Мередит Уебър
Изпитателен срок (10)

Десета глава

Стийв не идваше!

Стомахът й се сви на топка. Разумът кореше нараненото й сърце, но тялото й си спомняше удоволствието, което й бе донесъл и щеше да копнее за още, както наркоманите копнееха за нова доза.

Е, станалото — станало, диктуваше й разумът, но сърцето й болезнено се свиваше. В живота й нямаше краткотрайни връзки — не защото имаше някакви илюзии по отношение на истинската любов и верността, а защото знаеше, че не е достатъчно силна за тях. Когато в живота й влезе Мартин, тя бе пометена, както малките метеори от пламтяща комета. Неговото съвършенство бе оживило света й, бе я замаяло и тя не можа да види, че блясъкът е фалшив.

— Разбира се, че ме обичаш — уверяваше я той и я разпалваше с целувките си. — Всички ме обичат!

Тук беше прав, припомни си тя, излегнала се в празното си легло в откъснатата от света Варила. Обичаха го толкова много, че не можеха да повярват, че е допуснал грешка. Тя също го бе обичала. Плашеше я другият Мартин — този, който така отчаяно желаеше да е съвършен, че за всеки проблем в отношенията им винеше нея. Мартин, който бе отрекъл да е подправял резултатите и бе готов да я обвини, ако продължаваше да настоява. Мартин, който бе излъгал толкова много хора, включително и Стийв, за своята работа и за тяхната връзка. А те му вярваха.

— Достатъчно! — каза тя решително, отблъсквайки мрачните мисли. — Няма да лежа в леглото цял ден, за да чакам един мъж, който може въобще да не дойде!

Когато отиде в банята, тя се сети за отряда и къщата, която бе забравила да заключи. Половин час по-късно беше на път за Кураминя. Духът й се приповдигна — действаше магията на равнината и безкрайното синьо небе.

Той ще се върне довечера, помисли си тя и се усмихна.

Когато пристигна, видя, че лагерът е вдигнат, макар че момичетата явно бяха някъде наоколо. От къщата се чу вик и тя се отправи към прохладната тераса и поздрави Каръл.

— Виждала ли си Елиз?

Заляха я угризения и тя поклати глава. Собствените й проблеми със Стийв — как трябва да се среща с него в болницата и да се държи, сякаш нищо не е станало — я държеше настрана от болницата. Нямаше защо да ходи. Освен заради Елиз.

— Съжалявам, Каръл — каза тя бързо, когато забеляза, че жената внимателно я наблюдава, сякаш четеше мислите й. — Спах до късно и помислих, че е най-добре веднага да дойда. Не бях заключила, а не знаех колко дълго смятате да останете.

— Аз щях да се погрижа за това — успокои я Каръл. — Всъщност видяхме, че си направила чудеса с мебелите и решихме да ги довършим. Ела, за да се увериш сама.

Джо влезе, изпълнена с любопитство. Тежките завеси бяха вдигнати и в стаите нахлуваше светлина, а дървеният под блестеше.

— О, Каръл, прекрасно е! Никога нямаше да се справя с пода без машина.

— Ние използвахме почти толкова ефективен метод — засмя се Каръл. — Виж!

Тя отведе Джо в голямата спалня, където четири момичета се смееха и се пързаляха по пода, с увити около краката парцали.

— Ето така е трябвало да изглежда къщата — прошепна Джо, а сърцето й се изпълни с копнеж. — Сега вече прилича на дом!

— Може би когато Стийв и Хилари се оженят, ще се преместят тук — предположи Каръл, и без да знае заби кама в сърцето на Джо.

— Може би! — съгласи се младата жена и се обърна.

Остави смеещите се деца и отиде до реката, замислена над поведението на Стийв. Може би и нейната реакция беше странна, но неговите действия — особено за човек, за когото целият град говореше, че ще се ожени за друга — бяха неразбираеми. Освен ако не беше непоправим женкар и се стремеше да се докаже, като спи с всяка новодошла.

Това някак не подхождаше на човека, когото познаваше от болницата. Той беше загрижен и взимаше работата си присърце. Тогава защо се държеше така?

