Кристин Хана
Далечни брегове (18)

Глава 18

Плажът се превърна в светилище за Елизабет. По-просто казано, той я спаси. През изминалите седмици тя прекара часове, като просто седеше там, на „своята“ скала, независимо дали грееше слънце, или валеше дъжд. Времето не я притесняваше. Тя обичаше природата. Ден след ден, час след час, тя ставаше все по-силна.

Докато един ден, най-после, беше готова да се върне в обикновения живот, в своя свят на всекидневие и грижи.

Според плановете й, същата вечер, четвъртък, щеше да посети годишния търг в библиотеката, където после щеше да има и вечеря с танци. Беше удивително как е успяла да забрави за това събитие, като се имаше предвид колко дълги часове беше прекарвала в подготовката му.

Вдигна телефонната слушалка и се обади на Алисън Бърч, с която преди бяха работили в различни благотворителни организации.

— Здравей, Али — каза, когато приятелката й отговори. — Аз съм, Елизабет.

— О, здравей. Мислех, че вече си се преместила в Ню Йорк.

— Върнах се.

Тъкмо се чудеше какво извинение да измисли, когато Али каза:

— Добре ли се чувства Джак отново на върха на славата? Не съм го гледала още по телевизията.

— Върнах се само аз. Джак и аз…

Настъпи дълга пауза.

— Разделихте ли се?

— Решихме да си починем един от друг, това е всичко.

— Исусе! Никога не съм и помисляла, че той ще те напусне. Искам да кажа… Знаех, че имате проблеми, но мислех, че… нали разбираш. Всички ние сме нещастни понякога.

Елизабет не знаеше на коя част от думите й да отговори. Разбира се, Алисън предполагаше, че идеята да се разделят е на Джак. Жени като Елизабет не напускаха мъже като Джак.

— Е, и какво ще правиш сега? — запита Алисън.

— Мисля да си потърся работа.

— В Екоу Бийч? — Алисън се засмя. — И какво ще правиш тук?

— Още не знам. Както и да е, исках да знаеш, че все още съм тук. Можем да обядваме заедно следващата сряда след срещата на комитета?

— Разбира се.

— Довечера е търгът в библиотеката. Предполагам, че ще те видя там.

Този път, когато настъпи пауза, Елизабет почувства напрежение.

— Ще има танци — каза Алисън. — Ти кого ще доведеш?

Елизабет беше забравила, че светът е само за двойки.

— Не съм мислила за това.

— Ще трябва да седнеш сама на нашата маса. Това няма ли да е странно?

— Предполагам, ще трябва да се науча да излизам сама — каза Елизабет и долови в гласа си нотка, която показваше, че е докачена.

— Да — каза Алисън с въздишка. — Предполагам, че ще ти се наложи. Да те вземем ли с Чък?

— Не — каза тя тихо, защото вече знаеше, че няма да отиде. Не можеше да отиде. Говориха още малко и неловкостта нарастваше с всяка дума, после тя се извини с главоболие и затвори. Отпусна се тежко на дивана.

Тази проклета раздяла се оказа поредица от безкрайни удари. Сега беше сама. Сама жена — човек, който се е осмелил да навлезе в чужда територия, без дори да разполага с карта на местността.

Отказа обаче да се поддаде на самосъжалението. Беше се крила достатъчно дълго.

Време беше да се върне към стария си, нормален, живот. Какво, ако има няколко незначителни промени. Такъв е животът — продължава и побеждава всичко, дори страха.

Стана и отиде в кухнята за чаша вода. Едва там, застанала до хладилника, забеляза календара. За днешния ден имаше две неща: Търгът в библиотеката за 6:30 и срещата на жените, в чийто живот липсва страстта, за 7:00.

Съвсем беше забравила за срещата, което беше странно, тъй като имаше намерение да отиде.

Тази вечер обаче щеше да отиде на търга.

Отиде горе, взе душ, боядиса косата си, а после облече хубавото си тяло в елегантна червена плетена рокля, която беше купила миналия месец. Гримира се внимателно, изящно. Опита се да изглежда възможно най-добре. Накрая добави към тоалета си едно-единствено бижу — сложна огърлица от пеперуди, изработена на ръка от сребро и оникс.

Когато направи крачка назад и се огледа в голямото огледало човешки ръст, видя леко пълна жена в прилепнала секси рокля. Въобще не беше никаква „нова“ Елизабет.

