Кристин Хана
Далечни брегове (5)

Глава 5

Момичето се казваше Андрея Киниър и живееше с две съквартирантки в малка тухлена къща, строена през 1930 година в стил Тюдор, близо до университета. Неугледен кафяв двор водеше към веранда, по която бяха разхвърляни празни кутии за разсад и столове, сред които нямаше и два еднакви. Единствената коледна украса беше цветен снежен човек, залепен на предния прозорец. Празни бирени кутийки образуваха пирамида до вратата.

Джак се спря пред портата.

— Чакайте тук — каза той на Кърк, оператора, и Сали. — Нека първо аз се представя.

После се обърна с лице към къщата. Никога досега не беше правил нещо подобно — интервю пред камера с жертва на насилие — и беше нервен.

Предполагаема жертва.

Точно такива неща имаха успех в новинарските кръгове. На водещи като Дан Радър и Боб Костас вероятно дори не се налагаше да се представят.

Но Джак не беше в свои води. В това нямаше никакво съмнение. Щеше обаче по-скоро да изгори в адските пламъци, отколкото да позволи историята да се изплъзне от ръцете му. Както се казва и в старата поговорка, на друг репортер ще се наложи да издърпа бележките на Джак от студените му мъртви пръсти.

Закрачи по напуканите и покрити с мъх бетонни павета и се изкачи на разнебитената веранда. Сали и Кърк го последваха на значително разстояние.

Той почука на вратата.

Минаха няколко минути. Толкова, че той започна да се тревожи дали Андрея не е променила решението си. Погледна Сали, застанала зад него, но тя сви рамене.

После вратата се отвори. През отвора се показа дребна и бледа млада жена с морковено червена коса. Носеше бяла памучна пола, бяла блуза и морскосин блейзър.

— Здравейте, мистър Шор. — Тя прочисти гърлото си, после добави: — Аз съм Андрея.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Андрея. Моля, наричай ме Джак. А това е моята помощничка, Сали Мълоуни.

Сали пристъпи напред.

— Здравей, Андрея. Говорихме по телефона.

— Приятно ми е да се запозная с вас. — Андрея влезе обратно в къщата и ги покани: — Влезте.

Джак направи знак на оператора, който незабавно тръгна към къщата.

Андрея ги заведе в малка всекидневна, претъпкана с мебели, купени на някоя разпродажба в гараж. Всяка маса беше покрита с хартии и празни чаши от кафе. Обърна се към Джак.

— Къде искате да седна?

Отговори Кърк.

— Какво ще кажете за онзи стол до прозореца?

Андрея седна, но тялото й остана сковано изправено, а ръцете й бяха здраво стиснати в скута.

Джак седна срещу нея на табуретка, чиято дамаска беше доста избеляла. Докато приготвят камерата, той прегледа бележките си за хиляден път, после ги остави настрани.

— Ще ви задам само няколко конкретни въпроса, окей? Няма да ви смущавам, да ви притеснявам и други подобни. — Смръщи вежди. Тя изглеждаше… много крехка и уязвима. — Сигурна ли си, че искаш да дадеш интервюто?

„Велик репортер си, Джак, Готов си да се откажеш от успеха“.

— Просто е… унизително.

Сали се приближи и докосна Джак по рамото, после се отдръпна. Това беше сигналът, че филмът се върти. Джак знаеше, че може да спре, да я представи пред камера и да започне интервюто официално, но не искаше да прекъсва вече дадения старт. Вместо това се наведе напред и каза:

— Няма от какво да се срамуваш, Андрея.

Тя се опита да се усмихне. Усмивката й можеше да ти разкъса сърцето.

— Какво ще кажете за глупостта ми? Срам ме е, че бях толкова глупава. Дори не ни запознаха. Видях го в другия край на стаята и веднага разбрах кой е. Всички го познаваха. Бях водачка на клакьорките в гимназията в Корвалис и много пъти съм го гледала как играе. Той винаги изглеждаше така… съвършен. Знаех, че момичетата му се натискат през цялото време, а аз не бях нито достатъчно хубава, нито достатъчно умна. Но онази вечер бях изпила няколко питиета и бях смела. Помислих си: „Може би, кой знае“, И така, отидох при него и започнах разговор. Отначало той беше толкова мил. Наистина ме погледна, като че ли бях някой, който има значение. Отиде да си вземе бира и донесе и на мен. Когато други момичета се приближаваха, той ги отпъждаше. Остана при мен. Начинът, по който ми се усмихваше… и ме докосваше, докато говореше… Караше ме да се чувствам толкова специална. — Думите й заглъхнаха. Започна да върти златното кръстче, което висеше на нежна верижка около врата й.

