Мередит Уебър
Изпитателен срок (3)

Трета глава

Постепенно, разтърсващите спазми отшумяха, хладният въздух я обгърна, а магията на нощта я успокои. През клоните на дървото тя виждаше небето, обсипано със звезди, които сякаш грееха по-ярко тук отзад и разпръскваха тъмнината с бялото си сияние.

Време е да се прибера, си каза тя, заставяйки се да разсъждава спокойно и логично. Трябва да ям, да се обадя на родителите си, за да им кажа, че съм пристигнала и да си легна, за да имам сили да посрещна новия ден.

Може ли да има нов ден, чудеше се тя, или щеше да става така, където и да отидеше? Винаги ли щеше да има някой да си спомня името на Мартин и да го свързва с нейното? Паметта е избирателна, помисли тя унило. Изглежда никой не си спомняше другите момичета, с които Мартин бе излизал. Нито пък вземаха под внимание факта, че тя не го беше виждала четири месеца, когато той сложи край на живота си по такъв показен начин. Кой от тях бе скъсал — това вече беше без значение — особено, ако Мартин бе разказвал различни версии на различните хора. Както обикновено, две и две правят пет, реши тя с необичайна за нея горчивина.

Някъде звънеше телефон. Трябва да е в нейната къща, реши тя, изтощена и вече спокойна. Нека Стийв Хеминг отговори, помисли си, но звъненето продължи.

Аз съм лекар, а лекарите винаги отговарят на телефона, припомни сама на себе си младата жена и неохотно и със скована походка се отправи към къщата.

— От леглото ли те вдигнах, или беше в банята? — попита Роузи в отговор на нейното „ало“.

— Бях в задния двор и общувах с природата — обясни тя.

— А змиите?

— О, Роузи, съвсем забравих за тях! — По тялото й премина тръпка, но Роузи я отвлече от мислите й.

— Много рядко можеш да видиш змия близо до града — увери я тя, — особено пък до болницата, където има толкова коли, а и градинарите поддържат някакъв ред. Звъннах да проверя дали си добре. Аз току-що ставам, но реших първо да те чуя. Все пак, ти днес беше пациент.

— Благодаря ти, Роузи, добре съм. Утре на смяна ли си?

— Как иначе! Ще бъда там, за да посрещна тържествено новия лекар!

Двете се засмяха.

— До утре тогава — каза Джо и остави слушалката с усмивка.

Огледа кухнята. Освен миризмата на храна, всичко изглеждаше така, сякаш Стийв Хеминг никога не е бил там. Масата беше разчистена, чашите и чиниите ги нямаше. Озадачена, тя отвори хладилника и намери запушената бутилка вино и един стъклен съд с вечерята, която бе сготвил. Обхвана я досадно чувство за вина, но тя бързо го потисна. Може би той бе дошъл да търси примирие, но ако беше така, защо непрекъснато се заяждаше с нея? Ужасен човек, помисли си тя ядосано.

С мрачна решителност тя напълни чайника и го сложи на печката, намери малко хляб и си направи един не особено вкусен сандвич със студеното ядене. После набра номера на родителите си.

— Аз съм Армитидж — рече тя на глас, докато сигналът ехтеше в познатия дом на километри от нея, — а Армитидж могат всичко!

 

 

Две седмици по-късно Джо седеше в кухнята и се разсънваше с чаша кафе.

— Трябва да излезете да разгледате околността. Ако през уикенда не се случи нещо сериозно, можете да дойдете да видите моя чифлик.

При звука на този глас Джо замръзна. Откакто започна работа, виждаше Стийв всеки ден — разминаваха се в отделенията, когато той идваше да види частните си пациенти, обсъждаха болните, за които се бе грижил, преди тя да дойде, помагаше му при операции.

С желязно самообладание тя си бе изградила защитна стена на безразличие и студенина и се криеше зад нея при всяко негово появяване. Благодарение на уменията си, тя работеше със съвършен професионализъм, а топлата и грижовна жена, която пациентите и персоналът започнаха да опознават, оставаше скрита за него.

