Кристин Хана
Далечни брегове (21)

Глава 21

Скъпа Бърди,

Все още мисля за разговора, който водихме онзи ден. Както винаги, ти не искаш да споделиш проблемите си, защото мислиш, че аз не мога да разбера. Защото аз съм лошата мащеха и така нататък.

Години наред ти позволявах да водиш шоуто, да определяш нашите отношения. Уморих се от това. Може би защото вече съм стара и не можеш да ме уплашиш толкова лесно. А може би защото сега съм сама и животът ми изглежда съвсем различен.

Повярвай ми, скъпа, знам какво е да си нещастна в брака. Едното разочарование подхранва другото, докато някой ден решиш да го напуснеш. Ставаш като хванатия в капан вълк, който изяжда крака си, за да се освободи.

Но ако си като мен, ще откриеш, че светът е голямо и тъмно място. И любовта — макар да не е такава, каквато си мислела, че ще е — е единствената светлина за мили напред.

Така че, Бърди, мила, разбирам.

Нямам съвет за теб. Ако има нещо, което съм открила в живота, е, че човек обикновено сам стига до дълбоките истини.

Моите молитви са с теб и Джак, и вашите красиви момичета.

Антия

 

Р. S. Не си прави труд да ми пишеш отговор. Ще последвам съвета ти. Заминавам за морето.

Елизабет прочете писмото три пъти, после внимателно го сгъна и го постави пак в плика, който беше с аромат на теменужки.

Отиде до френските прозорци и се загледа в океана. С тези няколко думи Антия беше успяла да я разтърси, да промени, много леко, почти неуловимо, възприятието й.

Години наред беше наблюдавала развитието на жените — приятелки, непознати, знаменитости — които разтрогват браковете си. Често гледаше със завист как тези жени вземат съдбата си в ръце, започват нов живот и успяват. И си мислеше: „Само ако можех и аз да започна отначало“.

Не беше обръщала много внимание на жените, решили да запазят брака си, да си проправят път сред джунглата на обикновения всекидневен живот, решили да се посветят на търсенето на други съкровища.

По някое време Антия беше решила да изостави Едуард. Беше опаковала багажа си и се беше преместила от Суитуотър. Какво ли беше търсила… И защо ли се беше върнала? Наистина ли всичко беше толкова просто и в същото време така безкрайно сложно, както истинската любов?

Елизабет почувства духовно сродство с мащехата си. Искаше й се двете да седнат и да поговорят за живота, който сега беше еднакъв за тях.

Вдигна слушалката и набра номера на Антия. Телефонът звънеше и звънеше. Накрая се включи телефонният секретар. Заговори бавният, провлечен глас на татко й: „Свързахте се със Суитуотър. Не сме у дома, но оставете съобщение и ние ще ви се обадим“. Чу се приглушен глас, може би този на Антия, после отново гласът на баща й: „О… Да… Изчакайте сигнала. Благодаря“.

Елизабет беше така разтърсена от това, че чува гласа на баща си, че затвори, без да остави съобщение. Сълзите бликнаха в очите й. Тя не се опита да ги сдържи. Това беше нещо, на което се беше научила едва през последните седмици. Мъката си има свои начини да те победи. Ако й се отдадеше за момент, тя щеше да си отиде.

Седна в края на леглото. Видя поставената върху бюрото снимка в рамка на малко момиче в розова рокля, бели чорапогащи и черна чантичка.

Партито по случай седмия й рожден ден. По-късно същата вечер татко й я беше завел да гледат мюзикъла „Южният Тихи океан“ в Нашвил.

След което, докато я завиваше в леглото, й беше казал: „Захарче, ти беше най-красивото момиченце в театъра тази вечер. Бях много горд, че съм те завел аз“. А после я беше взел в силната си, здрава прегръдка и тя се беше почувствала щастлива, в безопасност.

Имаше нужда от това, от него, сега.

Остана седнала там дълго време. Говореше на татко си така, сякаш той седеше до нея.

 

 

Седмицата се изниза. След като години наред Елизабет се беше примирявала с избора на другите, с техните сиви и зимни дни, сега се радваше, най-после, на своя собствен слънчев и син ден.

Всяка сутрин се събуждаше с радостно очакване, което я караше да се усмихва и дори да си тананика, докато изпълнява всекидневните си задължения. После, по обяд, независимо какво друго имаше да се прави, независимо каква беше следващата точка от мисления й списък със задачи, тя игнорираше всичко и започваше да рисува.

