Кристин Хана
Далечни брегове (8)

Глава 8

Джак седеше зад бюрото си и гледаше бележките, разпръснати пред него, докато пиеше двойното си кафе във висока чаша.

През последните няколко дни историята на Дрю Грейлънд се беше разпространила като горски пожар. По всички медии се споменаваше името на Джак. Интервюто с Лари Кинг го беше изпратило отново под светлината на прожекторите. Той отново беше гореща новина, но това не му беше достатъчно. Трябваше пак да се труди, защото вчерашните новини бяха точно такива — вчерашни.

Беше получил онова, което от години искаше — шанс. Хората отново го гледаха. Сега му трябваше втора история, която да затвърди репутацията му. Нещо, което ще накара телевизионните мрежи отново да го забележат.

Снощи, докато лежеше в леглото и слушаше Бърди да бърбори за новия дизайн на спалнята, усилено се мъчеше да измисли нещо. Някаква идея. Трябваше да му хрумне. И около три след полунощ идеята наистина дойде.

Историята започваше с Алекс Родригес. Сиатъл беше прогонил известния бейзболист, когато той беше подписал договора с Тексас. Като че ли Алекс би трябвало да откаже най-големия договор в бейзболната история.

Хората не разбираха колко мимолетен е професионалният живот на спортиста. Вече си стар на трийсет, а на трийсет и пет си истинска антика. И то само ако тялото ти издържи дотогава. Но как човешкото тяло може да търпи такова наказание година след година, без да се предаде прекалено скоро? Човек просто трябва да вземе парите, когато му ги предложат. Защото утре може и да няма предложение. Нито един настоящ спортист не се осмелява да говори за тези неща, защото е прекалено богат, за да му повярват. Но един застаряващ, някога златен спортист, който е изгубил кариерата си, е съвършен за тази работа.

Сведе поглед към онова, което току-що беше написал: „През очите на спортиста. Какво е да си трошлив и преходен Бог“.

В заглавието се долавяше точната смесица от блясък, корупция и сърцераздирателност. А Джак познаваше темата из основи.

Внезапно звънна телефонът. Той вдигна слушалката.

— Джаксън Шор.

Глас, който той не беше чувал от години, каза:

— Здравей, Дълга ръка, как са нещата при теб?

— Уорън?! — Джак се облегна назад. — По дяволите, Меки пръсти, не съм те чувал, откакто се ожени за последен път и ме взе за свой кум. Да не би пак да се жениш?

— Не, не. Истината е, че сърцето ми създава известни страхове. Няколко нощи, прекарани свързан с някакви машини, наистина могат да изкарат акъла на човека.

— Добре ли си?

— По-добре отвсякога. Оказа се, че е страхова невроза. Можеш ли да повярваш? Четиринайсет години професионален спорт и нищо. Няколко години като студио аналитик и вече съм стресиран. Лекарите казват, че трябва да почивам. И реших да зарежа работата в медиите. Прекалено много пътуване, но момчетата от „Фокс“ не искат да ме оставят да си отида с грация. Излязоха ми с идеята за ново едночасово шоу. Казва се „Добрите спортове“. Представят си комбинация от „Истински спортове“ и „Опра“, ако въобще можеш да повярваш. Ще гледаме на спортистите по съвсем нов начин, ще се опитваме да разберем на какъв натиск са подложени и какви удари им се налага да изтърпят.

— Звучи чудесно. Може да ти гостувам някой път, знаеш ли, за да говорим пак за Грейлънд.

— Всъщност искаме те за нещо повече от гост. Щяха да ти се обадят днес, но аз ги помолих да ми дадат възможността да се обадя аз. Големите и аз, разбира се, мислят, че ти си естествения втори водещ. От години се опитвам да накарам от Ню Йорк да те вземат на работа. Сега, след историята с Грейлънд, най-после са готови да слушат. Помисли си, Джако, ще бъде като в добрите стари времена. Отново ще бъдем един отбор.

— Не ме вземай на майтап, Уорън. Бих дал левия си тестис за тази работа.