Спря се, за да обмисли отново целия въпрос, после взе от гардероба си черен шал и излезе.

Мина с колата край няколко малки крайморски градчета. В Манзанита излезе от главната магистрала и тръгна по криволичещия, обточен с дървета, път, който слизаше към морето. Тук-там очертанията на къщите се белееха на фона на все по-тъмното небе. Пътят я изведе до паркинга на един от четиризвездните хотели. Като наближи мястото, закъдето беше тръгнала, стомахът я присви от нерви. Какво правеше? Не можеше да влезе там сама…

„Да, можеш“.

Паркира колата и остана да седи в нея. Търгът щеше да започне всяка минута. Ако чакаше прекалено дълго, всички щяха да забележат влизането й. По-добре щеше да е да влезе незабелязано, тихо. Пое си дълбоко дъх.

„Добре, сега ще сляза от колата“.

Загърна се в кашмирения шал и тръгна към хотела. Във фоайето видя няколко човека, които познаваше. Усмихна се, кимна с глава и продължи да върви, но беше сигурна, че чу: „Къде е Джак?“. Думите бяха казани шепнешком зад гърба й.

Не, сигурно й се струваше.

Забърза по покритите с пътека стълби към балната зала. При отворената врата се спря.

Дузина красиво облечени двойки седяха до масите с бели покривки и бъбреха весело.

Знаеше какво казват. Говореха за същите неща, за които винаги говорят такива групи на такива места, независимо в кой град се намират. Мъжете говореха за работните си места и спорт. Жените — за училището, за децата и за диетите си.

В ъгъла трима души се опитваха да изсвирят една от старите песни на Елла Фицджералд.

Нямаше нужда да проверява билета си, за да намери масата си. Тя беше предна и централна. Една от наградите да бъдеш главен доброволец в Екоу Бийч беше хубавата маса. Разбира се, не я болеше от това, че преди беше женена за една от малкото знаменитости на града.

Алисън и Чък вече бяха заели местата си. Дори от разстояние, Елизабет виждаше, че Алисън се е облякла както обикновено — черна рокля от „Сейнт Джон“. Още три двойки бяха заели местата си до масите, говореха тихо и отпиваха от шампанското. Елизабет познаваше всички — някои добре, други само бегло. В град с размерите на този, всички се познаваха малко или много.

До масата имаше два празни стола.

Елизабет разбра, че може да се справи — просто така, без да знае защо. Би могла да вирне брадичка и да мине през шепнещата тълпа, да заеме мястото си.

Но защо?

Това тук не беше нейният живот. Беше онзи, който беше приела по необходимост. Затова имаше толкова много познати в тази стая и толкова малко приятели.

Много отдавна, когато момичетата бяха малки, а парите — недостатъчно, и те се местеха от град в град на всеки две години, тя беше открила, че най-бързият начин да завържеш приятелство е да си доброволец във всичко. Град след град, моделът й на поведение беше останал същият. Преместване, благотворителна дейност, крехки приятелства, преместване.

В Екоу Бийч тя автоматично беше започнала онзи начин на живот, който беше удобен на Джак, без да си задава въпроса, дали това е нейният избор.

Но сега правеше точно това — задаваше си въпроси.

Не искаше да бъде жената, която беше преди. Нима не беше прекъснала брака си точно заради това? Не искаше да се смеси с тази тълпа, да се размие в нея, да говори за обичайните неща и да стане пак старата, добре позната, Елизабет. Съпругата на Джак.

Обърна се. И, като Пепеляшка, избяга надолу по стълбите с шал, развяващ се след нея, и влезе в колата.

Бърз поглед към таблото й подсказа, че е шест и четирийсет минути.

Запали двигателя и натисна силно педала на газта. Беше седем и петнайсет, когато стигна в общинския колеж.

Загърна се плътно в шала, забърза по празните коридори и влезе в класната стая.

— Елизабет! — възкликна при влизането й Сара Тейлър. — Страхувахме се, че тази седмица няма да успееш да дойдеш.

За удивление на всички, Елизабет се засмя. Радостта в очите на другите, сърдечното посрещане беше всичко, от което имаше нужда.

— Изгубих се.

Мина се засмя.

— Ние всички сме се изгубили. Хайде, влез.

