Кристин Хана
Далечни брегове (3)

Глава 3

На следващата сутрин Елизабет седеше на високо столче пред бар плота в кухнята, а дланите й стискаха здраво чашата с чай от лайка.

— Кафе? — запита Джак и си наля в една чашка.

— Не, благодаря. Опитвам се да намаля кофеина.

— Отново?

— Да, отново.

Тя остави своята чаша на гранитната повърхност. Върхът на пръста й проследи грубата, набраздена керамична повърхност и леко наклонената дръжка. Тази чаша беше една от многото й реликви, спомен от периода, в който беше запалена по разни глинени и керамични съдове. Често си мислеше, че когато умре, антрополозите ще могат да си представят каква е тя, ако проследят различните й хобита. Съдове. Цветно стъкло. Рогозки за окачване по стените. Бижута, изработени от антични сребърни лъжици. Макраме. Фотография. Фотоалбуми и албуми за спомени. А после идваше ред на безбройните курсове, които беше изкарала в доста от местните колежи. Шекспирова литература, история на изкуството, политически науки. Щом веднъж загуби способността си да рисува, тя започна да търси неин заместител, нещо, което да запали огъня на съзидателността у нея. Но нищо не успя да задържи вниманието й задълго.

Джак изми джезвето и внимателно го постави обратно на мястото му. Изглеждаше уморен и нищо чудно. Беше се въртял и мятал през цялата нощ.

— Защо днес не си останеш вкъщи? — каза тя. — Можем да излезем да обядваме. И може би да се разходим по плажа. Или да отидем да пазаруваме за Коледа в града. Всички магазини са украсени.

— Прекалено е студено.

Тя не знаеше какво друго да каже. Някога не би имало значение дали навън вали дъжд или сняг. Смисълът беше в това да са заедно. А сега дори времето заставаше между тях. Той застана до нея, докосна я по рамото и нежно каза:

— Съжалявам.

Срамът в погледа му почти я разчувства. Върна я обратно във времето. За секунда тя видя в мъжа, застанал до нея, момчето, в което се беше влюбила преди толкова много години.

— Ще имаш и друга възможност, Джак.

— Обичам те, Бърди.

Този път наистина го мислеше.

— Аз също те обичам.

— Тогава защо това не е достатъчно?

На Елизабет й се прииска да извърне поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Бърди, нали винаги си искала да говорим за това? Вечният, изгарящ въпрос: „Какво не е наред при нас?“ Е, сега аз те питам. Защо онова, което още имаме, вече не е достатъчно?

— Иска ми се да беше.

— Не трябва да е толкова трудно — каза той толкова тихо, че тя трябваше да напрегне слух, за да го чуе.

Нейните следващи думи наистина имаха значение. Те толкова рядко се осмеляваха да се доближат до истината за нещастието си. Но тя не можеше да си представи да прояви честност и да каже: „Страхувам се, че вече не се обичаме“.

— Знам — беше всичко, което успя да произнесе.

Раменете на Джак се отпуснаха, устните му се свиха.

— Ти ме изтощаваш, Елизабет. — Отдръпна се от нея. — Оплакваш се и мърмориш колко си нещастна, но когато най-после се опитам да го обсъдя с теб, избягваш въпроса.

— Не съм казала, че съм нещастна. — Веднага й се прииска да не беше излъгала, а да беше казала истината. Но въпросът, който се канеха да повдигнат, беше толкова… голям и зловещ, че тя се уплаши.

— Разбира се, че не. Ти въобще рядко казваш нещо.

— А защо да го правя? Ти и без това не ме слушаш. Гледаха се втренчено един друг. Никой от двамата не беше сигурен докъде ще ги доведе този разговор. Мълчанието се преплиташе със страха, че един от двамата ще признае истината.

— Добре тогава — каза Джак накрая. — Отивам на работа. Може би днес ще успея да отразя голямото събитие.

Тези думи върнаха спокойната и удобна рутина на живота им. Джак се опита, но отново не успя да промени нищо.

 

 

Джак стоеше пред стадиона и мръзнеше. Леден вятър се вихреше над паркинга и повдигаше листа и по-дребни боклуци.

— Ето и предаването, което очаквате — каза той и се усмихна на камерата с една от своите заучени ведри усмивки. — Двата отбора, които тази година се състезават за първото място в щата в групата на момчетата. Те може и да са малки на години и ръст, но не им липсват нито решителност, нито дух. От Портланд предава Джаксън Шор.

