Кристин Хана
Далечни брегове (28)

Глава 28

Елизабет седеше на своята любима скала на плажа и гледаше морето, което заемаше такава голяма част в сърцето й. Беше сама. По скалите в близост до крайбрежната линия не се излежаваха тюлени, във вълните не се къпеха видри. Нямаше и морски птици, които да кръжат над водата. Вълните се плискаха напред, разбиваха се с бяла пяна и се отдръпваха назад.

Цялата минала нощ тя се мята в леглото. Не можа да намери облекчение в съня. Мислеше за толкова много неща. За майка си и за ужасната цена, която тя беше платила за любовта. За баща си, за децата си, за брака си, за изкуството.

Целият й живот мина пред очите й, заляха я спомени — и добри, и лоши. Мислеше за това, дали животът й щеше да е различен, ако беше правила други избори, ако се беше отдала на други възможности. Може би за първи път успя да види цялата картина. Обичаше Джак. Вярно, беше позволила на слабостта, на загубата и на разкаянието да се промъкнат в живота й. Тези чувства й помогнаха да стане по-силна. А любовта й беше по-дълбока и по-истинска от тях.

Най-големият й провал се състоеше в неспособността й да обича себе си така, както обичаше семейството си.

После, най-накрая, хвана кормилото и промени курса. Постави на първо място своите собствени нужди, напусна Джак и се осмели да мечтае. Работи упорито за постигането на мечтата си. Рисуваше, докато пръстите й не се схванеха и гърбът не я заболеше.

Но при първото препятствие се отказа. Беше съкрушена, истински съкрушена.

Само едно кратко отдаване на мечтите и ето, че отново се превърна в старата Бърди. Вече мислеше да се откаже. Като че ли смисълът на изкуството можеше да се намери толкова бързо и без да се потърси по-далеч и по-дълбоко.

Това не й харесваше.

Изправи се и пристъпи към водата. Приливът се опита да я спре. Вълните заливаха гумените й градински ботуши, ледената вода се промъкваше вътре и намокряше подгъва на панталона й. Но вече нищо не можеше да я спре. Никога вече нямаше да остави рисуването. Дори никой да не харесваше работите й. Щеше да й е достатъчно удоволствието от самия акт на създаване на творбата.

Неочаквано, тя се затича напред и се гмурна всред вълните. Едва в последния момент, когато ледената вода я удари в лицето, тя разбра, че няма да се извърне.

Гмурна се с отворени очи в следващата вълна — нещо, което преди нямаше смелост да направи. Излезе от другата й страна, където водата беше спокойна.

Животът, изведнъж разбра тя, е като вълните. Понякога трябва да се гмурнеш в проблемите и неприятностите, за да излезеш от другата страна. Това беше научила при провала си на фестивала — перспективата. Трябваше да работи по-упорито, да учи повече. Нищо в живота не идва лесно, време беше да приеме това.

Една голяма вълна я вдигна нагоре и я запрати към брега. Приземи се с разперени крайници на брега и избухна в смях.

Когато се прибра, мокра и измръзнала до кости, й се стори, че къщата мирише божествено — на ванилия, канела и прясно сварено кафе. Напомни й за детството й. Обикновено в неделя, след църква, Антия приготвяше великолепна закуска.

Остави мокрите си ботуши в един ъгъл.

— Закуската мирише божествено! — каза тя и потрепери от студ.

Антия беше при фурната. Готвеше. Лицето й беше зачервено от топлината.

— Какво се е случило с теб?

Елизабет се усмихна щастливо. По челото й се стичаше вода.

— Започнах отново. Сложих ново начало.

Антия също се усмихна.

— Е, добре, отиди да се преоблечеш. Умирам от глад. И не ми говори за калории. Умирах за френски хляб.

— Знаеш, че ще изям всичко, щом е приготвено от някой друг.

Елизабет изтича на горния етаж, подсуши се и се преоблече в памучен анцуг, после слезе долу. Когато влезе в кухнята, Антия вече беше подредила масата — френски хляб, меко сварени яйца, сирене, шунка и ягодов кейк — и сядаше на мястото си. Половината от хляба й го нямаше.

— Не успях да те дочакам.

Елизабет се засмя и седна.

— Татко обикновено казваше така.

— Снощи го сънувах.