Спря под едно дърво до реката и прехвърли наум срещите им извън болницата. Не бяха толкова много, че да не може да си ги припомни, помисли си тя сухо. Той определено не я бе ухажвал! Не я бе канил да излизат, нито пък я бе обсипвал с комплименти, но те така или иначе не струваха нищо. Като се замислеше, изглеждаше като че ли той бе привлечен от нея, въпреки чувствата си. Сякаш изпитваше нуждата да я целува, да я гали, но не искаше и се бе борил с чувствата си, докато то не го бе надвило.

Какво значи това за мен, чудеше се тя и се обърна към къщата.

Правя от мухата слон, реши тя, докато пътуваше към града. Момичетата си бяха отишли, а тя се бе уверила, че всичко в къщата и около нея е наред. Естественият й оптимизъм постепенно я завладяваше. Той щеше да дойде, щяха да говорят и всичките й безпочвени страхове щяха да се разсеят от топлината, която можеха да си дадат. А ако пък е отминало, нека да е така, реши тя философски, потискайки страха, който караше стомаха й да се свива.

 

 

Той не дойде!

Лежането в леглото се бе превърнало в непоносимо мъчение и когато навън се просветли, тя с удоволствие стана, за да посрещне новия понеделник.

Джош сигурно беше буден. Можеше да отиде и да поседи малко с него.

— Роузи се опита да се свърже с теб вчера — поздрави я Карън, когато тя се появи в болницата, преди да си е отишла нощната смяна.

— Елиз? — попита тя бързо с разтуптяно сърце.

— Тя е добре, но старият Джош почина.

— Кога? — попита тя, едва успяла да продума с пресъхналите си устни.

— Вчера. Рано сутринта. Стана най-неочаквано, както си спеше кротко. Стийв беше излязъл, но най-накрая го открихме по безжичния телефон. Той не можеше да направи нищо и нямаше смисъл да будим и вас.

Телефонът му е бил до леглото! Защо не се е събудила? Защо не се бе върнал при нея? Да се върне, да й каже, да потърси утеха в прегръдките й. Толкова малко ли значеше за него? Нищо ли не означаваха чувствата й към Джош като човек, като пациент?

— Стийв е съсипан, разбира се — продължи Карън, прекъсвайки обърканите й мисли. — Хилари дойде късно снощи, така че тя ще го успокои, но…

Гласът на Карън замря, сякаш мисълта за това, колко много значеше Джош за Стийв, й бе непоносима.

— Аз дойдох да поседя малко с него — каза Джо. — Той винаги се будеше толкова рано!

— Елиз е будна, ако искаш иди при нея! — каза бързо Карън. — Тя така добре се възстановява, че скоро ще ни побърка всичките!

— Ще отида да я видя — каза Джо.

Имаше нужда да прави нещо — каквото и да е, за да не мисли.

Ако я нямаше Хилари, щеше да потърси Стийв, дори и само за да поднесе съболезнованията си, но пристигането на другата жена й казваше ясно от кого се нуждае той и колко незначителни са чувствата му към нея.

Само част от съзнанието й работеше нормално, но тя се радваше на бъбренето на Елиз, която й разказваше за посещението на отряда миналата вечер и останалата част от уикенда.

— Разстроена си заради Джош, нали? — каза Роузи вместо поздрав, когато няколко часа по-късно влезе тихо в кабинета й и я прегърна, докато Джо седеше на прозореца и гледаше лехите в двора.

Тя кимна. Наистина беше разстроена, макар опитът да й казваше, че такива неща стават и че дори и без лечението и операцията старецът можеше да си отиде по всяко време. В тези неща имаше закономерност, с която човек свикваше с течение на времето.

В този момент тя бе благодарна, че смъртта на Джош й служи като извинение за разсеяността й.

— Исках да ти благодаря за бързите мерки в лагера — продължи тя и притисна Джо, а гласът й потрепери от вълнение. — Ако не беше ти…

— Каръл щеше да се справи — каза Джо.

— Аз ти благодаря не само за помощта — продължи Роузи с тиха настойчивост.

— Знам, че мразиш змиите. Когато Елиз ми разказа какво е станало, не можех да повярвам. Тя самата бе парализирана от страх и змията е щяла да я ухапе отново, ако ти не бе реагирала така бързо. Спасила си й живота, Джо!

