Кристин Хана
Далечни брегове (10)

Глава 10

Джак вървеше по „Бродуей“ като си пробиваше път с лакти през тълпата. Беше в Ню Йорк от две седмици и вече се чувстваше като местен.

Винаги беше обичал този град. Беше израснал в малкия и скучен Абърдийн, щата Вашингтон, където човек би могъл да изпадне в депресия. Беше гледал как родителите му работят до изнемога, как умират рано. И беше скътал в сърцето си две мечти: едната беше да играе футбол в NFL, а другата — да живее в град, в който има действие и блестят светлините на камерите. Винаги беше копнял да бъде голяма риба в най-голямото езеро и сега, след петнайсет години на анонимност, се беше върнал в света на славата.

Апартаментът на „Фокс“ беше в средата на действието — Мидтаун. Мястото беше наистина превъзходно — всеки жилищен парцел имаше свой изискан ресторант. Ако ти се приядеше поничка с конфитюр в три сутринта, имаше начин да я получиш. Той обичаше всичко в този град, но най-много му харесваше това, че само за две седмици, отново беше станал НЯКОЙ.

Оттук нататък нещата щяха да стават все по-добри. Шоуто още не беше излъчено, но вече се говореше много за него, главно по телевизията. Промоцията беше жестока, наистина. Телевизията излъчи и предавания за Джак Светкавицата и Уорън, в които включи старите дни на слава и новите им занимания.

Нещата набираха пара, Джак го знаеше. Този подход винаги успяваше да създаде знаменитости. Беше като в старата реклама: тя казала на две приятелки… и той казал на двама приятели… и така всички узнали.

Зави по Петдесета улица и тръгна към дома си. Странно, но вече мислеше за апартамента по този начин. А той беше безличен, само с една спалня и кухня, по-малка дори от повечето бани. Той обаче го смяташе за свой дом.

Портиерът го пусна в сградата. Прекоси тясното, но с мраморен под фоайе и отиде до асансьора. Слезе на двайсет и четвъртия етаж.

В апартамента всичко беше точно така, както го беше оставил. Имаше полупразна бутилка на кухненския плот и последния брой на „Спортс илюстрейтид“, разтворен на масичката за кафе. Никой не беше идвал да почисти в негово отсъствие. Можеше веднага да продължи да чете оттам, докъдето бе спрял.

Мина покрай сенчестата миникухня. Влезе в спалнята и изрита обувките от краката си. Едната се удари в стената, другата се претърколи по кремавия килим и изчезна под неоправеното легло.

Той седна на белите чаршафи. Не беше оправял леглото, откакто се нанесе. Това щеше да е само една от промените, които Елизабет щеше да донесе със себе си.

Елизабет.

Запали лампата на нощното шкафче и видя апартамента през нейните очи. Малките стаи нямаше да й харесат и реакцията й щеше да е отрицателна. Бърди, която обичаше цветовете, материите и изкуството, щеше да сметне това място за ужасно скучно. И веднага щеше да започне трескаво търсене на място, което да нарече свой дом. Дори самата мисъл за това го изтощаваше.

Той я обичаше, но напоследък му беше по-лесно да живее сам, далеч от нея. Трудно му беше да го признае, защото така се чувстваше като лайно, но нямаше причина да лъже сам себе си. Не и тук, на това легло, което беше достатъчно голямо за двама, но беше ужасно удобно за сам човек.

Ето го най-после на сантиметри от всичко, което някога беше искал от живота. Градът, парите, славата.

Мечтите му обаче не се покриваха с нейните. За каквото и да копнееше тя, макар той да нямаше ни най-малка представа, какво е, нямаше да го намери тук, в този апартамент с една спалня и баня, прекалено малка за истинска закачалка за хавлии. Тук нямаше място дори за сандъче с цветя и прозорецът гледаше по-скоро към място за токсични отпадъци, отколкото към оживена улица.

Тя щеше да поиска да живее в някое от изисканите предградия, може би в Кънектикът или Уестчестър каунти, в традиционна къща с двор, достатъчно голям да засади рози, и всекидневна, в която да може да подреди избрани мебели и картини.

Но той вече се беше подчинявал на нейните желания. Беше прекарал две години в онова забравено от Бога място, на мили разстояние от хората, които имаха значение. Беше го направил, защото беше неин „ред“ да получи къщата на мечтите си, но наистина ли беше мислила, че ще живеят там завинаги? По дяволите, единственото място в Съединените щати с по-лошо време през цялата година беше Бароу, Аляска.

След като беше приключил с футбола и с наркотиците, се беше опитал да живее като всички възрастни и отговорни хора. Беше живял в „уважавани“ къщи в градове, където има прилични училища. Градове и райони, толкова далеч от цивилизацията, че в тях беше абсолютно тъмно още в осем часа вечерта. Никога вече.

