Кристин Хана
Далечни брегове (6)

Глава 6

Замръзналото езеро изглеждаше като панел стъкло, заобиколено от купища памук. В сребристия му край беше паркиран трактор, чийто двигател беше оставен да работи. Светлината на двата ярки фара се отразяваше от леда. А от радиото бумтеше високо „Синя Коледа“ на Елвис Пресли.

Откакто се помнеше Елизабет, пързалянето с кънки по езерото беше коледна традиция. На тавана имаше повече от дузина чифтове кънки, някои от които на по сто години.

Винаги правеха по един и същи начин: първо, ленивата сутрин на отварянето на подаръците, после, в късния следобед, празничното ядене с главно блюдо пълнена пуйка, после по голяма чаша греяно вино пред камината във всекидневната. Когато виното ги стоплеше достатъчно, те се качваха в каросерията на трактора и се понасяха по покритите със сняг пасища към гората, чието индианско име отдавна беше забравено. Татко винаги връзваше звънчета отзад на каросерията.

Това езеро беше вълшебно. Тук, когато Елизабет беше четиригодишна, майка й я беше научила да кара кънки. Този беше един от любимите й спомени. Един-единствен ден, дори само един следобед, който обаче тя никога нямаше да забрави. Майка й не беше достатъчно облечена и замръзваше от студ. Когато хвана ръката на дъщеря си, нейната беше леденостудена. „Само се дръж за мама, мила. Аз няма да те оставя да паднеш“.

Елизабет винаги си спомняше това обещание в следващите години, когато мама я нямаше, и особено след като Антия дойде да живее в Суитуотър.

Сега тя седна начело на „масата“ за пикник, завита плътно в многоцветно вълнено одеяло. Огънят близо до нея пукаше и изпращаше сиви лъчи във все по-смрачаващото се небе.

На леда, Джейми учеше Джак как да се пързаля назад. Тромавите му движения и нехарактерната за него липса на координация караха дъщеря му непрекъснато да се смее. Но когато той падна здраво, Джейми се спусна към него, за да се увери, че е добре, а после отново изпадна в истеричен кикот.

Антия се плъзна към Джак, за да му помогне да стане. И те се запързаляха заедно — Адонис и Доли Партън на леда. След минута татко й се закова пред нея.

— Ти ни напусна ужасно бързо — каза той, като пуфтеше тежко. Всяка негова дума беше придружена от бели облачета дъх.

— Гледам ви.

— Ти правиш това през по-голямата част от времето, захарче. Хайде, ела да се пързаляш със своя старец.

Тя отметна одеялото и се изправи. Сложи кънките си и постави ръката си в неговата. Както бяха правили хиляди пъти преди, те се плъзнаха по леда. Лунната светлина блестеше по замръзналата повърхност. Чуваше се тихо „Замръзналият снежен човек“. За кратък, но съвършен миг, тя отново беше малко момиче, облечено в пухкав розов ски костюм, който й беше един размер по-голям, а мама и татко стояха на брега и я гледаха…

— Ти винаги си се пързаляла добре — каза татко й и я заведе в левия край на езерото. — Беше добра в много неща.

Тази забележка я депресира и я накара да се чувства стара. Замисли се за разговора, който беше водила с Мег: Хайде да бъдем честни, Бърди. Някога ти беше много неща — талантлива, независима, артистична, интелигентна… Ние всички мислехме, че ще се превърнеш в следващата Джорджия О Кийфи.

— Животът е кратък, Елизабет Ан. Кога за последен път си посетила някое екзотично място? Или си се уплашила до смърт? Или си направила нещо щуро като например безмоторно летене или гмуркане?

Бяха водили тази дискусия дузина пъти през последните няколко години. И всеки път болеше все повече.

— Предпочитам степента на страха да е по-обикновена, татко. Като например страха, който изпитах, когато пуснах децата си в колеж в другия край на страната. Защо да скачам с парашут, когато мога да кача петгодишното си дете на автобуса? Това се казва истински ужас. — Тя се засмя, като че ли това беше шега.

Татко й я завъртя така, че тя да се пързаля с лице към него.

— Ще кажа това само веднъж, Бърди. А после, ако искаш, ще се престорим, че нищо не съм казал. — Той сниши глас. — Ти пропускаш собствения си живот. Той минава покрай теб.

Ударът беше толкова жесток, че тя остана без дъх.

— Откъде знаеш?