Елизабет вдигна поглед.

— Наистина ли? Какво правеше?

— Седеше на белия люлеещ се стол на верандата — онзи, за който винаги казваше, че е прекалено малък за един истински мъжки задник. Но не се оплакваше. Пушеше пура и гледаше към полето. Аз седях в краката му, а той ме стискаше за врата, както е правил хиляди пъти. „Майко, време е“, каза ми.

Елизабет си представяше картината идеално.

— Вероятно е бил ядосан, защото царевицата още не беше засадена тази година.

Антия остави вилицата си.

— Не, не мисля. Мисля, че говореше за мен.

Елизабет отхапа от хляба.

— Господи, божествен е! Е, какво е имал предвид той?

— Че е време да си отида у дома — отговори Антия тихо. — Че е време да продължа новия си живот. Крих се тук достатъчно дълго. Онази вечер, на срещата, говорих дълго с Мина. Тя ме убеди, че трябва отново да започна да живея. Говорихме, че може да отидем заедно на морско пътешествие.

Сега Елизабет остави вилицата си. Беше изненадана колко много иска Антия да остане.

— Сигурна ли си, че си готова?

— Напуснах Суитуотър, защото не можех да понасям да съм сама там. Но сега имам теб.

— Да — отговори бавно Елизабет. — Имаш мен.

— Ще ти бъде ли добре сама?

— Да. Мисля, че и двете се научихме на това. Добре е да бъдеш сам. Но ще ми липсваш.

— Обичаш ли Джак? — запита неочаквано Антия.

Елизабет беше изненадана от въпроса, но отговори бързо.

— Да.

Антия се усмихна широко.

— Е, скъпа, аз не съм от онези жени, които охотно предлагат съвети, но нека ти кажа това: Истинската любов е много рядко нещо. Опираме се на нея години наред, а дори не си правим труда да видим какво ни държи изправени. Тя трае вечно, както казват поетите, но животът не е вечен. Докато си в леглото със съпруга си, в следващата секунда може да останеш сама. По-добре е да се замислиш за това.

Елизабет знаеше, че мащехата й е права. В месеците, в които беше далеч от Джак, очакваше новият й живот да се разгърне в линия, която да е права и истинска. Да няма неочаквани завои, скрити опасности. Искаше сигурност.

Но животът просто не е такъв.

Обичам те.

Това бяха думите, които имаха значение. Беше шестгодишна, когато беше научила, че може да се събудиш една неделна утрин и да мислиш, че всичко е наред в твоя свят, а после да откриеш, че си е отишъл някой, когото много обичаш.

Тя обичаше Джак. Имаше нужда от него, макар и не по отчаяния и страшен начин, както беше преди. Можеше да живее и без него. Сега знаеше това. Може би, когато всичко бъде направено и казано, щеше да се окаже, че точно тази истина за себе си е търсила.

Можеше и сама да намери пътя си в света, но искаше да прекара с него остатъка от живота си. Искаше той да я държи за ръка и да й шепне, че е красива. Искаше да види как косата му побелява, как зрението му отслабва и очите му се замъгляват, и да знае, че нищо от това няма значение, защото любовта им е по-силна от всичко. Каквото и друго да търсеше в живота, той щеше винаги да е в центъра. Мястото, което тя наричаше свой дом.

Антия я гледаше внимателно.

— Ще ми липсваш — каза Елизабет отново. Гърлото й се беше свило.

— Нали знаеш, самолетите летят и на изток. — Антия отхапа от препечения френски хляб. — А сега, какво ще кажеш за рисуването?

— Какво имаш предвид?

— Няма да се откажеш, нали?

Елизабет се усмихна.

— Заради някакъв незначителен провал? Не. Няма да се откажа. Обещавам.

 

 

Преди години, когато животът на Джак се разпадаше за първи път, той беше сразен от шефа си в медията, където работеше тогава. Беше помолил за втори шанс, но не го беше получил.

Тогава той беше млад и все още надут поради собствената си важност. Беше му се сторило неестествено да моли и някак си дори излишно. И нищо чудно, че не се беше справил и не беше получил очаквания отговор.

Сега, след всичките тези години на опит и различни загуби, той знаеше по-добре. Някои неща, веднъж загубени, заслужаваха да паднеш на колене, за да си ги върнеш. Дори коленете ти да са от стъкло и да се разпаднат от натиска.