— Запази си топките с размери на фъстъци. Просто ела утре в Ню Йорк за интервю.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че говоря сериозно. Накарай секретарката си да се обади на Бил Кемпбъл във „Фокс“. Той ще ти изпрати билет. После кажи на моята секретарка кога ще пътуваш. Ще те посрещна на летището.

— Ще хвана първия полет. И благодаря, Уорън. Наистина ти благодаря.

— Работата не е сигурна, Джако. Но знам, че ще ги сразим. Ще се видим утре.

Джак прекъсна разговора и веднага се обади у дома. Елизабет вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Здравей, скъпа, няма да повярваш… — Той се спря. Ами ако не получеше работата? В миналото беше разочаровал съпругата си прекалено често. Нямаше нужда да предизвиква у нея напразни надежди. — Утре трябва да съм в Ню Йорк. Можеш ли да ми приготвиш един куфар?

— Ню Йорк? Как така?

Трябваше бързо да измисли нещо.

— Някакъв изтъкнат четвърт защитник от гимназията току-що е подписал договор с „ДъДакс“. Имам интервю с него.

— О, доста странно. Колко дълго ще отсъстваш?

— Две нощи. Хей, хайде да излезем довечера. Какво ще кажеш за заведението на Стефани? Там е много романтично.

От другата страна на линията настъпи пауза.

— Какво става, Джак?

— Нищо. Доста дълго не сме излизали на вечеря, това е всичко — отговори той. Беше вярно. Не можеше да си спомни кога за последен път се е обадил от офиса, за да си уговори среща със собствената съпруга. Но отсега нататък всичко щеше да е различно. Щеше да премести земята, ако е необходимо, но щеше да получи тази работа. А после щеше да се върне триумфално вкъщи. О, тя щеше да мърмори за преместването на изток, но накрая пак щеше да направи онова, което е необходимо. Тази работа най-после — най-после — щеше да им даде втори шанс. — Всичко е наред.

И беше. Поне веднъж, всичко беше наред.

 

 

Елизабет отстъпи крачка назад, притиснала силно кръстосаните си ръце към гърдите. Джак беше до входната врата с пътната чанта в ръце. Дори в този ранен час, още преди изгрева на слънцето, той беше весел и нетърпелив и изглеждаше почти като момче.

За миг й се видя толкова красив, че дъхът й спря. Странно, спомни си първия път, когато той я беше целунал. Преди цял един живот. Лежаха на тревата и уж учеха. Тя не беше видяла, че той се кани да я целуне. Въобще не беше очаквала такова нещо и когато устните му докоснаха нейните, необяснимо защо започна да плаче. Още от тази единствена целувка беше разбрала, че с живота й е свършено… Че ще обича Джаксън Шор до деня, в който умре.

Това вероятно още беше истина.

Но беше ли достатъчно?

Вдигна поглед към него и се запита дали той ще долови копнежа й, дали желанието се чете в очите й. Или беше виждал този поглед толкова често и толкова дълго, че той просто се беше превърнал в Елизабет.

— Може би ще мога да дойда с теб. Тези думи трябваше да каже, когато той отиваше на шоуто на Лари Кинг.

Усмивката му изчезна, той остави чантата на земята и тръгна към нея.

— Не този път, Бърди. Ще се движа с пълна скорост. Няма да мога да прекарам никакво време с теб.

Тя кимна и преглътна бучката, заседнала в гърлото й. Обикновено, той я канеше на всяко едно от бизнес пътуванията си, но тя не искаше да оставя децата. Едва по-късно — прекалено късно — беше разбрала какво говорят за брака им нейните решения. Вината за това, че беше пропуснала шанса си, беше нейна.

— Следващия път, тогава. И без това мразя Ню Йорк.

Той я погали по лицето и нежно я принуди да вдигне брадичка и да срещне погледа му.

Тя го прегърна здраво. Изведнъж изпита страх да го пусне да замине.

— Внимавай — прошепна.

Той направи крачка назад.

— Ще ти се обадя, когато пристигна. Имам запазена стая в „Карлайл“. Телефонният номер е на хладилника.

— Добре. Приятно пътуване и късмет.

— Победителите не се нуждаят от късмет.