— Надявам се, че това не означава, че отсега нататък съм отговорна за нея — каза Джо весело, опитвайки се да забрави този ужасен спомен. — Не мисля, че мога да се справя с един тийнейджър!

— Можеш да се шегуваш, но ние никога няма да го забравим — каза Роузи натъртено, преди да се впусне в задачите за деня. — Погребението на Джош е утре — каза тя, когато свършиха обичайните си задължения. — Аз, както и голяма част от персонала, искам да отида.

— Аз ще остана — успокои я Джо, правилно разбрала какво иска да й каже Роузи.

 

 

Видя Стийв едва в сряда сутрин. Бе разбрала, че ще заминава някъде за през нощта — най-вероятно в Кураминя. Няколко пъти бе звънял в болницата — рано сутрин или вечер. Дали не го правеше, защото знаеше, че тогава не е там?

Тя стоеше отново на прозореца и гледаше цветята навън, когато голямата му кола спря пред вратата.

Трябва да се справя с тази среща, реши тя. Не мога да бягам всеки път, когато идва в болницата. Изправи рамене и излезе във фоайето. Дъхът й спря, когато видя посивялата му кожа и уморените му зачервени очи. Ръцете й автоматично се протегнаха в желанието й да го прегърне, да го притисне към себе си и да му прошепне успокояващи думи. Но с ожесточена решителност ги прибра до тялото си и сви длани в юмруци толкова силно, че ноктите се забиха в нежната й плът.

— Съжалявам за Джош — каза тя тихо.

„Съжалявам, че ти самият не ми го каза, съжалявам за толкова неща“, добави тя наум, когато той погледна през нея, сякаш не беше там.

— Не трябваше да започвам лечението сам — каза той кратко — и да се правя на специалист в нещо, което не разбирам.

— Направи всичко възможно — отвърна тя, а гневът от неговото отношение и нейната безпомощност отново събуди желанието й за борба. — Това можеше да се случи по всяко време с или без лечение и ти го знаеш!

— Но не се случи — гласеше горчивият му отговор, използвайки неоспорима логика срещу нейните думи. — Случи се тук, лекувах го аз, а последните му дни бяха толкова болезнени и тежки, че смъртта е била просто едно спасение.

— Той страдаше и преди лечението. Туморът беше толкова голям, че той щеше да страда все повече. Дойде при теб, търсейки надежда, и ти му я даде!

Джо трепереше от възмущение и яд, че той не признава задълженията на лекаря да направи всичко за пациента.

— Вие двамата не можете ли да спорите някъде другаде?

Роузи подаде глава от женското отделение и Джо осъзна колко високо говореше. Обърна се и влезе в кабинета си, но той не я последва. Обзе я силна тъга, защото разбра, че каквото и да е имало помежду им, то е умряло заедно с Джош.

 

 

Времето се промени — тежки облаци покриха небето, въздухът се нагорещи и влагата изсмукваше всяка енергия.

— Кандидатства ли за постоянно място? — попита Роузи в петък вечерта, когато бяха свършили прегледа на работата през седмицата.

— Не! — каза Джо рязко.

— Иска ми се да го бе направила — рече сестрата умоляващо. — Още не е късно. Знам, че времето в момента е ужасно — продължи тя, игнорирала глухия протест на Джо. — Но никога не се задържа така. Ще падне дъжд и ще се проясни. Остани да видиш прекрасната ни есен с ясните й дни и меките ветрове — всичко отново потъва в зеленина.

— Вечният оптимист! — подигра й се Джо.

— Ти самата беше голям оптимист доскоро — отвърна Роузи и я погледна изпитателно. — Това беше едно от нещата, което ми хареса у теб, но сега някак си се променила.

— От времето е.

Извинението прозвуча вяло дори в нейните уши.

— Не е само от времето! Всичко започна, когато Джош почина — поправи я Роузи. — Достатъчно е, че Стийв се носи, сякаш животът е свършил, упреква себе си за смъртта на стареца и си изкарва лошото настроение на всяка дреболия. А да се разстроиш и ти и само да мълчиш — това вече е прекалено!

— Така ли се държа?

Джо бе изненадана, защото си мислеше, че крие мъката си зад бодрото си държание.

— Е, определено не си жизнерадостният човек, който дойде тук, решен да превземе и Варила, и Стийв Хеминг.

Джо учудено вдигна глава и срещна пронизващия поглед на Роузи.

