Мередит Уебър
Изпитателен срок (5)

Пета глава

Джо със скрито облекчение наблюдаваше заминаването на Стийв. Надяваше се, че той не е разбрал колко е развълнувана, че остава сама в къщата и че може отново да разгледа красивите предмети, останали от едно време.

— Ела, котенце. Хайде да видим какво ще открием в шкафовете.

Тя затършува под мивката и измъкна някакви стари бутилки с втвърдено съдържание. Зад тях откри каквото търсеше — прашен буркан с широко гърло, чието съдържание придоби млечножълт цвят, като го разклати. Отвори го внимателно, помириса го и се усмихна. Нейната баба й беше дала тази рецепта за полиране на мебели, когато донесе първата си старинна масичка за чай — тя позна острата миризма на варено ленено масло, оцет и терпентин.

С находката и парче плат от дивана в кухнята тя се отправи към стаята. Разумът й казваше да започне с по-малките мебели, но масата й харесваше най-много и затова, тананикайки си, се зае първо с нея.

Навън беше вече тъмно, когато Джо чу шума от колелото. Беше й останал само един, богато украсен с орнаменти, извит крак. Малко по-късно, когато Стийв я извика, тя седеше на пода и ожесточено търкаше.

— Тук съм — провикна се тя весело, очарована от прекрасните мебели.

— Какво правеше там? — попита той, докато тя се измъкваше изпод масата.

— Светни лампите и ще видиш — каза тя развълнувано, като се чудеше как ли ще реагира.

— Тук няма лампи.

Притъмня — слънцето потъваше зад прашните равнини, отнасяйки светлината със себе си.

— Стой тук — рече той и изчезна в кухнята.

Твърде уморена съм, за да се движа, реши тя, остана на място и позволи на спокойствието да я обхване.

Не го чу, но видя светлината и когато остави газената лампа на масата, тя рязко си пое дъх.

— Така е по-добре от електричеството, нали? — рече той тихо и заобиколи масата.

Дървото блестеше и пламъкът се отразяваше в него, сякаш гореше отвътре.

— Това е истински махагон — въздъхна тя, прокарвайки ръка по блестящата гладка повърхност. — По принцип има златист цвят, но викторианците са го полирали в червено. Затова има такива златисти оттенъци.

— Благодаря ти, Джо — каза той едва чуто, протегна ръка и повдигна лицето й към своето.

Тя го погледна, като отчаяно се опитваше да прочете мислите му — чудеше се дали и той като нея се чувства объркан. Очите му бяха скрити зад спуснатите клепачи, но в трептящата светлина на лампата лицето му изглеждаше нежно, нежно като целувката му върху учудените й разтворени устни.

Кожата му ухаеше на чистота и свежест. Преди да дойде при нея, той се бе изкъпал и бе облякъл чисти дрехи. Мъжът вдигна леко глава и тя усети дъха му върху кожата си — еротичен като самата целувка. Хипнотизирана от магията му, тя остана неподвижна с лице, вдигнато в очакване. Той отново се наведе, но този път устните му бяха пламенни и търсещи, притискаха настойчиво меката й кожа, съживяваха умореното й тяло и запалиха в нея неописуем копнеж. Ръцете му обгърнаха раменете й здраво, но и нежно, сякаш се страхуваше, че ще я нарани. Той не допускаше тялото й до себе си, макар че тя копнееше да се притисне в него, да го почувства, да намери закрила в силата му.

Усети как устните му се раздвижиха, разтваряйки съвсем нейните. Тя се задъха, бореше се да овладее вълнението, което възбуждаше целувката му.

Мъжът вдигна глава, отпусна ръцете си и се отдръпна от нея, сякаш беше нещо непознато — минута ли бе минала или час?

— Но да се захванеш с такава работа в тази жега е чиста глупост.

Студеният тон и осъдителните думи развалиха магията и Джо потрепери. Той измъкна мръсния парцал от безжизнените й пръсти и избърса капките пот от челото си. Тя отново реагира на докосването му и по тялото й се разля трескава топлина. Изведнъж се почувства неловко в присъствието му. Усещаше косата си, увиснала на мокри кичури по челото, виждаше мръсните си ръце. Лицето й сигурно не изглеждаше по-различно.

— Ще те закарам до града да се изкъпеш, а после ще видим какво предлага болничната кухня за вечеря.

— В момента мога да мисля единствено за баня. Като се изкъпя, ще дойде ред и на храната.