Тя остана там, все така със скръстени здраво ръце, дълго след като той беше заминал.

Някъде в къщата някаква греда се намести и дървото изскърца. Часовникът над полицата на камината удари пет часа. Тя се опита да не мисли за безкрайния и тягостен ден, който я очакваше. Беше още рано, можеше да се върне в леглото. Но нямаше да може да заспи.

Отиде в кухнята и отвори календара, в който всеки ден записваше предстоящите задачи. Започна да планира деня си. Беше почти преполовила листа, когато осъзна, че е четвъртък.

Вечерта, в която се събираха лишените от страст жени.

Може би щеше да отиде. Като че ли нямаше никакво по-добро занимание.

 

 

Джак обичаше всичко в първа класа: невъзможно късата опашка пред гишето за проверка, просторните и удобни сиви седалки, чистите бели подноси, храната, върху които наистина можеше да се яде, питиетата, които сякаш никога не спираха да пристигат.

„Горещи хавлии, сър? Мога ли да ви донеса бренди след вечеря, мистър Шор? Мога ли да ви донеса палтото, ако ви е студено?“

Обслужването във въздуха беше нещо, което той беше забравил и си беше припомнил едва напоследък. Техните семейни ваканции през последните години бяха свързани с пренаселеност — много хора в тесни пространства.

Той протегна ръка към куфарчето си. Като забеляза драскотините и няколкото оръфани места по черната кожа, се запита дали не трябваше да си купи ново. Знаеше какво щеше да каже Бърди. „Не ти дават втори шанс, за да направиш впечатление. Трябва да го направиш от първия път“.

Изведнъж изпита желание да й беше казал за интервюто. Тя щеше дълго и грижливо да подбира дрехите му, да се погрижи вратовръзката да се съчетава идеално с ризата. И нямаше да задава никакви въпроси за дипломатическото куфарче.

Точно по този начин тя му беше помогнала да се приготви за Албъкърк преди толкова много години. „Ти си звезда“, беше му казала почти ожесточено и го беше стиснала за раменете. „Не го забравяй и за секунда. Канал 2 би трябвало да падне на колене, за да има възможността да наеме великия Джаксън Шор“.

— Звезда — измърмори той под носа си и едва със секунда закъснение разбра, че е говорил на глас. Огледа се загрижено, но като че ли никой не беше забелязал.

Все още си спомняше какво е да си на върха на славата. Тогава по-скоро се носиш по въздуха, отколкото вървиш… Вратите се отварят по вълшебен начин още преди да си протегнал ръка към дръжката… Масите в най-добрите ресторанти са на твое разположение. А най-добре си спомняше как хората те гледат.

— Мистър Шор? Капитанът включи сигнала за коланите. Скоро ще кацнем.

Той остави куфарчето на мястото му и се усмихна на стюардесата.

— Благодаря.

Самолетът се приземи плавно, потрепна само няколко пъти и грациозно се понесе към терминала. Само след няколко минути стюардесата отново се появи с пътната му чанта в ръце.

— Ето, мистър Шор, нямате палто, нали?

Той отново й се усмихна лъчезарно.

— Забравих, че ще ми е необходимо. Не съм идвал на изток от известно време.

— Как може човек, който е играл за „Джетс“, да забрави нюйоркската зима?

Значи знаеше кой е той. Това не беше обикновено обслужване в първа класа — тя флиртуваше с него.

— Аз съм от Минеаполис. Имам два дни почивка тук… В хотел „Уоруик“.

Джак чу шума, който обикновено вдигат хората, когато слизат от самолета. Чуваше го някъде много, много отдалеч.

Трябваше само да кимне и да каже: „Аз също ще прекарам нощта тук. Какво съвпадение!“ И да я попита за името й. Можеха да прекарат нощта в някой тъмен ъгъл на бара, а краката им да се допират вълнуващо, докато не стане време да престанат да си бъбрят…

За миг пожела това — пожела нея — толкова силно, че му се замая главата. После си помисли за Франк Гифорд и си пое дълбоко дъх. Възвърна си равновесието. Тези дни бяха отминали за него. Взе чантата си от нея и каза:

— Благодаря. Желая ви приятно прекарване в Ню Йорк.