— Точно си мислех, че този уикенд ще съм твърде заета, за да разглеждам забележителности — отвърна тя спокойно, пресуши последната глътка кафе и стана от стола.

— Ако промените решението си, ще ви кажат къде да ме намерите — каза той кратко. — А сега, ако ми отделите няколко минути, бих искал да обсъдим плана за операции.

— Елате в кабинета.

Заобиколи бюрото и седна на края на големия кожен стол, който бе наследила от него. Беше три пъти колкото нея и я караше да се чувства още по-малка.

— Дейв Първис от спешните хирурзи ще оперира тук в сряда. Всяка трета сряда от месеца е негова по разписание, въпреки че при спешни случаи, както знаете, идва и в други дни.

Той се бе отпуснал в стола за посетители, лицето му бе набраздено от умора. Рано сутринта една от частните му пациентки бе родила хубаво момиченце и, както издаваше видът му, той бе прекарал цяла нощ с нея в очакване на бебето. Джо потисна загрижеността, която за момент отвлече мислите й.

— Направих списък на пациентите — каза тя. — Искате ли да добавите някого? — Като решително насочи мислите си отново към обсъжданата тема.

— Само един, за изследване — каза Стийв отнесено, сякаш умът му се бореше с някаква мисъл и не намираше отговор, — струва ми се! — завърши той, като се почеса и разтри челото си, за да накара мозъка си да проработи по-добре.

— Проблем ли има?

— А кога няма? — простена той и докато се бореше със съмненията, гласът му прозвуча почти топло.

— Искате ли да поговорим за това? — попита тя с възможно най-сух тон, за да прикрие тревогата, породена от настроението му.

Той бе винаги така спокоен и несигурността му сега й се стори много обезпокояваща.

— Става дума за един старец, Джош Евънс. Целият му живот е минал тук. В продължение на петдесет години е работил в Кураминя, след това се е установил да живее на края на града. — Джо седеше безмълвна. Остави го да намери думите, с които да обясни дилемата си. — Много от тези стари хора „не искат да тревожат доктора“, докато не стане прекалено късно. Сигурен съм, че има рак на дебелото черво, въпреки че прегледът не показа нищо.

Той поклати отчаяно глава и прекара ръка през косата си.

— Не знам какво друго може да е — всички симптоми са на лице. В такива случаи хирургът преглежда пациента и в зависимост от резултата, го изпраща в Рокхемптън за по-нататъшни операции, или…

— Или отново го зашива, защото е прекалено късно? — Гласът й изразяваше съчувствието й към пациентите, с които постъпват така.

— Да — каза той грубо, установил с неохота ограниченията на съвременната медицина.

— Това ли е, което ви тревожи за господин Евънс? Страхувате се, че е прекалено късно, за да се направи нещо?

— Другата диагноза ме плаши повече — каза той тъжно и хубавите му устни се извиха в лека усмивка. — Не мога да го изпратя в Роки — обясни той. — Това ще го убие, вместо да му помогне. Той е един стар чудак, но познава всички в града и те го познават. Тук е между приятели, а там — колкото и мили да са хората, той ще е сред чужди.

— Може би се тревожите излишно. Много от чревните тумори могат да се премахнат, дори и това да означава колостомия. Ако пък се окаже нещо друго, сигурно ще можем да се уговорим с някой добър онколог и ще проведем лечението тук, под неговото ръководство от разстояние.

— Това ще означава допълнителна работа за вас — каза той сковано. — Той ще се нуждае от повече грижи, отколкото ще мога да му осигуря, така че, въпреки че аз ще ви помагам колкото мога, той ще бъде ваша отговорност.

— Страхувате се, че няма да мога да се справя ли, доктор Хеминг? — попита тя много тихо.

— Не — промърмори той. — Дяволски сигурен съм, че ще се справите, дори и само за да ми докажете! — Той вдигна ръце в знак, че се предава и добави: — Вие сте много способен лекар, но аз и не съм се съмнявал в това. То е в кръвта ви, все пак.