Зарадва се на равния си глас, въпреки че тялото й все още гореше. Мога да бъда непристъпна като вас, доктор Хеминг, каза си тя и го последва в кухнята, където той изгаси лампата и я постави обратно на най-горната лавица, преди да изгони котката и да се отправи към колата.

— Ще направя една обиколка да видя какво става в отделението и след около час ще се видим в кухнята. Съгласна ли си?

— Звучи добре — отвърна тя, докато колата завиваше по болничната алея към задния двор на къщата й.

Усмихна й се — топло и някак шеговито — и накара Джо да потръпне. Тя потегли към банята.

— О, за бога! — измърмори Джо, когато видя лицето си в огледалото. — Нищо чудно, че се смееше. Трябва да съм благодарна, че не се спука от смях.

Там, където бе трила лицето си от праха, имаше ивици мръсотия, а отстрани стеклата се по праха пот бе оставила сиви вади. Изведнъж се почувства уморена и очите й се напълниха със сълзи на самосъжаление.

— Да върви по дяволите! — изрече тя и обърна гръб на огледалото, докато сваляше мръсните си дрехи. — Какво ме интересува как изглеждам, когато съм с него!

 

 

— Това съвсем не прилича на малкото мърляво същество, което докарах преди малко! — каза Стийв с широка усмивка, когато тя се появи в кухнята малко по-късно.

Той тъкмо изваждаше прибори от чекмеджето и продължи да нарежда масата, докато говореше.

Джо усети как по страните й плъзва червенина. Тя осъзнаваше, че бе положила особено старание в обличането, макар че през цялото време вътрешният й глас крещеше: „Не го прави! Не се забърквай в неприятности с този човек, той никак не те харесва! Не си въобразявай много само заради една целувка!“.

— Изглеждах ужасно — призна тя тихо.

— Но беше много симпатична — гласеше отговорът му. — Би трябвало да те заведа някъде, за да ти се отблагодаря за работата, която свърши, но в събота вечер във Варила няма къде да се отиде.

Бузите на Джо отново пламнаха от странна топлина и тя побърза да насочи разговора към не толкова лична тема.

— Обичам стари мебели — обясни тя. Измъкна един стол и потъна в него. — Бих се радвала да прекарам част от свободното си време там, за да ги възстановя, ако нямаш нищо против.

— Едва ли говориш сериозно — каза той, докато отваряше печката да види какво има за ядене.

— Напротив! Много бих искала да ги видя всичките полирани както трябва. Дори и никой да не ги боядисва години след това, то ще е от полза за самите тях.

— Добре тогава — каза той, учуден от интереса й. — Видя къде стои ключът. Само се обади, когато отиваш или се връщаш — в случай, че стане нещо. — За момент я гледаше мълчаливо, после добави — И още нещо.

— Да?

— Благодаря.

След тези думи Джо се озова в осветената от газената лампа стая и спомените от целувката му отново я накараха да пламне. Започна да си играе с приборите — опитваше се да сложи ножа и вилицата съвсем успоредно, като че ли това беше от огромно значение.

— Печено — обяви той, връщайки я към реалността, с което я обърка още повече.

В момента, когато Стийв го измъкна от фурната и го постави на масата между тях, тя забрави противоречивите си реакции. Независимо от грижите и проблемите, които съпътстваха живота й, апетитът й никога не страдаше. Докато ядяха, обсъждаха болницата, без да осъзнават, че както никога съдбата е благосклонна и им позволи да се нахранят, несмущавани от никого.

— Слава богу, че сте още тук! Може ли един от вас да дойде веднага? — Карън влетя в кухнята и застана срещу тях, стиснала така здраво ръце, че кокалчетата й бяха побелели. — Джени Лам дойде преди половин час със силни болки в корема — обясни тя, докато двамата вървяха след нея, оставили празните чинии заради нещо, което можеше да се окаже спешно. — Оперирана е от апендицит и твърди, че сега болката е различна.

— Откога е така?

— Болките се появили, след като обядвала и затова си легнала. Менструалният й цикъл бил към края си и тя си помислила, че може да е от това. Но после се засилили. Мъжът й бил при родителите си и когато се прибрал, тя изглеждала толкова зле, че Бил побързал да я докара.

— В какво състояние беше, когато я приехте? — попита Стийв и спря пред вратата на отделението — искаше да чуе възможно най-много от Карън, преди да види болната.

— Имаше ускорен пулс — сто и двайсет. Налягането й беше ниско, но не много под нормалното. Оттогава постепенно пада, а пулсът й едва се долавя.

Стийв влезе пръв, последван от двете жени и на една висока количка Джо видя млада жена, която се гърчеше в болки, а дъхът й излизаше с хриптене.

