Кристин Хана
Далечни брегове (23)

Глава 23

Елизабет изчака края на деня на автопилот. Докато размразяваше пилето и приготвяше задушените зеленчуци, си мислеше: „Изложба. Мои работи“.

Пилето вече беше хванало коричка и беше нарязала лука, когато се сети, че готви така, както в стария си живот. С ястието можеха да се нахранят осем души.

След като го сложи във фурната, отиде в килера и издърпа морския пейзаж. Щеше да го завърши до сутринта на следващия ден, после щеше да започне нещо друго.

Може би щеше да опита с водни бои. Някога обичаше маслените бои, но сега беше по-възрастна. Харесваше й мекотата и лесното размиване на водните бои. И, което беше по-важно, имаше ограничено време. Щеше да успее да нарисува петте платна за фестивала, ако не използваше маслени бои.

Стори й се, че дочу рева на автомобилен двигател. После — затръшването на врата.

Може би Мегън беше нарушила графика си и беше дошла за един уикенд по приятелски.

Елизабет забърза към вратата и я отвори.

На прага стоеше Антия, облечена в развяваща се бяла рокля и розови балетни пантофки. Лилава шапка с увиснала периферия покриваше по-голямата част от лицето й. До нея, на земята, стояха огромен куфар и дълга, тясна картонена кутия. Таксито се отдалечи.

— Здравей, Бърди — каза тя и се усмихна несигурно. — Това е плажът, който избрах.

Елизабет не знаеше как да реагира. Първо, смущаваше я външният вид на Антия. Тя изглеждаше като слязла от страниците на книжка с приказките на братя Грим, а не на тексаска съпруга, какъвто обикновено, беше стилът й. Нямаше ги ярките цветове и изрусената, високо вдигната коса. Над рамото й беше преметната обикновена бяла плитка. Около нея витаеше нещо почти неземно — крехкост, която говореше за голяма мъка.

А още по-смущаващ и обезпокоителен беше фактът, че тя беше тук и нарушаваше самотата, която Елизабет беше извоювала толкова трудно.

Спомни си техния последен телефонен разговор. Елизабет беше в приповдигнато настроение след урока по рисуване и, поради това, необикновено щедра. Тя ли беше поканила Антия тук?

Не.

Не беше отправила покана, независимо дали беше пияна или не. Но беше използвала думите „ние сме семейство“ веднага след раздялата с Джак. Всичко това мина през ума й за секунда.

— Надявам се, че нямаш нищо против моето идване. Мама би се обърнала в гроба, ако знаеше за това нарушение на етикета, но разглеждах туристически списания и видях реклама на плажовете в Орегон. Реших, че това сигурно е знак.

— Изглеждаш… различно — каза Елизабет непохватно. И се чувстваше така. Другото, което й идваше наум, беше: „Но в Орегон непрекъснато вали“.

Антия се засмя.

— О, това ли! Всички онези дрехи бяха заради Едуард. Това е естественият цвят на косата ми.

За татко? Нейният царствен, аристократичен баща е искал съпругата му да се облича като Доли Партън? Елизабет просто не можеше да приеме тази информация. Не искаше да направи крачка встрани, за да пусне Антия в къщата си, но какъв избор имаше?

„Грижи се за нея, чуваш ли?“

— Влез. — Елизабет грабна огромния куфар (Наистина ли Антия имаше нужда от толкова много неща? Колко дълго възнамеряваше да остане?) и го пренесе през прага.

Антия влезе и се огледа. Потриваше длани една в друга — може би от притеснение.

— Значи това е известната къща до плажа. Баща ти винаги е искал да я види.

Това изречение ги сближи за един кратък миг.

— Помолих го да дойде за Четвърти юли.

— Да — каза Антия тихо.

— Хайде, ще ти покажа спалнята за гости. На горния етаж е.

Елизабет се обърна и закрачи из къщата, като влачеше куфара на колелца след себе си. Като стигна в подножието на стълбите, се обърна.