Джак си помисли: „Ти си специална и не би трябвало да имаш нужда от момче, за да си докажеш това“. Надяваше се, че някой друг ще каже същите тези думи на дъщерите си. Тя пусна кръстчето и ръката й падна в скута. Погледът й проследи неволното движение.

— След известно време партито започна да се разпада. Дрю…

— Грейлънд?

— Да. Разказваше ми смешна история за тренировката от предишната седмица и когато се огледах, видях, че много малко хора са все още в стаята. Имаше една двойка пред телевизора, още няколко момчета бяха при бурето с наливната бира. Дрю се наведе и ме целуна. Толкова… джентълменска целувка. Помоли ме да се кача в стаята му и аз казах „да“. — Това признание я накара силно да пребледнее.

Долната й устна затрепери и тя я прехапа. — Не биваше да го правя.

Този път Джак не можа да се сдържи. Тя беше толкова млада.

— Ти си на деветнайсет, Андрея. Не се съди прекалено строго. Не е престъпление да се довериш на някого.

Погледът й срещна неговия. Беше изненадващо спокоен.

— Но онова, което той направи с мен, е престъпление.

— Какво… ти направи? — Трепна, усетил собственото си колебание. Надяваше се, че ще успеят да го редактират по някакъв начин.

— Отначало просто лежахме на леглото и се целувахме, но той започна да става агресивен. Натисна ме под себе си така, че не можех да се движа, и целувките му… Не можех да дишам. Започнах да го бутам, но това само го накара да се смее. Стисна ме здраво, болезнено. Започнах да крещя, да пищя, да го моля да ме пусне.

Джак виждаше какви усилия полага тя да не се разплаче.

— Удари ме един път по лицето. Никой не ме беше удрял дотогава. Не е като във филмите. Болеше толкова много, че не можах дори да заплача. А той започна да съблича дрехите ми, да разкъсва бельото ми. Чувах как материята се къса… После… после… — Тя вдигна глава, очите й бяха пълни със сълзи. — Той ме изнасили.

Джак извади носна кърпа и й я подаде.

— Благодаря — прошепна тя и изтри очите си. Мина секунда, преди да продължи: — Дори не си спомням как съм излязла от къщата. Съквартирантката ме заведе до спешното отделение, но чакахме много дълго. Накрая се отказах и се прибрах у дома.

— Не те е видял лекар в онази нощ?

— Не. Какъв смисъл имаше? Гледам много адвокатски предавания по телевизията. Знам, хората ще кажат, че сама съм си го изпросила. Отидох в стаята му и сама легнах на леглото.

Джак осъзна, че е стиснал ръце в юмруци. Заговори по-тихо, защото изведнъж му се стори гротескно да задава такива интимни въпроси заради новините в шест.

— Каза ли и на някого другиго, освен на съквартирантката си? На родителите си може би?

Тя издаде тих звук, може би ридание.

— Не можех. Предполагам, че тази вечер ще се наложи да им кажа. Но на следващия ден отидох до полицията в кампуса. Знаех, че нищо няма да направят, но исках да знаят какво ми е направил той.

— Какво се случи?

— Един полицай изслуша историята ми, после се извини и излезе от стаята. След около петнайсет минути влезе Бил Сийгъл, директорът на отбора на „Пантерите“. Той ми обясни всичко — че нямам доказателства, лекарски доклад, свидетели. Каза, че можело да се блъсна в стена и така да насиня окото си, напомни ми, че съм изпила няколко питиета. Каза, че на Дрю няма да се случи нищо, ако говоря за станалото, но моите години в колежа ще бъдат съсипани. И така, аз замълчах.

— А защо реши да говориш сега?

— Видях вашия доклад по новините. — Отново вдигна поглед. — Не бях единствената и те го знаеха. Да, тези скапани задници го знаеха. Не исках да му се дава възможност да продължава да наранява момичетата.

— Значи си ходила и до полицията в Портланд.

— Вероятно знаете, че и в това нямаше особен смисъл. Чаках прекалено дълго и направих всичко не така, както трябва. Но сега се чувствам по-добре. Поне не се страхувам повече и не бездействам, с което показвам, че не приемам нещата. Мислите ли, че сега постъпих правилно?