Елизабет заобиколи вече седналите в кръг жени и се настани на празния стол до Ким. Ким не се усмихна.

— Трябва да стоиш далеч от тази група. Тя ще те повлече към дъното, ще стане причина за удавянето ти.

Елизабет огледа лицата на жените, които знаеха как точно се чувства тя в този момент.

— Напоследък аз сама съм се устремила към дъното.

— Наистина ли? Изглеждаш по-щастлива — каза Ким. Преди Елизабет да е успяла да отговори, Сара сложи началото на срещата.

— Кой иска да започне тази вечер?

За нейно собствено удивление, Елизабет вдигна ръка. Но изпита силен страх, когато всички се насочиха към нея.

— Съпругът ми и аз се разделихме.

— И как се чувстваш сега? — запита я нежно Сара. Щом веднъж започна да говори, Елизабет откри, че не може да спре. Цялата история излезе от устата й в бърз, понякога неразбираем, поток. Завърши с:

— Тази вечер се опитах да се върна към стария си живот, но смятам, че това не е правилно. Имам нужда от съвсем нов живот, но не знам как да започна. Затова дойдох тук.

Мина се наведе напред.

— Мислих за теб тази седмица. Може би съм нещо полудяла. — Усмихна се тъжно на Елизабет. — Както и да е, снощи четях каталога на колежа и търсих курсове, на които мога да се запиша сега, след като вече мога да шофирам, и забелязах, че обучението по изобразително изкуство ще започне съвсем скоро.

Елизабет почувства някаква искра, която не можеше да определи точно. Надежда може би.

— Наистина ли?

Мина извади раздърпан каталог от огромната си кожена чанта в стил пачуърк.

— Запазих го за теб. — Тя прекоси през средата кръга, който столовете образуваха, и го подаде на Елизабет.

— Благодаря — каза Елизабет и с изненада откри, че наистина е благодарна.

След това разговорът започна да се носи в кръг, като от време на време стигаше до степен интимност, белязана от чувства — сълзи или смях.

Единствената, която не говори, беше Ким. По време на цялата среща тя седя сковано до Елизабет. Пръстите й си играеха разсеяно с полупразната кутия цигари, а понякога тя издаваше звук, който сякаш трябваше да покаже нейното неодобрение и недоверие.

Най-после, срещата свърши. Елизабет се позабави няколко минути, за да поговори с жените, после тръгна към колата си.

Почти беше стигнала до паркинга, когато забеляза Ким, застанала сама встрани да пуши цигара.

Елизабет се поколеба. В предишния си живот никога не би се заинтересувала доброволно от болката на друг човек. Щеше да запази разстоянието, за да бъде уважавана.

Но сега, под синята светлина на уличната лампа, тя погледна Ким. И погледите им се срещнаха.

— Искаш ли цигара?

— Не, благодаря.

Стояха там и мълчаха, втренчили празни погледи в паркинга. Цигареният дим изпълваше хладния въздух около тях.

— Ходила ли си някога на състезанието на плажа в Кенън Бийч? — запита Ким и изпусна поредното колелце дим.

— Разбира се. — Познаваше добре това състезание. Всички местни го познаваха. Хората ходеха там от цялата област, за да строят изящни и сложни скулптури. Всичко от замъци до русалки. Всяка работа изглеждаше красива и вечна, но на сутринта морето беше прибрало всичко обратно.

Тя разбираше. Ким мислеше, както и Елизабет преди, че бракът е нещо постоянно — сигурна почва, върху която да градиш. Но се оказваше, че всичко е само пясък. Тук в едната минута, добил красиви и примамливи форми, стопил се в следващата. Ким я погледна.

— Сара мисли, че се страхувам. Че се страхувам да се надявам.

— Ние всички се страхуваме.

— Предполагам. — Ким хвърли цигарата на земята и я стъпка с тока на ботуша си. — Добре. Ще се видим следващата седмица.

— Ще съм тук.

Ким се отдалечи, влезе в красивия си син автомобил „Миата“ и потегли.

Елизабет я последва. Пътищата им се разделяха — още там, на магистралата.

Елизабет караше по магистралата. Спря в началото на Стормуоч лейн и прибра пощата си от кутията, а после продължи по пътя към дома.

Щом спря колата, дъждът започна отново.

Влезе в къщата и хвърли шала си върху масата в кухнята, след което веднага започна да преглежда пощата. Имаше голям плик от Мегън.