Отначало се опитваше да се справя с проектите, задавани на уроците в колежа. Добавяше по някоя и друга четка или цвят, пласт върху пласт, опитвайки се да добави сложност на образите, които не беше успяла да пресъздаде достатъчно добре.

За нещастие, старата поговорка се оказа вярна. Не можеш да ушиеш копринено портмоне от свинско ухо.

Проблемът с портокала беше, че рисунката не беше нейна. Най-хубавото в изкуството разкрива част от душата на художника, а душата на Елизабет никога не се беше интересувала от плодове.

Когато се огледаше за нещо друго, което би могла да рисува, виждаше възможности почти навсякъде. И само един истински избор.

Океанът.

Започна бавно, като методично разтягаше платното така, както я бяха учили преди повече от двайсет години. Началото й се удаваше толкова лесно, че тя се зачуди дали през всичките тези години не е рисувала насън.

Слънцето грееше ярко. И в този слънчев ден тя започна да предава любовта си към морето на платното. Взе новия си триножник и най-хубавото платно, боите и четките си и отиде до края на двора. Там разстла дебелия син найлон и постави триножника върху него.

Дремещият син океан се простираше, докъдето стигаше погледът. Днес тя го видя на малки участъци, като комбинация от материя и цвят, в светлини и сенки. Видя всеки компонент, от който се състоеше цялото. И дори само това, че отново можеше да гледа с окото на художник, я накара да се почувства по-млада и изпълнена с надежда.

Хвана четката във вече сигурната си ръка и се загледа в морето. Забеляза всяка една, макар и размита форма. И онези, които бяха на преден, и онези, които бяха на заден план. Изучи внимателно различните степени светлина и различните нюанси, които оцветяваха пясъка и водата, скалите и небето, после, много бавно, сведе поглед към палитрата и избра основния тон.

Кобалтовосиньо.

Цветът на очите на Джак.

Мисълта дойде сякаш от нищото и я изненада. Потопи четката си в цвета и започна.

Ден след ден, тя се връщаше на това място с триножника и започваше работа. Всеки ден добавяше нов пласт цвят, един върху друг, докато стана невъзможно да се познае, че е започнала с кобалтовосиньо. И почувства как постепенно се завръща нейната собствена магия. Рисунката, нейната рисунка, разкриваше всичко, което тя обичаше, и всичко, което искаше да бъде. Опасна, с остри ръбове, жива.

Същата вечер, най-после, щеше да занесе работата си в класа. Нямаше търпение да я покаже на Даниел.

Беше работила повече от упорито — макар че всичката тази работа не й беше помогнала да свали и грам (в това имаше нещо много смешно) — за да свърши в онзи ден. Тази беше главната й задача за деня. Да сложи началото на собствените си произведения. На собствена работа, каквато и да е тя.

В четири часа провери дали боята е засъхнала — беше — и уви платното в плат, след което внимателно го постави на задната седалка на колата. Взе душ, вчеса косата си, която заблестя, и облече черна жарсена туника и прав панталон, който беше купила от последния каталог на „Колдуотър крийк“. Единственото й украшение беше масивна огърлица от тюркоази и сребро.

Общо взето, изглеждаше добре.

Класната стая беше празна. Когато погледна часовника си, видя, че е дошла с почти двайсет минути по-рано.

— Идиотка! — каза тя на глас. Сега беше хваната в капан. Ако си тръгнеше, можеше да срещне някого от класа или, още по-лошо, Даниел, и трябваше да обясни защо си тръгва. Ако останеше на мястото си, Даниел можеше да дойде по-рано и да се чуди колко време е стояла до вратата като невеста, която чака реда си.

— Каза ли нещо?

Той сякаш изникна пред нея и изпълни пространството на отворената врата. Усмивката изглеждаше прекалено широка за лицето му, образуваше бръчици около сините му очи и издълбаваше красиви трапчинки на бузите му.

— Дойдох по-рано — заекна неуверено тя.

— Чудесно качество за една жена. — Усмивката му стана по-широка и разкри ред бели равни зъби. — Има ли нещо, което искаш да ми покажеш?

Елизабет го погледна в лицето и сякаш изгуби дар слово.

— Моля?

Идиотка.

— Попитах те дали носиш нещо, което да ми покажеш.

