Кристин Хана
Далечни брегове (26)

Глава 26

Елизабет се чувстваше като развалина.

Не беше спала повече от два часа снощи. Беше се въртяла, мятала, цялата обляна в пот. Дори беше плакала, макар да не знаеше дали от страх, или от разочарование. Знаеше само, че фестивалът ще започне след по-малко от час, а тя — каква глупачка! — се беше съгласила да покаже рисунките си на света.

— Дали не съм била пияна? — измърмори и се преоблече за трети път.

Просто не можеше да вземе решение какво да облече.

Свлече се на студения дървен под пред дивана. Не можеше да си спомни откога не е изпитвала такъв страх. Днес щеше да види провала, да се изправи пред него. А после — какво? Беше се борила толкова упорито за новия си живот. Беше развалила брака си и започнала да търси сама пътя си в живота. Беше хванала отново четките в ръка и направила немислимото — беше се осмелила да мечтае.

— Стегни се, Бърди.

Отиде в спалнята и облече дълга до глезена черна плетена рокля, която стегна в талията с колан със сложни орнаменти. Остави косата си пусната свободно (в случай, че се наложи да се скрие зад нея) и се огледа в огледалото.

Лицето й беше с размерите на топка за волейбол. Потисна желанието си да изстене на глас и реши да прави нещата едно по едно. Първо — основата за грима. Сложи повече от обикновено, после добави руж и спирала за мигли. Като свърши, отново приличаше на човек.

Звънна телефонът — както се очакваше. В 8:45 Елизабет за кратко се замисли дали да не го остави да звъни, но реши, че е безсмислено. Най-вероятно Мегън щеше да изпрати хора, които да видят какво става с нея.

— Ало? — каза тя с надежда гласът й да не издава нищо.

— Страхувах се, че няма да отговориш — каза Мег. — Добре ли си?

— По-скоро бих си извадила ноктите на краката, отколкото да отида в галерията днес. Не мога да повярвам, че се съгласих на това.

— Господи, как ми се иска да можех да бъда там! Толкова съжалявам.

— Всъщност радвам се, че си заета. Ще ти се обадя, когато всичко свърши.

— Бърди?

— Да?

— Ти си моята героиня. Помни това. Толкова се гордея с теб. Днешният ден ще промени живота ти.

За нещастие, точно сега не й беше лесно да го повярва.

— Благодаря, Мег.

Говориха още малко, после Елизабет каза „дочуване“ и затвори. Затърси в чекмеджетата на бюрото подходяща огърлица. Най-после намери онова, което търсеше — тази от тюркоази, която Джак й беше купил, когато беше получил работата в Албъкърк. „Тя означава добър късмет, бейби!“, беше й казал той.

След като я сложи на врата си, се погледна за последен път. После слезе долу.

Антия вече беше готова и стоеше до входната врата. Беше облякла красив костюм с панталон в убито розово. Снежнобялата й коса беше прибрана на кок ниско на тила.

— Как се справяш? — запита тя.

— Зле. Може би няма да отида. Изкуството трябва само да се продава, нали така? Няма нищо по-сърцераздирателно от жена на средна възраст, която плаче на обществено място. О, Господи, ами ако повърна?

Антия отиде до нея и я стисна за раменете.

— Дишай дълбоко.

Елизабет направи каквото й казаха.

— Дишай — навън, навътре, навън, навътре.

Елизабет се отпусна малко.

— Благодаря — каза тя, все още леко трепереща.

Антия бръкна в джоба си, после протегна ръка. На дланта й лежеше малко сиво камъче, излъскано до огледален блясък, набраздено от ръждивочервени, черни и зелени линии.

— Това беше камъчето на баща ти, което го предпазваше от тревоги. Винаги го носеше в джоба си. Шегуваше се, че когато си се родила ти, то било с размерите на топка за боулинг, но постепенно се изтъркало от честа употреба.