Антия стоеше пред камината. Красивото червено-златисто сияние правеше роклята й прозрачна. Тя протегна ръка към една от снимките в рамка, поставени на полицата.

Беше онази, правена по Коледа, когато цялото семейство е събрано около елхата. Смееха се толкова щастливо, че лицата им бяха сбръчкани. Всички, с изключение на татко, който беше много сериозен и като че ли дори раздразнен от нещо.

И нищо чудно. Беше купил на Елизабет трийсет и пет милиметров фотоапарат за Коледа. И му бяха необходими двайсет минути — и поне също толкова опита — да накара автоматичния таймер да работи.

„Пет пари не давам, ако ще червените ви устни да паднат от лицата! Беше казал високо, ядосан от смеха им. Не можете ли просто да се усмихнете, по дяволите! Нали уж се забавляваме?“

Тази беше последната снимка, останала им от него.

Антия се обърна. В очите й имаше сълзи.

— Мога ли да имам копие от снимката?

— Разбира се.

Антия я гледа още секунда-две, после тръгна към стъпалата. Вече не вървеше с къси и сковани крачки, а със свободна грация, която предполагаше поне няколко години тренировки по танци. Спря пред Елизабет.

— Не знаех къде другаде да отида, Бърди — каза тя тихо. — Не можех да прекарам там още една нощ.

Елизабет я разбираше. Баща й произвеждаше много енергия, много топлина. Без него, светът би бил студен. Сведе поглед към мащехата си. Удивително, но вече не виждаше в нейно лице жената, срещу която се беше борила през по-голямата част от живота си. Тази Антия беше крехка и уязвима, изгубена душа.

— Всичко е наред, Антия. Ние сме семейство.

За добро или лошо, това беше вярно.

 

 

Джак се събуди бавно и нададе стон. Чувстваше се така, сякаш някой го беше ударил по главата с тежък чук. Претърколи се в леглото и протегнатата му ръка се удари в нощното шкафче. Лампата падна на пода. Отвори едното си око. Циферблатът на часовника показваше 8:07.

Сигурно нещо необичайно се беше случило снощи. Никога не се събуждаше по-късно от пет часа сутринта.

После забеляза нещо на пода. Червено. Малко.

Облиза пресъхналите си устни и втренчи поглед в него, опитвайки се да фокусира зрението си.

Беше презерватив.

Изправи рязко гръб. Болката в главата му се усили стократно.

О, по дяволите! Погледна вляво.

Леглото беше празно.

Отпусна тяло напред и затвори очи за един дълъг миг, после бавно отметна завивките и слезе от леглото. Отиде със залитане до банята, където видя думите, които Сали беше написала с червилото си върху огледалото.

„Страхотен секс. Сали“.

Буквата „а“ в името й имаше някаква завъртулка отгоре.

Главоболието стана силно, като удари от чук.

„Това никога нямаше да се случи, ако Бърди се беше преместила в Ню Йорк. Ако не ме беше напуснала“.

Съобщението от огледалото сякаш го гледаше право в лицето.

Страхотен секс.

Наистина беше страшно добър, вярно. Не като пътуване до рая, но прекрасен. Беше го възкресил, беше го накарал да се почувства отново млад.

Желан.

Тази му слабост винаги беше част от него — тази отчаяна, болезнена нужда да се чувства желан. Докато се лекуваше от наркотиците, един от психиатрите му беше казал, че тази нужда е резултат от това, че е имал двама родители алкохолици, които са умрели прекалено млади. Не знаеше нищо по тези въпроси, нито пък се интересуваше особено.

Знаеше само, че тази негова отчаяна нужда почти го беше унищожила веднъж.

И можеше отново да го съсипе.

„Нека ти дам един съвет, като мъж на мъж, беше му казал Том Джинаро. Стой далеч от наркотиците и малолетните. Възможностите могат мигом да се стопят“.