В мига, в който светлината на камерата угасна, той хвърли микрофона към оператора.

— По дяволите, тук е непоносимо студено — каза и закопча палтото си догоре. Махна набързо за довиждане и побърза да се прибере на закрито. Можеше и да почака да го откарат, но техниците се бавеха с прибирането на оборудването.

Щом веднъж влязоха на топло в помещенията до съблекалните, едно, от които беше отредено за него, той седна зад евтиното си метално бюро и се опита да измисли какво да прави. Нищо не му дойде наум. Стана и отиде до прозореца. Денят беше абсолютно сив. Дъждецът беше толкова дребен, че почти не се забелязваше с просто око. Мокрите тротоари отразяваха червените и зелените светлини на светофарите.

Винаги можеше да отиде до колежа и да види как вървят работите при „Дъ дакс“, но техният баскетболен отбор не беше особено обещаващ.

Може би щеше да излезе нещо от „Трейл Блейзърс“…

На вратата се почука.

— Влез! — извика той, но не се осмели да се обърне. Знаеше, че ще се наложи да вдигне поглед към влезлия, но понякога му бяха необходими повече от няколко секунди, за да извика на лицето си заучената приветлива усмивка.

— Мистър Шор?

Обърна се. Беше Сали Незнамкояси, една от новите помощнички. Беше млада, красива и амбициозна. Беше разпознал амбицията в нея още първия път, когато я видя. Като я гледаше сега, видя в очите й оживление и желание за живот, които го накараха да се почувства още по-уморен.

— Какво мога да направя за теб?

— Исках да ви благодаря за вторник вечер.

Джак се замисли за миг.

— О, да. Барът „Бриджпорт“. — Някои от продуцентите и операторите щяха да излизат след работа. В последната минута Джак беше поканил Сали.

Тя му се усмихна и той за миг остана хипнотизиран от тъмните й очи.

— Наистина беше много мило, че ме поканихте.

— Реших, че за теб ще е добре да бъдеш малко в компанията на продуцентите. Не е лесно да се пробие в този бизнес.

Тя се приближи една крачка.

— Бих искала да върна услугата.

— Окей.

— Дрю Грейлънд.

Той не знаеше какво да очаква, но със сигурност не беше очаквал това.

— Центърът на „Пантерите“?

— Малката ми сестра беше на парти с него в събота вечер. Каза, че пиел големи количества алкохол и вземал всякакви наркотици и че завел момиче в стаята си. Когато излязло, момичето плачело и дрехите му били разкъсани. По-късно същата вечер пиян шофьор блъснал куче на „Каскейд стрийт“. Говори се, че карал Дрю и че полицията от района на кампуса прикрива случилото се. В четвъртък е голямата игра за UCLA, нали знаеш.

Джак никога през живота си не беше получавал толкова ценна помощ.

— Това може да се окаже голямо.

Позволи си да отпусне въображението си само за секунда — национална история, отразяване от всички големи медии, лицето му по всички телевизии в Америка. И Хенри, водещият всички големи новини, изгонен от града. Ваканция по плажовете на Австралия, нищо по-малко.

— Мога ли да ти помагам в отразяването на случая? — запита Сали.

— Разбира се. Трябва да видим дали онова момиче ще повдигне обвинения срещу него. Не можем да разчитаме на клюките от кампуса.

Сали отвори малък бележник и започна да си води бележки.

— Ще говоря с директора на новините. А ти ще работиш върху въпросите и следите. Ще започнем с полицията, отговорна за района на кампуса. Да се срещнем във фоайето след… — Той погледна часовника си. Беше дванайсет и четирийсет и пет. — Половин час, окей?

— Чудесно.

— И благодаря, Сали.

— Който дава и получава, Джак.

Когато тя вдигна поглед към него и му се усмихна широко, той почувства прилив на старата си самоувереност.

 

 

Като се прибра у дома, Елизабет беше уморена като старо куче. Срещата в библиотеката беше продължила по-дълго от определеното, групата, в която участваше, се събра с час закъснение, а дърводелецът, при когото се беше отбила, искаше прекалено висока цена, за да й е от полза.

Изтощена, тя хвърли дамската си чанта върху масата в кухнята и отново излезе навън — на верандата. Седна в люлеещия се стол. Равномерното движение на стола и поскърцването — напред-назад, напред-назад — успокоиха обтегнатите й нерви.