Елизабет не можеше да си представи, че баща й се е страхувал от нещо, камо ли да носи камъче за късмет в джоба си.

— Ние всички се страхуваме — каза Антия. — Въпросът е как се справяме със страха.

Елизабет взе камъчето. То легна в дланта й като целувка. Почти чу силния, боботещ глас на баща си: „Лети, Бърди. Можеш“. Успокои се и си припомни кои са нещата, които имат значение.

— Благодаря — каза и прегърна мащехата си.

Когато се разделиха, Антия каза:

— По-добре да тръгваме. Не искаме да закъснеем, нали?

По целия път до града Елизабет се концентрираше върху дишането си. Пътищата бяха задръстени на много места, но успяха да намерят място за паркиране пред фризьорския салон.

Екоу Бийч беше украсен заради събитието. Навсякъде имаше знаменца и балони. Времето беше изненадващо хубаво, макар да имаше оловносиви облаци и лек вятър. Не валеше. Всички витрини бяха декорирани в светли и ярки цветове. Няколко упорити туристи, облечени в дебели дрехи и ботуши до коленете, се разхождаха по тясната главна улица. Плажът беше пълен с хора, които държаха хвърчила, с кучета, които гонеха фризбитата, и деца, които строяха пясъчни замъци.

Елизабет застана на тротоара пред галерията. Почти цялата витрина се заемаше от един бял знак, на който пишеше: Тук Можете Да Се Срещнете С Местната Художничка Елизабет Шор.

— Мисля, че вече ми прилоша.

— Със сигурност не ти е прилошало — каза Антия. — Ти си дъщеря на Едуард Роудс. Не можеш да повръщаш на публични места. Хайде, стегни се. Да влезем.

— Елизабет! — Пред вратата на галерията стоеше Мардж и й махаше с ръце. Беше облечена в широка светла рокля и обувки без пръсти. Буйната й коса беше сплетена на две дебели плитки. Между гърдите й висеше изненадващо красива огърлица. — Побързай! — извика тя и изчезна вътре.

Елизабет отиде бавно до вратата. И спря пред нея. Краката й отказваха да се помръднат. Антия каза:

— Желая ти късмет, скъпа! — И я бутна вътре.

А там я чакаше цялата група на жените, в чийто живот липсваше страстта. Когато тя влезе, всички заръкопляскаха бурно. Елизабет се препъна и пак спря.

— Хей, момичета — каза тя и се намрази за това, че гласът й трепери. — Много е хубаво, че сте дошли.

Мина се изкикоти.

— Ти си нашата нова героиня. Твоят образ ще бъде на новата ни пощенска марка.

Джой се усмихна широко.

— Исках да купя някоя от картините ти, но, по дяволите, доходите ми не са толкова високи. Мисля, вместо това, да те накарам да се подпишеш за мен на някоя салфетка.

Всички заговориха едновременно.

— Работите ти са невероятни!

— Удивително! Кога започна да рисуваш?

— Толкова са хубави! Къде се научи да правиш това?

Елизабет не успяваше да отговори на нито един въпрос, но това нямаше значение. Техният ентусиазъм беше точно балсамът, който можеше да успокои опънатите й нерви. За първи път от часове, тя се отпусна достатъчно, за да изпита надежда.

И дори си позволи да мечтае за успех: Чудесна обзорна статия в „Екоу Локешиън «… Разпродажба на работите й… Телефонно обаждане от по-голяма галерия от Портланд или Сан Франциско…

— Елизабет! — каза нетърпеливо Мардж. Май беше произнесла името й повече от веднъж.

— Какво?

Мардж й поднесе букет рози.

— За теб са.

— О, не беше необходимо да правиш това.

Мардж се усмихна леко накриво.

— Не са от мен.

На картичката пишеше: »Ние сме луди, но все още те обичаме. Късмет! Джейми и Стефани. Р. S. Гордеем се с теб“.

Гордеем се с теб. Думите се размазаха пред очите й. Антия отиде по-близо до нея.

