кожени кресла от другия кабинет. Вместо стената със снимки на майки и бебета в рамки, доктор Фукито притежаваше серия изключителни репродукции на гравюри върху дърво в стил Юкийо-е[1].
Доктор Фукито бе висок за японец. Освен, помисли си Кейти, стойката му да е толкова изправена, че да го прави по-снажен. Не, прецени тя, действително е някъде към метър и седемдесет и пет.
Също като колегата си, доктор Фукито беше със скъпо и в същото време консервативно облекло. Костюмът му от фин плат на тънко райе бе изискано подчертан от светлосиня риза и тъмносиня копринена вратовръзка. Косите и тънките, безупречно поддържани мустачки допълваха бледозлатистия тен и кафявите очи, малко по-кръгли от типичната бадемовидна форма. Както по азиатските, така и по критериите на бялата раса той бе изключително красив мъж.
И може би много добър психолог, помисли си Кейти докато съвсем преднамерено ровеше за бележника си, печелейки малко време за впечатления.
Срещата й с доктор Фукито миналия месец бе кратка и непринудена. Тогава той й обясни с усмивка:
— Утробата е една удивителна част от женската анатомия. Понякога нередовен или нетипичен мензис може да бъде симптом за сериозен емоционален проблем.
— Съмнявам се — отвърна Кейти. — Майка ми години наред беше със същите оплаквания, а тази особеност, доколкото разбирам, се предава по наследство.
Зададе й въпрос за личния й живот:
— А ако един ден се наложи хистеректомия? Как бихте се чувствали?
— Ужасно — отвърна Кейти. — Винаги съм искала да имам семейство.
— В такъв случай планирате ли скорошен брак? Имате ли връзка с някого?
— Не.
— Защо не?
— Защото точно в момента съм по-заинтригувана от работата си. — Тя рязко прекъсна интервюто: — Докторе, много сте любезен, но аз нямам емоционални сътресения. Мога да ви уверя, че очаквам с нетърпение момента, когато ще бъда освободена от този проблем, но със сигурност мога да ви кажа, че той е чисто физически.
В същия момент той се изправи галантно и протегна ръка.
— Добре, ако възнамерявате да станете пациентка на Доктор Хайли, моля, не забравяйте, че аз съм тук. И ако настъпи момент, в който ви се прииска да споделите чувствата си с някого, аз съм на ваше разположение.
Няколко пъти през миналия месец Кейти за момент си казваше, че може би не беше лоша идея да си поговори с него, да получи професионална оценка за емоционалното си състояние. Всъщност това не й ли хрумна много по-скоро… например след снощната вечеря с Ричард?
Като изтласка тази мисъл от съзнанието си, тя се изправи и вдигна химикалката. Ръкавът й се запретна и разкри превързаната й ръка. За нейно облекчение, той не й зададе никакъв въпрос.
— Докторе, както знаете, една пациентка — ваша и на доктор Хайли — Ванджи Луис, е починала в понеделник вечерта.
Тя забеляза, че веждите му леко се повдигнаха. Дали беше, защото бе очаквал тя да потвърди, че Ванджи се е самоубила?
— Докторе, вие сте видели Ванджи към осем часа същата вечер, нали така?
Той кимна.
— Приех я точно в осем часа.
— Колко време остана при вас?
— Около четиридесет минути. Обади се в понеделник следобед и поиска час. В понеделник обикновено работя до осем и всички часове бяха заети. Казах й го и й предложих да дойде във вторник сутринта.
— Тя как реагира?
— Разплака се по телефона. Беше много разстроена и, разбира се, аз й казах да дойде, но мога да я приема едва в осем.
— Защо беше толкова разстроена, докторе?
Той говореше бавно, като внимателно подбираше думите си.
— Скарала се със съпруга си. Беше убедена, че той не я обича и изобщо не иска бебето. Напрежението от бременността беше започнало да й се отразява зле чисто физически. Всъщност тя беше доста незряла… — единствено дете, невероятно разглезено и обграждано с изключително внимание. Физическият дискомфорт й беше противен, а предстоящото раждане беше започнало да я ужасява.