Беше дошъл неговият ред.

Стомахът му изкъркори високо и му напомни, че не е хапвал нищо от закуска. Не си направи труда да види какво има в хладилника, а грабна палтото си.

Улиците бяха оживени. Отиде в любимото си заведение, нещо средно между бар и грил, в което имаше телевизор с огромен екран и вечер се играеше на различни игри.

Направи знак на келнерката и се настани в сепаре в задната част. Поръча си бира и чийзбургер. Само след секунда келнерката донесе бирата му. Тъкмо протягаше ръка към салфетката, когато срещу него се настани жена.

— Може ли да поседя при вас за секунда?

Беше толкова изненадан, че не можа да направи нищо друго, освен да кимне. Тя изглеждаше невероятно не на място в този бар. Носеше дълга до пода рокля с цвета на кожата и без презрамки, силно пристегната в тънката й талия. Огромно бяло копринено цвете беше забодено между гърдите й. Приличаше на героиня от „Сексът и градът“.

Усмихна му се уморено и вдигна ръка. Когато келнерката я видя, тя извика силно:

— Двойна текила. Чиста. От скъпата, разбира се. — Пак му се усмихна. — Благодаря на Бога, че имаше бар наблизо.

Беше красива и млада. Може би в късните си двайсет години.

— Аз съм Джак — каза той.

Тя остави скъпата си дизайнерска дамска чанта на масата и затършува из нея. Най-накрая намери цигарите си. Запали.

— Аз съм Аманда. — Погледна го право в очите и издиша дима. — Познавам ви. Вие сте новото момче на „Фокс“, нали? Харчат много пари за вашата промоция, както и за тази на Уорън. Аз работя в BBDO, между другото. Спортните реклами са моят живот.

— Наистина ли?

— На живо изглеждате по-добре. Предполагам, че го чувате непрекъснато.

Той се опита да не се чувства поласкан, но попи комплимента, както много суха гъба попива водата.

— Вероятно се чудите защо съм облякла тази невъзможно смешна рокля. Сестра ми току-що се омъжи. Бях на сватбата й.

Келнерката дойде и остави напитките й на надрасканата маса помежду им. Погледна Джак.

— Искате ли още едно?

Джак забеляза, че вече е пресушил чашата си. Кога ли беше станало това?

— Разбира се.

— Имате го.

Аманда взе едната чашка с текила и я гаврътна наведнъж с опитно движение на китката. После изпи и втората, плясна с длан по масата и се изкикоти.

— Йехааа. — Погледна го и пак му се усмихна лъчезарно. — Не съм алкохоличка и дори не пия алкохол, но тази сватба беше истински кошмар. Сестра ми, която е едва на двайсет и четири, между другото, се омъжи за едно от онези момчета, които карат „Ферари“, нали ги знаете. А аз трябваше да отида на сватбата без мъж придружител. Бихте помислили, че като знаех за събитието още преди осем месеца, бих могла да намеря поне един мъж, с когото си струва да прекарам вечерта, но не. Трябваше да отида сама и да чувам как всички белокоси дами казват: „Е, Аманда, кога ще дойдем и на твоята сватба?“ Исусе! — Пак го погледна. — Вие със сигурност щяхте да им затворите устите.

Той нямаше представа, какво си мисли тя, затова кимна учтиво и се засмя. Тя също се усмихна и се наведе към него.

— Ще го направите ли?

— Да направя какво?

— Да дойдете на приема с мен. Ще бъде в „Марио“. Можем да изпием и по някое безплатно питие и да хапнем от храната, която струва на баща ми повече пари от едно пътуване до Гърция. Музиката със сигурност ще бъде страхотна.

Той се облегна назад, с което се опита да остави известно разстояние между тях. Тя сведе поглед към пръстена на ръката му.

— Няма да бъде среща. Наистина. Просто забавна вечер навън.

„Обещай ми, беше му казала Елизабет само преди две седмици, обещай ми, че няма да се превърнеш пак в мъжа, който беше преди“.

— Ще ме спасите. Наистина. — Направи знак на келнерката, че е готова да плати, после се изправи и му подаде ръка.

В последната секунда, той се отдръпна. Ако я докоснеше, можеше волята му да отслабне, а точно слабостта го беше накарала да се спусне по онзи забранен път преди толкова много години.

— Не мога да го направя — каза той тихо. — Съжалявам.

Тя остана там, права до масата, минута, като го гледаше от горе на долу. Накрая се усмихна.

— Тя е късметлийка. Е, пожелайте ми късмет. Трябва да се върна на тържеството.

След като тя си тръгна, Джак сведе поглед и видя, че ръцете му треперят. Чувстваше се като човек, който току-що е избегнал тежка катастрофа.

