Кристин Хана
Далечни брегове (16)

Глава 16

Какво, по дяволите, го беше накарало да помисли за развод?

Джак натисна рязко спирачките. Взетата под наем кола поднесе по калния път и спря. Фаровете бяха насочени към черния океан.

Не се беше чувствал така разтърсен от смъртта на майка си — повече от трийсет години. Тогава, както и сега чувствата му бяха объркани и нямаха ясно очертани начало и край.

Ако го бяха попитали преди седмица, щеше да отговори, че той и Бърди преживяват една от онези кризи каквито има във всички дълги съжителства. Би казал, че това ще премине и че нищо, което има значение, не се е променило между тях.

Когато прочете писмото й, си помисли, че е решила по този начин да привлече вниманието му върху себе си. Беше успяла. Той говори с онзи мазен агент по недвижима собственост от Ийст Хемптън, после, почти болен от тревога, потегли към летището.

И за миг дори не му хрумна, че тя говори сериозно.

Не и неговата Бърди, която за нищо на света не би могла да вземе решение — дори животът й да зависеше от това. Как така изведнъж беше намерила смелост да го напусне? Смъртта на баща й трябва да я е разтърсила истински. Той, разбира се, знаеше, че тя е нещастна, но това… Това не беше очаквал.

През последните двайсет и четири часа беше мислил за съпругата си повече, отколкото през последните двайсет и четири години. Беше разчитал на опита си за правилния подбор на онова, което щеше да й каже. Дори си беше записал думите и ги беше репетирал по време на полета.

Но жената, с която току-що беше говорил, не беше Бърди.

„Ние не сме щастливи. Не сме били щастливи от дълго време“.

Тези две изречения бяха съсипали целия му план. Те го бяха уплашили, дори ужасили. Те го бяха накарали да проумее, че тя говори сериозно. Страхът незабавно го беше накарал да заеме отбранителна позиция, да каже неща, които не беше възнамерявал, за които дори не беше мислил.

Удари с длан по кормилото, заслушан в дъжда. В това забравено от Бога място валеше непрекъснато.

Почти реши да обърне обратно. Желанието да отиде при нея, да я вземе в прегръдките си и да я помоли за прошка беше толкова силно, че го задушаваше. Беше отчаян.

И какво, тогава?

Тя беше права. Той може и да беше реагирал импулсивно — да спомене думата развод, какъв глупак — но с това не можеше да промени истината.

Ако сега се върнеше, тя щеше да го приеме (не можеше дори да си представи, че не би го направила) и двамата отново щяха да живеят скучно, както преди.

Тук, сам в колата, той можеше да признае, че тя е права. И двамата заслужаваха по-добър живот.

След всичките тези години, тя беше измъкнала решението от ръцете му.

Той затвори очи, после бавно ги отвори. Дъждовните капки образуваха интересни фигурки по предното стъкло и трополяха силно по покрива на колата.

— Обичах те, Бърди — прошепна той.

От вниманието му не убягна, че макар да говореше на себе си в тази евтина кола, където нямаше кой да го чуе, той използва минало просто.

 

 

На следващия ден донесоха мебелите. Елизабет стана от леглото, за да ги посрещне. Веднага щом хората си тръгнаха, тя се върна в леглото. Остана в него цели три дни.

И пак не искаше да става.

Издърпа юргана до брадичката си и остана да лежи. Дъждът трополеше по покрива, почукваше по прозореца, непрекъснато кап-кап.

Сега разбираше защо някои двойки се събираха отново, макар вече да не се обичаха. Защото така бяха свикнали и се чувстваха в безопасност.

Иронията беше в това, че и тя беше мечтала за такава сигурност. През всичките тези години, през които времето, отговорността и всекидневната рутина бавно — толкова бавно — бяха подкопавали брака и личността й, тя беше мечтала да има спокойствие и време за себе си.

Винаги си беше представяла постигането на мечтата като цел, като край на всичко. Постигането на мечтата трябваше да й донесе щастие.

Знаеше, че е взела правилното решение, но все пак, късно през нощта, когато къщата беше тъмна и дъждът трополеше по покрива, тя се тревожеше, че винаги ще е сама, че никой повече няма да я целуне или да поседи с нея след вечеря, за да си бъбрят просто така, за нищо специално. И дори по-лошо — че никой няма да види бавно остаряващото й лице и да каже: „Красива си, Бърди“ или да прошепне: „Обичам те“, преди да изгаси осветлението.

Отхвърли завивките настрани и седна.

Беше време да започне така бленувания нов живот.

(Това обещание даваше сама на себе си поне два пъти на ден, откакто Джак беше заминал.)

Този път щеше да го спази.

Преметна крака през ръба на леглото и постави босите си ходила на студения под. И се изправи, колебливо като невестата на Франкенщайн.

— Мога да рисувам — каза тя на глас, както всеки път, когато ставаше за малко от леглото, но още докато произнасяше думите, усещаше поражението.

Бавно изпусна въздух. Той излезе от устата й почти безшумно и тя се отпусна отново на леглото. Ако не направеше нещо, щеше да изпадне в депресия.

А когато една жена е заплашена от такава опасност, има само едно нещо, което може да направи. За нещастие, телефонът нямаше да бъде свързан преди: „Някъде между обед и четири часа“.