— Това, че стъклата на очилата ми са дебели колкото бутилка от „Кока кола“, не означава, че не мога да видя сърцето на моето малко момиче. Чух как разговаряш с Джак… Долових и начина, по който не му говориш. Мога да позная нещастния брак, щом го видя.

— Хайде, татко, ти си се женил два пъти и си бил лудо влюбен и в двете си съпруги. Няма как да знаеш за… — Тя сви рамене, несигурна как да продължи. — Онова, което преживявам.

— Мислиш, че моето сърце никога не е било разбито? Помисли отново, госпожице. Твоята майка почти причини смъртта ми.

— Смъртта й разби сърцата на всички ни, татко. Но това не е същото.

Той понечи да каже нещо, но се спря. Тя усети, че се кани да разкрие нещо.

— Татко?

Той се усмихна и тя разбра, че каквато и възможност да е съществувала, вече е отлетяла. Както обикновено, той нямаше да каже и дума за мама.

— Покажи ми някое от онези красиви обръщания, на които те научи Антия.

Той я завъртя и я побутна леко. Тя прави пируети дотогава, докато й се зави свят. А после бавно, на кръгове, се понесе по леда.

Джак се изравни с нея, като се полупързаляше, полувървеше тромаво. Дъхът му излизаше на накъсани бели облачета. Хвана я за ръката и стисна силно.

— Към края си ли е този архаичен южняшки обичай? Ако отделите още малко време на старите традиции, аз вероятно ще счупя бедрена кост.

Елизабет не можа да сдържи усмивката си. Имаше толкова малко неща, които Джак не можеше да прави както трябва. Честно казано, беше приятно да бъдеш по-добрият.

— Можеш да седнеш до огъня.

Той погледна към него. Там бяха Едуард и Антия, сгушили се един в друг.

— И да говоря с баща ти? Не, благодаря. Снощи той, на практика, ме нарече алкохолик, докато в същото време пиеше своя четвърти бърбън със сода.

— Той просто не разбира с какво си изкарваш прехраната, това е всичко.

— Това не е вярно. Мисли, че нищо не работя. Мислеше, че да играеш футбол е безполезно. А сега мисли, че да говориш за футбол е дори още по-лошо.

Джак почти падна и Елизабет му помогна да се закрепи на леда.

— Има значение само онова, което ние мислим.

— Нямам търпение да видиш интервюто, което направих. Онова, което се случи, беше… не, почакай. Нека започна отначало. Преди около седмица…

„Ти пропускаш собствения си живот“.

Искаше да изслуша съпруга си, но мислите й непрекъснато се връщаха към казаното от баща й. Това беше поредната от историите на Джак, с които той искаше да привлече вниманието й върху себе си. Беше чувала от тях достатъчно — толкова, че да й стигнат за цял живот.

„Животът е кратък“, беше казал баща й.

Знаеше, че е вярно. Всяко дете без майка го знаеше.

Но точно сега, докато съпругът й непрекъснато говореше и говореше, тя не можеше да се съсредоточи върху това.

Защото имаше и нещо друго, което беше не по-малко вярно. Когато си на четирийсет и пет и животът минава покрай теб, той ти се струва наистина много дълъг.

 

 

В обикновена година, седмицата след Коледа беше спокойна, дори отчайващо скучна. Време да приберат украшенията отново в кутиите, да изядат, каквото е останало, и да гледат стари филми по телевизията.

Елизабет се беше върнала в Екоу Бийч едва преди двайсет и четири часа, когато разбра, че тази година няма да е обикновена. Бяха на летището в Нашвил на 27 декември, когато Джак получи първото телефонно обаждане. Тогава тя не се замисли много върху него, все още не беше разбрала, че животът им се е променил през последните седмици. Докато тя си почиваше сред семейството си в Тенеси, нещата в Орегон бяха претърпели промяна.

Джак отново беше герой.

Историята на Дрю Грейлънд беше излъчена по медиите в деня след Коледа. На следващия ден го арестуваха и го обвиниха в изнасилване. Историята веднага стана достояние на цялата нация. „Нешнъл Инкуайърър“ също отрази събитието.

По цялата страна хората седяха в баровете и спореха по случая. Дали това беше изнасилване? Кога „не“ означава „не“. Може ли една жена „да си го търси“? Дали обикновените правила важат за „необикновените“ спортисти? Тези въпроси и други неочаквано започнаха да фигурират в листата с менюто в заведенията в цяла Америка. Радиоводещи молеха слушателите за тяхното мнение, във вестника в Портланд беше отделена цяла страница за публикуване на читателски писма.