Безкрайният бронзов океан се простираше пред нея. Гъстата зелена морава, още влажна след следобедния порой, блестеше на намаляващата слънчева светлина. Два огромни и стари папратови храста, чиито клони бяха уморено сведени надолу, образуваха съвършената рамка за картината.

През главата й отново премина мисълта, която започваше със: „Само ако…“ Тя мигновено я отхвърли. Дните, в които рисуваше, бяха отдавна отминали. Но ако не бяха, ако не беше позволила на някогашната си страст да изстине, щеше да нарисува това тук.

Някъде наблизо високо се обади птичка. Сигурно беше някоя дебела врана, която й се сърдеше, без съмнение, че е навлязла в територията й.

Но това беше нейното място, нейната утеха. От всяка от тристате луковици, които беше засяла в градината, до дъсчената ограда, която сама беше издигнала и боядисала, до всяка мебел вътре в къщата. Всеки квадратен инч от тази недвижима собственост отразяваше мечтите й. Независимо колко нещастна или стресирана се чувстваше, можеше да излезе на тази спокойна веранда, да гледа океана и да е в покой със себе си. Гледаше как златистото слънце бавно потъва във все по-тъмното море, после се изправи и влезе вътре. Беше време да приготви вечерята.

Тъкмо влезе в къщата и телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Хей, скъпа, с какво се занимава днес?

Елизабет се усмихна, въпреки че беше изтощена.

— Хей, Мег. Хубаво е да те чуя. — Тя се отпусна на фотьойла, марка „Уеджууд“, чиято тапицерия беше на райета в синьо и жълто, и вдигна краката си на табуретката. — Какво става при теб?

— Днес е четвъртък. Исках да ти напомня за срещите на онази група.

Жените, на които липсваше страст. Усмивката на Елизабет се стопи.

— Да. Помня — каза тя, макар да не помнеше.

— Отиде ли?

Как ли не? Да влезе в стая, пълна с непознати, и да признае, че не води сексуален живот със съпруга си?

— Не, всъщност не. Не е в стила ми.

— И какъв точно е твоят стил?

От това болеше.

— Използваш гласа, с който говориш като адвокат.

— Какво ще правиш тази вечер? Ще подреждаш чекмеджето с подправките? Повярвай ми, Бърди, някой ден ще се събудиш, ще си на шейсет и няма да помниш кога за последен път си била щастлива.

Елизабет нямаше отговор. Същият грозен сценарий беше хрумнал и на нея. Всъщност често си мислеше за това.

— Ако отида — имай предвид, че още не съм се предала, — как ще ми се стори?

— Като задушевен разговор между близки приятелки. Те вероятно ще говорят за това, какво е да се чувстваш изгубен по средата на пътя на живота.

Не звучеше толкова лошо. Тя си представяше светата Инквизиция. Може би и изтезания.

— А аз ще трябва ли да говоря?

— Не, Марсел Марсо, можеш да седиш там непоклатима и безчувствена като скала.

— И наистина ли мислиш, че ще ми помогне?

— Нека го кажем така — ако не отидеш тази седмица, следващата седмица ще превърна живота ти в такъв ад, че до другия четвъртък ще се молиш да отидеш.

Елизабет се усмихна. Преди години, когато Мегън страдаше и минаваше през ужасните мъки на развода, Елизабет се държеше с нея по същия начин. Безсърдечна любов? Понякога се налага някой приятел да ти влее сили, да.

— Добре, ще отида.

— Обещаваш ли?

— Ухапи ме.

— Искам да го чуя, обещаваш ли?

Това можеше да продължи цял ден.

— Обещавам. Няма ли някой измъчен татко, когото трябва да утешиш?

— Не, но имам среща. Той е италианец. Джулиано.

Говориха още двайсет минути за липсата на любов в живота на Мегън, после затвориха. Елизабет си наля чаша вино и извади малко пилешки гърди от хладилника. Докато те се размразяваха в микровълновата фурна, тя провери дали има съобщения на телефонния секретар. Имаше. От по-малката й дъщеря, Джейми, и едно от Джак. Той казваше, че е по следите на голяма история и че ще се прибере късно.

— Той е на ваше разположение, фенове на спорта — каза тя на глас. Още едно „доказателство“, че е полудяла — говореше сама на себе си. — А аз ще отида на онази среща.