Отвори го. На масата се разпиляха каталози на различни колежи. Включително на онези три, които бяха приели Елизабет преди толкова много години.

Вътре имаше още бележка, на която пишеше: „Сега не можеш да кажеш, че нямаш време“.

Елизабет избягваше да разговаря с дъщерите си. Внимаваше да се обажда, когато имаха часове или тренировки по плуване, и оставяше весели съобщения, които звучаха така, сякаш всичко е постарому и наред. Баща им се справял великолепно в Ню Йорк, а мама работела упорито, за да подготви къщата за даване под наем. Лъжи, които се трупаха като тесте карти, които скоро ще паднат.

Хвърли поглед на часовника над камината. Един и четирийсет и пет.

Четири и четирийсет и пет във Вашингтон.

Точно сега трябваше да има тренировка по плуване. В събота беше голямо състезание срещу университета UV.

„Страхливка“, помисли си Елизабет, докато набираше номера. Беше толкова заета да измисля фалшивото съобщение, че й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че Стефани е вдигнала слушалката.

— Ало?

Елизабет се засмя нервно.

— Здравей, скъпа, хубаво е да чуя гласа ти. Напоследък мисля много за вас. И за двете ви.

— Здравей, мамо. — Стефани звучеше уморено. — Вътрешният ти радар работи безпогрешно. Болна съм.

— Какво има?

Настъпи пауза и в тази кратка секунда Елизабет успя да си представи най-лошото. Майчинството е нещо такова: избутват те до ръба на стръмна скала и после ти казват да не поглеждаш надолу.

— Просто имам грип, който протича предимно със стомашни болки. И всичко, което хапна, повръщам веднага.

— Джейми грижи ли се за теб?

— О, да, грижите са неин специалитет. Тази сутрин ми каза: „Ако имаш намерение да повръщаш, направи го по-далеч от новите ми обувки“.

Елизабет се засмя. Изказването беше характерно за Джейми.

— Сигурна съм, че ще се възстановиш бързо. Отново ще си на крака.

— И аз се надявам. Радвам се, че се обади, мамо. Трябва да говоря с теб за нещо. Родителите на Тим поканиха Джейми и мен на ски през пролетната ваканция. Имат вила във Върмонт. През втората седмица на март.

Слава Богу.

Елизабет се питаше как тя и Джак ще се справят с раздялата, докато момичетата са у дома. Хубавото на телефона е, че можеш да избягваш да казваш истината. Беше съвсем друго да лъжеш децата си, докато ги гледаш в очите.

— Звучи страхотно.

— Но е много скъпо. Билетите за лифта…

— Баща ви може да си го позволи. — Елизабет трепна. Би трябвало да каже: „Можем да си го позволим“.

— Ще е първата пролетна ваканция, в която няма да се върнем у дома. Нямате ли нещо против?

Сладката Стефани, винаги се страхуваше да не нарани чувствата на другите. Внезапно, на Елизабет й се прииска да каже: „Хайде, бъди смела, малката ми!“. Но вместо това каза:

— Ще ни липсвате, разбира се, но трябва да отидете. Забавлявайте се.

— Благодаря, мамо. Как върви работата по къщата? Сигурно си полудяла. Всеки път, когато се обадя на татко, той говори възторжено за Манхатън. Сигурно му липсваш.

— Сигурно — каза Елизабет и трепна от избора си на думи.

— Още колко ще останеш в Орегон?

— Не знам. Изглежда, никой не иска да живее толкова далеч от главните пътища, а не можем да оставим къщата празна. — Погледна надолу към другата си ръка, свита в скута й. Диамантеният пръстен беше все още на пръста й. Това, че още го носеше, беше едновременно и дълбока лъжа, и съкровена истина. Но сега, като го погледна, тя видя само лъжата.

— Е, как вървят уроците? — запита тя, за да смени темата.

Успя. Стефани й разказа няколко смешни истории за това, как Джейми, напълно в неин стил, си е създала, а после е разрешила, известни проблеми.

— Както обикновено — каза Стеф. — Джейми се равнява на мощен камион, който създава безредици и дори не забелязва. Тим казва, че тя има нужда от огледало за обратно виждане, за да може да вижда живота си.

Елизабет се засмя.