Седна в наетата кола и се замисли за всички грешки, които беше направил в живота. В този подробен списък на лошите неща нищо не беше по-лошо от това, че беше приемал семейството си за даденост.

Слезе от колата.

Времето във Вашингтон беше ужасно студено. Обещанието за пролет днес беше мъгляво и далечно, макар навсякъде да се виждаха цъфнали череши.

Докато изкачваше бетонните стъпала към сградата, осъзна, че за първи път е тук.

Засрами се, Джак.

Мина през двойните стъклени врати и влезе в помещението, където въздухът беше влажен и ароматизиран. Познатите топлина и влажност незабавно му напомниха за отдавна отминали времена. Толкова много часове беше прекарал седнал на дървени пейки да окуражава Джейми, докато тренира или се състезава.

На първия чин, пред компютърен екран, седеше дете със зелена коса.

— Тук ли е днес отборът на университета ЕСАС?

Детето не вдигна поглед.

— Почти свършиха. Минете през мъжката съблекалня. А после — през първата врата вляво.

— Благодаря. — Джак съблече велуреното си сако и го преметна през рамо. И влезе в топлия и влажен свят на покритите басейни.

Дървените пейки бяха претъпкани. До задната стена, разговаряйки оживено, се бяха скупчили жени в бански костюми и ярки гумени шапки.

Прозвуча сигналът. Незабавно, редицата от плувкини се гмурнаха в басейна и заплуваха бързо към другата страна на басейна.

Джак намери свободно място и седна. Присви очи и започна да изучава отбора на университета в Джорджия.

Ето я и нея. Неговата Джейми.

Тя се извисяваше с цяла глава и рамене над останалите плувкини. Беше направила фуния с длани около устата си и крещеше окуражително на някоя от съотборничките си.

Като я видя, той почувства сладко-горчива болка. Беше толкова висока и пораснала. А сякаш едва вчера беше на седем години, когато влизаше в басейна дори когато не беше неин ред да се състезава.

„Просто исках да поплувам, татко“.

Тогава се гордееше с нея толкова много. Защо не я беше взел в прегръдките си и да прошепне: „Браво!“, вместо да я моли да изчака реда си?

Серията свърши сякаш изведнъж. Нова група плувкини вървяха към ръба на басейна.

Джейми зае мястото си, опъна се, после се наведе в стартова позиция. Двеста метра. Тази дисциплина не беше от най-добрите за нея. Прозвуча сигналът и плувкините се хвърлиха във водата.

Джак не можеше да вика. Бавно, като че ли и той беше под водата, се изправи на крака.

Тя беше на второ място след първото обръщане.

— Давай, Джейми! — извика той.

След второто обръщане беше изостанала до четвърто място. Едно време той щеше да отиде до ръба на басейна, да се наведе и да я окуражава да полага усилия.

Тогава той мислеше, че е най-важно да спечелиш. Сега знаеше по-добре.

При последното обръщане тя заплува по-бързо. Загребванията й бяха много близо до съвършенството. Той започна да прескача пейките, да се приближава към басейна.

— Давай, Джейми! — викаше и продължаваше да се движи.

Финалът беше близо.

Тя финишира трета, с време 2:33. Ако не беше нейното най-добро лично време, беше дяволски близо до него. Гордееше се с нея така, както никога досега.

Тя излезе от басейна и съотборничките й я наобиколиха, за да й изкажат поздравленията си.

Джак стоеше и чакаше тя да го забележи.

Когато тя най-после вдигна поглед, усмивката й изчезна. В този момент, в претъпканата с хора зала, всичко се замъгли и изчезна. Бяха останали само те двамата.

Той беше този, който първи направи движение. Унищожи разстоянието между тях като мислено се подготвяше за гнева й. Господ знаеше, че той беше мощен и опасен като парен чук. Понякога беше необходимо бързо да се наведеш.

— Здравей, Джейми. Добро състезание.

Тя скръсти ръце и вдигна брадичка, но погледът й омекна, което му даде надежда.

— Финиширах трета.

— Ти плуваше с вдигната глава. Гордея се с теб.

Тя незабавно сведе поглед.

— Защо си тук? Имаш работа в града?