А ето, че беше правил секс със своята помощничка…

Думите СЕКСУАЛЕН ТОРМОЗ изникнаха в съзнанието му. Ако решеше, Сали можеше да го съсипе.

А той искаше да се вижда като олицетворение на морала.

— Исусе Христе! — прошепна той и втренчи поглед в огледалото. Бележката на Сали раздели лицето му на две.

— Никога вече! — каза той на глас. — Беше само веднъж. Грешка.

Елизабет не биваше да узнае. Никога.

— Само веднъж — каза той отново с твърдото намерение да удържи думата си.

Взе душ, обръсна се, преоблече се и отиде в офиса. Вече се чувстваше по-добре. По-силен и по-уверен в себе си. Беше направил грешка — голяма при това, — но щеше да остане единствена. Най-голямата проява на глупост за останалата част от живота му.

Седна зад бюрото и незабавно започна да преглежда бележките, направени вчера следобед. Работеше над история за лагер за коне в Пулсбо, Вашингтон. Лагерът се казваше „Блу Херън Фармс“ и там деца инвалиди се учеха да яздят.

Внезапно вратата се отвори.

На прага стоеше Сали, тази сутрин облечена в черен костюм със смарагдовозелена копринена блуза. Усмивката й беше депресиращо весела. Успя да го накара да се почувства едновременно млад и стар.

Тя затвори вратата след себе си.

— Съжалявам, че си тръгнах, докато ти още спеше. Трябваше да дойда рано на работа — каза тя.

— Не го споменавай. — Прилоша му, заболя го стомахът. Тракането на тънките й токчета звучеше заплашително и ужасно високо. Единственият по-силен шум беше биенето на сърцето му.

„Само веднъж“, напомни си той.

— За снощи…

Тя постави длани на бюрото му и се наведе напред. Под този ъгъл, той можеше да види бежовия й дантелен сутиен. Зад него бяха белите й твърди гърди.

Опита се да потисне спомена за това, колко е сладка, колко са розови зърната й…

„Престани!“

— Никога няма да познаеш кой ти се обади тази сутрин — каза тя.

— Кой? — Той не отделяше поглед от лицето й. Не искаше да види нищо, което беше под яката.

— Твоят отговорник по обществените прояви. Помоли ме да ти предам предложение… от списание „Пийпъл“.

— „Пийпъл“? — Той стана от стола. — Какво искат?

Тя подпря едното си бедро на бюрото.

— Искат да те представят в изданието на „Петдесетте най-красиви хора на планетата“.

— Шегуваш ли се?

— Сега с твоето време, Джак — каза тя. — Ти отново си звезда.

Не искаше да го направи, но протегна ръце и я взе в прегръдките си.

— Вземи ме на снимките със себе си — каза тя и очерта устните му с пръст. — Ще се проведат на Полуострова.

Той сведе поглед към сърцевидното й лице и изпита силно желание. Господ да му е на помощ, желаеше я отново.

 

 

Елизабет се мята цяла нощ. Не можеше да заспи. Не беше осъзнала доколко е свикнала със самотата, докато не се появи Антия.

Призори се облече и мина на пръсти по коридора, после тихо се прокрадна покрай отворената врата на спалнята за гости. Антия все още спеше.

Написа набързо бележка, че е на плажа, и излезе.

Слезе по стъпалата, притиснала чантата с материалите до гърдите си. Днес океанът беше мощен и енергичен, вълните се движеха непрекъснато напред и назад. Над далечните скали кръжаха хиляди морски и крайбрежни птици и грачеха високо.

Тя остави чантата си до скалата и продължи да върви, все по-бързо и по-бързо, докато не премина, съвсем естествено, в свободно бягане. Вземаше енергия от водната повърхност, тя я караше да се чувства силна и свободна. В далечината се виждаха две хвърчила, които се надбягваха с вятъра. Орел рибар се спусна в гнездото си, свито на едно мъртво иглолистно дърво.