Стийв се наведе над Джени и й заговори тихо, докато опипваше подутия й корем. Ръцете му се движеха с такова умение и увереност, че за момент Джо му завидя.

— Най-вероятно е извънматочна бременност. Ще оперираме веднага. Да се надяваме, че няма херния, въпреки че симптомите не ми харесват.

Той погледна към Джо и за част от секундата й вдъхна сигурност със своя професионализъм и увереност. Сигурен бе за живота на тази жена така, както се бе чувствал с въжето в ръце във фермата.

— Бил е отвън. Едва ли е яла, ако е имала болки, но все пак го попитай. Кажи му каква е вероятната диагноза и какво смятаме да правим.

Той отново насочи вниманието си към Джени и докато излизаше, Джо го чу да й говори тихо и успокояващо, разпитваше я за алергии и обясняваше какво се е случило според него.

— Аз съм доктор Джо Армитидж — каза тя тихо на разтревожения млад мъж — почти тийнейджър — който се разхождаше нервно по коридора. — Доктор Хеминг е при жена ви. Той смята, че е извънматочна бременност, както го наричаме ние. Налага се да оперираме веднага.

Тя го погледна и видя как цветът се оттегли от обсипаното му с лунички лице. Сякаш пред очите й, лицето му се състари и тя видя сянката на мъжа, в който рано или късно щеше да се превърне.

— Бихте ли ми го обяснили? — попита той. — Първо какво не е наред и после какво ще правите.

— Разбира се. Понякога се случва оплоденото яйце по погрешка да се имплантира в една от фалопиевите тръби. Доста често тялото само го изхвърля, но понякога, както е в случая с Джени, то продължава да се развива там. Джени чувства болка, защото е пораснало и дразни тръбите. Когато това стане, тръбата може да се разкъса и да се получи перитонит и разширение на вените.

— Може ли вече да е станало? — попита мъжът и Джо усети надигащата се паника в гласа му.

— Точно от това се страхуваме. Затова ще оперираме веднага.

— Може ли да чакам тук?

— Разбира се! Тя ще иска да ви види, щом се събуди. Някоя от сестрите ще ви донесе чай или кафе, веднага щом се организираме в операционната.

— Благодаря, доктор Армитидж — изрече той учтиво като ученик.

— Запазете си благодарностите за по-късно.

Когато отиде в операционната, там вече я чакаха. Роузи бе дошла да асистира на Стийв, а Джени бе подготвена за операцията.

— Бил добре ли е? — посрещна я Стийв и кимна, докато проверяваше апаратурата и определяше лекарствата, от които щяха да се нуждаят.

— Тревожи се, но разбира какво трябва да направим. Колко време мислиш, че ще ти е необходимо? — попита тя, отмервайки упойката.

— Час, ако имаме късмет, но ако има разкъсвания… — Гласът му замря — и двамата обмисляха възможностите.

Инфекцията можеше да се разпространи много бързо и дори и със съвременните антибиотици смъртността при случаи на отравяне на кръвта беше висока.

Стийв, втренчил очи в пръстите си, разтвори напречния разрез в долната част на корема и притисна малките кръвоносни съдове, преди да достигнат тръбата.

— Би ли погледнала?

Джо отиде при него, разтревожена от вълнението в гласа му.

— Няма следи от разкъсване — каза тихо.

— Да, и виж къде е! Можем да го изкараме от тръбата и да я запазим.

— Но при сегашното състояние на тръбата Джени може би е предразположена към повторна извънматочна бременност. Ако всичко с другия яйчник е наред, тя все още има добри шансове да забременее нормално.

— Роузи?

— Мисля, че съм съгласна с Джо. Знам всичко за опитите за по-консервативни методи на лечение в хирургията, но ако наследственост или пък нараняванията в тръбата означават това да се случи отново, по-добре да опита с един яйчник и тръба в добро състояние.

Стийв гледаше ту едната, ту другата.

— Дали щяхме да постъпим иначе, ако бяхме в града? — попита той с глас, изпълнен със съмнения. — Това е нещото, което винаги ме тревожи! — Докато говореше, той преглеждаше яйчника и другата тръба, за да се увери, че всичко е наред. — Добре. Разчитам на вашата женска мъдрост. Може би просто мислех за себе си, защото ми се отвори възможност да покажа хирургическите си способности.

— Е, поне си го признаваш — каза Роузи откровено. — Като си помисля какво правят хората, за да си подхранват самочувствието — и то не само лекарите — ужасно се ядосвам!