„Е, благодаря ви, доктор Хеминг“, помисли си тя, зарадвана от неочаквания комплимент.

— Това означава също, че ще прекарвате дълго време в операционната — предупреди я той и тя кимна.

След необичайното съгласие, което постигнаха, те се върнаха отново към списъка и разпределиха асистиранията.

В такива моменти, помисли си Джо, осъзнавам колко приятен може да е животът в този град — да работиш в съгласие с друг професионалист и да виждаш резултатите от това. Колко практикуващи лекари можеха да се похвалят, че познават пациентите си като хора — така, както ги познава провинциалният лекар?

— Чифликът ми е на около половин час път от града. Голяма част от времето си прекарвам там. Ще се радвам да ви разведа.

Дали и той бе усетил появата на нещо общо, нещо свързващо помежду им? Това отново звучеше като предложение за примирие. Неподходящо сравнение, реши тя, когато тази мисъл й напомни за последния им опит да проведат мирен разговор.

— Имам нужда от един спокоен уикенд — повтори тя и почти веднага съжали, представяйки си предстоящите два дни без никакви задължения и без никакви хора. — Може би някой друг път — добави тя.

— Може би! — повтори той като ехо. — Със сигурност ще се видим в понеделник.

След тези думи той стана и излезе. За човек с неговите размери този мъж се движеше леко и тихо и на нея й се стори, че се изпари.

Все още гледаше втренчено отворената врата, когато през нея се подаде една глава.

— Имаш ли свободна минутка? — попита Карън.

Джо кимна и отново се върна към всекидневието си, което не включваше едри мъже!

— Току-що се обади брат ми. Последните две години прекара в мините в Маунт Айза. Този уикенд ще мине оттук на път за Бризбейн. Ще остане за малко и се чудех…

— Дали няма да има нужда от място, където да спи? — Джо знаеше, че Карън дели един апартамент в града с двама учители.

— Не…

— Отказвам да играя на въпроси и отговори — подразни я тя. — Просто кажи!

— Знам, че този уикенд почиваш и се чудех дали би дошла да вечеряш с нас довечера — каза Карън умоляващо. — Искам да го запозная с Боб, но не искам Боб да си мисли, че семейството го проверява, да се смути, или нещо такова — завърши тя неубедително.

Джо се усмихна, разбирайки загрижеността на Карън. От това, което бе казала на Джо, ставаше ясно, че отношенията й с Боб, новият млад полицай в града, са още в ранен стадий и Джо разбираше нежеланието на Карън да го подлага на такова напрежение.

— Бих направила всичко за истинската любов! — пошегува се тя. — Къде, кога и как трябва да се облече човек, когато излиза във Варила?

— Всички хотели имат ресторанти, но предполагам, че Брайън ще иска нещо по-така, а единственото шик място във Варила е голф клубът — отвърна Карън сериозно. — В петък и събота вечер там има дори и оркестър! Ще говоря с него, когато пристигне, и ще те вземем към седем. Независимо къде ще ходим, аз ще съм с рокля. Хората тук обичат да се обличат добре, дори и само за да отидат на вечеря в кръчмата.

— Ще се видим в седем — обеща Джо, а вътрешно бе решила, че заради Карън ще положи всички усилия да изглежда възможно най-добре.

В осем часа, докато седяха на терасата на голф клуба, тя вече бе на мнение, че Брайън Шорт е голям симпатяга. Бе поуспокоила глада си с предястие от пресни омари, а умората й се разсея от студеното шардоне, от което внимателно отпиваше.

— Може би е по-добре да обясниш каква връзка има между метеорологията, която според мен е наука за времето, и мините.

— По-скоро бих обяснил теорията си защо жени с кафяви очи и нацупени червени устни неизбежно се влюбват в мен!

— Първо за метеорологията — настоя тя и отмести ръката, която полека обхващаше раменете й. Настана мълчание, докато младата келнерка отново напълни чашите. — Защо мините се нуждаят от метеоролог? — повтори тя, когато се облегна назад в очакване на следващото ястие.