Взе душ и влезе в стаята гардероб. Втренчи поглед в грижливо подредените си дрехи. Повечето от тях бяха ярки и богати на цветове: ръчно боядисани шалчета, плетени на ръка пуловери и щамповани коприни. Обичаше изкуството във всичките му форми. Още откак беше тийнейджърка, непрекъснато й правеха комплименти за модния й вкус. Но сега нищо от това не й помагаше. Последното, което искаше, беше да изпъква сред тълпата.

Погледнете там. Жена, която отдавна не е изпитвала страст.

След няколко неуспешни опита избра шоколадовокафяви вълнени панталони и кремаво кашмирено поло. Реши да не слага колан. И без това онези, които бяха най-добри, не й ставаха от години. Положи внимателно грима си, после прибра правата си руса коса (като същевременно забеляза, че се нуждае от боядисване) на френска плитка. Свали сребърните обеци с тюркоазен камък, които обикновено носеше, и сложи перлени топчета, след което внимателно се погледна в огледалото.

— Съвършено. — Изглеждаше наистина много елегантно.

В шест остави бележка на Джак на плота в кухнята, просто в случай, че той се върне преди нея. Този жест щеше да отиде напразно, разбира се. Като се имаше предвид как той се оправяше с нещата вкъщи, тя щеше да е изкарала критическата възраст, преди той да я е открил.

След двайсет и пет минути колата й спря на паркинга.

Общинският колеж беше построен през късните седемдесет години на двайсети век и това му личеше. Бетонни стени поддържаха равен оранжев метален покрив. Голи дървета се редяха от двете страни на алеята и придаваха на кампуса странно тъжен вид. По уличните лампи висяха скъсани гирлянди и други украшения, останали след празниците, и шумоляха на лекия вятър.

Елизабет стисна здраво чантата си под мишница и продължи да върви. Докато вървеше по вътрешните коридори, изпита радост, че е обула удобни обувки с нисък ток. Стъпките й бяха приглушени и почти безшумни. Никой нямаше да е чул нищо, ако решеше да се върне незабелязана.

Най-после стигна до стая 106. За нещастие, на вратата нямаше прозорче и нямаше как да надникне вътре и да намери някаква причина да промени решението си.

Отвори предпазливо. Без да си позволи да се поспре, влезе вътре.

Беше обикновена, малка класна стая. По зелената дъска, изтрита небрежно, бяха останали част от задачите по математика. В средата на стаята бяха подредени в полукръг метални столове, някои от които бяха празни, а на други седяха нервни на вид жени. На една маса вляво, застлана с бяла покривка, имаше кафе машина и табла със сладки.

— Не се срамувайте. Елате.

Изненадана, Елизабет се завъртя рязко и откри, че почти е опряла нос до този на изненадващо красива жена, облечена в яркочервен костюм. На ревера на сакото й имаше табелка с името: САРА ТЕЙЛЪР.

— Аз съм Сара — каза жената и се усмихна ведро. — Добре дошли на нашата среща.

Елизабет не успя да се усмихне.

— Аз съм Елизабет.

Сара я докосна по рамото, после леко го стисна, за да я окуражи.

— Всички са нервни в началото. — Обърна се към другите жени. — Шарлот, защо не поздравите нашия най-нов член?

Елизабет изпадна в паника. Тя всъщност не беше член, нали? Шарлот, едра жена, облечена в черни велурени панталони и зелен пуловер, вече се приближаваше към нея.

— Здравей — каза Шарлот простичко. — Добре дошла в групата. Ела.

Тя хвана Елизабет за лакътя и я поведе към столовете. Елизабет седна. До нея беше дребничка жена с живи очи, облечена в дънков костюм и с оръфани каубойски ботуши.

— Аз съм Джой — каза тя и се усмихна лъчезарно. — Съпругът ми ме изостави, за да се присъедини към една рок група. Свири на хармониката. Можете ли да повярвате? — Тя се засмя. — Групата се нарича „Дог бойс“ — момчетата кучета. А аз ги наричам „Дог шитс“ — кучешки лайна — макар и не пред децата.

Елизабет сковано кимна с глава. Джой продължи да говори, като през цялото време се усмихваше. Другите жени си говореха по две или три за съвсем обикновени неща. За учебните програми на децата, за бившите си съпрузи, за безперспективни работни места и за издръжката на децата. Гласовете им се сливаха в непрестанен поток. В стаята влязоха още жени и заеха местата си в полукръга. Някои от тях се включиха в разговора. Други, като Елизабет, седяха мълчаливо.