— Дойдох да видя как плуваш.

Тя, бавно, вдигна поглед.

— Мина много време. — Очевидно искаше да се покаже твърда, но гласът й трепна и я издаде.

— Прекалено много време.

В очите й блесна искра, която му помогна да види момиченцето, което някога го следваше навсякъде, защото се страхуваше, че ще е самотен без него.

— Е, благодаря, че дойде. Ще кажа на Стефани, че си бил тук. Тя е на път да завърши оформлението на вестника. — Тя се обърна и се отдалечи.

За секунда, той беше толкова шокиран, че просто остана на мястото си. После извика:

— Чакай!

Тя спря, но не се обърна. Той я настигна и застана зад нея.

— Прости ми — прошепна и чу отчаянието в гласа си. — Прекарах твърде много в изучаване на собствения си живот.

— Да ти простя?

Гласът му спадна до интимен шепот.

— Помниш ли онзи лош старт, който направи на междущатската среща, когато беше първа година в гимназията? Дръпнах те настрани и ти казах, че стойката ти е била лоша. Но ти го знаеше, нали?

— Разбира се.

Той я гледаше, но не смееше да я докосне.

— А трябваше да те прегърна и да ти кажа, че няма значение. Онова, което правиш, няма нищо общо с това, какъв човек си. Трябваше ми прекалено много време, за да го разбера. Съжалявам, Джейми. Разочаровах те.

Тя бавно се обърна към него. Очите й бяха влажни.

— Моля те, не плачи.

— Не плача. Ами ти и мама?

— Не знам.

— Какво се е случило?! Просто не разбирам.

— Мисли за себе си и за приятеля си Марк.

— Майкъл — каза тя.

По дяволите.

— Съжалявам, както и да е, представи си, че се омъжиш за него. И сте живели заедно двайсет и четири години. Непрекъснато сте били заедно — денем и нощем. Отгледали сте заедно децата си, сменяли сте работата си, местили сте се от град в град. Междувременно сте погребали родителите си и сте гледали как приятелите ви се развеждат и казват довиждане на дъщерите си. Много е лесно да се забрави защо, въобще, сте се влюбили. — Направи крачка към нея. — Но знаеш ли какво открих?

— Какво?

— Можеш да си спомниш, ако искаш.

— Още ли я обичаш?

— Винаги ще я обичам. Точно както винаги ще обичам теб и Стефани. Ние сме семейство. — Той каза думите тихо, с благоговение, за чието съществуване беше научил съвсем наскоро. — Не знам какво ще се случи с мен и майка ти, но знам, че ти винаги ще бъдеш моето сърце. Винаги.

И тогава тя вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи, които така и не се стичаха по бузите й.

— Обичам те, татко.

Той я взе в прегръдките си.

 

 

Докато Елизабет се върне от летището, навън се стъмни почти напълно. Нощта обгръщаше дърветата и те изпъкваха, черни, на фона на розовия залез. Тя отвори вратата, влезе и понечи да извика на Антия: „У дома съм!“

Но Антия беше в самолета и летеше на изток.

Елизабет си пое дълбоко дъх и се качи в стаята си, където, до леглото й, на спретната купчина, бяха подредени каталозите, които й беше изпратила Мег. Взе един и втренчи поглед в редовете. Буквите се размазаха пред очите й. Университетът „Колумбия“… Университетът в Джорджия… В Калифорния… Всичките училища в Ню Йорк. Близо до Джак.

„Много добре, Мег“

Пъхна листовете под мишница, после грабна лист жълта официална хартия и химикал. Слезе долу, настани се до кухненската маса и започна да попълва формулярите. Когато свърши, се обади на Мегън.

— Здравей, Мег — каза, без никакви встъпителни думи. — Имам нужда от теб. Искам да ми напишеш препоръка. Ще кандидатствам в университет.

Мегън изпищя от радост.

— О, мили Боже! Толкова се гордея с теб! Сега ще затворя. Трябва да съчиня писмо, което ще представи най-добрата ми приятелка за нещо като да Винчи, но в сутиен и бикини.

Елизабет затвори, после се обади на Даниел, който реагира по същия начин. Поговориха няколко минути, тя му даде имената и адресите на университетите, после затвори. Третото обаждане беше до университета във Вашингтон.