Усмивката й стана колеблива. Тя побърза да върне предишната й лъчезарност.

— И на вас също, мистър Шор.

Той преметна чантата си през рамо и слезе от самолета. На изхода имаше много хора, които чакаха следващия полет.

Уорън изпъкваше сред тълпата като двестагодишна секвоя сред млада, току-що засадена гора. Беше висок и облечен скъпо, но не това го отделяше от останалите. Короната на знаменитостите стоеше съвсем удобно върху главата на Уорън. Той тръгна напред, широко усмихнат.

Тълпата се раздели, за да му направи път. Сочеха го с пръст и си шепнеха нещо, но Джак не мислеше, че Уорън забелязва това.

— Е, как си, старче?

— Господи, Джак Светкавицата — каза Уорън достатъчно високо, та хората да се обърнат и да втренчат погледи в тях. На няколко по-стари лица се изписаха изражения, които подсказваха, че са ги познали. Но децата със силно изрусени коси и обеци на носовете продължаваха напред, безразлични и невпечатлени.

Уорън взе Джак в мечешката си прегръдка, после го прегърна през раменете и го поведе вън от изхода.

— Господи, колко се радвам да те видя! — Продължи все така бързо да говори неща от рода на: „Не сме се виждали толкова отдавна, как беше през цялото това време, виждал ли си някого от старата банда?“. Двамата излязоха от терминала и се качиха в стария „Вайпър“ на Уорън, а после излязоха с рев на магистралата.

Беше сив зимен ден. Облаците се стелеха като одеяло над магистралата, а по предното стъкло се образуваше коричка влага.

— Помниш ли как играехме в такова отвратително време? — запита Уорън, натисна силно клаксона и зави в другото платно, за да избегне удара с един „Лексъс SUV“.

Джак се усмихна щастливо. Той и Уорън бяха съотборници още в университета „Вашингтон“ в Сиатъл. Сигурен беше, че са играли и в дни, когато слънцето е греело ярко, защото просто не можеше да бъде другояче, но не можеше да си спомни нищо такова. Помнеше само как играеха на стадиона „Хаски“ в дни, когато сякаш самият Господ пикаеше отгоре върху тревата.

— Елизабет и Мери слагаха огромни торби за боклук на главите си, помниш ли?

Уорън се засмя.        — Онова, което си спомням най-добре за Мери, са циците й и това, че въобще не трябваше да се женя за нея.

По онова време те образуваха четворка — Джак и Елизабет, Уорън и Мери. Бяха неразделни в университета, после течението отнесе Уорън в Денвър, а Джак — в Питсбърг. След няколко години и доста повече трансфери, той и Уорън играха отново заедно в Ню Йорк. Тогава вече Уорън беше женен за Филис и двамата — и той, и Джак — бяха суперзвезди в забързания и луд свят на NFL. От всички тях, само Елизабет беше успяла да запази здравия си разум в онези златни години, когато парите течаха през пръстите им като вода. Тя пестеше, колкото можеше, но Джак никак не я улесняваше в тази задача. По онова време той мислеше, че славата ще трае вечно.

— Как е Бърди?

— Чудесно. Момичетата — също. Сега и двете са в Джорджтаун. Стефани все още е тиха и прекалено сериозна. Излиза с онова момче, което спечели наградата „Уестингхаус“. Оценките са винаги отлични. Ще се дипломира този юни със степен по микро нещо си или друго.

— Точно като майка си, ха? Бърди беше единствената студентка, която винаги имаше отлични оценки.

Джак беше забравил колко много беше обичала училището съпругата му. Години след като се бяха дипломирали, тя говореше, че иска да има магистърска степен по изкуствата, но така и не беше го направила. Елизабет си беше такава — говореше запалено за много неща.

— Джейми е като мен. Ако не беше една от най-добрите плувкини в страната, щеше да се бори да бъде една от най-добрите в колежа.

— Помниш ли кръчмата на Галахън? Където пиехме бира с момчетата.