— Аз им казах. Надявах се, че няма да имаш нищо против.

Елизабет искаше да я прегърне здраво, но не можеше да направи нито едно движение. Нуждаеше се от цялата си воля, за да не се разплаче.

— Нямам нищо против — прошепна тя. Гласът й беше дрезгав. — Благодаря ти, Антия.

Мащехата й я докосна по ръката, после я стисна нежно.

— Всичко ще бъде чудесно.

Удивително, но с цветята в ръце и мащехата си до себе си, Елизабет можеше да повярва в това.

Мардж започна да подрежда ордьоврите. Миниатюрни по размери хотдогове, поставени в сиренени резенчета, малки кексчета и кроасанчета. После запари чая и цялата галерия замириса на чайна.

В десет часа, улиците вече бяха пълни с туристи и местни хора. На паркинга пред офиса на „Уиндърмиър рикълти“ свиреше оркестър. Всички магазини бяха претъпкани. Беше започнало отново да ръми, но толкова слабо, че дъждът едва се забелязваше.

Търговци, които не бяха от града, бяха дошли със сергиите си и продаваха сладолед, хвърчила, суичъри, коледни украшения от дърво и изсушени водорасли. Купуваха съответно камбанки, изработени от стари дървени лъжици и снимки на черната скала Хейстек рок, както и акварели, на които беше изобразен брегът.

Онова, което не купуваха, бяха работите на Елизабет.

С приближаване края на деня това ставаше все по-очевидно, както и по-болезнено, също като зъбобол. Мардж стоеше до касата и маркираше продажбите. Стените около Елизабет започнаха да се виждат.

Първа си тръгна Джой. Каза, че трябва да се върне на работа — Ще има голямо парти в „Пиг ин ъ бленкип“. Елизабет, обаче, беше видяла мъката в погледа на новата си приятелка. Джой не можеше да стои и да гледа как тя страда.

Около два часа Фран спомена нещо за опаковане багажа на децата и също си тръгна. Час по-късно Мина отиде до пазара да търси храна за бебето, макар че всъщност нямаше нужда от такава. Единствената, която не се извини с нещо, беше Антия. Тя стоеше на стола в ъгъла и усилено плетеше. Елизабет обаче знаеше, че мащехата й я наблюдава за признаци на обезсърчение.

Елизабет стоеше до стената. Беше скръстила ръце и ги притискаше толкова силно до гърдите си, че едва дишаше. Стоеше толкова сковано, че ставите я заболяха. Но усмивката беше като забодена на лицето й.

Беше глупачка, ако беше очаквала нещо различно. Позволи си кратко разочарование, после реши, че няма за какво да се тревожи. Не беше грешка, която отново е направила, и нямаше смисъл да позволява на лошите чувства да я гризат отвътре. Което беше направено, беше направено. Сега не можеше нищо да промени.

И ако сега се чувстваше крехка и уязвима, това също щеше да премине. Ако не правеше някакви особено резки движения, щеше да преживее и този ден. После щеше да преживее нощта, следващия ден и така нататък. Такъв беше ходът на нещата. Тази вечер щеше да се прибере у дома, да опакова и прибере рисунките и да се опита да забрави за провала.

Звънчето над вратата се обади. Този шум не беше преставал през целия ден. Тя се стегна, приготви се да се усмихне на поредния човек, който нямаше да пожелае работите й.

На прага стоеше Даниел. Изпълваше цялата рамка на вратата. Слънчевата светлина позлатяваше и без това русата му коса.

— Как върви? — запита той и тръгна към нея.

— Не добре. Всъщност и това е доста слабо казано.

Той я подмина и застана пред работите й. Беше трудно да ги пропусне, защото всички други стени бяха голи. Най-после се обърна да я погледне.

— Красиви са. Ти наистина имаш забележителен талант.

— О, да, знам.

Беше на косъм да загуби самообладание. Преди да е показала колко е слаба, изтича вън от магазина и пое жадно въздух. Да, навън можеше да диша. Той я последва.

