Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (16)

16

Ричард Каръл беше прекарал тежка нощ. Телефонът звънна в единадесет часа, малко след като се прибра от къщата на Кейти, за да го уведомят, че в моргата има четири деца.

Той бавно остави слушалката. Живееше на седемнадесетия етаж в една висока сграда северно от моста „Джордж Вашингтон“. Понякога се взираше навън през заемащия цяла стена прозорец в небето на Ню Йорк, в колите, които профучаваха долу по Хенри Хъдзън Паркуей и в синьо-зелените светлини, очертаващи елегантния силует на моста „Джордж Вашингтон“.

Точно сега звъняха телефони, които щяха да уведомят родителите, че техните деца повече никога няма да се завърнат у дома.

Ричард се огледа из всекидневната. Беше удобно обзаведена, с огромен диван, широки кресла и ориенталски килим в синьо и кафяво, стенна библиотека и солидни дъбови маси, които някога бяха красили гостната във фермата на негов предшественик от Нова Англия. Оригинални акварели на морска тематика бяха окачени с вкус по стените. Ричард въздъхна. Дълбокият люлеещ се стол с кожена тапицерия беше до библиотеката. Смяташе да си приготви едно питие преди лягане, да почете един час и да заспи. Вместо това реши да отиде в моргата, за да бъде там, когато родителите дойдат да идентифицират децата си. Ясно беше, че почти нищо не можеше да се направи за тези хора, но щеше да се чувства по-добре, ако поне се опита.

Върна се в апартамента си едва към четири часа призори. Докато се обличаше, разсъждаваше дали тази работа не започва да го натъжава твърде много. Децата бяха направо премазани; ударът с колата е бил просто ужасен. И въпреки това се виждаше колко са били красиви. Едното момиче просто го очарова. Имаше тъмни коси, тънък правилен нос и дори в смъртта беше елегантна и грациозна.

Напомни му за Кейти.

Мисълта, че в понеделник вечерта Кейти бе претърпяла автомобилна злополука, отново го разтърси. Струваше му се, че бяха напреднали на светлинни години в отношенията си само за тези няколко часа, които бяха прекарали заедно по време на вечерята.

От какво се страхуваше тя, горкото дете? Защо не можеше веднъж завинаги да се прости с Джон де Мейо? Защо не беше способна да каже просто: „Благодаря ти за спомените“ и да продължи напред?

Докато си лягаше, се почувства доволен, че все пак бе успял поне малко да помогне на родителите. Бе успял да ги убеди, че децата са починали моментално, без изобщо да разберат или да почувстват нещо.

Спа неспокойно два часа и в седем вече беше в кабинета си. Няколко минути по-късно дойде информация, че някаква старица се е обесила в един порутен квартал на Честър — малко градче в северната част на окръга. Отиде на мястото. Мъртвата беше осемдесет и една годишна, крехка и подобна на птичка. На роклята й беше забодена бележка: „Вече никой не остана. Толкова съм болна и уморена! Искам да бъда със Сам. Простете за неприятностите.“

Бележката изведе на фокус нещо, което от известно време непрестанно тормозеше Ричард. От всичко, което беше чул за Ванджи Луис, изглеждаше логично, ако се беше самоубила, да е оставила някакво писмо, за да обясни постъпката си или да хвърли вината върху съпруга си.

Повечето жени оставяха бележки.

Когато се върна в прокуратурата, Ричард се опита да позвъни на Кейти с надеждата да я хване между две съдебни заседания. Искаше просто да чуе гласа й. По някаква причина предната вечер се бе почувствал притеснен да я остави сама в тази голяма къща. Но не успя да се свърже.

Защо не можеше да се освободи от усещането, че тя мислеше за нещо, което я тревожеше?

Отново отиде в лабораторията и работи непрекъснато до четири и половина. Когато се върна в кабинета си, прегледа оставените съобщения и с голямо удоволствие констатира, че Кейти го бе потърсила в отговор на неговите обаждания. А защо не, запита се той цинично. Един помощник-прокурор не би пренебрегнал обажданията на съдебния лекар. Бързо й позвъни. От централата на прокуратурата отговориха, че Кейти си е тръгнала и повече няма да се връща. Не знаеха къде е отишла.

По дяволите!

Това означаваше, че днес няма да може да разговаря с нея. Щеше да вечеря в Ню Йорк в компанията на Кловис Симънс, актриса в една от сапунените опери. Кловис беше приятна. Той винаги се забавляваше добре в нейно присъствие, но симптомите говореха, че тя почваше да става сериозна.

Ричард взе решение. Това щеше да бъде последният път, в който извеждаше Кловис. Не беше честно по отношение на нея. Отказвайки да разсъждава над причината за това внезапно решение, той се облегна назад и се намръщи. Някаква подсъзнателна тревога му изпращаше предупредителен сигнал. Това му припомни едно пътуване в Мидуест, когато радиостанцията внезапно обяви повишена бдителност за действащо торнадо. Предупреждението беше сигурната работа. А бдителността предполагаше потенциална тревога.

Той не преувеличаваше, когато каза на Скот, че Ванджи Луис или е трябвало да роди това бебе, или много скоро е нямало да има нужда от цианкалия. Още колко жени, включени в проекта за забременяване и майчинство към болницата „Уестлейк“, изпадаха в това състояние? Моли говореше разпалено за гинеколога, защото една от нейните приятелки беше изкарала успешна бременност. А провалите? Колко ли са те досега? Имаше ли нещо необичайно в степента на смъртност сред пациентките на „Уестлейк“? Ричард включи интеркома и помоли секретарката да влезе при него.

Мардж беше в средата на петдесетте. Сивеещата й коса беше старателно накъдрена в стила, популяризиран от прехвърлилата шестдесетте Жаклин Кенеди. Полата й беше два-три сантиметра над заоблените й колене. Приличаше на домакиня от предградията, която участва в телевизионно шоу. Всъщност беше отлична секретарка, която искрено се наслаждаваше на несекващата драма в отдела.

— Мардж — каза той. — Имам известни подозрения. Искам да направя неофициално разследване на болницата „Уестлейк“ — само секцията за майчинство. Този проект за забременяване се изпълнява вече близо осем години. Искам да знам колко пациентки са починали при раждане или вследствие усложнения по време на бременността, какво е съотношението между смъртните случаи и броя на лекуваните там пациентки. Не желая да се разчува, че проявявам интерес. Затова не искам да моля Скот да ми разреши официална проверка на документацията. Познаваш ли някого там, който би могъл да ти даде нужните сведения без много шум?

Мардж направи гримаса. Носът й, подобен на малка остра човка на канарче, се сбърчи.

— Нека да помисля.

— Добре. И още нещо. Провери дали има регистрирани някакви обвинения и заведени дела срещу лекарите в секцията по майчинство. Не ме интересува дали тези дела са били прекратени, или не. Искам да знам причината за тях, ако такава изобщо съществува.

Удовлетворен, че е дал ход на разследването, Ричард побърза да се прибере, за да си вземе душ и да се преоблече. Секунда след като напусна кабинета си, по телефона го потърси доктор Дейвид Брод от болницата „Маунт Синай“. Съобщението, което Мардж прие, гласеше, че Ричард трябва да се свърже с доктор Брод на следващата сутрин. Въпросът бил спешен.