И където сваляхме момичета. Поне не го беше казал на глас. Но мълчанието не можеше да промени миналото. Джак беше прекарал голяма част от младостта си в този бар, флиртувайки с безкрайния поток момичетата, които придружаваха футболните мачове. Водеше някои от тях в леглото си.

А през цялото това време Елизабет беше в смешно голямата им къща в Лонг Айлънд и отглеждаше децата им съвсем сама. Когато той най-после се прибереше у дома, миришещ на бира, цигарен дим и парфюма на друга жена, тя винаги се преструваше, че не забелязва.

Как бяха успели да преживеят онези дни? И как беше възможно тогава да са били по-щастливи, отколкото сега?

Този въпрос не му даваше мира от известно време.

— Ето я телевизионната станция — каза Уорън и наклони глава наляво. — Ще се срещнем с главните утре за закуска. Твоето прослушване е в десет и трийсет. Аз ще чета с теб.

Джак разхлаби вратовръзката си.

— Някакви указания за твоя стар приятел?

Уорън спря пред хотела и се обърна към Джак.

— Видях интервюто ти с онова момиче от колежа. Съветвам те да се отпуснеш малко. Знаеш, че камерата е като жена и може да долови страха и отчаянието. А отчаяните момчета никога не получават добра работа.

Джак се засмя. Не можеше да си спомни кога за последен път беше получил добра работа. Може би отчаянието беше негов проблем прекадено дълго.

Вратата се отвори. Униформен мъж му се усмихна.

— Добре дошли в „Карлайл“, сър.

Джак слезе от колата и подаде чантата си на пиколото.

— Благодаря.

Уорън се наведе към него през празната седалка.

— Искаш ли да дойдеш у дома на вечеря? Бет е ужасна готвачка, но приготвя опасно мартини.

— Ще пропусна. Главата ми трябва да е бистра за утре.

— Винаги се напиваше преди голяма игра. Ще те събудя в осем. Ще закусим в хотела.

— Чудесно. И пак ти благодаря за това, Уорън.

— Не ми благодари, преди да са ти предложили работата. После ще приема пари в брой.

Електрическият прозорец се вдигна безшумно нагоре. Джак загледа как колата се носи с рев надолу по улицата и спира рязко при светофара. После се регистрира на рецепцията и се качи в стаята си. Първото, което направи, беше да си налее питие. Не му помогна. Беше много напрегнат — както едно време преди голяма игра. Можеше да мисли само за това, колко много означава за него този шанс.

„Моля те, Господи!“ Погледна телефона. Знаеше, че трябва да се обади на Бърди, но самата мисъл вече го изтощаваше. Трябваше да се преструва, че е в града заради някакво хлапе от колежа, а тя щеше да му говори за плат, с който да тапицира дивана. И нито един от двамата няма всъщност да слуша другия.

От години беше така. Защо, тогава, това го тормозеше толкова много напоследък? С въздишка, той вдигна слушалката и набра домашния си номер.

На четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар. Гласът на Бърди каза: „Здравейте, свързахте се с дома на Джак и Бърди. Ние не сме тук. Оставете съобщение“.

— Здравей, скъпа — каза той. — Аз съм в хотел „Карлайл“, стая 501. Номерът е на хладилника. Обади ми се. Обичам те.

Думите излязоха автоматично от устата му, но в последвалата тишина той се замисли какво означават те и колко много време беше минало, откакто бяха наистина верни.

Отиде до прозореца и се загледа в светлините на Манхатън. Размитото отражение на собственото му лице го гледаше обратно. Той затвори очи и във внезапния мрак, видя по-млада и по-ярка своя версия. Мъж, който все още беше сигурен в своите способности, мъж, който знаеше, че е знаменитост.

Онзи мъж съществуваше в друго време и място, далеч оттук. В Сиатъл.

Здрач, студен зимен ден…

Беше отишъл в женския клуб „Делта делта гама“ на колежа на Четирийсет и пета улица и му бяха казали, че Елизабет Роудс винаги прекарва съботните вечери в „Арборетум“. Нямаше избор, освен да отиде да я потърси там. Отчаянието го разяждаше. Няма по-отчаян човек от футболна звезда с все по-лош успех в колежа.