— Наследила го е от моя баща. Той никога не поглеждаше, преди да скочи. Казваше, че така убива изненадата. — Гласът й заглъхна, когато мисълта за смъртта му се върна.

— Добре ли си, мамо?

— Той ми липсва.

— Знам. Джейми също го преживява трудно. Тя и дядо бяха толкова близки. И напоследък тя не спи добре.

Елизабет въздъхна. Бедното й малко момиченце. Джейми изглеждаше студена и силна, но всъщност имаше нежна душа и беше много уязвима.

— Наглеждай я вместо мен. Ще й се обадя утре след упражненията.

— Опитвах се да я накарам да се види с педагогическия съветник на кампуса, но нали познаваш Джейми. Каза ми да си гледам работата.

— Ти си добро момиче, Стеф — каза Елизабет. — Казвам ли ти го достатъчно често?

— Да, мамо.

Елизабет подбра следващите си думи извънредно внимателно.

— Само не забравяй, че трябва да поставяш Стефани винаги на първо място. Понякога в живота се налага да бъдеш егоист, защото, в противен случай, собственото ти щастие може да ти избяга.

— Добре ли си, мамо?

— Разбира се. Просто съм малко уморена, това е всичко.

Стефани мълча няколко секунди. Чуваше се говорът на телевизора в стаята й. Някой заръкопляска бурно.

— Има ли нещо, което искаш да направиш в живота? Вместо да си омъжена и да имаш деца?

Този въпрос, обикновено, жените си задаваха доста късно в живота, след като вече бяха избрали някой път и бяха разбрали, че той всъщност е задънена улица.

— Какво те кара да ми задаваш този въпрос?

— Гледам предаването за онази жена, която убила децата си. Тя, изглежда, искала да бъде полицай. Като че ли за нея щеше да е добър избор! Както и да е, водещият говори за това как жените непрекъснато потискат собствените си нужди. Сравнява това със зареждането на оръжие. И някой ден — БУМ!

Бум, наистина.

Щеше да е по-лесно да отрече, но тя вече бе отказала да върви по лесния път. Имаше неща, които би трябвало да каже на дъщерите си, да им даде съвет. За нещастие, някои истини идваха прекалено късно в живота.

— Не „вместо“, защото тогава нямаше да имам теб и Джейми. Но „в добавка“, може би. Някога обичах да рисувам. Изгубих рисуването някъде по житейския си път.

— Не знаех това.

Този беше може би най-лошият от всичките й провали. Толкова много се страхуваше от своите изгубени мечти, че се преструваше, че никога не ги е имало. Как би могла жена, която е подрязала собствените си криле, да научи своите малки да летят?

— Не знам защо не съм говорила за това. Някога бях нещо наистина специално.

— И все още си, мамо.

— Мисля да започна да се обучавам по рисуване в местния колеж. — Ето, каза го. Облече мечтата си в думи и й придаде силата на гласа си.

— Ще е наистина страхотно. Сигурна съм, че ще смаеш всички.

Елизабет се засмя. Тя дори не беше помислила за оценките.

— Помни, Стефи, че тези са най-хубавите ти години. Нямаш съпруг, нито бебета, няма кой да ти казва какво да правиш. Сега е твоето време да мечтаеш и да имаш амбиции, да летиш високо. — Елизабет долови горчивата нотка на съжаление в гласа си. Беше толкова лесно да видиш света в ретроспекция. Понечи да каже нещо, но чу звук, който я стресна не на шега. — Миличка? Плачеш ли?

— Не си чак толкова въздействаща, мамо. Просто се чувствам отвратително. Сега имам и главоболие. Мисля, че вече ми дойде много. Ще кажа на Джейми да ти се обади, като се върне от упражненията по плуване.

— Добре, мила. Пий много течности. И поздрави Тим от мен. От нас — поправи се тя. Колко бързо беше започнала да мисли в единствено число.

— Кажи на татко, че го обичам.

— Добре.

— Кажи му още да ми се обади довечера. Искам да чуя как е минало интервюто му с Джей.

(Джей кой?)

— Добре — каза тя. — Обичам те.

— И аз ви обичам. Чао.

 

 

През последните няколко дни животът на Джак беше като препускане в галоп. Призоваването в съда на Дрю Грейлънд беше излъчено по всички телевизии. Младежът не беше признал нищо и пледираше, че е невинен, но това нямаше никакво значение. Цялата тъжна история беше станала централна новина и нищо не можеше да се скрие. Из цяла Америка и родители, и студенти протестираха срещу липсата на отговорност у големите спортисти. Момичета студентки от дузина университети бяха предявили цял куп обвинения срещу футболисти и баскетболисти.