Най-накрая Сара затвори вратата и зае мястото си в средата на групата.

— Добре дошли, дами. Приятно ми е да видя толкова много лица днес. Това е групата на жените, които подкрепят страстта. — Тя се усмихна. — Не се тревожете, макар да звучи еротично, няма нищо такова.

Тази забележка беше последвана от смях, но някои от жените се смееха нервно.

— Нашата цел е да си помогнем една на друга. Имаме нещо общо и това е чувството за загуба. Стигнали сме определена възраст и сме открили, че сме пропуснали важна част от живота си. Поради липса на по-добра дума, аз наричам липсващия елемент страст. А нашата цел е просто да споделим чувствата си с други жени, които ще ни разберат. Заедно можем да бъдем силни. Да започнем с това всяка от нас да сподели с другите по една своя мечта. — Обърна се към седналата до нея жена. — Била си тук и преди, Мина. Защо не започнеш ти?

Мина, дебела, червенокоса, възрастна жена, облечена в домашна полиестерна рокля на цветя, изглеждаше напълно спокойна и отпусната.

— Започнах да идвам на тези срещи преди около шест месеца, когато на съпруга ми Бил беше поставена диагноза Алцхаймер. — Тя поклати глава и цъкна с език. — Ужасно е да загубиш някого, когото си обичал, по този начин. Както и да е, обещах на дъщеря си, че ще дойда на срещата. Не можех да си представя, че ще открия тук някаква страст, но сега посещавам курсове по шофиране. На вас, по-младите, това сигурно не се струва кой знае какво, но на мен ми дава нова свобода. Следващата седмица ще бъде последният ми изпит. Надявам се, че следващия път ще дойда тук сама с колата.

Групата заръкопляска и Мина се изкикоти щастливо. Когато стаята утихна, започна да говори следващата жена.

— Казвам се Фран. Съпругът ми избяга със секретарката си. Единствената страст, която имам напоследък, изглежда, се върти около купуването на пушка. За нещастие, не мога да реша кого от нас двамата да застрелям. — Тя се усмихна нервно. — Това беше шега.

Сара се наведе напред.

— Какво обичаш да правиш, Фран?

— Обичах да бъда съпруга. — Тя направи пауза и сви рамене. — Приятелките ми се държат с мен така, сякаш съм болна от фатална болест. Този път е единственият от седмици насам, когато излизам от къщи. Препоръча ми го адвокатката по развода, но не виждам как можете да ми помогнете.

— Ние всички разчитаме на това — каза Джой. Другите измърмориха нещо в знак на съгласие.

— Помисли си за това, Фран — каза Сара. — Какво би правила, ако знаеше, че не можеш да се провалиш? Отговори бързо. С една дума. Без да мислиш, че нещо е невъзможно.

— Да пея. — Самата Фран като че ли беше изненадана от отговора си. — Някога пеех.

— Аз пея в един женски хор — каза Мина. — Пеем в домовете за възрастни хора и болниците. Винаги търсим нови членове.

— О, не съм казала, че съм добра певица.

Мина се засмя тихичко.

— Пеем на хора, които ползват слухови апарати. Наистина, ела при нас. Много е забавно.

Фран изглеждаше несигурна.

— Ще си помисля.

Няколко жени заговориха едновременно. Много от тях, както изглеждаше, бяха открили у себе си стремеж към неща, които ги изненадваха. Летене, парашутизъм, маратон. По общо съгласие решиха, че всяко хоби би било добър старт.

— Точно затова сме тук — каза Сара. — Да откриете своята страст, нещо, което ще правите не заради парите или успеха. Трябва да намерите истинското си „аз“. Онова, което сте заровили дълбоко заради нуждите на другите, на хората около вас. Фран, може и да се изненадаш колко много може да ти донесе нещо толкова малко като присъединяването към хора.

Тя кимна на жената, седнала до Фран. Жената замърда нервно с пръсти, а после потри длани една в друга. Беше висока и слаба, облечена в черно, може би на четирийсет години. Беше изрусила косата си толкова силно, че тя имаше цвят на слама, но корените й бяха смолисточерни.