Няколко великолепни минути, в които тя забрави, че Антия е пристигнала снощи с куфар, достатъчно голям за престой от два месеца.

Най-после се обърна и се върна на любимото си място. Като дишаше тежко, се отпусна на плоската и равна скала и прибра коленете си към гърдите, загледана в безкрайното синьо небе, по което плаваха няколко сребристи облака.

Чувстваше се добре, след като беше положила някакви физически усилия. След като години наред беше пренебрегвала тялото си, накрая беше осъзнала кои са нещата, които имат значение. Кой се интересуваше дали носи размер четири, шест или четиринайсет? Тя искаше просто да може да потича по плажа, да изкачва стъпалата и да кара велосипед. Не размерите бяха от значение, а здравето.

Може и да не беше кой знае какво, но за жена, която почти трийсет години беше броила калориите и беше носила панталони с колан, който да контролира талията й, това беше свобода — чиста и най-обикновена.

— Бърди, скъпа? Това ти ли си?

Елизабет се обърна. На няколко метра от нея стоеше Антия, облечена в дълга пола на цветя и топъл плетен бял пуловер.

Елизабет неохотно се отмести и й направи място върху скалата.

— Ето. Има достатъчно място.

Антия седна до Елизабет.

— Господи, тези стъпала са убийствени! Нищо чудно, че си отслабнала.

Елизабет се обърна.

— Така ли?

— Поне десет паунда, скъпа. Дрехите ти висят на теб.

— Устните й се присвиха неодобрително. — Но широките пуловери, които носиш, щяха да висят и върху мама Кае.

Ето ги отново познатия хаплив език и критика, които нарушаваха отношенията им от години. „Просто се усмихни и продължавай, помисли си тя. Или гостуването ще се окаже крайно неприятно“.

— Предполагам, че упражненията наистина са полезни.

— Аз самата се занимавам с йога.

Елизабет не знаеше това. Като се замислеше, тя въобще не знаеше много за живота на Антия, несвързан с този на Едуард. Така поне имаха тема за разговор.

— С какво друго се занимаваш? У дома, имам предвид.

— С обичайните неща, предполагам. Членувам в клуб на книгата, който се събира един път в месеца. Миналия месец четохме „Часовете“. В четвъртък сутрин играя бридж с момичетата. Във вторник давам доброволен труд в женския приют. Плета толкова много пуловери от афганска вълна, че мога да облека цял град. Татко ти заемаше по-голямата част от времето ми. — Тя замълча за дълго. После, тихо, каза: — Не го сънувам. Всяка вечер си лягам с желанието да го видя… Но той не идва.

Елизабет познаваше това чувство.

— Цял живот чаках мама да се появи в съня ми. Никога не се случи.

— Това е, като да ги загубиш за втори път — каза Антия. След друга дълга пауза, добави: — Винаги съм знаела, че ще го надживея. Мислех, че съм подготвена. Каква глупачка съм била! Не можеш да бъдеш подготвен за загубата на някого, когото обичаш.

Елизабет знаеше, че няма какво да каже. Мъката беше като океана пред тях — вълните непрекъснато се търкалят към теб и понякога приливът е толкова висок, че можеш да се удавиш. Човек, обикновено, трябва да се справи сам с нея, в мрака, тогава, когато най-много се страхува. Но може би Антия беше дошла в Екоу Бийч, защото в мрака беше прекалено тихо. Може би тя изпитваше нужда да говори за татко.

— Как се срещнахте с татко? — запита Елизабет.

Антия й се усмихна с благодарност.

— Работех в салона за красота. Господи, още помня първия път, когато го видях. Той изглеждаше като герой от съботно матине с черната си коса и тъмни очи. В онези дни имаше мустаци, а очите му наистина бяха черни като нощта. Казах на приятелката си, Мабел: „О, скъпа, погледни този!“ Тя въздъхна. Предполагам, че още тогава съм се влюбила в него. А той дори не ме забеляза.