Останаха й още само две неща, които трябваше да свърши. Да снима работите си, да ги сложи в портфо заедно с препоръките и да напише есето си, с което да помоли за достъп до лекциите. Триста думи за това, защо трябва да приемат една четирийсет и шест годишна жена, доста закъсняла да получи образование.

Наля си чаша вино и се върна до кухненската маса. Отвори бележника с жълтата хартия на една празна страница и започна да пише.

Веднага ще ви кажа, че съм на четирийсет и шест години. Може би това засяга само мен, но може и да не е така. Сигурна съм, че училището ви ще бъде затрупано с молби от студенти на по двайсет и една години, които ще имат отлични оценки и много талант. Честно, не виждам как мога да се състезавам с тях.

Само че мечтите също имат значение. Знам, че мечтата си е мечта. За младите това е само цел, която трябва да постигнат, награда, която трябва да спечелят. За жена като мен, която е прекарала половината си живот да помага на другите да постигнат желанията си, мечтата има съвсем различно значение.

Веднъж, преди години, ми казаха, че имам талант. Тогава това ми се струваше нещо незначително. Във всички случаи, не толкова важно, колкото цвета на косата или пола. Нещо, което ми се е предало също посредством ДНК-то. Тогава не разбирах — но сега, естествено, разбирам — че такова нещо е дар Божи. Отправна точка, върху която може да се построи цял един човешки живот. Позволих си да не обърна внимание на това и да продължа да водя обикновен живот, да изпълнявам всекидневните си задължения. Омъжих се, имам деца и вече не мислех за онова, което някога исках да бъда.

Животът минава толкова бързо. В едната минута си още на двайсет и изпълнен с огън и плам, а в следващата си на четирийсет и шест и си уморен още от сутринта. Но ако си истински късметлия, един-единствен миг може да промени всичко.

Точно това ми се случи миналата година. Събудих се една сутрин като Спящата красавица, отворих очи, прозинах се и се осмелих да се огледам. Онова, което видях, беше жена, която е забравила какво е чувството, когато рисуваш.

А сега си го припомних. През последните няколко месеца учих отново и изливах душата и сърцето си в платното. И открих, като по чудо, че талантът ми е оцелял. Със сигурност сега е по-слаб отпреди и има по-неясна форма, но аз съм по-силна. Моите виждания са по ясни. Този път съм сигурна, че имам какво да кажа с моето изкуство.

И така, ето ме тук, седнала до кухненската маса, заета с това да ви накарам да ми дадете шанс, да ми намерите място във вашата класна стая. Не мога да гарантирам, че ще стана известна или изключителна. Мога само да обещая, че ще дам всичко от себе си, за да постигна съвършенство.

И няма да престана да се опитвам.

 

 

Джак караше наетата кола по „Стормуоч лейн“. Вече беше съвсем тъмно и не се виждаше нищо, когато той паркира на определеното за това място.

От къщата струеше златиста светлина и тя се очертаваше на фона на тъмните като оникс хълмове.

Той отиде до входната врата и почука. Никой не отговори и той влезе.

Тя беше във всекидневната стая и танцуваше съвсем сама, облечена в дълга бяла тениска и пухкави розови чорапи. До устата си държеше празна чаша от вино и пееше на глас с музиката: „Сега вече ясно виждам, че дъждът е спрял“. Дупето й се люлееше напред-назад.

Тя се обърна рязко и го видя. Лъчезарна усмивка озари лицето й. Сякаш стрела се заби в сърцето му. Сега разбра какво имаха предвид поетите, когато пишеха за завръщане у дома.

Преди, когато се връщаше вкъщи след дълго отсъствие, тя се хвърляше право в прегръдките му. Те прилягаха един към друг като две парчета от пъзел — още нещо, което той приемаше за даденост.

Сега стояха и се гледаха, а между тях беше цялото пространство на стаята. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже. Беше репетирал думите, докато прекосяваше страната, но колко ли от това, което искаше да й каже, тя искаше да чуе?

— Няма да повярваш какво направих тази вечер — каза тя и се приближи до него с танцова стъпка.

— Какво? — да я види така весела и лъчезарна, го извади от равновесие. Изглеждаше по-щастлива, отколкото той въобще можеше да си спомни. Може би защото й харесваше да е далеч от него.