Джак знаеше, че не бива да отговаря. Интервюто нямаше да е толкова добро, ако покаже, че наистина му пука за това момиче. Зрителите нямаше да му имат доверие. Но тя седеше там и го гледаше с очи, които бяха сърцераздирателно тъжни. И беше толкова млада.

— Имам дъщеря на твоите години. Моята Джейми. Всеки ден се моля тя да е в безопасност в колежа. Но ако нещо… лошо се случи с нея, надявам се да бъде толкова смела, колкото ти беше днес. Постъпи правилно.

Дали този нежен и гърлен глас беше неговият? Със сигурност трябваше отговорът му да мине през дубъл. Звучеше така, сякаш щеше да се разплаче, за Бога.

— Благодаря ви за окуражителните думи.

— А аз ти благодаря за интервюто.

След това между тях се възцари неловкостта. Той изведнъж забеляза колко близо до нея е седнал. Тяхната принудена интимност се разпадна толкова бързо, колкото и беше възникнала. Всичко започна да му причинява неудобство. Джак не знаеше какво да каже, Сали също мълчеше, когато всички се разделиха и всеки пое по пътя си. Кърк си тръгна пръв, после Джак и Сали казаха „довиждане“ на Андрея и се върнаха в колата.

Едва доста по-късно, когато той и Сали караха към телевизионната станция, Джак осъзна колко го беше разтърсило случилото се.

— Да върви по дяволите този Дрю Грейлънд! — каза той и подчерта думите си, като удари с длан по кормилото.

— Как въобще се предполага, че можем да останем безпристрастни в случай като този? Аз непрекъснато мислех за малката си сестра. Тя е първа година в колежа. Предупредих я да внимава с непознатите, но какво бих могла да кажа за приятелите й?

— По дяволите, не питай мен. Аз бях толкова безпристрастен, колкото би бил и баща й. Кариерата ми със сигурност ще тръгне надолу, когато излъчат това.

— Всеки, който може да седи до това момиче, без да се разчувства, няма право да й задава каквито и да било въпроси. Тя заслужаваше твоето съчувствие.

Май нямаше какво повече да се каже след тези думи. Двамата си взеха по един хамбургер и пържени картофи от местния ресторант, където сервираха на колите, спрели на паркинга, и изядоха вечерята си по пътя. Следващите четири часа прекараха в стаята за редактиране. Бедният редактор, който беше дежурен по празниците, накрая вдигна ръце.

— Това е, Джако. Не може да има по-добър вариант. Отивам си у дома.

Джак погледна часовника. Десет вечерта. Прекалено късно, за да се отбият в къщата на директора на новините.

По дяволите. Тази щеше да е първата му задача за сутринта, но, за нещастие, трябваше да лети в седем. Нямаше начин да хване този полет.

Елизабет щеше да го убие.

 

 

Летището в Нашвил беше по-тихо и спокойно, отколкото обикновено по празниците. Още един тъжен признак на несигурните времена. След единайсети септември всяко потенциално пътуване се преценяваше внимателно и се претегляше неговата важност. Все повече и повече хора избираха да си останат у дома.

Елизабет беше пристигнала почти час по-рано и сега трябваше някак си да убие времето. Разгледа вестниците и списанията по сергиите и дори разгърна едно списание, което й обещаваше „по-млад и по-стегнат корем само за десет минути на ден…“ (Да, точно така.)

Купи си най-новия роман на Стивън Кинг. Най-после отиде на изхода и седна до прозореца, който разкриваше грозната картина на сивите писти. Затропа нервно с крак по пода. Когато осъзна какво прави, се застави да седи спокойно.

Беше смущаващо. Вече възрастна жена, толкова нетърпелива да види децата си. Вероятно трябваше да я заключат някъде или да я завържат до времето, когато й се родят внуци. Тя не беше от тези жени, които приемат децата си за даденост.

Стефани беше на дванайсет години, в седми клас, с едва напъпили гърди, дълги крака и скоби на зъбите, когато Елизабет за първи път осъзна: времето минава. Наблюдаваше как дъщеря й за първи път флиртува с момче, а трябваше да не се намесва. А колко несигурна се чувстваше, когато беше лишена от възможността да действа! За части от секундата в една ужасно студена зимна утрин, тя зърна уязвимостта и преходността на своето семейство и оттогава вече не беше същата. След това гледаше на домашното видео всеки скъп момент и беше толкова настоятелна в това си занимание, че семейството й надаваше стонове в унисон всеки път, когато тя се настанеше на дивана. Не бяха особено щастливи и когато тя се разхождаше наоколо с камера в ръце.

