Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (48)

47

В петък сутринта Кейти пристигна в прокуратурата преди седем и за последен път седна да прегледа материалите по делото, което й предстоеше. Двама братя — на осемнадесет и на седемнадесет години, бяха обвинени във вандализъм затова, че подпалили дванадесет класни стаи в две училища.

Морийн пристигна в осем и половина и донесе димящ кафеник. Кейти вдигна поглед.

— Боже, ще се постарая тия двамата да ги осъдят! — възкликна тя. — Направили са го заради сензацията… заради шума, който ще се вдигне. Като гледаш как хората се борят да плащат данъци, за да поддържат училищата, в които ходят децата им, това е отвратително, дори нещо повече от престъпление!

Морийн се пресегна за чашата на Кейти и й наля кафе.

— Едното от тези училища е в моя град. Децата на съседите ходят в него. Десетгодишното им момченце току–що беше свършило един проект за панаира на науката. Беше нещо фантастично — слънчев нагревател. Горкият, работеше по него месеци наред. Накрая изгоря в пожара. Просто нищо не остана от него.

Кейти си записа нещо отстрани на листа с встъпителното й слово.

— Това ми предоставя допълнително снаряжение. Благодаря ти.

— Кейти… — в гласа на Морийн прозвуча колебание.

Кейти вдигна поглед и се взря в тревожните зелени очи.

— Да?

— Рита ми призна, че ти е казала за… за бебето.

— Да, така е. Ужасно съжалявам, Морийн.

— Работата е, че аз, изглежда, не мога да го преодолея. А сега и този случай с Ванджи Луис… слуховете, които се носят… отново всичко оживява. Опитвах да забравя…

Кейти кимна.

— Морийн, бих дала всичко, за да имам дете от Джон. Същата онази година, в която почина, се молех да забременея, за да ми остане нещо от него. Когато си помисля за всичките си приятелки, които с избора си се обричат никога да нямат деца или пък за онези, които се подлагат на аборти с такава небрежност, все едно, че отиват на фризьор, почвам да си задавам въпроса как се съхранява този живот. Моля се на Бога един ден да си имам собствени деца. Ти също, предполагам, и тогава двете с теб ще им бъдем безкрайно благодарни, защото навремето не сме могли да имаме онези, които сме желали.

Очите на Морийн се изпълниха със сълзи.

— Надявам се. Но работата в този случай с Ванджи Луис е, че…

Телефонът иззвъня. Кейти се пресегна и вдигна слушалката. Беше Скот.

— Радвам се, че си на линия, Кейти. Можеш ли да отскочиш насам за минута?

— Разбира се. — Кейти стана. — Скот иска да отида при него. Ще поговорим по-късно, Морийн — обеща тя и импулсивно прегърна момичето.

Скот стоеше изправен до прозореца и се взираше навън. Кейти беше сигурна, че той не вижда зарешетените прозорци на областния съд. Когато влезе в кабинета му, той се обърна.

— Днес имаш дело… братята Одендол?

— Да. Разполагаме с добри шансове.

— Колко време ще продължи?

— Почти цял ден, сигурна съм. Те прилагат свидетелски показания още от учителката си от детската градина, но ще ги пипнем.

— Както обикновено, Кейти. Разбра ли вече за доктор Сейлъм?

— Имаш предвид лекаря от Минеаполис, който се обади на Ричард? Не, тази сутрин не съм говорила с никого. Отидох направо в кабинета си.

— Паднал… или е бил блъснат от един прозорец в „Есекс Хаус“ снощи, само няколко минути, след като се е регистрирал в хотела. Работим по случая съвместно с нюйоркската полиция. А, между другото, тялото на Ванджи Луис снощи пристигна от Минеаполис, но Луис не е пътувал в този самолет.

Кейти впери поглед в Скот.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Това, че вероятно е взел полета до „Ла Гуардия“, който би го отвел в Ню Йорк приблизително по същото време, когато се е регистрирал и Сейлъм. Казвам, освен това, че веднага щом установим, че е бил в околността на този хотел, можем да приключим този случай. Не ми допада версията за самоубийството на Ванджи Луис, нито за нелепата смърт на Една Бърнс, нито пък предположението, че Сейлъм е паднал от прозореца съвсем случайно.

— Не вярвам, че Крис Луис е убиец — каза Кейти сухо. — Къде е сега според теб?

Скот сви рамене.

— Може би се крие някъде из Ню Йорк. Предполагам, че като си поговорим с приятелката му, тя ще ни отведе при него. Довечера се връща от Флорида. Можеш ли да останеш?

Кейти се поколеба.

— Налага ми се да отсъствам този уикенд. Отнася се за нещо неотложно. Но ще бъда откровена, Скот. Чувствам се толкова отвратително, че дори не мога да мисля нормално. Изкарвам това дело… добре съм подготвена, но после заминавам.

Скот я погледна изпитателно.

— Цяла седмица ти разправях, че не трябваше веднага да се връщаш на работа — каза той, — а в момента изглеждаш даже по-бледа, отколкото в понеделник вечерта. Добре, приключвай с това дело и заминавай. Следващата седмица ще има достатъчно работа по този случай. В понеделник ще прегледаме всичко отново. Мислиш ли, че ще успееш да дойдеш?

— Категорично.

— Трябва да си направиш цялостен преглед.

— Този уикенд отивам на лекар.

— Добре.

Скот сведе поглед към бюрото си — сигнал, че съвещанието е свършило. Кейти се върна в кабинета си. Беше почти девет и трябваше да тръгва за съда. Мислено прехвърли схемата за хапчетата, които й беше дал доктор Хайли. Снощи си беше взела едно, тази сутрин в шест — още едно. Днес трябваше да взема по едно на три часа.

По-добре да глътне следващото сега, преди да е влязла в съдебната зала. Изпи го с последното кафе в чашата си и събра съдържанието на папката си. Острият ръб на горния лист поряза пръста й. Тя изохка от неочакваната остра болка, измъкна една хартиена кърпичка от най-горното чекмедже на бюрото си, уви я около пръста си и бързо излезе от стаята.

Половин час по-късно, когато заедно с всички останали в съдебната зала стана на крака, за да посрещне влизането на съдията, кърпичката бе напоена с кръв.