 

 

Елизабет хвърли поглед на списъка си. След две седмици на упорита работа беше почти към края. Само кухнята не беше готова за дългото отсъствие на домакините.

Тя застана насред празната всекидневна. Нямаше ги столовете с красивата тапицерия на райета, както и синьо-жълтия диван. Нямаше ги семейните снимки, които украсяваха всяка свободна повърхност. Повечето от тях бяха прибрани в кутии, но няколко — онези, без които не можеше да живее — бяха изпратени на Джак в Ню Йорк.

На мястото на някогашните й съкровища имаше картонени кутии. Дузини кутии, на всяка от които беше изписано, с едри букви, съдържанието или заглавие, внимателно подбрано. След два дни фирмата, която беше наела да премести нещата й, щяха да дойдат за последното товарене. И щеше да настане времето и тя да тръгне.

Тя издиша бавно. Беше по-добре да не мисли за това. Ако гледаше прекалено напред, щеше да загуби сили. Това беше само къща, все пак. Трябваше да си го напомня поне по петдесет пъти на ден.

С Джак говореха по телефона всеки ден, откакто той замина. Той звучеше по-щастлив от години насам. Обожаваше новата си работа. Всеки път, когато оставеше слушалката, тя се молеше: „Моля те, Господи, позволи и на мен отново да открия щастието.“

В четири и половина звънна звънецът на входната врата. Очакваше го, но пак подскочи на място.

„Още не съм готова“.

Не че имаше избор. Стегна рамене. Приглади измачканите си дрехи и отиде да отвори.

Шарън Солин стоеше на верандата с ръце, плътно прилепнали до двете страни на тялото й. Носеше черна плисирана пола и морскосин пуловер от ангорска вълна. Елизабет си спомни „Любовна история“ — Джени Кавилери търси потенциална къща под наем.

— Мисис Шор? — запита тя и подаде ръка. — Аз съм Шарън Солин.

— Наричайте ме Елизабет, моля. Влезте.

— Красиво е — каза Шарън, когато пристъпи вътре.

Елизабет нямаше никакви проблеми да види къщата през очите на Шарън. Всекидневната беше слънчева със стени, жълти като кравето масло. Прозорците бяха огромни и пропускаха достатъчно светлина дори в мрачен зимен ден като този. Дъбовият под, излъскан и лакиран от собствените й ръце, като че ли отразяваше всичката златиста светлина.

Шарън се обърна към кухнята и възкликна при вида на красивите бели шкафчета и гранитни повърхности. Хареса й старомодната фурна. А в трапезарията се възхити на красивата гледка.

Елизабет успя да запази непрекъснат вежливия разговор, докато разглеждаха кухнята, банята за гости и се изкачиха на втория етаж. Говореше за семейния си живот: „Моят съпруг и аз трябва да се преместим заради работата… Живели сме в тази къща малко повече от две години… Беше истинска съборетина, когато се нанесохме… Предишните собственици очевидно бяха решили да я оставят да се разпадне… Така и не успях да мебелирам наново спалнята, но подбрах цветовете за стените… А градината започнах да засаждам миналата пролет…“

Едва към края на разглеждането тази фасада се пропука. Трябваше да предвиди кризата, но беше пропуснала първите признаци. Когато влязоха в спалнята и видя гледката, сърцето й се сви.

Първите френски прозорци и първото, което беше добавила към къщата. Красивата гледка беше обрамчена от красива борова дограма.

Океанът се простираше от единия край на стаята до другия във всички нюанси на синьото. Небето беше сиво, но Елизабет знаеше, че ако го погледнеш по-отблизо и по-внимателно, ще видиш още дузина цветове. Двата стола на балкона блестяха от дъждовните капки. Двата стола бяха съединени с красива и тънка като паяжина мрежа, която, покрита с дъждовни капки, блестеше като кристална огърлица от Сваровски.

— Красиво е — каза Шарън и отиде до прозореца. — Сигурно е истинско вълшебство да се събуждаш с такава гледка.

Миналата година Елизабет беше ударила лошо рамото си. Точно така се чувстваше и сега — като че ли някакъв мускул или други тъкани се мъчеха да се отделят от костта. Усмихна се, може би прекалено щастливо, но Шарън не би могла да знае това.

— Да, така е. Е, ще ви оставя сама за малко. Казах ви всички условия по телефона, а и имам попълнената ви молба. Ще бъда долу, ако имате някакви въпроси.

— Благодаря.

Елизабет слезе на долния етаж. Беше във всекидневната и се опитваше да си спомни дали беше опаковала аспирин, когато звънна звънецът на входната врата. Още преди да е стигнала до нея, тя се отвори.