И в сърцето на цялата история беше Джак Шор. Късметът и шансът — както и доста от парите на „Фокс“ за реклама — го бяха направили национален герой. Отново всички знаеха кой е той.

И сега той нямаше спокойствие. Буквално.

До него седеше Сали и тропаше неритмично с крак по пода, докато ровеше в кошницата с плодове, поставена на масичката за кафе.

— Ще станеш направо велик — каза тя поне за петнайсети път през последните петнайсет минути.

Да бъдем честни, той имаше нужда да чува това отново и отново. Това беше една от главните причини да я наеме. Тя действаше страхотно на егото му и беше, разбира се, много ценен помощник. Тя беше организирала всеки нюанс на тази възможност, нали?

На вратата се почука. Влезе Ейвъри Кормейн, жената, която той беше оставил в малката чакалня без прозорци да чака, докато той свърши с интервюто, проведено преди нейното.

— Как сте?

— Някой говори ли вече за шоуто, което ще се излъчи довечера, или аз ще съм първата?

— Един мъж от Кентъки хвърли само един поглед към публиката и веднага падна по лице на пода. — Тя се усмихна. — Всички са нервни в тази стая. Видях вашите записи. Ще се справите добре, когато застанете пред камера. Ако станете нервна, просто се концентрирайте върху Джей. Той е приятно момче. Ще ви хване, преди да паднете.

Сали беше избрала Лено поради същата причина. Когато предложенията заваляха миналата седмица, Джак инстинктивно беше започнал да кръжи около Летърман. Сали беше тази, която му напомни, че с Лено ще му е много по-лесно.

Ейвъри се консултира с бележките си.

— Както ви казах и преди, вашето място е най-близо до Джей. Останалите места ще са празни. Джордж Клуни трябваше да хване полет до Вашингтон за следващото си появяване пред пресата.

Джак вдигна поглед към телевизионния монитор на стената. На екрана Теа Картрайт се смееше в компанията на Джей. Тя беше най-красивата жена в Холивуд.

— Ами Теа?

Ейвъри вдигна глава и го изгледа остро. Зад най-грозните очила с черни рамки, очите й се присвиха.

— Познаваш ли я? Това не го пише в бележките ми.

Сали смръщи вежди.

— Не, не. Просто мисля, че е страхотна. — Той се почувства като пълен идиот.

Ейвъри сбърчи нос.

— О, това ли. Тя отдавна ще си е отишла. Довечера има откриване. Ти просто ще стиснеш ръката на Джей, ще махнеш на публиката и ще заемеш мястото си. — Погледна часовника си. — Следвай ме.

Джак направи това, което му казаха. Сали беше плътно до него — като залепена. Минаха по лабиринта от черни коридори, минаха и край няколко затворени врати, над които светеше надпис: „Излъчва се“. Най-после стигнаха до сцената.

На тесен вертикален знак над главите им светеше думата „Холивуд“. Светлините тихо жужаха.

Дланите на Джак се потяха. Цялото му тяло беше потно — мокро, все едно е излязъл от банята.

— Ще бъдеш страхотен — каза отново Сали.

На него му се прииска Елизабет да е там. Един неин поглед, едно нейно докосване щеше да го успокои. От години мечтаеше за такава слава и такъв успех, за появяване по всички национални телевизии, но сега, когато го беше постигнал, беше нервен като млад жребец на първото си надбягване.

Това тук не беше като да четеш новините от подвижен екран. Трябваше да е спокоен, отпуснат и остроумен. Ейвъри беше споменала смешни анекдоти от личния живот като нещо, което може да помогне.

А на него беше ли му се случвало нещо, което да е дори малко смешно?

„Съпругата ми ме изостави миналия месец… Достатъчно смешно ли е?“

Аплодисментите загърмяха и разтърсиха сцената. На стената блестеше червена светлина. Ейвъри го потупа по рамото.

— Излъчват, Джак. Отпусни се малко.

Той измърмори нещо — нямаше представа какво — и, с препъване, зави зад ъгъла. Светлините бяха ярки като на „Бродуей“ и се целеха право в лицето му. Не можеше да различи дори редиците, претъпкани със зрители. Премигна и осъзна, че не светлините са насочени в него, а той се е втренчил право в една от тях.