Неволно отмести поглед вдясно от бюрото си. Тя беше седяла на онзи стол в понеделник вечерта в дългия си сукман, който я обгръщаше до петите. Въпреки твърденията си, че иска бебето, Ванджи мразеше дрехите за бременни, беше й отвратително, че е загубила линията си. През последния месец се опитваше да скрие наедрялото си тяло и отеклия крак, като носеше дрехи, които стигаха до пода. Беше цяло чудо, че не се препъваше, както й се замотаваха около краката.
Кейти го изгледа с любопитство. Този човек беше нервен. Какъв съвет беше дал на Ванджи, та да се втурне навън, да се прибере вкъщи и да се самоубие? Или я бе пратил при убиец, ако подозрението на Ричард беше основателно? Скандалът. Крис Луис не беше признал, че двамата с Ванджи са се карали. Като се приведе бързо напред, Кейти попита:
— Докторе, аз разбирам, че искате да спазите поверителността на онова, което ви е споделила госпожа Луис, но става въпрос за официално разследване. Необходимо е да знаем всичко, което можете да ни кажете за разправията между Ванджи Луис и нейния съпруг.
Стори му се, че гласът на Кейти идва някъде отдалече. Представи си очите на Ванджи, пълни с ужас и вперени в него. С невероятно усилие изтласка образа й от мислите си и погледна Кейти.
— Госпожа Луис ми каза, че според нея съпругът й е влюбен в друга жена и че тя го обвинила в това. По думите й тя го предупредила, че разбере ли коя е, щяла да превърне живота й в ад. Беше ядосана, притеснена, отчаяна и уплашена.
— А вие какво й казахте?
— Обещах й, че непосредствено преди и по време на раждането ще й бъде предоставено всичко, което ще и помогне да се чувства добре. Казах й, че се надяваме да роди без усложнения бебето, за което винаги е мечтала, и че може би това ще бъде средството, което ще осигури повече време на брака й.
— Тя как реагира на думите ви?
— Започна да се успокоява. Но после аз реших, че се налага да я предупредя, че след раждането на бебето, ако отношенията между нея и съпруга й не се стабилизират, тя ще трябва да помисли за възможността да прекрати този брак.
— И после?
— Тя се разгневи. Закле се, че никога няма да позволи на съпруга си да я изостави, че и аз, като всички други, съм бил на негова страна. Стана и грабна палтото си.
— А вие какво направихте, докторе?
— Явно нямаше какво повече да направя. Казах й да се прибере, да се наспи добре и да ми се обади на другата сутрин. Осъзнах, че за нея е твърде рано да обсъжда очевидно безспорния факт, че капитан Луис иска развод.
— И тя си тръгна?
— Да. Беше оставила колата си в дъното на паркинга. Понякога ме молеше да я пускам през другата врата, която използвах само аз, за да излезе направо отзад. В понеделник вечерта изобщо не ме попита, а просто излезе от там.
— И повече не ви се обади?
— Не.
— Разбирам. — Кейти стана и отиде до стената с картините. Искаше да накара доктор Фукито да продължи да говори. Той криеше нещо. Беше много напрегнат.
— В понеделник вечерта аз самата бях пациентка във вашата болница, докторе — каза тя. — Претърпях лека автомобилна катастрофа и ме докараха тук.
— Радвам се, че е била лека.
— Да. — Кейти застана до една от картините — „Малък път в Ябу Коджи Атагошита“. — Чудесна е — каза тя. — И е от серията „Сто изгледа от Йедо“, нали, докторе?
— Да. Имате чудесни познания по японско изобразително изкуство.
— Всъщност не. Съпругът ми беше специалист. Някои неща научих от него, освен това имам репродукции от въпросната серия, но тази е просто великолепна. Интересна идея, нали — да се представят сто изгледа от едно и също място?
Той стана бдителен. Стисна устни в сурова непреклонност, но Кейти стоеше с гръб към него и не го видя. После се обърна.
— Докторе, докарали са ме тук към десет часа в понеделник вечерта. Можете ли да ми кажете дали е възможно Ванджи Луис да не си е тръгнала в осем часа, да е останала в болницата и в десет часа, когато са ме докарали в полусъзнание, да съм я видяла?
Доктор Фукито впери поглед в Кейти. Усети как по кожата му започна да пъпли лепкав страх. Направи усилие да се усмихне.
— Не виждам по какъв начин — отвърна той.
Но Кейти забеляза, че кокалчетата му бяха побелели, като че ли насила се задържаше на стола си, за да не избяга, и нещо… гняв или страх… проблесна в очите му.