Елизабет смръщи вежди. Татко й беше обръснал мустаците си в годината след смъртта на мама. И оттогава не беше носил мустаци.

— Кога беше това?

Антия не я погледна.

— Няма значение.

— Ти си познавала мама — каза Елизабет.

Антия понечи да каже нещо. Елизабет беше сигурна, че ще отрече. Но погледите им се срещнаха и Антия въздъхна тежко. Отпусна рамене.

— Всъщност не. Но тя беше с него в онзи ден. Мабел подстрига косата й.

— Ти говори ли с нея?

— Аз? Не. Току-що бях излязла от училище. И никой не ми плащаше, за да си губя времето в приказки.

— Разкажи ми за нея.

— Не знам много, наистина. Бях чувала клюки, разбира се. Втората съпруга винаги чува клюки за първата. Но, което е сигурно, майка ти беше най-красивата жена в Спрингдейл, а също и жената с най-приключенски дух.

— Чувам това от години. Вече започва да ми звучи така, сякаш е репетирано. Кажи ми нещо истинско. Защо татко никога не ми е говорил за нея? — Тя погледна Антия. — Моля те.

— Преди твоето раждане, майка ти избягала от баща ти.

— Напуснала е татко?

— Посред нощ, както чух. Трябвало му известно време да я открие. Била стигнала вече до Северна Каролина, но той я настигнал и върнал у дома. Оттогава тя станала различна. Тъжна и тиха. Джени Пилгър я видяла да избухва в сълзи един ден в „Пигли Уигли“.

— Депресия. — Елизабет никога не си беше представяла нещо подобно. Нейната майка, жената, за която всички казваха, че е необикновено смела и авантюристка, да изпадне в депресия! Просто не знаеше как да приеме тази нова информация.

— Тя те обичаше. Старата Ана Дивър казваше, че никога не те изпускала от поглед. Дори спяла с теб през по-голямата част от нощта. И не давала никой друг да се грижи за теб. Според клюките обаче тъгата й така и не си отишла. Някои хора казваха, че те прегръщала толкова силно, че очите ти щели да изхвръкнат. Но тя престанала да се усмихва. Това е, което съм чула. Тя оставила усмивката си в Северна Каролина и не можела да се усмихне дори за теб.

— Аз непрекъснато го молех да ми разкаже нещо за нея. Но той никога не казваше нещо повече от: „Пази спомените си непокътнати, захарче“. Но аз вече нямам дори спомени. Не са достатъчно. — Тя не беше успяла да накара баща си да разбере празнината, която изпитваше като дете, след смъртта на майка си.

— Може би той не е разполагал с истории, които да ти разкаже. Понякога нещастието е толкова силно, че нищо друго не съществува.

Нищо друго не остава. Само нещастието. Елизабет познаваше това чувство, а сега можеше и да го разбере по-добре.

— Точно така стана с мен и Джак.

— Понякога е много лесно да забравиш защо си се влюбил в даден човек. — Антия втренчи поглед в океана. — И аз го напуснах по едно време, нали знаеш.

— Не, не знаех. Не и тогава.

— И как би могла, като живееше толкова далеч? А и собственият ти живот е поглъщал по-голямата част от времето и силите ти. Едуард не беше от хората, които биха казали на единственото си дете, че бракът им не върви.

— Ти можеше да ми кажеш.

— В един от дългите ни разговори, в които се опитвахме да установим отношения майка дъщеря? Скъпа, ти едва ми казваше „здравей“, когато се обаждаше.

— И къде отиде?

— Това няма значение. Дори тогава нямаше значение. Далеч, това е всичко. — Тя въздъхна и Елизабет се запита дали от този спомен не я боли повече сега, когато татко й го няма.

— Може би не трябва да говорим за това.

Антия замълча за миг. Океанът се издигаше към тях, галеше лениво пясъка и отново се дърпаше навътре.

— Понякога той ме угнетяваше. Беше толкова жаден за всичко, толкова напорист, а аз бях много млада, когато се оженихме. Не знаех какво искам. Затова живеех неговия живот. Дълго време така ни беше добре.