„Той знае“, разбра тя. Той знаеше, че тя трепери и се поти като тийнейджърка, застанала до най-красивото момче в училище. Нищо чудно, че се усмихваше. Кой млад мъж няма да се развесели от закъснялата страст на жена на средна възраст?

— Нося рисунка — каза тя бързо. — Ти каза да нарисуваме нещо, което предизвиква чувства у нас. Избрах гледката, която се разкрива от къщата ми.

— Нека да видя.

Тя зачака той да се обърне и да влезе вътре, но той просто стоеше със скръстени ръце и й се усмихваше. Накрая тя се обърна на една страна и мина покрай него, като се надяваше, че задникът й не е докоснал бедрото му. Отиде до черната дъска, където чакаше празен триножник.

Пръстите й трепереха, докато поставяше платното на триножника. Даниел застана до нея. Движеше се толкова тихо, че тя не беше чула стъпките му. Той сякаш отново изникна от земята.

— Това е заливчето Тамарак — каза той. Вече не се усмихваше. — Някога карах каяк там с дядо си. Има едно езерце, което се образува по време на прилив…

— До черните скали, да. — Когато осъзна, че е довършила започнатото от него изречение, й се прииска сама да си удари шамар. — Не знаех, че моето заливче се казва така. Предполагам, че е трябвало да знам, след като живея там, но не прекарвам много време в четенето на географски карти. Макар да ме интересува схемата на приливите и отливите.

Млъкни, Бърди.

Стисна здраво зъби. Толкова здраво, че се чу как се удариха едни в други.

— Ти всъщност не знаеш какъв голям талант притежаваш, нали? — Гласът му беше мек като пясъка на плажа.

Комплиментът я изпълни отвътре и я стопли. Накара я да се почувства с двайсет години по-млада.

— Много мило, че казваш това — каза тя, като се молеше бузите й да не станат забележимо червени.

Той направи крачка към нея. Беше толкова близо, че тя виждаше на слепоочието му белега във формата на ятаган. Изпита внезапно и глупаво желание да го докосне, да го запита как го е получил.

Никакви романтични истории повече!

— Хайде да изпием по чаша кафе след уроците — каза той.

Тя отстъпи назад толкова бързо, че дупето й се удари в един от чиновете.

— Омъжена съм. — Вдигна лявата си ръка и размърда пръсти. — В момента сме разделени, но това не е развод. Макар той да спомена думата „развод“, не мисля, че наистина го искаше. Така че — да, омъжена съм. — Тя се опита да млъкне, но не можеше. Тишината щеше да е ужасна, неловка. — Имам две дъщери. На възраст са близо до твоята. О, Господи, може би дори ги познаваш. Стефани е…

Докосването му я спря.

— О! — въздъхна тя.

— Това е само кафе — каза той.

Ако беше възможно — честно, тя се съмняваше в това — се почувства още по-голяма идиотка.

— Да. Кафе. Топла напитка, това е всичко. И не те интересува дали съм омъжена.

— Не и за пиенето на кафе.

Бузите й пламтяха, беше сигурна в това.

— Не знам какво ми стана. Съжалявам.

— Не съжалявай. Просто се срещни с мен след урока. Има нещо, което искам да обсъдя с теб.

Тя кимна. Без съмнение, той я смяташе за малоумна. Мисис Робинсън след тежка черепна травма.

— Разбира се. Едно кафе ще ми се отрази чудесно.

 

 

Джак получи един от така жадуваните билети за нощната премиера на най-новия филм на „Дисни“. Облече се грижливо. Избра черен пуловер с поло яка на Армани и тъмносиви вълнени панталони. Според Сали, тъмните цветове подчертаваха русата коса и загорялата му кожа до съвършенство и караха очите му да изглеждат сини като на Пол Нюмън.

Канеше се да вземе палтото си от гардероба, когато звънна телефонът. Вероятно бяха от гаража, където поддържаха колата му. Или от студиото, за да му съобщят, че са изпратили кола. Той бързо вдигна слушалката.

— Ало?

— Татко?

Джейми. Обажданията й му бяха липсвали през цялата седмица.

— Хей, бейби, как се справяш?

— Не върна последното ми обаждане.

— Знам. Съжалявам. Напоследък съм много зает. Как си ти, как вървят нещата? Исках да се обадя след състезанието миналата събота, но нали ме знаеш. През половината време не си спомням защо съм излязъл от къщи.

— Да, татко, знам.