— Какво ще кажеш за един горещ чай?

— Чудесно.

Те тръгнаха заедно по оживената улица. Спряха пред сладкарницата и той купи два сладоледа. Седнаха и решиха, вместо чай, после да изпият по едно горещо кафе. После се разходиха по крайбрежната алея и седнаха на една от каменните пейки. На плажа един мъж учеше детето си да пуска хвърчило.

— Няма от какво да се страхуваш — каза той накрая.

— Знам.

Съгласието й звучеше кухо дори в собствените й уши. Не можеше да направи нищо. Всичките й жизнени сили бяха впрегнати в усилието да се справи. И не й оставаха никакви, за да се преструва.

— Това е повече от депресия в свободна форма.

— Нима мислеше, че ще е лесно?

— Мислех, че поне нещо ще се продаде.

Той я докосна по бузата, нежно я принуди да го погледне.

— Такова голямо значение ли има за теб?

— Не, но, по дяволите! — Сълзите, които смело преглъщаше цял ден, затекоха по бузите й.

Даниел я взе в прегръдките си. Галеше я по косата. Остави я да се наплаче. Най-после тя се отдръпна, захълца. Чувстваше се като глупачка.

— Съжалявам. Денят беше ужасен за мен.

— Не се предавай, Бърди. Ти имаш талант. Разбрах го още първия път, когато те видях да рисуваш. Мисля, че в миналото си се предавала прекалено лесно.

Изведнъж тя разбра, че е в прегръдките му и че той я държи прекалено здраво, прекалено плътно. Усещаше дъха му на челото си. Вдигна бавно поглед. Той обхвана лицето й с длани и избърса сълзите й с палци.

— Трябваше ти смелост и за да покажеш рисунките си днес. Аз го знам. Няма нищо по-лошо от това да се разголиш пред хората и да им кажеш: „Ето, това съм аз, моята душа“.

Тя беше втренчила поглед в устата му. Всичко, което чу, беше думата „разголиш“.

— Трябва да се гордееш със себе си, Елизабет. Всичко друго ще е престъпление. — Той се наведе към нея.

Тя видя приближаването на целувката и се стегна. Сърцето й заби по-бързо. „О, Господи…“

Устните му се притиснаха в нейните, езикът му се вмъкна нежно в устата й. Той имаше вкус на кафе и ментови бонбони. Тя го прегърна през врата и го дръпна към себе си.

И… нищо. Никакви фойерверки.

Когато целувката свърши и той се отдръпна, беше смръщил вежди.

— Не беше добре, а? — Опита се да се усмихне.

Елизабет беше изненадана.

— Мисля, че съм по-омъжена, отколкото предполагах.

— Много лошо. — Той стана и й помогна да се изправи. После я хвана за ръка и двамата прекосиха улицата.

Пробиха си път през тълпата и тръгнаха към магазина.

Елизабет разбра със секунда закъснение накъде я води той. Стисна здраво ръката му и се опита да го накара да спре. Той я задърпа напред. Не спря, докато не стигнаха отворената врата.

— Хайде, Даниел. Не искам да вляза там, страх ме е.

— Стегни се. Хората на изкуството правят това през цялото време. — Усмихна й се. — Очаквам големи неща от теб, Елизабет Шор. Хайде, влез вътре, където ти е мястото.

Тя изправи рамене и влезе. Мардж се усмихна, очевидно изпитала облекчение, че я вижда.

— Радвам се, че се върна.

— Не исках. — Направи усилие, за да изрече признанието. Хвърли поглед към вратата и видя, че Даниел си е отишъл.

— Страхливец! — прошепна тя.

— На художниците винаги им е трудно. Трябваше да те предупредя.

— Трудно? — каза Елизабет. — Трудно е да приготвиш холандски сос. А това тук е почти смъртоносно.

Мардж се усмихна, после почти незабавно стана сериозна.