— Толкова ли беше очевидно? — попита тя тихо.

— Само за мен! — отвърна Роузи. — Той е причината, заради която не искаш да останеш, нали?

Джо кимна. Буцата в гърлото й беше прекалено голяма, за да я преглътне, след като съчувствието на Роузи бе проникнало през стената, която си бе издигнала.

— Проклети мъже! — промърмори Роузи и удари бюрото така, че чашите подскочиха.

И двете се отпуснаха и напрежението се разсея, когато се засмяха.

— Ела на вечеря у дома — поръча Роузи, когато излизаше от кабинета малко по-късно. — А следващия уикенд отиди в Яруна. Можеш да разгледаш града, след като си дошла до тук.

Джо кимна, после потрепери, когато една светкавица освети стаята и ги разтърси оглушителен гръм.

— Задават се дъждовете — предупреди я Роузи.

— Винаги ли започват така? — попита Джо.

— Тук често има бури. Далеч на север е валяло, прибави жегата и влагата — всички те водят ужасни бури.

— Мисля, че ще пропусна вечерята — каза Джо. — Има само едно място, където искам да бъда в такава буря и това е леглото.

— В него или под него? — подразни я Роузи.

— В него! — отвърна Джо с достойнство. — Бих желала да те уведомя, че бурите са едно от нещата, от които не ме е страх.

— Пак добре! Е, приятна почивка — няма да се видим до понеделник.

Джо я проследи с очи и после погледна зеленикавосивите облаци, които покриваха небето и засипваха земята с огън при сблъсъците си. Дъжд още нямаше, а навън бе така ясно, сякаш цветовете се подсилваха от стаената сила на бурята.

Валя цяла нощ и цял ден. Това не е дъждът в града, реши Джо, докато седеше на терасата и гледаше как се лее като из ведро и намокря всичко, до което се докосне, превръщайки почвата в хлъзгаво море от кал. В този дъжд имаше някаква необуздана сила, която вливаше живот на всичко наоколо. Отиването и връщането от болницата се превърна в приключение и Джо почувства как душата й се пречиства.

— Една от пациентките на Стийв ще ражда — посрещна я дежурната сестра, докато тя изтръскваше чадъра си в кухнята по обяд. — Той каза, че ще ходи в чифлика, но не мога да се свържа с него по безжичния телефон.

— В това време може да не сме в обхвата му. Ще видя пациентката, а вие продължавайте да го търсите. Сигурна съм, че ще й е по-лесно, ако е със собствения си лекар.

— Не мисля, че има избор — отвърна сестрата. — Това е третото й дете. Всеки момент ще започне.

Джо я последва в операционната.

— Ако щях да оставам тук, щях да направя атмосферата по-подходяща — каза тя на раждащата, като оглеждаше стерилната празнота наоколо.

— Четох за такова нещо в списанията — отвърна жената задъхано. — Няма значение — това ми е последното — промърмори тя решително.

— Момиченце е — съобщи Джо на жената четирийсет минути по-късно.

Сестрата постави малкото ревящо създание в ръцете на майката.

Очите на Джо бяха забулени от сълзи, когато се извърна от потното греещо от щастие лице на родилката и израза на преданост и гордост в очите на съпруга й, прегърнал жена си и детето.

— Все още не мога да се свържа със Стийв — подхвърли сестрата, когато Джо излезе от операционната.

Джо погледна към входа. Въпреки че ниските облаци все така покриваха небето, дъждът бе намалял.

— Ще направя обиколката си в отделенията и ще отида до Кураминя — рече тя. Беше започнала да се тревожи.

Караше съсредоточено по хлъзгавия път — и най-малкото отклонение и тя щеше да затъне в калта от двете страни на пътя. Двама загубени лекари беше вече прекалено!

Голямата му кола беше паркирана до къщата, но нямаше следа нито от Стийв, нито от кучетата.

Обади се в болницата. Каза им, че ще огледа наоколо и отново ще се обади. Колелото го нямаше! Той можеше да е навсякъде, помисли си тя със сълзи на очи.

Внезапно див лай я накара да излезе на терасата, където едно прогизнало куче лаеше на среща й. Животното затича към реката и после пак се върна.