От секундата, в която Джак и Елизабет се върнаха у дома, телефонът не спря да звъни. Като че ли всички искаха да интервюират Джак. Той самият стана история. След всичките тези години на „частично затъмнение“, той отново беше известен. Не както беше в миналото, разбира се, името му не се произнасяше във всяко домакинство, но пак беше някой.

Не беше същото, каквото щеше да бъде, ако историята беше отразена просто от някой репортер. Не, тя беше поднесена на Америка от мъж, който някога беше бог, но после беше залитнал и изгубил пътя. Неговото повторно появяване на върха на славата само по себе си беше история. Застаряващи, добили наднормено тегло, нещастни мъже от Калифорния до Ню Йорк видяха по телевизията завръщането на Джак Шор и си помислиха: „Това може да се случи и с мен… Може би животът наистина може да се обърне само за секунда“.

Това беше мотото, на което сега Джак беше символ: „Никога не се предавай“. Той се беше превърнал в рекламно лице на изкуплението.

Новият му живот проличаваше във всичко, което правеше. Изглеждаше по-висок, защото ходеше с изправени рамене, усмихваше се по-лъчезарно, спеше по-добре.

За нещастие, докато той растеше, Елизабет сякаш се смаляваше. Не можеше да изпита щастие заради него и се срамуваше от това. Тя беше негова съпруга. Всяка жена знаеше, че с църковната церемония нещата не приключваха, че имаше и тайно ръкостискане между двамата партньори. Независимо дали го знаеш или не, ти поемаш отговорност да вдъхваш сили на другия и да го окуражаваш в трудни моменти. Независимо дали ти харесва или не, дали искаш или не. Защото се предполага, че каквото е добро за единия от двама ви, е добро и за двамата.

Как би могла да признае, че ревнува съпруга си заради щастието и успеха му? А ако се осмелеше да изкаже тези отровни мисли на глас пред Джак, той щеше да бъде дълбоко наранен и объркан. Щеше да я изгледа с онзи поглед изпод смръщени вежди — който винаги се появяваше и когато тя се опиташе да говори за отношенията им — и да каже, сякаш това се подразбира: „Е, Бърди, и какво е онова, което ти искаш да правиш?“

Тя отдавна мразеше този въпрос.

И така, вместо да каже на Джак, че се чувства изгубена и дори изоставена заради неговия неочакван успех и щастие, тя изчисти и преобрази трапезарията.

Преди тя беше напълно функционална, макар и скучна стая, сгушена между кухнята и всекидневната. Като много от оригиналните малки къщи, построени по тази част от брега, къщата беше започнала живота си като лятна резиденция на богато портландско семейство. Построена изключително само за летните месеци, тя имаше просторен първи етаж с голяма кухня и дори още по-голяма всекидневна и две малки спални на втория етаж. През годините, сменила множество собственици, къщата беше разширена и реконструирана. Когато през 1999 година Джак и Елизабет се нанесоха, от бедно място тя се беше превърнала в малко по-скъпа бъркотия.

Джак обаче виждаше само цената: порутена къща с лющеща се боя и отдавна остарели тръби… с прекалено малки спални, прекалено тесни прозорци и двор, който плаче за поддържане. Без да споменаваме това, че трябваше да пътува всеки ден с влака до работното си място. Екоу Бийч беше на доста голямо разстояние от Портланд.

Но Елизабет виждаше по-далеч и зад фасадата. Тя гледаше къщата, но виждаше красив малък котидж с веранда от всички страни и гледка, за която човек би бил готов да умре. Тя се влюби в това парче земя, което гледаше към малък изолиран плаж.

За първи път в техния брак, тропна с крак и Джак беше принуден да отстъпи.

Незабавно започна работа по къщата. През последните две години беше направила забележителни промени. Съвсем сама премахна старата боя, старите зелени мокети и под тях се разкри под от дъбово дърво с цвета на медно злато. После остърга бялата боя от камината, построена от речни камъни, и махна пластмасовите корнизи покрай стените. Остърга може би петдесетгодишната боя от кухненските шкафове, боядиса ги наново и смени горните им повърхности с изящни гранитни плочки.