— Подадох молба в университета.

— В университета? — Със сигурност не беше очаквал това. Почувства гордост, а след това тялото му изстина. — Къде?

— О, в Ню Йорк. — Тя му се усмихна. — Където живее съпругът ми. Не виждам причина да ходя на училище някъде другаде.

Той отново можеше да диша.

— Гордея се с теб, бейби. Винаги съм знаел, че имаш талант.

— Може и да не ме приемат.

— Ще те приемат.

— Ако не, ще опитам отново следващата година, и последващата. Може би дори ще вляза в книгата за рекордите на Гинес. — Тя пак се усмихна.

— Предложиха ми неделното спортно шоу.

— Това е великолепно! Кога започваш?

— Още не съм им дал отговор. Казах им, че трябва да говоря със съпругата си.

— Шегуваш ли се?

Той протегна ръка към нея. Тя се остави да я заведе до дивана. Той се замисли за всички думи, които се бе ще приготвил да й каже. „Обичам те, Бърди“. Тези бяха думите, които означаваха най-много. Всички други бяха кухи, замръзнали. Но през двайсет и четирите години брачно съжителство те бяха позволили и на тези думи да станат рутина. Сега той искаше да си върне всичко хубаво в брака, което беше изгубил.

— Не искам да живея повече без теб.

— Не искаш ли? — Усмивката й изчезна. В очите й се появи нов поглед — поглед, който той не познаваше. Той го поизплаши малко, напомни му, че тя се беше променила.

— Ти си центърът на моя живот, Бърди. Не знаех колко много те обичам, докато не те изгубих.

Тя се наведе, целуна го и прошепна:

— Липсваше ми.

Думите, които той чакаше. И се почувства отново у дома.

След целувката се отдръпна леко — толкова, колкото да я погледне в очите.

— Този път това ще бъде нашият живот, Бърди. Наистина. Нищо няма да има по-голямо значение от нас самите. Нищо. Затова и още не съм се съгласил да приема работата.

— О, Джак! — Тя го погали нежно по лицето. Жестът му беше толкова познат, че му причини болка. — Научих нещо за мечтите. Те не се сбъдват всеки ден. А любовта… Любовта може да бъде много крехка, но се оказа по-силна от всичко. По-силна, отколкото съм смятала за възможно. Приеми работата. Ще си намерим хубаво семейно гнездо в Челси или в Трайбикей. Някъде, където ще мога да рисувам.

Този път щяха да успеят и той го знаеше. След двайсет и четири години брак и две деца, те най-после бяха намерили пътя си.

— Покажи ми работите си — каза той.

Лицето й се озари. Тя го хвана за ръката и го изправи на крака. Хванати за ръце, те прекосиха кухнята. Тя го пусна само за да изтича до килера и да излезе, хванала с две ръце най-голямата рисунка. Подпря я на шкафа и се отдръпна.

— Не е необходимо да се преструваш, че я харесваш — каза нервно.

Той беше прекалено изумен, за да каже каквото и да било.

На рисунката беше изобразена част от тъжната крайбрежна ивица. Зимен пейзаж, издържан в сиви, пурпурни и черни тонове. В далечината, самотна фигура вървеше по брега. Тя му причини тъга, припомни му колко бързо животът може да мине покрай някого, колко е лесно да не забележиш значимите неща, защото си прекалено зает да гледаш в бъдещето…

— Исусе, Бърди… Удивително е! — Обърна се към нея и каза тихо, нежно: — Ти рисуваше първия път, когато се срещнахме, помниш ли? Близо до блатата на езерото Вашингтон. На рисунката ти беше изобразен док, който, също като този плаж, изглеждаше много самотен… изоставен. Спомням си, тогава исках да ти кажа, че рисунката ти ме натъжава, но не се осмелих.

Тя вдигна брадичка.

— Не мога да повярвам, че си спомняш всичко това.

— Бях го забравил за дълго време. Но нищо не ми се струва правилно, когато не си до мен. Светът ми се превърна от многоцветен в черно-бял. — Той я погали по лицето и почувства колко топла е кожата й. — Ти спираш дъха ми, Бърди.

— Обичам те, Джак. Никога не го забравяй.

Този път Джак беше този, който се наведе да я целуне, и той беше този, който се разплака.