— Не толкова мините, колкото първоначалната обработка на рудата — обясни Брайън с прелъстителен глас и прекара пръста си нагоре по ръката й. — Получават се отровни серодиоксидни изпарения и целият град разчита на мен, за да остане въздухът му чист и безвреден за дишане.

Джо се ухили.

— Не съм сигурна, че вярвам на това.

— Така е — запротестира Брайън. — Аз съм влиятелен човек в Маунт Айза. Само да натисна едно копче и работата в мините спира. А мините са единствената причина за съществуването на този град.

— Нима? — подразни го тя, доволна, че е успяла да го отклони от безобидния, но досаден флирт.

— Разбира се — заяви той гордо. — Времето се разваля от запад, откъдето идват ниски облаци и поемат изпаренията и ако малкият Брайън не надуе свирката, целият град се изтравя!

Пръстът му бе престанал да я гали, но ръката му собственически лежеше върху нейната.

— Добре ли прекарвате свободната си вечер, доктор Армитидж?

Въпросът прокънтя в тялото й, думите отекнаха в костите й. Тя измъкна ръката си изпод тази на Брайън и се обърна.

— Да, много — отговори тя мило и погледна нагоре към появилия се неочаквано Стийв Хеминг с предизвикателна усмивка. — Точно обсъждахме времето в Маунт Айза. Познавате ли Брайън, братът на Карън?

Та тя бъбреше! Знаеше, че го прави, но неочакваната му поява я смути и както винаги се случваше в негово присъствие, изпита странно напрежение.

За щастие, Карън се зае с представянето, а през това време пристигна главното ястие.

— С приятели ли имате среща — ако не, присъединете се към нас — покани го Карън, без да забелязва гневния поглед на брат си.

— Благодаря, Карън. Дошъл съм да хапна набързо. Миналата нощ беше доста тежка и ме мързеше да си готвя сам. Приятно прекарване! — добави той накрая, докато се отправяше към една свободна маса до прозореца, който гледаше към бара и дансинга.

Брайън продължи да обяснява колко е важен в Маунт Айза, но Джо не можеше да се съсредоточи над думите му, нито пък да оцени крехката сочна пържола, която си бе поръчала. Незнайно защо се почувства напрегната и натрупаната от дни на ред умора взе да казва думата си.

— Ще танцувате ли с мен? — попита Брайън, когато отнесоха празните чинии.

Джо се изправи със странна неохота. Повече от всичко искаше сега да си е в къщи в леглото, но след като се бе съгласила да дойде, не можеше да развали вечерта на останалите. Единственото нещо, за което се радваше, бе, че се погрижи за облеклото си.

Когато с Брайън се отправиха към дансинга, тя усети допира на шумолящата коприна до краката си — знаеше, че леката кремава материя на ярки цветя й седи чудесно.

Тя не виждаше това, което виждаха другите — коса, която блестеше и обрамчваше деликатно изваяното й лице, грижливо подчертани вежди и мигли, открояващи блясъка на очите й, правилен нос, чиято форма омекотяваше студенината на класическата й красота и широки пълни устни, които лесно се усмихваха и образуваха трапчинки в нежно поруменелите й бузи. Докато се движеше плавно на дансинга в обятията на Брайън, беше уверена, че изглежда възможно най-добре и кой знае защо се радваше, че доктор Хеминг е там и я наблюдава.

Когато музиката спря, се почувства измамена — беше толкова приятно. Ръката на Брайън обви талията й и тя бързо погледна към масата на Стийв, но него го нямаше — мястото бе празно!

— Ще дойдете ли утре в Яруна на мача по крикет? — попита Боб, щом се върнаха на местата си.

— Разбира се — каза Брайън.

Неговият ентусиазиран отговор почти заглуши бързия отказ на Джо.

— В никакъв случай!

Всички се засмяха и разговорът се насочи към мача и шансовете за победа над шампиона.

— Сигурна ли си, че няма да дойдеш утре? — попита Брайън, когато я изпращаше час по-късно.