— Това се случва само по филмите — каза тя ядосано на животното, докато го следваше, без да обръща внимание на дъжда, който бе намокрил дрехите й, преди да беше направила и две крачки.

Скоро чу и останалите кучета. Пътят към коритото на реката беше мокър и хлъзгав, близо до него водата бързо течеше, но очите й бяха приковани върху тъмната купчина, която лежеше до тежкото колело, на сантиметри от покачващата се вода.

Кучетата мълчаливо наблюдаваха как тя се изпързаля до Стийв и обезумяла затърси пулса му. Биеше силно и тя изрече благодарствена молитва, разкъса ризата си и попи калното му лице, изследвайки неподвижните му бледи черти за някакви наранявания.

Нямаше нищо — нито подуване, нито необикновени вдлъбнатини по тялото, но очите му говореха, че е в безсъзнание. Прегледа крайниците му с треперещи пръсти, а сълзите й се смесваха с дъжда. Единият крак беше счупен и костта стърчеше през разкъсаните панталони, но известно време той явно е бил в съзнание, защото бе стегнал кърпата си над раната, за да спре кръвотечението. После сигурно бе припаднал от болката. Дали това бе всичко? Тя не знаеше.

— Останете с него — каза тя на кучетата. — Ще се обадя за помощ.

Те я погледнаха, а кафявите им очи бяха пълни с доверие. Докато тя бавно си проправяше път нагоре, те започнаха да вият. Водата бързо се покачваше и в ушите й зазвучаха думите на Стийв за наводненията, които идвали от север.

Най-сетне долази до върха на високия бряг. Затича се към къщата, където се обади в болницата и съобщи за случилото се.

— Кажете на линейката да кара по следите към реката. Не могат да сбъркат — ще видят колата на Стийв.

Грабна чаршафите от дивана в кухнята и един стар бастун, който вероятно бе принадлежал на дядо му, и отново излезе. Втурна се към колата да си вземе чантата. Чантата на Стийв вероятно беше в неговата кола, но в нейната със сигурност имаше морфин, а тя имаше нужда точно от него.

Качи се в колата му и премисли какво трябва да направи. После запали, благодарна на хората в провинцията и навика им да оставят ключовете на таблото. Внимателно подкара към калния бряг, излезе бързо с чантата в едната ръка и въжето от лебедката в другата.

Без да обръща внимание на водата, която вече се плискаше в краката й, тя започна да разкъсва дрехите му, като се опитваше да намери мускул, в който да инжектира болкоуспокояващото лекарство. Пръстите й не можеха да се справят с мокрия плат, а реката все повече я тревожеше. Отметна якето и заби иглата през панталоните с надеждата, че е уцелила силните бедрени мускули. Щеше да мине малко време, преди да подейства, но щеше да намали болката му, когато по-късно го преместваха. Засега е по-добре да е в безсъзнание, помисли си тя, прекара куката през колана на якето му и уви около нея мушамената му качулка, за да държи по-здраво. Разкъса чаршафа на ивици и привърза счупения крак към здравия, уви бастуна с мократа си риза и го пъхна като шина между тях.

Обърна го по гръб и той простена, разплисквайки водата, която вече стигаше до кръста му, но не дойде в съзнание. С треперещи пръсти закопча якето. Не спираше да се моли да не пропусне нещо в бързината.

— Дано няма увреждания на гръбнака. И дано платът се окаже толкова здрав, колкото твърдят рекламите — обърна се тя към кучетата, които я наблюдаваха отблизо с очевиден интерес.

Тя отново се покатери по склона, следвайки въжето и махайки камъните и пръчките по пътя. Поне в калта щеше да го влачи по-лесно, реши тя, когато една гръмотевица я оглуши.

Натисна малкото копче и затаи дъх, докато металното въже се навиваше на барабана. Лаят на кучетата ставаше по-ясен и тя видя как тежкото тяло се плъзга тромаво, преодоляло стръмнината. Изключи лебедката и се втурна към него, уплашена от бледото му лице.

— Надявам се осъзнаваш колко счупени нокти ми струваш — каза му тя свирепо, докато се опитваше да развърже възела около куката. Чу виенето на сирените и усети вълна на облекчение.

— Гледай ти!

За момент Нед, главният шофьор, се втренчи в пациента й, след това започна да го увива в одеяло от непромокаема материя.