— Аз съм Ким. Когато онова лайно съпругът ми ме изостави заради жена, която още носи скоби на зъбите, аз започнах да пия. Повярвайте ми, това се превърна в моята страст. От три месеца вече съм трезвеничка, но съм жадна през цялото време. Нямам идея с какво да заменя алкохола. Майка ми чула за тази група по телевизията и ме накара да обещая, че ще дойда. И така, ето ме тук.

— Какво правиш през свободното си време? — запита я Сара.

Ким подръпна едната от двете си дълги сребърни обеци.

— Аз имам само свободно време. Той ми остави много пари. Боядисах си косата и си направих татуировка. Това са положителни стъпки напред, не мислите ли? — Тя не се усмихваше. Но зад силния черен грим, очите й приличаха на дълбоки басейни, пълни с болка.

— Би могла да си намериш работа — каза някой. — И да печелиш собствени пари.

— Повярвай ми — сряза я Ким, — аз съм спечелила онези пари. Освен това, какво бих могла да правя? Напуснах колежа, за да се омъжа и да отгледам дъщеря си, която сега е на шестнайсет и мисли, че аз съм се смахнала от мъка. Доброволният труд за благотворителни организации и тежката работа да поддържаш с хвалби егото на съпруга не са ме квалифицирали кой знае колко. Не мога да се видя облечена в келнерска престилка да казвам всеки ден: „Искате ли пържени картофи към яденето?“

— Сигурно има нещо, което те интересува.

Ким се облегна назад. Барабанеше с пръсти по черния си панталон, все едно че свиреше на пиано.

— Не, нищо. Съжалявам. — Вдигна поглед. — Отмъщението брои ли се?

Групата замълча. Сара каза:

— Може би, ако просто слушаш тази вечер, ще престанеш да се страхуваш толкова.

— Аз не се страхувам.

Ким бръкна в дамската си чанта и извади пакет „Вирджиния слимс“. Когато осъзна какво е направила, напъха цигарите обратно. Сара се наведе напред.

— Точно сега си в пустинята и умираш от жажда, но се страхуваш да потърсиш вода. Само не се предавай, Ким. Рано или късно, ще стигнеш до онази точка, когато е по-страшно да не правиш нищо, отколкото каквото и да е. Тогава ще протегнеш ръка към нас.

Ким изгледа Сара с едва скрито презрение. Сара остави тишината да продължи още минута, после кимна на жената, седнала до Ким. Тя незабавно започна да говори. След нея заговори друга, после трета, четвърта.

И изведнъж Елизабет разбра, че е дошъл нейният ред. Всички я погледнаха. Мег беше казала да седи като скала, ха! Щеше да прилича на идиот, ако мълчеше. Пое си дълбоко дъх.

— Аз съм Елизабет. Обикновена домакиня с две пораснали дъщери. Стефани е почти на двайсет и една, Джейми е на деветнайсет. Не съм разведена, нито съм вдовица, нито пък изоставена. Всичко, което не върви в живота ми, е по моя вина.

— Вината не е това, което ние търсим — каза Сара. — Интересува ни какво искаш от живота. Мечтите ти, Елизабет.

Елизабет знаеше, че ако не отговори, редът ще е изгубен завинаги.

— Някога рисувах. — За нейна изненада, болеше, когато думите бяха произнесени на глас.

— Аз работя в магазин за стоки, свързани с изкуствата. „Пикчър пърфект“ на „Чадуик“ — каза една от жените. — Отбийте се при мен тази събота и ще ви помогна да изберете всичко, което ви е необходимо.

Елизабет имаше предостатъчно материали. Боите и четките бяха последното, от което имаше нужда. А и дали тази група за подкрепа можеше да я накара да вземе решение?

— Няма смисъл, наистина.

— Не се страхувайте — каза Сара. — Купете си бои и да видим какво ще се случи.

— Ти си късметлийка — каза Джой с глас, пълен с копнеж. — Ти всъщност имаш страст в живота. Аз идвам на срещите от месеци и все още нямам представа, какви са желанията ми.

— Иска ми се да можех да рисувам — добави друга жена.

Елизабет огледа лицата около себе си. Те вярваха, че това тук й помага. А всъщност то я караше да се чувства по-зле.

— Разбира се, бих могла да опитам — каза тя само за да сложи край. — И вероятно отново ще ми е забавно.

Помисли си, че жените са готови да танцуват и брейк от радост. С изключение на Ким, която просто седеше, облечена в траурно черно, и гледаше Елизабет с всезнаещ поглед.