На прага стоеше Мегън, усмихната, с кутия пица в едната ръка и бутилка вино в другата.

— Долових вика ти за помощ и предпочетох да ти донеса това вместо успокоителни.

Досега Елизабет не беше изпитвала такава радост да види приятелката си.

— Обичам те, Мег.

Надолу по стълбите се чуха стъпки.

— Потенциален наемател — каза Елизабет и се обърна тъкмо когато в стаята влезе Шарън.

Шарън се усмихна нервно.

— Бих искала и съпругът ми да я види, ако е възможно. Той наистина иска да купи нещо, но не можем да си позволим много. Бих предпочела да наема прекрасно място, отколкото да притежавам съборетина.

— Определено. Ще бъда тук още два дни. Обадете ми се и ще определим времето за втория оглед.

— Не искам да изгубя възможността да наема къщата, но знам, че и той ще иска да я види.

Елизабет напълно я разбираше. На нейно място, тя щеше да каже същото и дори може би със същите думи. Почувства внезапна нужда да предупреди Шарън, да й каже колко е лесно човек да изгуби себе си в брака. Че това започва много просто — с едно решение, което не можеш да вземеш сам.

— Не се тревожи. Не съм получила чак толкова много обаждания. Няма чак толкова много хора, които искат да живеят далеч от главните пътища.

Шарън направи крачка напред.

— Сигурно е трудно да се остави дом като този. Вие очевидно го обичате.

Елизабет трепна. Не й беше много лесно да запази спокойствие.

— Благодаря, че се отбихте. Ще очаквам с нетърпение да се обадите. — Тя изпрати Шарън до вратата и й каза „довиждане“.

— Мили Боже! — каза Мег, след като тя излезе. — Та тя е още дете! Това ли се случва сега — децата наемат къщи с изглед към океана?

— Внимавай! Говориш като някоя старица! Хайде, отвори виното, преди да съм започнала да пищя.

— Нали затова съм тук, Бърди. За да можеш да плачеш и пищиш колкото искаш.

— Отвори виното.

Мегън отиде в кухнята, взе две чаши и наля вино в тях. Подаде едната на Елизабет.

— Водили ли сте някога с Джак този разговор?

Елизабет седна с кръстосани крака на твърдия дървен под пред студената камина. Облегна се на една от кутиите. Не виждаше никакъв смисъл да говори за това, но такъв беше проблемът винаги, когато човек трябваше да признае нещо. Щом веднъж споделиш някакъв проблем с приятел, трябва да говориш за него вечно. А ако най-добрата ти приятелка е адвокат, толкова по-зле за теб. Тя кимна.

— Да.

— Той също ли е нещастен?

— Не и откакто получи тази работа. Сега е като дете, което случайно има много пари в джоба. Предполага се, че тази работа и Ню Йорк ще променят всичко за нас.

— Може би ще е така.

— Да, може би.

Мег втренчи поглед в Елизабет над ръба на чашата.

— Помогна ли ти групата за подкрепа?

— Те мислят, че трябва отново да се опитам да рисувам.

— Аз ти казвам същото от години.

Елизабет въздъхна. Наистина не искаше да води този разговор сега с всичките тези кутии и кашони, които се извисяват странно над нея.

— Не е като да караш колело, Мег. Не можеш просто да седнеш на седалката и да потеглиш. Изкуството изисква… страст. А аз съм студена.

Мегън започна да я изучава с поглед.

— Може би Джак е прав. Може би Ню Йорк е добър отговор. Тук наистина си като затънала в калта.

— Нека говорим за нещо забавно. Разкажи ми за живота си. Кое е новото момче?

— Какво те кара да мислиш, че има нов мъж в живота ми?

— Всяка Нова година вземаш твърдото решение да престанеш да се срещаш с деца и затова през следващите няколко месеца излизаш с мъже без коси.

Мегън се засмя.

— Исусе, това може да предизвика истинско съчувствие! Но в момента се срещам с един наистина мил и приятен счетоводител. Не може да трае вечно, разбира се. Знаеш, че никога не излизам дълго време с мъже, които са постигнали успех. Това подронва имиджа ми на професионалист, който привлича като с магнит губещата страна.

— Не ми харесва, когато говориш за себе си по този начин.

— Ние сме чудесна двойка, нали? Едната от нас няма кураж, а другата — никаква надежда. Нищо чудно, че сме най-добри приятелки. — Мегън вдигна чашата си в мълчалив тост. — Ще ми липсваш, Бърди.

— Предполагам, ще трябва да ограничим общуването до телефонните обаждания в четвъртък вечер. Все пак, говорехме така години наред.

— Да.

— Всичко ще е наред. Ще успяваме да разменяме новини и мнения през цялото време.

Но и двете знаеха, че няма да е същото.