— Не мога да махна кабела на лебедката от якето — обади се Джо рязко, сякаш да обясни сълзите, които все още се стичаха по лицето й.

— Можем да го измъкнем от него или пък да разрежем дрехата — и в двата случая той няма да е много доволен! — Нед поклати глава предупредително. — Тим, вземи нещо остро — ще го срежем. Чувам, че реката приижда. — Той се обърна към Джо. — Ще му кажа, че ти си разрязала дрехата — усмихна й се той. — Къде го намери?

Тя посочи надолу към коритото.

— Колелото и чантата ми са все още там. Ще отида да ги взема!

Но когато се обърна, ръката на Нед здраво я хвана за рамото.

— Остави ги, момиче — нареди той. — Не можеш да се върнеш. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре. Не чуваш ли реката?

Тя го погледна учудено.

— Това реката ли е?

— Да, и при това е доста близо! Пътят до града се движи покрай брега, така че налага се час по-скоро да тръгваме. Закарай тази кола при къщата, докато ние го натоварим и го привържем. Реката не стига дотам и ще е в безопасност. Пътьом ще те вземем и ще се върнеш с нас.

— Моята кола също е тук, ще се върна с нея — каза тя бързо — тонът на Нед я бе смутил.

Той я заведе до вратата на колата и я задържа, докато тя се качи.

— Ще се върнеш с нас — рече той, като я гледаше втренчено, а в гласа му имаше заповедна нотка. — Извади от колите всичко, от което се нуждаеш, заключи ги и остави ключовете в къщата. Виж дали кучетата имат достатъчно храна, заключи и ни чакай там. — Спря за момент наставленията си, обърна се към Тим, който му показваше, че е освободил куката, и добави: — Потърси там някоя риза на Стийв, която можеш да облечеш. Много си мокра!

Той затръшна вратата и се отдалечи като удари леко колата в знак, че може да потегля.

Когато последната му забележка стигна до съзнанието й, тя се изчерви и погледна към мокрия бял сутиен, който беше единствената й дреха над кръста. Дословно изпълни нарежданията на Нед, макар да не разбираше загрижеността му. Линейката спря пред нея, мъжете отвориха вратата, но тя поклати глава.

— Аз ще се возя отзад със Стийв — каза решително.

Той лежеше така неподвижно, че тя хвана ръката му, за да усети топлината му и да се увери, че в тялото му все още има живот. Линейката се движеше бързо и леко занасяше по калната река, която бе заместила пътя.

Джо надникна през малкото прозорче и бе поразена от черно-жълтите води, бушуващи край тях, помитайки дървета колкото телеграфни стълбове и влачещи всякакви отломки. Страхопочитанието, което изпита при вида на тази страхотна природна стихия, бе изместено от ужас, защото осъзна откъде идваше онзи тътен.

Ръката й конвулсивно стисна тази на Стийв и усети лек ответ. Сцената навън бе забравена и тя бързо се извъртя към него, да види сините му очи, все още потъмнели от болката, но вперени в нея с учудване.

— О, за бога — изрече слабо. — Как успя? — добави той, без капка съмнение, че тя го е спасила.

— Изтеглих те с въжето на колата — каза тя доволно.

Щастието, че го вижда как се движи, чува го да говори, запали блясък в очите й и бузите й се зачервиха.

— Някакво си градско момиче! — каза той и така стисна ръката й, че тя трепна. — Джо? — Гласът му прозвуча дрезгаво, изпълнен с напрежение.

— Ще се оправиш — прошепна тя, защото си помисли, че той търси успокоение.

— Знаеш, че няма — каза той тихо. — Поне не докато ти се извиня.

Глупавите сълзи отново се появиха в очите й и тя наведе глава, за да скрие огорчението си. Надяваше се, че няма да започне да й се извинява и да я наранява още повече по този начин. Как можеше да принизява случилото се помежду им дотам, че да й се извинява?

— Държах се толкова лошо — прошепна той — и единственото ми извинение е, че смъртта на Джош ме разстрои повече, отколкото си мислех. Ти се опита да ме успокоиш, а аз те отхвърлих. Но се чувствах толкова виновен. Виновен, защото бях потънал в собственото си егоистично удоволствие, докато приятелят ми умираше.