— Съжалявам. Знам, че не е смешно.

Елизабет също се усмихна.

— Радвам се, че моето унижение е забавно. Може би по-късно ще ме блъсне автобус и ще можеш да се посмееш на воля.

— Ще се оправиш, Елизабет. Не се тревожи.

Звънчето над вратата звънна.

— О, добре — измърмори Елизабет. И успя да постигне фалшива усмивка.

В галерията влезе Ким. Изглеждаше бледа и забързана, погледът й се местеше нервно наляво и надясно. Беше облечена в черни кожени панталони и черен кашмирен пуловер с поло яка. Изненадващо, над едното й рамо беше преметнат червен шал.

— Добре дошли в „Еклектика“ — каза Мардж.

Ким махна с ръка, за да покаже, че вниманието не я интересува, и тръгна към задната стена. Спря пред работите на Елизабет.

— Художничката е ей там — каза Мардж високо.

Елизабет пристъпи напред.

— Здравей, Ким. Изпусна групата.

Ким отвори дамската си чанта и затършува из нея.

— А толкова много исках да прекарам повече време с тях! — Вдигна високо глава. — Тези ли са твоите рисунки?

— Да.

Ким ги погледна. За част от секундата, погледът й омекна и Елизабет видя копнеж в очите й.

Знаеше какъв е този копнеж. Години наред тя беше затворена в собственото си тяло и не можеше да си представи път навън. Точно така се чувстваше Ким сега.

— Ще взема онази — каза Ким и посочи морския пейзаж.

— Съжаляваме, но магазинът има политика против покупките от съжаление.

— Какво искате да кажете?

— Е, и ти, и аз знаехме какво ще се случи днес. Единственото, което се търсеше по-малко от моите рисунки, бяха сладоледът и ордьоврите, поднесени от Мардж.

— Но за какви покупки от съжаление говориш?

— Тогава, когато клиентът съжалява художника и затова купува някоя картина. Не, благодаря. Но наистина оценявам жеста.

Ким я погледна.

— Мислех, че сме приятелки?

— Разбира се, че сме — каза тихо Елизабет.

Неочаквано, Ким се усмихна. Промяната в поведението й беше забележителна.

— Свалете онази рисунка и я опаковайте. И не се осмелявайте да казвате, че съм я купила от съжаление. Искам да я окача във всекидневната си. Всеки път, когато я погледна, ще си спомням, че винаги можеш да започнеш отначало. Ще продадеш тази надежда на приятел, нали?

Жестът беше прекрасен. Ким не можеше да знае, че така само я кара да се чувства още по-зле.

Елизабет свали рисунката от стената и я занесе до касата. На Мардж каза:

— Това е…

— Няма начин — каза Ким, която беше застанала до нея. — Ще направя, както съм решила.

Елизабет копнееше да може да се почувства щастлива от тази продажба, но не можеше да преглътне буцата в гърлото си. Картината не се беше продала заради красотата си.

— Окей.

Ким плати картината и се обърна към Елизабет.

— Ще дойдеш ли на срещата тази седмица?

— Разбира се.

— Може би можем да отидем на вечеря след това? Ако имаш планове, напълно те разбирам. Знам, че обикновено такива неща се уреждат предварително.

— С удоволствие.

Ким отново се усмихна.

— Великолепно! Ще се видим там.

Елизабет остана още малко. Още няколко туристи се отбиха в галерията. Накрая не можеше да понесе повече.

Последното, което видя на излизане, беше стената, пълна с нейните работи.

 

 

Джак стоеше до прозореца на офиса си и гледаше красивия пролетен ден. Това трябваше да е най-хубавият ден в живота му. Преди двайсет и четири часа му бяха предложили най-добрата работа в медиите — неделното шоу.

Мечтаеше за този миг от години, може би цял живот, а ето, че сега, любопитно защо, не изпитваше радост. Вратата се отвори леко.