Тъй като работеше сама, напредваше бавно. Въпреки че беше завършила (главно) кухнята и всекидневната, имаше още много работа. Само че през последната седмица трапезарията, изглежда, вече не беше от първостепенна важност, защото трябваше да поддържа в изрядност костюмите на съпруга си. Все пак, децата вече си идваха рядко, а и да бяха у дома, излизаха с приятели за вечеря. Тя и Джак не се забавляваха често, не канеха гости, защото за повечето от колегите му пътуването до къщата беше дълго.

Изминалата нощ обаче беше променила възгледите й. И тя дори не беше сигурна защо.

Тя и Джак седяха във всекидневната и гледаха телевизия. Телефонът звънеше на всеки петнайсет минути и той всеки път вдигаше слушалката, след което говореше безкрайно дълго за себе си и за отразената от него история.

Елизабет долавяше в гласа му възраждането на старото му „аз“ и това предизвикваше у нея много спомени. И нито един от тях не беше добър.

В ранните години на тяхната връзка тя беше обичала футбола. Вълнуваше се, като го гледаше как играе за колежа. Тъй като беше момиче от юга, за което родителите са положили повече от необходимите грижи и са го закриляли прекалено много; момиче, възпитано да говори тихо, и то само когато го помолят, светът на футбола й се струваше удивителен, единствен по рода си. Всеки път, когато Джак спечелеше, той носеше със себе си у дома от звездния прах на славата. По онова време те двамата се обичаха и любовта им беше дива, луда и дълбока.

Но времето беше променило всичко, беше променило и тях. Някъде по пътя — тя мислеше, че когато се преместиха да живеят в Ню Йорк — той стана Звезда. А звездите се държат по различен начин от обикновените хора. Стоят навън по заведенията през цялата нощ, пият със съотборниците си и спят през целия ден, като напълно пренебрегват съпругите и децата си. Спят и с други жени.

Тя и Джак едва успяха да преживеят онези тъмни и ужасни дни. Бракът им беше спасен, по ирония на съдбата, от края на неговата слава. Когато той привикна към болкоуспокояващите, отново имаше нужда от Елизабет.

През изминалата нощ, докато го слушаше как превъзнася самия себе си, тя видя какво ще бъде тяхното бъдеще — огледален образ на тяхното минало. И изведнъж тя огледа трапезарията и си помисли: „Онази стена трябва да се превърне във френски прозорци“.

На следващата сутрин, след като той тръгна за работа, тя отиде до магазина, купи си хартиена маска против прах и тежък ковашки чук и започна работа. Всеки път, когато звъннеше телефонът, тя забиваше чука във все по-поддаващата се стена.

Почти осем часа по-късно, тя направи крачка назад, за да огледа работата си. Дишаше тежко и ръцете я боляха. Зад голямата зееща дупка се виждаше мократа и мъртва през зимата градина. Според нейните прецизни изчисления дупката беше точно толкова голяма, колкото стандартните френски прозорци.

Взе парчето синя тънка пластмаса и закри дупката. Трябваше да поръча прозорците утре. Надяваше се, че няма да е необходимо много време, за да ги доставят и поставят.

Като си подсвиркваше весело, отиде в кухнята и приготви вечерята. Тази вечер нямаше да ядат кой знае какво — просто пилешко и ориз със зеленчуци. Истината беше, че ръцете и дланите я боляха толкова много, че едва успя да отвори вратичката на фурната.

Беше почти седем, когато чу колата на Джак да спира пред къщата. Нямаше търпение да му покаже какво е свършила. Той винаги се заяждаше с нея за това, колко много време й е необходимо, за да вземе решение. Е, не и днес. Забърза към всекидневната. Той тъкмо влизаше с усмивка през входната врата.

— Здравей — каза тя и пое куфарчето и палтото му. — Искам да ти покажа…

— Няма да повярваш какво ми се случи днес! — каза той. — Опитах се да ти се обадя, но сигурно беше излязла.

— Направих две излизания, но все до магазина за строителни материали.

— Новината беше прекалено хубава, за да я поверя на телефонния секретар. Ела тук. — Той я прегърна и я заведе до дивана. Седнаха. Той протегна краката си, после ги качи върху масичката за кафе.

От този ъгъл, тя виждаше трапезарията и доста широка ивица от синята пластмаса. Затропа нервно с крак, но чакаше и той да забележи.

— Познай кой ми се обади днес.