Чу да обявяват пристигането на полета и вдигна поглед. Самолетът беше спрял на пистата. Изправи се, но не направи и крачка напред. Момичетата мразеха, когато тя беше сред първата редица посрещачи. Беше го научила отдавна, още когато от училище ги водеха на ски с по няколко автобуса. Веднъж се беше осмелила — Господ да й прости — дори да влезе в училището, за да ги посрещне.

„Не сме бебета, мамо“, беше казала сприхаво Джейми.

Разбира се, Джейми почти винаги говореше сприхаво и нетърпеливо. По-малката й дъщеря бързаше от мига, в който се беше родила. Проходи на девет месеца, на две години говореше съвсем свързано и оттогава не беше намалила скоростта. Правеше всичко в живота с непростим ентусиазъм и вземаше всичко, каквото пожелае.

— Мамо!

Стефани се измъкна от тълпата пътници. Както обикновено, беше олицетворение на благоприличието — грижливо изгладени панталони цвят каки, бяло поло, черен блейзър. Кестенявата й коса беше прибрана отзад и разкриваше лицето й. Беше завързана с черна кадифена панделка. Гримът й беше лек, но беше положен перфектно. Дори когато беше дете, Стефани притежаваше невидима, но винаги присъстваща елегантност. Всичко й се удаваше с лекота. Всичко, което правеше, го правеше добре.

Елизабет се спусна напред и прегърна здраво дъщеря си.

— Какво? — каза Стефани, направи крачка назад и се засмя. — Няма ли камера, която да запечата щастливия момент на нашата среща?

— Много смешно. — Гърлото на Елизабет се беше свило и това я смути. Надяваше се, че гласът й ще прозвучи съвсем нормално. — Къде е сестра ти?

— Объркаха местата ни. Разделиха ни.

Джейми слезе последна от самолета. Изпъкваше сред тълпата като някое готическо плашило. Първо, заради високия ръст, почти шест фута, и после — заради цвета на косата: коприненомека и с цвета на царевицата с дължина до талията. И накрая идваше ред на облеклото й.

Впити черни кожени панталони, черна риза със сребрист цип и черни ботуши. Очната линия около сините й очи беше гъста като сажди. Проби си път през тълпата като добър футболист.

— Господи! — възкликна тя вместо поздрав. — Това беше най-лошият полет в живота ми! Детето, което седеше до мен, трябва да бъде в дом за ненормални.

При Джейми нещата нямаха средна стойност — всичко беше или най-лошото, или най-доброто. Тя целуна Елизабет по бузата.

— Здравей, мамо. Изглеждаш уморена. Къде е татко?

Елизабет се засмя.

— Благодаря, мила. Татко ти остана на работа още един ден. Някаква голяма история.

— Господи, какъв шок! — Джейми спря, колкото едва да си поеме дъх, и продължи да говори: — Не може ли да има повече места в тези самолети? Имам предвид истински места. Когато момчето пред мен спусна седалката си, подносът с храната ми падна на пода, а преди това почти разби челюстта ми. А за да излезеш, трябва да си Калиста Флокхарт.

Джейми все още говореше, когато колата спря пред къщата.

Татко и Антия сигурно бяха чули приближаването й по алеята (а може би бяха седели до прозореца през последните трийсет минути и бяха чакали нетърпеливо), защото бяха вече на верандата, хванати за ръце, широко усмихнати.

Джейми изскочи от колата с развяваща се коса и с протегнати ръце. И се втурна в прегръдките на дядо си. Елизабет и Стефани взеха чантите и я последваха.

— Стефи! — каза Антия със сълзи в очите и също прегърна внучката си.

След бързи размени на реплики от рода на: „Здравейте, колко ни липсвахте, как мина полетът?“ всички влязоха вътре.

Къщата буквално миришеше на Коледа. Току-що отрязани борови клонки украсяваха стената над камината и перилата на стълбището, във въздуха се носеше уханието на канела от току-що изпечените тиквени пайове. На всяка маса, поставени в кристални купи, горяха ароматни свещи, които разпръскваха уханието на ванилия. Навсякъде се виждаха вещи, останали от детството на момичетата — глинени коледни дръвчета, които се накланяха като кулата в Пиза, хартиени снежни човечета, боядисани с водни бои, и картони, изрязани в наивни форми.