Идиот.

Усмивката му помръкна и стана неловка. Изглеждаше така, сякаш я беше взел назаем от някой друг, по-велик от него. Към него, с протегнати ръце, идваше Джей.

— Джак Светкавицата! — каза той с широка усмивка.

И някак изведнъж, нервите на Джак се отпуснаха. Беше забравил, че някога го наричаха Светкавицата.

— Здравей, Джей! — Той махна на тълпата, която диво заръкопляска.

Последва Джей до ярко осветената сцена. Беше до голямото дървено бюро, когато я видя. В същото време чу гласа на Джей.

— Теа пожела да остане. Каза, че футболът е вторият й любим спорт.

Публиката изрази одобрението си с аплодисменти и подсвирквания.

Теа стана от мястото си и тръгна към него. Слабото й тяло с много дълги крака беше облечено в черно горнище без презрамки и розова минипола. Беше почти без грим, а русата й като жито коса беше подрязана неравно. Беше адски секси. С високите си сандали достигаше неговия ръст.

За част от секундата, той се почувства отново на шестнайсет — момче, което лепи по стената си плакати с образа на Фара Фосет.

Теа се усмихна широко на тълпата.

— Е, това се казва мъж, който изглежда добре. Или греша, дами?

Той почти припадна. Светлините над главата му му се сториха горещи като адските пламъци. Долови парфюма й — мускусен и сладък аромат. Кимна и се застави да извърне поглед, защото се страхуваше, че се е втренчил в нея.

Зае мястото си.

— И така — каза Джей и седна зад бюрото, — ти напоследък пораздруса спортния свят.

— Бях на точното място в точното време, когато историята излезе на бял свят. — Беше му се наложило да се упражнява в скромност пред огледалото. Защото не му се удаваше естествено.

Джей се усмихна толкова широко, че усмивката му изглеждаше идиотска.

— Обзалагам се, че е добре да си отново под светлините на прожекторите.

— Така е.

— Какви бяха годините, в които беше далеч от футбола?

Всички знаменитости му задаваха този въпрос. А нищо не плашеше някоя известна личност повече от възможността да потъне отново в забвение.

— Чувствах се така, сякаш бях заменил бързо „Ферари“ за старо „Волво“.

— Ауч! — каза Джей, а публиката заръкопляска и се засмя. — И какво те накара да го направиш? Голяма част от знаменитостите не биха обърнали внимание.

— Аз съм баща — каза той простичко. — В онази стая с Грейлънд можеше да бъде някоя от моите две дъщери. Трябва да се върнем към доброто старо време, когато спортистите имаха морал и на игрището, и извън него.

Аплодисментите на публиката избухнаха като атомна бомба. Няколко невъздържани зрители дори завикаха гръмогласно.

Интервюто продължи още около пет минути. Джей беше гений в извличането на смешен нюанс и от най-сериозното изказване, макар това да не накърняваше целостта на темата.

А после, така изведнъж, интервюто приключи. Засвири музиката, светлините се усилиха и Джей се изправи. Потупа Джак по рамото.

— Беше страхотен!

Джак се почувства така, сякаш току-що за втори път беше извел отбора си до спечелването на Суперкупата. Теа отиде при него и го целуна по бузата.

— Благодаря.

Тя сниши глас и каза още нещо. Джей се засмя, помаха на Джак и напусна сцената. Все още усмихната, Теа отиде при Джак. Бавна усмивка разтегна пълните й устни. Беше сигурна във въздействието си над мъжете, приемаше го за даденост.

— Беше добър — измърка тя и се наведе към него.

— Благодаря.

— Искаш ли да…

До него застана Сали.

— Беше страхотен! — каза тя бездиханно. А на Теа каза: — Аз съм Сали. Помощничката на Джак. За мен е чест да се запозная с вас.

Теа хвърли поглед към ръката на Сали, поставена собственически върху тази на Джак.

— Какъв късмет! По-добре да бягам. Довечера имам премиера. — Усмихна се на Джак и той беше залят от топлина. — Беше ми приятно да те срещна. Надявам се да те видя отново.

— Аз също.

Когато тя си отиде, той сведе поглед към Сали, която го гледаше така, сякаш беше Бог.