Елизабет познаваше това чувство. Джак и баща й имаха тази обща черта. И двамата бяха като слънцето — накрая всички и всичко започваха да кръжат около тях. В началото това беше добре, но с възрастта нещата се променят. Започваш да виждаш пътищата, по които е можело да тръгнеш, но не си го направил. И да си казваш: „Ами ако…“

Антия сви колене към гърдите си и обгърна глезените си с ръце. Канеше се да погледне Елизабет в лицето, но вместо това сведе поглед към венчалната си халка.

— Исках да имам дете.

Елизабет си спомни онази нощ в градината, когато направо беше запитала Антия защо не е имала деца.

„О, скъпа, този въпрос е за друго време и може да бъде зададен между две други жени“.

С други думи, да си гледам работата.

Да. Този въпрос разкъсва сърцето ми. Няма да говоря за това така, както жените безцелно си бъбрят, посред нощ, два дни след смъртта на съпруга ми.

Когато е чула този въпрос, Антия сигурно е изпитала силна болка.

— Знаех, че някой ден ще съм сама — продължи Антия като си играеше с халката. — Мислех, че едно бебе ще ми помогне. И така, когато с Едуард се събрахме отново, опитахме. Пометнах три пъти. Всичките бяха момчета. И всяко от тях отнасяше все по-голяма част от мен, докато… — Тя сви рамене. — Реших, че е достатъчно. Предположих, че Господ знае какво прави.

Елизабет почувства как отношението й към Антия се променя, омеква. Сега виждаше жена, за чието съществуване дори не беше подозирала. Странно, но се чувстваше така, сякаш се завръща у дома.

— И аз пометнах веднъж — каза тя тихо и изненада и себе си с това признание. — Никога не съм казвала на никого, освен на Джак. Това разби сърцето ми.

Тя докосна мащехата си по глезена, после леко го стисна. За първи път правеше нещо подобно. Антия ахна тихо и се обърна към нея.

— Имам нещо за теб. Носих го по целия път от Тенеси дотук. И никак не беше лесно.

„Нищо на този свят не е лесно“, помисли Елизабет, но не го каза на глас. Помогна на мащехата си да се изправи. Изкачиха нестабилните дървени стъпала и стъпиха на влажната трева.

Когато наближиха верандата, Елизабет забеляза голямата картонена кутия, подпряна на стената на къщата.

— Питах се какво ли е това.

Антия се втурна в къщата и излезе оттам с нож в ръка.

Отвори я.

Елизабет взе ножа и направи разрез в опаковката.

По-добре я сложи легнала — посъветва я Антия.

Когато Елизабет постави кутията на пода на верандата, се чу силен метален звук. Тя коленичи и я отвори. И видя зелени пръчки и бели плетени въжета.

— Хамакът на татко.

— Ти се люлееше в него с часове — напред и назад, напред и назад. Спомням си, че докато приготвях вечерята в кухнята, чувах щастливото ти кикотене.

И, внезапно, татко й пак беше там, до нея. „Хей, захарче, подай на татко си чаша студена лимонада, а?“

— Обикновено гледахме фойерверките от този хамак — прошепна Елизабет и ясно си спомни всички подробности. — От него се виждаха добре, сякаш плаваха около нас.

— Той щеше да иска да ти го даде — каза Антия. — Идеалното място за него е там, до стъпалата, за да можеш, в слънчев ден, да спиш в него и да слушаш океана… И да си спомняш колко много те обичаше той.

Елизабет вдигна поглед към Антия. В очите й имаше сълзи. Не можеше да каже и дума, дори „благодаря“.

Антия се усмихна.

— Няма нищо.

 

 

Март пристигна в Ню Йорк с арктически студове и бури. В една студена нощ, толкова студена, че дори „Таймс скуеър“ беше безлюден, заваля сняг. Отначало просто прехвърчаха отделни снежинки, но на зазоряване Господ наистина се ядоса. Снегът валеше толкова гъсто и бързо, че Джак едва виждаше сградите от другата страна на улицата.