Останалата част от деня прекараха в разговори и игри на карти, в опаковането на подаръци и поставянето им под вече украсената елха. В средата на следобеда Стефани и Антия изчезнаха в кухнята, за да приготвят домашен сос за ястието от месо, гарнирано с ориз и зеленчуци.

Елизабет остана във всекидневната да играе на покер и пръчици с татко си и Джейми.

— Е, госпожице — каза татко й, докато пушеше лулата си и разглеждаше картите си, — как са нещата в Джорджтаун?

Джейми сви рамене.

— Трудно е.

Думите й изненадаха Елизабет. Джейми никога не признаваше, че нещо е трудно, защото беше дете, което иска да се изкачи на Еверест, да публикува хайку и да плува на олимпийски игри.

— Джейми? — каза тя, смръщила вежди. — Какво не върви в училище?

— Не превръщай всичко в мелодрама, мамо. Просто ми е трудно този срок, това е всичко.

— Как е Ерик?

— Това приключи. Скъсах с него преди две седмици.

— О! — Изведнъж Елизабет се почувства така, сякаш е някъде далеч и не може да направи връзката между нещата. Някога знаеше за всеки нюанс в живота на дъщерите си, а сега момчетата се появяваха и изчезваха без предупреждение. Телефонът в другата стая звънна и някой вдигна слушалката. — Срещаш ли се с някой друг?

— Глупости, Бърди! Кой дава и пет пари за момчетата? Само плуването има значение. Дали ще можем да си запазим места за следващата Олимпиада?

Джейми се закле да спечели олимпийско злато, когато беше още единайсетгодишна. Денят, в който спечели първото си състезание в басейна на „Ембър мемориал“.

— Разбира се! — отговори тя и се усмихна лъчезарно. В тази усмивка обаче имаше нещо не наред, нещо не на място. Преди Елизабет да е успяла да каже нещо, в стаята влезе Антия, като високите й токчета потракваха равномерно. Притискаше безжичния телефон до пълните си гърди.

— Бърди, скъпа, Джак е.

Елизабет веднага разбра, че новините са лоши.

 

 

Елизабет не спа добре. Цяла нощ се въртя и мята. Накрая, около пет часа сутринта, се предаде, стана, облече се и слезе долу.

Джак не успя да пристигне предния ден. Разбира се, че щеше да стане така. Нещо „важно“ било възникнало. „Записът, мила, е първокачествен, но…“ Дрън, дрън, дрън. „Ще дойда утре. Обещавам“.

Обещанията много приличаха на впечатленията. Второто нямаше кой знае каква стойност.

Елизабет си направи чаша чай и застана пред кухненския прозорец, загледала се в падащия сняг. После отиде във всекидневната да запали огъня.

А там, на масичката за кафе, беше поставена кутия от червен картон, украсена с панделка. Сигурно баща й я беше оставил снощи за нея.

Остави чашата чай и протегна ръка към украсената кутия, която беше най-отгоре. Подаръкът беше прекрасен бял ангел, не по-голям от човешка длан, изработен от блестящ порцелан със сребристи криле. Майка й и го беше дала на нейния четвърти рожден ден — последния подарък от нея, който Елизабет си спомняше.

Всяка година тя го разопаковаше и опаковаше с все същото специално внимание и си правеше огромен труд да намери най-подходящото място за него на елхата. Не го беше взела със себе си, когато се премести, защото ангелът принадлежеше на това място, на тази къща, в която беше живяла майка й.

— Здравей, мамо — каза тя тихо и се усмихна на ангела в ръката си. Някога й се беше струвал толкова голям. Неговото значение беше споменът, свързан с него.

„Може ли да закача ангела на елхата сега, мамо? Може ли?“

„Да, Бърди, можеш да правиш с него каквото пожелаеш. Хайде, дай да те повдигна…“

Имаше толкова малко спомени от мама и всеки един от тях беше много ценен за нея.

Закачи ангела на втория най-висок клон, включи лампичките и се отдръпна назад. Дървото беше наистина красиво с тези украси, които се пазеха десетилетия наред и броят им все нарастваше, с белите гирлянди и цветни лампи. Тук беше всичко — от червената звезда, която Джейми беше направила от цветна хартия, до медальона, който татко беше купил на търг в Далас. Златисти панделки украсяваха всички клони.

В стаята влезе Антия. Беше облечена в розов халат и чехли, достойни за кукла Барби. Елизабет се обърна.

— Ти ли остави кутията тук за мен?