— А гневът на Роузи не е нещо, което можеш да пренебрегнеш — пошегува се Стийв, заши разреза и остави Роузи да направи превръзка.

— Радвам се, че не се оказа нещо по-лошо — каза Джо, когато със задоволство установи, че кръвното и дишането на Джени бяха наред, а пулсът й, макар и малко учестен, беше равномерен.

— Официално ти не си на смяна, Джо. Ние ще се оправим тук — рече Роузи, докато приготвяха Джени за преместване в реанимацията, където щеше да остане, преди да отиде в обикновеното отделение.

— Ти като че ли си! — каза Джо, знаейки, че Роузи работи повече, особено при спешни случаи. — Ще те оставя да изчистиш бъркотията, която направихте, но аз ще отида пак при Бил и ще му обясня какво е станало, а след това ще остана с Джени, докато се събуди. Може да има нужда от подкрепа.

— След като разпределихте така задълженията, аз нямам работа тук. Изглежда мога да се прибера вкъщи и да си легна — каза Стийв самодоволно и Джо усети тръпка на разочарование.

Целувката не означава нищо, напомни си тя отново. Тя беше просто едно „благодаря“ за това, че полира старата му маса, това е всичко! Не се държиш много разумно за жена, която не желае да се обвързва.

Тя отиде да занесе лекарствата в кабинета в преддверието, което по-скоро приличаше на ниша на операционната. С половин ухо слушаше закачките на Стийв и Роузи, а собствените й мисли се гонеха в ума й.

— Ти просто се чувстваш изолиран! — уточни Роузи. — Не можеш да свикнеш с факта, че това вече не е твоята болница!

— Имали сме и други завеждащи, откакто съм тук и съм го преживял! — възрази той.

— Само защото не си бил тук или си бил зает с учене! Има един-единствен завеждащ, на когото се доверяваше за ръководенето на болницата, и това беше Хилари.

— Е, да — съгласи се Стийв с готовност. — Хилари беше различна!

— Много.

Роузи странно наблегна на последната дума, но Джо не успя да разбере защо. Тя ненужно се бавеше — дразнеше се от странното си любопитство, но не можеше да се въздържи.

— Между другото, как е тя? — попита Роузи.

— Добре — гласеше моменталният отговор. — Скоро сама ще можеш да се увериш. Следващата седмица ще дойде за уикенда.

— Ами аз да си тръгвам тогава — каза Джо, заключи вратата и тръгна да излиза.

Прикри необяснимото разочарование, което й донесоха думите на Стийв, с фалшива веселост, но знаеше, че трябва да избяга, преди глупавите сълзи, напълнили очите й, да я издадат.

— Доведи я на вечеря някоя вечер — казваше Роузи.

Джо точно излизаше и в ума й гъмжаха загатванията в откъслечния разговор.

Бил се разхождаше пред вратата с побеляло от напрежение лице. Тя мигом забрави огорчението си и се зае да го успокои.

— Операцията мина чудесно и Джени много скоро ще се събуди — каза бързо, в желанието си да премахне страховете му. — Трябваше да махнем тръбата. Всичко останало изглежда наред, така че все още можете да имате деца. Ще говоря с Джени за това щом се оправи, но междувременно е по-вероятно да повярва на вас, отколкото на мен, така че я успокойте, ако е разтревожена.

— Благодаря, докторе. Трябва да ви кажа, че е чудесно да имаме жена доктор, особено за момичетата.

— И аз ви благодаря! — каза тя искрено. — А сега отивам да я видя. Когато я отвеждаме в отделението, ще минем оттук, така че ако почакате още малко, можете да отидете с нея.

— Кога ще оперирате? — питаше Джени сестрата, когато Джо влезе в реанимацията.

— Всичко свърши — увери я Джо, доволна, че съвременните упойки оставят толкова малко остатъчни ефекти при пациентите, че те въобще не усещаха, че са спали. — Няколко дни ще усещате болки, но ние ще ви дадем болкоуспокояващи и ще ви изпишем за нула време!

— Къде е Бил? — попита Джени, докато те се приготвяха отново да я преместят.

— Чака да ви види пред вратата — усмихна се Джо.

Отвориха летящите врати и тревожното лице на Бил надникна. Червената му коса беше щръкнала от честото ровене в нея — сигурен признак за нервно напрежение.

— Добре ли си, мила?

Нежното отчаяние, с което хвана ръката й и греещата в очите му любов, когато погледна жена си, бяха по-красноречиви от каквито и да било слова.

Усетила, че сълзи отново парят очите й, Джо извърна глава.