— Това ли означаваше то за теб? — прошепна тя. — Една малка егоистична наслада?

Цялата болка и горчивина от изминалата седмица се върнаха, силни и разрушителни, като водите навън.

— Разбира се, че не — изстена той. — Мислиш ли, че един чисто физически акт може да е такава магия, ако няма чувство? Можеш ли да отречеш привличането, уважението, нежността от онази нощ?

— А любовта? — попита тя, осъзнавайки, че го притиска, но неспособна да живее повече в несигурност. — Имаше ли любов?

— За мен имаше, Джо — каза той и гласът му премина в дрезгав шепот.

Тя не можеше да повярва на ушите си, погледна го и видя втренчения, настоятелен поглед и леката усмивка на устните му.

— Последното нещо, което планирах, беше да се влюбя в някаква наперена градска докторка, която била изпратена тук, за да избяга от някакъв скандал. Но не такава беше жената, която дойде.

— Таял сте предубеждения, така ли, доктор Хеминг? — закачи го тя, обхваната от щастие, което отнесе болката, самотата и отчаянието.

— И тогава, точно когато мислех, че сме се намерили един друг, когато започнах да се надявам, че ти ще останеш, умря Джош и аз се почувствах недостоен… Чувствах, че не мога да се примиря с този провал и да застана пред теб. Мислех, че ще си отидеш, че ще ме забравиш! Че така е по-добре!

Сините му очи — вече не скрити, а уморени и пълни със съмнения бяха приковани в нея, търсейки успокоение, което тя все още се боеше да му даде.

— Знаеш, че съм ти инжектирала морфин — каза тя шеговито. — Тези признания вероятно са резултат от еуфорията.

Клепачите му се отпуснаха, за да скрият шока от това, че го бе отхвърлила, но отвори отново очи, за да каже:

— Това не ги прави по-малко верни, Джо.

Линейката плавно спря пред болницата и задната врата се отвори. По стълбите към тях се затича Роузи.

— Отивай си вкъщи да се изкъпеш и да пийнеш нещо топло — нареди тя. — За късмет тук е Дейв Първис. Връщаше се от почивка и наводнението му попречи да продължи.

— О, Роузи, това е чудесно — прошепна Джо дрезгаво, а очите й отново се напълниха със сълзи — този път на облекчение. — Кракът му е в ужасно състояние. Веднага се връщам.

— Не бързай. По-добре си почини малко, за да можеш да си с него, когато се събуди. Ние с Дейв ще се справим.

— Кажи му, че съм му сложила десет милиграма морфин.

— Ще спреш ли да се притесняваш? Тръгвай! Следващите няколко седмици ще бъдеш доста заета, така че ще трябва да се грижиш добре за себе си.

Когато най-накрая се отправи обратно към болницата, навън бе притъмняло от облаци. Тя беше чиста, нахранена, но уморена. Думите на Роузи й напомниха, че има задължения.

— Значи оставаш! — чу се нечий смях, когато влезе в кухнята.

На масата Дейв и Роузи пиеха чай и й се усмихваха доволно.

— Какво имате предвид? — попита тя подозрително — бяха в такова добро настроение, когато трябваше да се тревожат за Стийв и крака му.

— Е, ако ще се жените със Стийв, значи оставаш — повтори Дейв. — Защото той със сигурност няма да се премести.

Кръвта нахлу в лицето й и тя тропна с крак, като се опитваше да прикрие смущението си с гняв.

— За какво, по дяволите, говориш? Кой е казал, че ще се омъжвам за Стийв? Това ли е последната клюка във Варила? Заменила е историите за Стийв и Хилари, които слушам, откакто съм тук.

— Нали не си повярвала на всичките тези измислици за Стийв и Хилари? — поинтересува се Роузи. — Стийв пусна тази клюка в града, за да престанат да го сватосват с всяка неомъжена жена в радиус от триста мили. Често си мисля, че той извика Хилари най-вече заради това! Приятели от студентските години са и нищо повече. — Тя се усмихна, но явно разбра, че Джо не е много убедена. — Аз щях да знам, ако имаше нещо, Джо — добави тя твърдо. — Когато Хилари идва в града, винаги взимат моето походно легло.

— А аз съм новото „увлечение“, което трябва да го спаси от сватосването? — но ядът й бе заменен със странно облекчение.