Той погледна часовника. Беше 6:37. Колата щеше да бъде тук всеки момент. По дяволите.

— Виж, миличка, имам… — Звънна телефонът на втората линия. — Само минутка, трябва да почакаш. — Отговори на другата линия. — Ало?

— Мистър Шор? Колата ви дойде.

— Благодаря, Били. Ще сляза веднага — каза той и се обади отново на Джейми. — Колата ми дойде, мила. Трябва да бягам.

— Но аз трябва да говоря с теб.

Той се огледа за палтото си. Къде ли го беше оставил?

— Какво има? — запита и провери дори под леглото. Не беше там. Продължи да търси. Като се имаше предвид колко малък е апартаментът, губеше прекалено много неща.

— Ще се откажа от плуването.

А, ето какво било. Той грабна черния блейзър от масата в кухнята. После думите й стигнаха до съзнанието му. Спря се.

— Какво?

Тя отново въздъхна. Напоследък това беше любимата й форма за общуване.

— Ще напусна отбора по плуване.

Той отново погледна часовника. 6:43. Филмът щеше да започне след седемнайсет минути. Ако тръгнеше веднага, щеше да отиде навреме. А по-късно…

— Просто в момента ти е трудно, скъпа. И преди ти е идвало да се откажеш, но знаеш колко много обичаш спорта. Още когато играех за…

— Моля те, никакви анекдоти за футбола повече. И не обичам плуването. Никога не съм го обичала.

Беше 6:46. Той седна в края на леглото.

— Преувеличаваш, както обикновено. Повярвай ми, трудно е да си най-добрият. Знам. И понякога…

— … тренировката ти изкарва червата. Знам, татко. Чувала съм всичко това и преди. Но ти не ме слушаш. ОТКАЗВАМ СЕ! В края на сезона. Приключвам. И никога повече няма да бъда мокра. И никога вече не искам да видя щипки за нос. Щях да обсъдя това с теб миналата седмица, но ти не ми се обади. Ще кажа на треньора утре.

— Не прави това. — Не знаеше какво да каже, а точно сега нямаше време да помисли. — Виж, мила, трябва да тръгвам. Честно. Имам важна работа довечера. Хората разчитат на мен. Ще ти се обадя утре и ще говорим. Обещавам.

— Ще се обадиш, добре. — Пауза. — И, татко?

— Да?

— Непознатите хора не са единствените, които разчитат на теб. Как така само те имат значение? — Преди той да е успял да отговори, тя затвори.

Какво, по дяволите, искаше да каже с това?

После си спомни какво му беше казала Елизабет по телефона. Нещо като: „Вече не мога да поддържам връзката между теб и дъщерите ти. Отношенията ти с Джейми зависят само от теб“.

И двете се бяха държали така, сякаш той е вече отчужден и не знае какво става в собственото му семейство. Но това беше смешно! Той знаеше кое е важно — да даде на момичетата си всички възможности, които бяха липсвали на него. Работеше между шейсет и седемдесет часа на седмица, за да изкара добри пари. Можеше да осигури на Джейми треньора и отбора, които тя пожелаеше.

Остави слушалката на мястото й и излезе от апартамента. Още като стигна във фоайето, беше решил, че му е писнало от всичко. Настани се на меката задна седалка на колата и затвори силно вратата.

„Непознатите хора не са единствените, които разчитат на теб“.

Извади мобилния си телефон и набра номера на дъщерите си. Отговори Стефани.

— Ало?

— Здравей, скъпа, Джейми там ли е? — Само след секунда разбра, че се е държал грубо. Чувствата на Стефани бяха лесно раними и за тях трябваше да се грижиш. За нещастие, той винаги си спомняше това със секунда закъснение. — Съжалявам, бейб. Сестра ти току-що ми се обади. И ми хвърли наистина трудна топка. Не исках да бъда груб.

— Разбирам. Никой не може да те подлуди повече от Джейми.

— Е, у дома ли е принцесата?

— Току-що излезе с гаджето си.

— Кейд?

— Кейд е вече история, татко. Трябва да се обаждаш по-често, ако искаш да си в течение на любовния живот на Джейми.

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане.

— Стигнахме, мистър Шор.