Той стоеше до прозореца и пиеше скоч. Гледаше към улицата долу, по която рядко преминаваха коли. Градските автобуси се придвижваха бавно и сякаш се изкривяваха на всяка спирка. Неоновите реклами изглеждаха избелели на фона на оловносивото небе — като пощенски марки от забравена епоха. Пухкави облаци се бяха спуснали ниско над земята и разделяха изгрева на две.

Тъкмо се канеше да отиде в банята да вземе душ, когато звънна телефонът.

— Здравейте, мистър Шор. От застрахователната агенция сме. Искаме да ни дадете приоритетно право да разпространяваме вашите ценни качества, тъй като вие имате едно от най-красивите лица на света.

Той не можа да сдържи смеха си.

— Меа culpa — каза. Винаги беше по-добре да се приеме отговорността, когато ставаше въпрос за Джейми. В противен случай, тя щеше да те сдъвче и изплюе.

— Никакви шеги, mea culpa. Това дори не е въпрос. Предполагам, че си бил толкова зает да се правиш на знаменитост, че дори не си се сетил да ми се обадиш по въпроса за плуването.

— Но ние говорихме за това само преди два дни. Знам, че не би направила нищо внезапно и необмислено.

— Моля, татко? Мисля, че трябва да намалиш употребата на пероксид. Този разговор водихме преди повече от седмица.

Той смръщи вежди.

— Седмица? Няма начин.

— О, да, има.

— Добре, съжалявам, бейби. Имах намерение да ти се обадя. Но тук е истинска лудница. От списанието „Пийпъл“…

Тя изсумтя при познатото „имах намерение“.

— Да, точно така. Вината е винаги на другите.

Той си отбеляза мислено да поглежда по-често календара.

— Работя по петнайсет часа на ден.

— Сигурно затова те нямаше, когато се обадих снощи… В два часа след полунощ. Работил си.

Слава Богу, че не говореха лице в лице. Почувства как се изчервява.

— Снощи взех приспивателно. Напоследък имам проблеми със съня… Нали знаеш, майка ти ми липсва.

Все лъжи, разбира се.

— Не знаех, че тя ти липсва. Никога не си я споменавал.

— Наистина… ми липсва. Трябва вече скоро да дойде.

Изведнъж разбра какво е искала да каже Елизабет с думите, че е много трудно да се лъжат децата.

— Прекалено дълго казваш все това. Стефи и аз имаме план. Ти си поканен, за да може планът да се изпълни.

Той веднага се отпусна. Значи, това било: Джейми имаше план и словесната й атака трябваше да го накара да се почувства виновен, за да си осигури тя присъствието му.

— И какво, по-точно, трябва да очаквам този път? Да не би да искате това лято да ви изпратя в Европа? Или може би подводно гмуркане в Аруба през пролетната ваканция?

— Със Стефани ще кацнем на летище „Кенеди“ в петък сутринта. Ти ще ни посрещнеш, а после всички ще летим до Орегон за уикенда.

— Ха?

— Мама има рожден ден. Забравил си, нали?

По дяволите.

— Не, не. Разбира се, че не. Канех се да летя при нея за уикенда, но после се случи това…

— Няма нужда да завършваш изречението. Ще дойдеш с нас, татко. Ти работиш в телевизията, не си сърдечен хирург. Никой няма да умре, ако си вземеш няколко свободни дни.

Каква каша.

— Права си — каза той, но без настроение.

— Ще ни посрещнеш на летището, нали? За да можем да летим заедно до Орегон. Ние ще купим билетите, а сметката ще е по твоята чекова книжка.

— Разбира се. Защо не?

— И, татко, това е изненада. Не й казвай, окей?

Джак затвори очи и въздъхна.

— Добре, щом казваш, ще бъде изненада.