Не беше добра в тази игра, но това никога не го беше спирало. Тя отново хвърли поглед към трапезарията.

— Просто ми кажи, скъпи.

— Хайде, три опита.

— Джулия Робъртс. Мохамед Али. Президентът Буш.

Той се засмя.

— Близо си. Изпълнителният директор на шоуто на Лари Кинг.

— Без шеги?

— Не се шегувам. Осигури си присъствието ми за вторник. Отказал на някакъв важен политик, за да покани мен. Предаването ще се излъчва от студиото директно, а не чрез сателит.

Тя се облегна назад.

— Уоу! Новината наистина си я бива. — Тя почувства част от старата гордост, че го има за съпруг. — Вече си поел по своя път нагоре.

По своя път. Беше подбрала думите лошо. Някак си, те я изключваха, тя оставаше назад.

— Той изпрати два билета първа класа. Ще прекараме наистина страхотно. Има един ресторант, за който чух… Бърди?

Тя отново хвърли поглед на трапезарията и зеещата в стената дупка. Нямаше начин да завърши ремонта навреме, за да отиде с него, а със сигурност не можеше да остави къщата така. По крайбрежието нямаше много престъпления, но това не беше извинение да се държи като луд. Опита се да се сети за някого, на когото може да се обади, но всичките й приятелки имаха деца и съпрузи. Не можеха просто така да изоставят всичко и да се преселят в къщата й за уикенда. Предполагаше, че може да затвори дупката с парчета шперплат — ако можеше да ги намери в местния магазин с толкова кратко предизвестие, — но истината беше, че идеята да прекара няколко дни съвсем сама й се струваше божествена.

— Какво има, скъпа?

Тя посочи към трапезарията.

— Избих стената днес.

Той смръщи вежди и се изправи. Тя знаеше, че докато прекосява стаята, вижда все повече и повече от пластмасата. Той се спря под свода, който разделяше двете стаи, и погледна назад към нея.

— Какво, по дяволите…?

— Знаеш, че исках по-голям прозорец там. Изглед към градината. Но днес реших, че френски прозорци ще бъде още по-добре.

— Днес? Решила си днес? Трябват ти седем месеца, за да избереш боя за кухнята, и двайсет и четири минути, за да избиеш стена?

Тя вдигна безпомощно ръце, като наистина се чувстваше малко глупаво.

— Как можех да знам, че ще ти се обадят от шоуто на Лари Кинг?

Джак въздъхна тежко. Без да се обърне да я погледне, каза:

— Не можеш да оставиш къщата така.

Тя внимателно заобиколи няколкото неприбрани боклука и застана зад него. Прегърна го през талията и притисна буза към гърба му.

— Съжалявам, Джак.

Той се обърна и я взе в прегръдките си. Тя виждаше колко упорито се опитва да съди нещата безпристрастно.

— Вината не е твоя. Не исках думите ми да прозвучат по този начин. Свършила си много тежка работа тук. Сигурен съм, че резултатът ще бъде великолепен.

Защо напоследък ставаше все така? Вече нищо не беше лесно между тях. Не можеха да предприемат дори едно романтично бягство. Тя би трябвало да иска да отиде на такова пътуване с него. Едно време би преместила планина, за да стане възможно това.

— Не трябва да ни е толкова трудно — каза тя тихо и осъзна, че той й беше казал абсолютно същите думи преди няколко седмици.

— Не тази вечер, Бърди — каза той и се отдръпна. Тя знаеше какво има предвид. И тя нямаше енергията за друга дискусия по вечния въпрос, какво не е наред с тях.

Направи огромно усилие и се усмихна.

— Добре. Да видим какво ще облечеш. Може да се наложи да вдигна мисис Дилейни от леглото за химическо чистене на някои дрехи.

Той също се усмихна и макар да беше измъчена усмивка, сега само усилието за това имаше значение.

— Мислех да облека онзи морскосин костюм, който ти ми купи това лято на годишната разпродажба в Нордстром.

— С жълтата риза и вратовръзка?

— Ти как мислиш?

„Ти как мислиш?“ Тези думи бяха прекалено дълбоки, за да бъдат изследвани. По-добре да се плъзгаш по повърхността на водата.

— Мисля, че ще изглеждаш невероятно красив.

— Обичам те, Бърди.

— Знам — каза тя и си пожела и чувствата да идваха така лесно като думите. — Аз също те обичам.