— Можеш ли да си представиш татко да търси на тавана кутия с украса за Коледа?

Елизабет се усмихна въпреки нежеланието си.

— Мисля, че не.

Антия седна на дивана и подви крака под себе си. Помпоните на пантофите изчезнаха под тялото й.

— Съжалявам, че Джак не успя да пристигне вчера.

Елизабет се обърна отново към елхата. Не искаше да говори за това. Въпреки всичкия си грим и вида, че не иска да я занимават с нищо, Антия понякога виждаше онова, което околните искаха да скрият.

— Зает е с някаква голяма история.

— Така казваш ти.

Имаше нещо в начина, по който го каза, колебание може би, което подсказваше, че не вярва много на това извинение.

— Да, така е — Елизабет натърти всяка дума поотделно.

Антия театрално въздъхна. Те двете винаги общуваха по този начин — с паузи и ново начало. Още откакто татко беше довел новата си съпруга у дома.

Елизабет беше на тринайсет, което и без друго беше лоша възраст, а новият брак само влоши още повече нещата за нея.

А Антия Бокнър, красавицата от Лик Скилет, Алабама, беше последната жена, която би избрала за своя мащеха.

„Това е твоята нова майка, Бърди!“, беше провъзгласил той един ден и това беше всичко.

Като че ли майката можеше да бъде заменена, като да замениш стари батерии с нови.

Никога повече не споменаха мама в голямата бяла къща, нито в полетата с памук и тютюн. Нито една нейна снимка не украсяваше полицата над камината или масите в салона и трапезарията, нито една история не беше разказана, за да стопли спомена на самотната й дъщеря за нея.

Антия се беше опитала да бъде истинска майка на Елизабет, но правеше всичко не така, както трябва. Те двете бяха олиото и водата от самото начало.

Елизабет се надяваше, че времето и разстоянието ще изгладят острите ръбове на техните отношения, но не ставаше така между тях двете. Бяха останали съвсем различни през всичките тези изминали години и не можеха да се разбират лесно и добре. От немай-къде се бяха научили да бъдат поне учтиви една с друга. Когато въпросите станеха прекалено лични, една от двете винаги сменяше темата. Сега беше ред на Елизабет.

— Чух, че с татко ще отидете до Коста Рика тази пролет.

— Аз съм глупачка, това е сигурно. Можех да избера някой плаж някъде по света, където ще можем да пием „Маргарита“, но не. Съгласих се да посетя страна, която е известна със змиите и паяците си.

— Много жени мечтаят за екзотична ваканция със съпрузите, които ги обичат.

— Това е така, защото повечето жени не могат да си спомнят защо въобще са се влюбили в съпрузите си. Без това… — Антия остави гласа й да заглъхне. — Понякога човек трябва да се потруди, за да си спомни добрите неща.

Елизабет не беше сигурна дали този разговор е просто празно дърдорене или не. Нямаше значение. Забележките на Антия бяха прекалено близо до истината. Достатъчно лошо и това, че бракът на Елизабет вече не търпеше никакво развитие. Тя нямаше намерение да добави и обидата към раните си, като говори с мащехата си за това.

— Забеляза ли снега? Задният двор изглежда наистина много красив — каза тя и затършува в очевидно празната кутия в търсене на още някоя украса.

— А, да, времето. Винаги добра тема за нас. Видях, че вали сняг. Едуард мисли всички да слезем долу до езерото довечера.

— А аз мисля…

Прекъсна я звънецът на входната врата. Тя погледна Антия.

— Очаквате ли някого?

Антия сви рамене.

— Бени, може би? Понякога, когато има страстна любовница, прави доставките при пукването на зората.

— Кой, по дяволите, може да е това?! — долетя гласът на баща й от горния етаж.

Елизабет отиде до входната врата и я отвори.

На прага стоеше Джак и изглеждаше смачкан и много уморен. Косата му беше рошава като на тийнейджър. Малки розови линийки кръстосваха бузите му като на стара пътна карта. Сините му очи бяха станали по-малки, защото кожата около тях беше силно подпухнала.

— Здравей, бейби — каза той и й се усмихна накриво. — Събудих директора на новините посред нощ и му дадох лентата. После летях цяла нощ. Прощаваш ли ми?

Елизабет му се усмихна щастливо.

— Точно когато започвам да мисля, че ще е добре да те заменя за някой нов модел, ти правиш нещо такова.

Позволи му да я прегърне и когато той се наведе да я целуне, го целуна в отговор.