Протегна ръка към нощното шкафче за хартия и химикал. И преди да се е разколебала, започна да пише.

„Скъпа Мегън,

В беда съм. След като години наред се оплаквах, най-накрая направих нещо по отношение на нещастието си. С Джак се разделихме. Смешно е, че тази кратка дума, само от няколко срички, може да те лиши от всичко в живота.

И ето, че сега съм още по-нещастна. Искам да се забавлявам до залез-слънце, но не мога да помръдна огромния си задник от леглото.

Ти, изглежда, беше права за всичко.

Точно сега малко смях ще ми се отрази добре. (Така че, разкажи ми за последния си приятел.)

Елизабет“

И незабавно се почувства по-добре.

Да общуваш, дори по този начин, беше по-добре, отколкото просто да не правиш нищо и да се чудиш какво ще правиш с останалия си живот, да се питаш какъв ли ще е той за сама жена. И изведнъж се сети за мащехата си, която също беше сама.

„Ще се грижиш за Антия, чуваш ли ме?“

Тази беше последната молба на татко й. Тя беше дала обещание до смъртното му ложе… А после не беше направила нищо, за да го спази.

Взе нов лист хартия.

„Скъпа Антия,

Аз съм съвсем сама в къщата до плажа.

Тук е тихо и спокойно, толкова тихо, че започвам да разбирам колко шумен е бил животът ми преди. Мисля, че така са предопределени жените — да следват най-силния от всички гласове, винаги да се жертват за другите.

Сега се опитвам да намеря своя отдавна изгубен глас. Ти може би също се опитваш. Празната къща може да е много самотна и дори страшна за сами жени като нас, свикнали да слушат другите.

Напоследък мислите ми непрекъснато пътуват на юг и се моля да си добре. Ако има нещо, с което мога да ти помогна, моля те, не се страхувай да се обадиш по телефона. Знам, че винаги сме били далеч една от друга, Антия, но, както пее Боб Дилън “времената се менят". Може да намерим нов начин да общуваме.

Моите най-добри пожелания,

Елизабет"

Стана от леглото, облече пораздърпано вече бельо, зелени градинарски панталони и рибарско кепе — като онова на Кейт Хепбърн в „До златното езеро“ — и отиде до пощенската кутия.

Докато се върне в къщата, беше плувнала в пот и дишаше тежко. Определено имаше нужда от повече физически упражнения.

Беше в спалнята и събличаше мокрото си от пот бельо, когато й хрумна нещо.

Жените, в чийто живот липсваше страст.

Сега тя беше една от тях.

 

 

В дните, последвали развалянето на брака му, Джак правеше така, че никога да не остава сам. Всяка сутрин ставаше в четири и в пет вече беше тръгнал за офиса. Пристигаше там доста преди колегите си. След няколко часа намираше компания — който и да беше — и висеше по спортните барове на Петдесета улица.

Не знаеше как по друг начин да се справи с раздялата. Никога не беше обичал да е сам. Не понасяше добре самотата.

Тази вечер остана в бара до затварянето му. Изпиха много питиета с Уорън. Когато най-после се прибра със залитане у дома, беше доста пиян.

Влезе в апартамента и извика Бърди.

Тишината подейства зле на нервите му.

Тогава случилото се го разстрои истински. Те бяха разделени. Без да се замисли, той грабна телефона и набра номера й. Чу поне осем позвънявания, преди тя да вдигне.

— Ало? — Тя звучеше уморено.

Той погледна часовника си. Тук беше три часът сутринта, а в Орегон — полунощ.

— Здравей, Бърди — каза той и трепна от болка.

— О! Здравей.

Той си я представи седнала в леглото да включва осветлението.

— Странно е, че ти не си при мен — призна той тихо и седна на неоправеното си легло.

— Знам.

— Не биваше да споменавам думата „развод“. — Дори сега, при нейното произнасяне, стомахът му отново се сви. — Бях много ядосан.

Тя не отговори веднага. Той мразеше мълчанието й, защото го караше да се чувства виновен. Най-после, тя каза:

— Може би аз също трябваше да кажа нещо различно.

— И какво сега? — запита той. Всъщност това искаше да знае. Двайсет и четири години беше живял с нея, беше спал с нея, беше се грижил за нея. И беше забравил как да живее сам.

— Не знам. — Тя звучеше чужда, далечна. — Имам нужда да прекарам известно време сама.

— Но какво ще стане с нас?

— Ще продължим да живеем, предполагам. И ще видим къде ще ни отведе пътят.

— Добре. Да. — Той се опита да измисли какво друго да каже. — Има много пари в банковата сметка. Можеш да ми изпращаш сметките си, ако искаш.

— Благодаря, но имам чекова книжка. Ще се оправя.

— О! Добре. — Той отново замълча объркан. Като че ли вече бяха непознати. — Е, лека нощ, Бърди.

— Лека нощ, Джак.

Той остави слушалката обратно, легна на леглото и загледа втренчено тавана.

Ще продължим да живеем.

Какво друго биха могли да направят? В този момент имаха само два избора. Да вървят напред или назад.

Също като нея, той не беше готов да се върне.