Намери я на брега на езерото Уошингтън. Тя рисуваше. Отначало видя само косата й, позлатена от слънчевата светлина. Носеше син пуловер от шотландска вълна и свободен дънчен гащеризон, който напълно скриваше очертанията на тялото й. От задния й джоб стърчаха три четки.

Странно, че помнеше тази подробност, но така беше. Тя имаше три четки.

Все още помнеше техния разговор, почти дума по дума…

Той прочисти гърлото си и каза:

— Елизабет Роудс?

Тя се обърна толкова бързо, че изтърва едната четка.

— Кой си ти?

Красотата й го изуми.

Тя прокара длан през лицето си и присви очи, макар слънцето да залязваше. Той забеляза наниза перли на шията й под яката на дънчения гащеризон.

— Кой си ти?

— Джаксън Шор… Взех името ти от доктор Линдблум от отдела по английска литература. Той каза, че може да имаш свободно време, макар да даваш много уроци на различни студенти. Сигурно можеш да вземеш още един ученик, а? — Той се усмихна глупаво. — Иначе ще изпадна от курса по литература.

Челото й се сбърчи още повече.

— Коя година си?

— Първа.

— Първа година студент, който ще изпадне от класа по основна английска литература и моли за помощ в неделя в последната седмица на срока. — Зелените й като океана очи се присвиха. — Нека позная: спортист.

— Футбол.

Усмивката й беше от тънка по-тънка.

— Разбира се. Чуй, как беше името ти — Джок? — обичам да помагам, но…

— Чудесно. Доктор Линдблум каза, че мога да разчитам на теб. Кога ще започнем да учим заедно? Последната ми работа трябва да бъде стихотворение в ямбичен пентаметър. Какво, по дяволите, е това? Наистина имам нужда от помощта ти.

Тя въздъхна и прокара длан през косата си. По челото й останаха следи жълта боя.

— По дяволите. — След дълга пауза, каза: — Предполагам, че можем да се видим довечера.

— Довечера? Домашна работа в неделя вечер? Не мисля.

Той видя, че тя отново се опитва да си спомни името му, и, каква лудост, това го възбуди. Беше свикнал с жени, които го преследват и спят с него, защото той е известен полузащитник, а ето го сега, привлечен от жена, която дори не може да си спомни името му.

— Съжалявам. Ще трябва да намериш някой друг.

Тя наклони глава, за да му покаже, че отказва предложението му, и продължи да рисува. Той направи крачка към нея. Обувките му за тенис затъваха в мократа трева.

— Ами ако искам да уча с теб?

Тя се обърна. Изгледа го внимателно и отметна кичур коса от челото си. И тогава той забеляза огромния й диамантен годежен пръстен.

— Виж, Джей…

— Джак.

Той се приближи с още една крачка. Тя отстъпи назад.

— Вземам само ученици, които наистина се интересуват от успеха си.

Той стопи и последното малко разстояние между тях.

— Имам нужда от теб.

Тя се засмя.

— Хайде. Те всъщност не се интересуват дали вие, спортистите, ще научите нещо.

Той долови в гласа й нещо, което го изненада. Останки от акцент. Южнячка, помисли си. Обичаше провлечените и сладки южняшки гласове.

— Мен ме интересува.

Тя отново го погледна. Тъй като не отделяха поглед един от друг, тя започна да се изчервява.

— Добре. Ще се срещнем утре сутринта в „Сузало“. В десет и половина.

— Ау, не в „Сузало“. Там е истинска морга.

— Но това е библиотека.

— Какво ще кажеш да се срещнем до реката? Ще донеса кафе.

— Това не е любовна среща. — Тя погледна часовника си. — Виж, ще бъда в стаята до фонтана на втория етаж на библиотеката в десет и половина. Ако искаш помощ, ела навреме.

Това беше началото.

Джак се влюби в Елизабет бързо, а и не му трябваше много време, за да я омагьоса с чара си. Той й обещаваше луната и звездите, кълнеше й се във вечна любов. Наистина искаше да е така. Вярваше в това.

Нито един от двамата не беше направил нещо погрешно. Те просто не знаеха колко дълго е това „завинаги“.