— Ето те къде си! — каза Уорън. — Чух новините. Списанието „Пийпъл“, ха? Наистина страхотно!

— Вероятно ще съм най-старият в изданието.

Уорън смръщи вежди.

— Това е то. Има нещо, което не е наред с теб. Да вървим.

Джак грабна палтото си и последва Уорън вън от сградата. По мълчаливо съгласие, отидоха право в кръчмата на ъгъла.

— По един двоен бърбън — каза Уорън на сервитьорката.

Тя погледна Джак.

— И чаша сода с лимон.

— Сега вече знам, че нещо не е наред — каза Уорън. — Сода?!

— Напоследък пия прекалено много. Минавам всякакви граници.

— И това проблем ли е?

— Започвам да мисля, че да. Не знам. — Направи пауза. — От"_ Фокс"_ току-що ми предложиха неделното футболно шоу.

Уорън се облегна назад.

— Исусе, Джак! Повечето момчета биха дали лявата си топка за тази работа, а ето, че ти пиеш сода и почти си се разплакал. Защо така?

Джак погледна вляво. Не обичаше да говори за тези неща, но новото за него чувство за самота и тишината го убиваха. А ако имаше някой, който би трябвало да разбира брачните проблеми, това беше три пъти жененият Уорън.

— Казахме на децата за раздялата.

— Луч! Това е причината, поради която никога не съм имал деца. Как го приеха?

— Зле. Плакаха и викаха, тропаха с крака. После се върнаха в училище. И оттогава не ми говорят.

— Ще мине. След известно време ще им се наложи да приемат новото си семейство. Имай ми доверие.

Да, ето, това е била причината за безсънните му нощи. Ново семейство.

— Ами, ако и аз не мога да го приема?

— Какво искаш да кажеш?

— Бърди ми липсва. — Ето, каза го.

— Сделката не е добра за теб, Джако, но не си първият, който я сключва. Може би си мислел, че нощите не са достатъчно горещи, но накрая онова, което ти остава, е жената, която те обича истински. Другите не струват. — Погледна Джак. — Трябва ти жена, която ще те чака и в лошите времена. А това, приятелю, беше Бърди. Не трябваше да й позволяваш да си отиде.

— Тя ме напусна.

— Бърди те е напуснала?

— Бракът ни бавно се разпадаше. Дори не съм сигурен кога започна. Мисля, че отдавна, когато изгубих футбола. Мисля, че причината съм бил аз. Можех да мисля само за онова, което бях изгубил. Ожених се толкова млад и никога не успях да стана героят, който си представях. Имах нуждата да бъда, нали знаеш, суперзвездата, която всяка нощ спи с различна жена. Исках това. — Той въздъхна. — Години мечтаех да се върна в миналото и да направя нов, различен, избор. Мисля, че по някое време, това празно мечтаене се е превърнало в цел на живота ми и е съсипало брака ми. Може би дори част от мен обвинява нея. Не знам. Знам само, че отчаяно исках отново да бъда някой. И тогава дойде твоето предложение за работа и аз си върнах всичко. — Той се усмихна горчиво. — За първи път, откакто съм възрастен, съм свободен, богат и известен. Мога да правя каквото пожелая. По дяволите, спя с красива жена, която е наполовина на моите години, а на нея не й пука, че не я обичам. Това е, за което винаги съм мечтал. И го мразя. Бърди ми липсва през цялото време.

— Казал ли си й го?

Той вдигна поглед.

— Страхувам се, че е прекалено късно.

Уорън отпи от питието си.

— Никога не съм срещал жена, която би останала с мен двайсет и четири години. Която да ме излекува от наркотиците и да ми прощава изневерите. Ако намеря такава жена, Джако, никога няма да я оставя да си отиде.

— А ако ми каже, че е прекалено късно? — Той направи пауза. — Ако не ме обича вече?

Уорън го погледна.

— Тогава няма да получиш хепиенд като на кино, приятелю мой. Понякога лошият избор може да те преследва вечно.