— Не, това не е клюка, нали, Роузи? — с комична тъга попита Дейв. — Знаем го от сигурно място!

Те отново се заляха в смях.

— Джо, извинявай — каза накрая Роузи, докато си триеше сълзите. — Не трябва да те мъчим така, но беше толкова смешно, а аз толкова се зарадвах. Ще се омъжиш за него, нали?

— Той още не ми е предложил, Роузи — каза Джо мрачно, съвсем объркана от поведението им. Тези двамата рядко се шегуваха с такива неща.

— Работата е там, че го направи! Направи го толкова хубаво — сякаш със седмици се е упражнявал, само дето държеше не твоята, а ръката на Дейв.

— Каза: „Кажи, че ще се омъжиш за мен! Обещай ми, Джо, обещай ми!“ — продължи Дейв.

— И ти отговори ли му? — попита тя, прикривайки вълнението си.

— Да! — отвърна Роузи весело. — Казах „Да, скъпи, разбира се!“ Помислих си, че гласът ми е по-хубав от този на Дейв, а Стийв беше в такова състояние, че сигурно нямаше да се успокои, докато не чуеше твоя отговор.

— Но не съм му отговорила аз — прошепна тя.

— Само не ми казвай, че щеше да отговориш друго! Да ти кажа честно, и слепец можеше да види какво става помежду ви! Само че и двамата сте прекалено упорити, за да го признаете! Затова сега върви да си направиш обиколката и после седни при годеника си. Кой знае какви мили неща ще ти наприказва в унеса си, преди да се събуди и се превърне отново в мълчаливец.

— Предложих ли ти да се оженим?

Прошепнатите думи я изтръгнаха от унеса й.

— Не — каза тя със закачлива усмивка. — Но си предложил на Дейв.

— Той прие ли? — попита той, а сините му очи блестяха от любов.

— Не, но Роузи прие. Усетила, че трябва да те успокои.

— Не е сгрешила. Знам, че обърках всичко от самото начало, Джо, но ти просто ме шокира. Стоеше на вратата на операционната, увита в огромна престилка, а кафявите ти очи ме гледаха така спокойно и сериозно — сякаш беше момиченце, което се прави на голяма жена. — Ръцете му конвулсивно я стиснаха, но тя замълча, защото знаеше, че той има още да говори. — Спомнях си какво беше казал Мартин за теб и подозирах, че баща ти те е изпратил тук. Но когато те видях — как работиш, как се грижиш за всички — разбрах, че не е така. Чувствах се като ударен с нещо тежко — чувството беше толкова силно… Трябваше да му се противопоставя.

— Защото не ме харесваше ли?

— Така ли съм казал? О, Джо, съжалявам. Страхувах се, че ще те уплаша, ако действам прекалено бързо. А след това, когато стана онази история с химиотерапията на Джош, ти ме накара да разбера, че Мартин не е бил прав, видях как говореше с баща си, разбрах, че си добър лекар.

— А имаше нужда от още един лекар?

— Не толкова, колкото от теб — призна той. — Това чувство ме изяждаше отвътре. Поканих те да излезем, но ти ми отказа и излезе с Брайън Шорт. Можех да го убия…

— Онази събота сутрин Брайън просто е дошъл да остави бележка от Карън.

— Това така или иначе не беше моя работа! — промърмори той. — Все си го повтарях, но исках да ти причиня болка, защото самият аз страдах. Исках те толкова много, а не знаех какво да правя.

— Какво ще правим сега?

— Помогни ми да стана — каза той и се опита да седне в леглото.

Тя натисна едно копче на леглото и горната част се изправи. Тя се протегна да му помогне, но той я прегърна и я притисна до себе си.

— Ще го направя както трябва, защото Джош сигурно ни гледа отнякъде. — Свали въображаемата си шапка, поклони се леко и каза: — Джо Армитидж, приеми моята страстна любов, която поставям скромно в краката ти и ми окажи голямата чест да бъдеш моя жена!

Усети изгарящия му поглед и разбра, че той е съвсем сериозен, въпреки подигравката в думите му.

— Мисля, че Роузи вече е приела вместо мен — каза тя и притисна жадните си топли устни към неговите, магията се разля в тялото й и пред очите й избухна ярък звезден огън.