— Благодаря. Почакай минутка, Стеф. — Подписа ваучера и слезе от колата. Неоновите реклами хвърляха жълти ивици светлина върху измития от дъжда тротоар. Пред киното се бяха струпали тълпа знаменитости и папараци. Бяха строени в кордон зад червената кадифена лента. Жул Аснер интервюираше някакъв мъж в смокинг. Джак слезе от колата и светлините на камерите блеснаха в лицето му. Той се усмихна, махна с ръка и продължи да върви. Успя да намери тих ъгъл във фоайето.

— Стефани?

— Тук съм, татко. Какъв беше този шум?

— Филмова премиера. Има истинска тълпа.

— Страхотно. Някакви филмови звезди?

— Джордж Клуни трябва да се появи, както и Дани Де Вито. И една от онези красавици, не мога да се сетя за името й.

— Наистина звучи страхотно. Забавлявай се.

— Ще говорим утре, окей, скъпа? Можеш да ми кажеш всичко, което става в живота на сестра ти и твоя.

— Обещаваш ли?

— Можеш да се обзаложиш. Кажи и на Джейми, че ще говоря с нея.

— Добре. Ще сме у дома утре сутринта до единайсет. Ще успееш ли?

— Разбира се. Обичам те, Стеф. — Той затвори и прибра телефона в джоба си.

Влезе в залата за прожекции и намери място до пътеката. Залата се напълни бързо. Най-после, на сцената излезе млад мъж с коса, вързана на конска опашка, дълга поне шест инча и по-тънка от молив. Носеше широк червен пуловер с поло яка с ръкави, които бяха доста по-дълги от ръцете му, и чифт кафяви намачкани панталони. А на краката си носеше дървени обувки. Дървени обувки! Тълпата зашътка и млъкна.

— Аз съм Саймън Ароноски. Режисьор съм на филма, който ще видите. „Истинска любов“ е трагична, но и ободряваща история за една жена в кома. Дълбокият й сън е метафора на самия живот. Филмът показва трудния избор, който трябва да направи съпругът, за да запази целостта на семейството си. След филма ще можете да ми зададете въпроси. О, и ви моля да попълните анкетните карти, когато излизате. Хората от „Дисни“ искат да знаят какво мислите.

Светлините угаснаха. Тръгнаха надписите.

Нортуест Дайвърсифайд Ентъртейнмънт Пръдакшън…

Режисьор: Саймън Ароноски…

Джордж Клуни.

Теа Картрайт.

Филмът, черно-бял, показа отблизо лицето на Теа. Тя седеше до кухненската маса и правеше списък за покупки на зеленчуци. Лицето й се осветяваше от една-единствена свещ. Русата й коса, дълга, къдрава и объркана, като че ли се състоеше от хиляди сиви и бели кичури. Но очите й бяха това, което приковаваше камерата. Големи и тъмни, които сякаш обещаваха целия свят.

Господи, колко беше красива!

Джак се опита да се съсредоточи върху филма, но никога не беше обичал черно-белите филми. Този тук определено беше от онези, които никой не харесваше, но някак си успяваха да направят много пари.

Събуди го бурята от аплодисменти.

Лампите светнаха.

Саймън се върна, с отпуснати рамене, на сцената. Усмихваше се.

— Благодаря. Ще отговоря на всичките ви въпроси, но първо искам да ви представя нашата звезда. Дами и господа, Теа Картрайт.

Джак изправи гръб. Теа излезе на сцената. Дори от такова разстояние беше лъчезарна. Светнаха още лампи, защракаха фотоапарати, хората заръкопляскаха диво.

Беше облечена в черно потниче с деколте почти до зърната й и ниско изрязани дънки. Черният й колан имаше формата на буквата Т. Черните й сандали бяха с високи токчета, тънки като подострен молив.

Тя махна на тълпата, после прокара длан през късо подстриганата си руса коса.

— Здравей, Ню Йорк — каза с широка усмивка. — Хареса ли ви моят филм?

Публиката подивя.

— Кой пожела да целуне героинята ми, за да я събуди?

Още аплодисменти. През следващия половин час Джак наблюдаваше как тя съблазнява цяла зала, пълна с непознати. Накрая щяха да са готови да се хранят от ръката й. Имаше нещо в блестящите й черни очи, което караше всеки мъж — включително Джак — да смята, че е единствен, че усмивката й е за него.

— Е, момчета — каза тя, като сниши глас до секси мъркане, — трябва да тръгвам. Имам още няколко неща, които трябва да свърша тази вечер. Чао.

И в следващия миг я нямаше.