— Абсолютно — увери го тя. — На някои може би им харесва да пътуват три часа в едната и три часа в другата посока заради един мач, но за мен сънят е далеч по-привлекателен.

— Тогава може би ще се видим в неделя — подхвърли той и я целуна леко по бузата, след което се върна при колата, където го чакаха Боб и Карън.

Събуди се в десет часа — освежена и заредена с енергия.

Ще сляза до града, реши тя и довърши леката си закуска. Ще походя, ще напазарувам, ще пийна кафе в Смокинята и ще зарежа домакинската работа до обяд.

Сложи си една широкопола шапка, грабна плетена чанта и потегли, като преди това спря на терасата, за да вземе някаква бележка, закачена в една от саксиите на последното стъпало.

Беше от Карън, която й предлагаше на другата сутрин в десет да отидат на пикник и да поплуват на бента. Не искали да я будят рано сутринта, когато потегляли за Яруна и бяха оставили бележката.

Джо се усмихна. Звучеше чудесно. Брайън беше приятна компания, а и си тръгваше в понеделник, така че нямаше да има усложнения. Винаги ли трябваше да бяга от усложненията, чудеше се тя, но дори и тази потискаща мисъл не повлия на бодрата й походка и блясъка в очите, когато тръгваше да разучи града, в който щеше да живее, макар и временно.

Докато заобикаляше болницата, тя се възхищаваше на прекрасната гледка на невените, които изпълваха лехите в центъра на алеята за коли. Пред стълбите бе паркирана голямата кола с двойно предаване на Стийв. Той може би правеше своята обиколка, преди да потегли към чифлика си извън града.

— Да ви закарам ли?

Голямата кола сигурно се бе спуснала зад нея по инерция, защото тя не бе чула шум от мотор. Доктор Хеминг се бе протегнал през седалката, русолявата му глава се подаваше през прозореца в очакване на отговора й. Тя се опита да прочете мислите му, но той ги криеше твърде добре.

Денят е прекалено хубав за спорове, реши тя. Доброто настроение придаваше особен блясък на очите й и караше устните й да се усмихват щастливо.

— Аз просто слизам в града — до супермаркета — отговори тя.

— И аз съм натам — отвърна той мрачно.

Колкото и да искаше да се разходи, щеше да е грубо да откаже. Кой знае как всичките им опити да се помирят се проваляха и завършваха с кавга. Ще опитам още веднъж, реши тя, но само защото беше в добро настроение.

— Добре.

Пътят изглеждаше дълъг, а когато влезе в колата, тя беше доволна, че е толкова просторна. Между нея и този човек, който по някакъв начин бе решил да й почерни живота, имаше доста място.

— Познавахте ли отпреди Брайън Шорт? — попита той, щом тя се настани.

В гласа му се долавяха заплашителни нотки, които моментално накараха Джо да съжалява, че е приела поканата.

— Не — отвърна тя отегчено, вперила очи в непроницаемия му профил. — Карън ме помоли да се присъединя към тях на вечеря.

— Просто се чудех — промърмори той безизразно, — защото малко жени днес са толкова глупави, че да поканят у дома си мъж след първата среща.

— За какво говорите? — смръщи се учудено Джо. Настроението й все още бе достатъчно добро, за да се развали от този странен въпрос.

— Този град е малък, доктор Армитидж, никога не забравяйте това. — Внезапната му грубост даде ясно да се разбере в какво настроение е мъжът и успя чудесно да развали нейното. — Ето го супермаркета.

Той се протегна през нея и й отвори вратата с едва сдържан гняв, сякаш в движението изливаше цялата си антипатия към Джо.

За момент тя остана неподвижна, докато се опитваше да осмисли поведението му. После вдигна рамене и се измъкна навън.

— Вие сте побъркан! — отсече тя, забравяйки професионализма, с помощта, на който щеше да му даде по-научна диагноза. — Луд! — повтори тя и затръшна вратата, за удоволствие и забавление на неделните купувачи.