На сцената излезе отново режисьорът. Джак не можа да сдържи разочарованието си. Последното, от което имаше нужда, беше да слуша празните приказки на този хлапак от поколението на атомните войни. След премиерата щеше да има парти в близкия ресторант. Щеше да отиде да изпие едно питие и да се прибере у дома.

Пристигна първи в ресторанта. Охраната на вратата поиска да види поканата му. После кимна и каза:

— Влезте.

Джак мина покрай просторната, безупречно чиста, кухня, където готвачите с бели шапки приготвяха вълшебства. Масите бяха празни, наоколо се виждаха келнери в бели смокинги. Всички чакаха партито да започне.

Той отиде на бара и си поръча обичайния коктейл. Някой застана до него.

— Здравей, Джак. Виждам, че си получил поканата ми.

Той се обърна и видя Теа, която му се усмихваше.

— Ти си ме включила в списъка на гостите?

— Трябваше да има нещо, което да очаквам. Е, къде е помощничката ти?

— Сали? — Той се засмя. — Тя събира факти за предстоящото шоу. Искаше да види филма, но… Беше добър, между другото.

Тя се усмихна. Усмивката й беше може би прекалено бляскава, за да е истинска.

— Надявам се. Последният залезе по-бързо и от комета. Имам нужда от хит. — Когато осъзна какво е разкрила току-що, се засмя непринудено и отпи от питието си.

Оркестърът в другата зала засвири. Нежна, романтична мелодия, която никой не би могъл да чуе след пристигането на тълпата.

— Танцувай с мен — каза тя и остави чашата си на бара.

— Теа… — Устата му беше така пресъхнала, че не можеше да понася повече. Изведнъж разбра защо мъжете, които се изгубват в морето, са склонни накрая да изпият соления океан.

Тя се притисна в него и го прегърна през врата. Тялото й се раздвижи бавно, съблазнително. Той не можа да се въздържи, ръцете му сами я прегърнаха. Смръщи вежди, когато забеляза колко е слаба. Всъщност беше кокалеста.

За първи път от толкова много години държеше друга жена, а това му напомняше за стария му живот. През ума му преминаваха образи на други жени. Спомени за дълги, горещи и влажни нощи, прекарани в хотелски легла.

И нощта, в която всичко това свърши.

Беше в хотелска стая с жена, която сега не можеше да си спомни. Поредната красива блондинка. Беше един от онези красиви пролетни дни в Ню Йорк, на които не можеш да намериш нито един недостатък. Смогът и влажността на лятото все още не се усещаха във въздуха.

Преди това бяха навън и танцуваха буза до буза под светлините на стотици китайски фенери. Оркестърът свиреше „Моя любов“. Това не би могъл да забрави.

Джак чу звук, който беше не на място. Обърна се и видя Бърди, застанала на тревата с дамска чанта, притисната до гърдите, и сълзи, стичащи се по бузите.

Преди да успее да си пробие път през тълпата, тя си беше отишла. Когато се прибра у дома в онази вечер, къщата беше празна. Беше завела децата на хотел.

Нямаше бележка. Вместо това, върху голямото им легло Бърди беше оставила отворен куфар, а до него — снимка в рамка на семейството им.

Смисълът беше очевиден — избирай.

Беше останал втренчен в отворения куфар много дълго време.

После го беше затворил и прибрал в гардероба.

Теа се отдръпна.

— Нещо не е наред ли?

Спаси го внезапен шум. Хората влизаха в ресторанта на тълпи, като вдигаха неописуема врява.

— По дяволите. — Тя се отлепи от него и приглади косата си. — Отседнала съм в „Сейнт Реджис“ в президентския апартамент. Записана съм като Скарлет О’Хара. Ела де ме видиш след партито.

Искаше да каже „да“.

Ние сме разделени, за Бога. И Бърди настояваше за това. Така тя ти даде картбланш, Джако, каза си той. Възроди се онази негова част, която спеше плахо от години.

Но той знаеше.

Знаеше. Някои граници оставаха.

— Не мисля, Теа.

— Какво искаш да кажеш с това? — Тя звучеше грубо, като засегната — сякаш много дълго време й бяха отказвали.

— Не мога.

— Ето я! — извика някой и тълпата се спусна към тях.

Теа отиде да поздрави феновете си и Джак се измъкна. Защото, ако беше останал, щеше да довърши скоча си, да си поръча още един и още един и, рано или късно, да забрави какви са причините, поради които не трябва да отиде в апартамента на Теа.